Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София,24.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и шести март през
2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Боряна Воденичарова
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 705 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 14.11.2018
г. на ответника “Д.К.” ЕООД срещу решението от 23.10.2018 г. по гр. дело № 2544/2018
г. на Софийския районен съд, 88 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на ищеца „А.“ ЕООД на осн. чл.422 ГПК вр. чл.87, ал.1 вр. чл.55, ал.1,
предл.3 ЗЗД и чл.92 ЗЗД сумата 5 000 лева, получено на отпаднало основание
възнаграждение по договор за изработка от 22.11.2016 г., както и сумата от 5 000
лева – неустойка за неизпълнение поради разваляне на договора, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. г.д. №
71882/2017 г., по описа на СРС, 88 състав. С решението жалбоподателят е осъден
да заплати на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 200,00
лв., а за исковото – в размер на 400,00 лв.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо,
тъй като е постановено по установителни искове по чл.422 ГПК, за който
заявителят не е представил доказателства пред заповедния съд, че ги е предявил
в предвидения за това едномесечен срок, поради което издадената заповед за
изпълнение е следвало да бъде обезсилена съгласно чл.415, ал.5 ГПК. На следващо
място се поддържа неправилност на решението поради допуснати от СРС нарушения
на материалния и на процесуалния закон. Неправилен бил изводът на СРС за наличие
на виновно неизпълнение на задълженията от страна на жалбоподателя-изпълнител по
договора от 22.11.2016 г. за изработка на прототип на „Програмируем контролер,
ведно със софтуер за управлението му, съответно, че е неизправна страна, което е
дало право на възложителя да развали договора. Поддържа възражението си,
заявено и в отговора на исковата молба, че е налице хипотезата на чл.95 ЗЗД –
забава на кредитора, тъй като ищецът – възложител не му е предоставил заданието
/работния проект/, по което да изработи предмета на договора, поради което
исковете за връщане на даденото възнаграждение на отпаднало основание и за
неустойка за неизпълнение на договора, са неоснователни. Неправилни били и
изводите на СРС по направените от ответника възражения за прекомерност на
претендираната неустойка и за нищожност на същата като се позовава на разясненията,
дадени в ТР №1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.
Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да обесили обжалваното решение като недопустимо, а при условията
на евентуалност – да го отмени, като вместо него постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените във въззивната
инстанция разноски.
Въззиваемата страна „А.“ ЕООД – ищец по исковете
е депозирал отговор на жалбата, в който поддържа становище, че е неоснователна
и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила,
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника, че решението е
недопустимо, тъй като ищецът заявител в заповедното производство не е представил
доказателства, че е предявил исковете по чл.422 ГПК в едномесечния срок,
считано от получаване на указанията на съда. Видно от приложеното към
първинстанционното дело ч. гр. д. № 71882/2017 г. по описа на СРС, 88 състав,
указанията на съда по чл.415 ГПК са връчени на заявителя на 14.12.2017 г., като
с молба от 11.01.2018 г. последният е представил доказателства, че
установителните искове са предявени с искова молба с вх. № 2000667 от
11.01.2018 г., т.е. указанията на съда за предявяване на исковете в едномесечен
срок и за представяне на доказателства за това обстоятелство в същия срок, са
изпълнени в цялост. При това положение, не е било налице основание за
обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по реда на
чл.415, ал.5 ГПК, респективно постановеното по тях решение не е недопустимо.
Обжалваното решение е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави и следното:
Противно на поддържаното в жалбата не е
налице нарушение нито на материалния закон, нито са налице допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила при разглеждане на
делото. Правилно и съобразно ангажираните от ищеца писмени доказателства, СРС е
приел, че възражението на ответника, че неизпълнението му се дължи на виновното
поведение на ищеца-възложител, доколкото последният не му е предоставил
заданието, по което следва да изработи възложената му работа, е неоснователно.
Видно от съдържанието на представения договор за изработка-двустранно подписан
от страните, в него изрично е предвидено, че Приложение № 1 и Приложение №2 са
неразделна част от него /т.11.2/, а съгласно т. 1.1 от договора изпълнителят е
приел и се е задължил срещу възнаграждение и в съответствие със спецификациите
и общите изисквания на възложителя, съдържащи се в задание, представляващо
Приложение № 1 към договора да изработи прототип на „Програмируем контролер“,
ведно със софтуер за управлението му. Ето защо, следва да се приеме, че
подписвайки договора, неразделна част от който е Приложение № 1 /заданието/,
ответникът е поел задължение да изработи продукта съобразно посоченото в
приложението, поради което възражението ме, че възложителят не му е представил
работния проект се явява неоснователно.
При тези факти, правилно СРС е приел, че ищецът надлежно е упражнил
правото си да развали договора на основание чл.87, ал.1 ЗЗД, доколкото не е
налице хипотезата на чл.95 ЗЗД, а именно, че ищецът не е оказал необходимото
съдействие на изпълнителя. След законосъобразното разваляне на договора от
страна на възложителя, платената от него част от възнаграждението, подлежи на
връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като получена на отпаднало основание.
Ето защо искът е основателен в пълен размер.
Основателна е и претенцията за заплащане на
неустойката, уговорена в т. 7.6 от договора за изработка. Виновното
неизпълнение от страна на изпълнителя дава право на възложителя освен да
развали договора, да търси и компенсаторно обезщетение за вредите от
развалянето, т.е. за накърнения си негативен интерес. Това обуславя и
основателността на иска по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка за неизпълнение
в уговорения в договора размер от 5 000 лева, като наведените от
въззивника възражения за прекомерност и за нищожност на същата поради
противоречие с добрите нрави, са неоснователни. Съгласно чл.309 ТЗ не може да
се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка,
сключена между търговци, каквато е и настоящата такава между страните по спора.
Ето защо, ответникът-търговец не може да се позовава на прекомерност и да иска
намаляване на договорената неустойка по правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД поради
императивно установената с чл.309 ТЗ забрана, правно важима по отношение на
него. От друга страна с ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС ясно
са посочени критериите, по които следва да се извърши разграничението между
„прекомерната“, от една страна и „нищожната“ неустойка, от друга. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се прави
за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора /а не към момента на неизпълнение на
договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди когато се
преценяват налице ли са предпоставките по чл.92, ал.2 ЗЗД за намаляване на
неустойката/ и ако към този момент е установено, че единствената цел, за която
неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, то същата ще бъде нищожна. Следователно клаузата за
неустойка ще бъде нищожна като противоречаща на морала, само когато това следва
от самия текст на клаузата /например уговорена неустойка в огромен размер за
незначителна по стойност главница/. С оглед изложеното конкретната неустойка за
неизпълнение, която освен обезщетителна има и санкционна функция, не е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, както е приел и първоинстанционния съд.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на въззиваемата
страна – ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за
въззивното производство в размер на 450,00 лв. – за заплатеното адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция по представения договор за правна защита
и съдействие от 07.01.2019 г.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.10.2018 г. по гр.
дело № 2544/2018 г. на Софийския районен съд, 88 състав.
ОСЪЖДА “Д.К.“ЕООД с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление ***, да
заплати на „А.“ ЕООД с ЕИК ********
със седалище и адрес на управление ***, в.з. Враня-Лозен, имоп пл.№* бул.
„Цариградско шосе, автосервиз „А.“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 450,00
лв. – разноски за производството пред СГС.
Решението не подлежи на обжалване
с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.