Р Е Ш Е Н И Е
№…..………./…………….2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание,
проведено на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл.с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
при секретар Капка Микова,
като разгледа докладваното от
мл. съдия Дойчев
въззивно търговско дело № 778 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е
въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 22711/03.04.2018г., уточнена с
молба с вх. № 31872/02.11.2018г. от „Финансцентър“ ЕООД срещу решение №
770/26.02.2018 г., постановено по гр. д. № 10414/2017 г. по описа на Районен
съд - Варна, с което:
- са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К. обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД, за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 1 810,06 лв. представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 715 от 03.11.2015 г., сумата от 523,07 лв. – договорна
лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 34,34 лв. –
наказателна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 90,00
лв. – такса за административни разходи по т. 5.1. от договора, сумата от
2240,10 лв. – неустойки за неизпълнение по т. 11.3 и т. 35 от договора, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в
съда – 22.05.2017 г., до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6642/2017 г. по описа на Районен
съд - Варна, 40-и състав;
- са отхвърлени предявените в условията на евентуалност от
„Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К. осъдителни искове със същия предмет;
- са отхвърлени предявените от „Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К. и С.Х.В.
осъдителни искове за солидарно заплащане на сумата от общо 7 033,03 лв., от
която: 2510,49 лв. - непогасена главница, 491,96 лв. - договорна лихва за
периода от 08.10.2016 г. до 08.03.2017 г., 45.00лв. - такса за административни
разходи по т. 5.1 от Договора, и 3971,15 лв. -неустойка за неизпълнение на
основание т. 11.3 и т. 35 от Договора, ведно със законната лихва върху
главницата и неустойката до окончателното им погасяване.
Във въззивната жалба с вх. № 22711/03.04.2018г. „Финансцентър“ ЕООД
твърди, че първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и постановено
при нарушение на процесуалните правила. Навежда твърдения, че е налице
противоречие в мотивите на ВРС относно извода за наличие на предсрочна
изискуемост. Също оспорва извода на съда, че към 05.03.2017г. няма непогасени
задължения по договор за потребителски кредит № 715/03.11.2015г., който се
основава на неправилен ред за погасяване на главница, лихва, разноски,
неустойка. Посочва, че съдът не излага мотиви, защо кредитира, извършеното от
вещото лице причисляване на претендираната неустойка за неизпълнение към
компонентите, формиращо размера на годишния процент на разходите.
На следващо място, жалбоподателя твърди, че ВРС неправилно приема, че не
е установено надлежно връчване на уведомление за настъпила предсрочна
изискуемост на задължението. Излагат се подробни аргументи за надлежното
връчване на съобщението за предсрочна изискуемост, респективно за настъпване на
предсрочната изискуемост. Посочва се, че е изпратено препоръчано писмо с
известие за доставяне на адреса за кореспонденция, посочен в чл. 12 от
Договора. Писмото е върнато като непотърсено, като фактическо връчване не е
осъществено, поради бездействие от страна на получателя, като по смисъла на т.
27.4 от Договора, уведомлението се счита за редовно връчено. Обосновава се
приложението на чл. 32.1 от Договор за автоматична предсрочна изискуемост при
просрочие на месечни вноски 60 дни, поради което няма нужда от изпращане на
уведомление за предсрочна изискуемост.
Жалбоподателят оспорва и извода на съда за неоснователност на
евентуалните осъдителни искови претенции, поради липса на валидно уведомяване
на ответника за настъпване на предсрочната изискуемост, както и поради липса на
непогасени задължения по договора за кредит. В тази връзка твърди, че исковата
молба има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, както и че с получаването на исковата молба, ответникът е
получил заверен препис от приложеното към нея уведомление за предсрочна
изискуемост. Твърди, че съдът не е взел предвид договорената възнаградителна
лихва, както и правото на неустойка на изправната страна при неизпълнение.
На последно място, се навеждат твърдения за неправилно разпределение на
доказателствената тежест, липса на указания относно кои от твърдените факти не
се сочат доказателства, липса на отделяне спорното от безспорното,
непроизнасяне по доказателствено искане – задача № 2 по искането за допускане
на съдебно-счетоводна експертиза, направено с исковата молба.
Формулиран е следният петитум, уточнен с
молба с вх. № 31872/02.11.2018г., съобразно уточнение на исковата
претенция, предприето след указания от въззивният съд:
1. Решението на РС-Варна да бъде обезсилено, в частта, с която е
отхвърлен непредявен осъдителния иск на „Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К. за
солидарно заплащане със С.Х.В. на сумата от общо 7033,03 лв., от която: 2510,49
лв. - непогасена главница, 491,96 лв. - договорна лихва за периода от
08.10.2016 г. до 08.03.2017 г., 45.00лв. - такса за административни разходи по
т. 5.1 от Договора, и 3971,15 лв. -неустойка за неизпълнение на основание т.
11.3 и т. 35 от Договора, ведно със законната лихва върху главницата и
неустойката до окончателното им погасяване.
2. Решението на РС-Варна да бъде отменено, в частта, с която са
отхвърлени предявените от „Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К.:
- осъдителни искове с правно основание чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД в
условията на евентуалност от „Финансцентър“ ЕООД срещу Г.Д.К., за осъждане на Г.Д.К.
да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 810,06 лв. представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 715 от 03.11.2015 г., сумата от
523,07 лв. – договорна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г.,
сумата от 34,34 лв. – наказателна лихва за периода от 05.03.2017 г. до
05.06.2017 г., сумата от 90,00 лв. – такса за административни разходи по т.
5.1. от договора, сумата от 2240,10 лв. – неустойки за неизпълнение по т. 11.3
и т. 35 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на заявлението в съда – 22.05.2017г., до окончателното й изплащане.
- обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД, за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 1 810,06 лв. представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 715 от 03.11.2015 г., сумата от 523,07 лв. – договорна лихва за
периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 34,34 лв. – наказателна
лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 90,00 лв. – такса
за административни разходи по т. 5.1. от договора, сумата от 2240,10 лв. –
неустойки за неизпълнение по т. 11.3 и т. 35 от договора, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда –
22.05.2017 г., до окончателното й изплащане.
Иска се да бъде постановено друго решение, с което да се уважи
установителната исковата претенция с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл.
79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД, а при условията на евентуалност – осъдителната
искова претенция с правно основание с чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД.
Претендират се разноски за двете искови инстанции, вкл. в заповедното
производство.
В срока по чл. 263 от ГПК не е депозиран писмен отговор от въззиваемата
страна.
В хода на проведеното съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител. Въззиваемата страна се явява лично и моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено.
По предмета на така предявените
искове се излагат следните твърдения от страните:
Ищецът „Финансцентър“ ЕООД твърди, че е сключил договор за потребителски
кредит със С.Х.В. като кредитополучател, и Г.Д.К. – като солидарен длъжник, по
силата на който е предоставил на кредитополучателя сумата от 2000.00 лева, със
задължението последният да я върне в срок до 05.11.2018 г. на 36 равни месечни
вноски от по 97,39 лева, включващи главница и договорна лихва, с падеж на всяко
пето число на месеца. Посочва, че Г.Д.К. се е задължил да отговаря за
задължението на кредитополучателя, съгласно т. 22 от договора. На следващо
място ищецът твърди, че кредитополучателят е превел общо 1092.56 лева.
Поддържа, че след 10.10.2016г. кредитополучателят е преустановил всякакви
плащания, като на 05.03.2017г кредитът бил преобразуван в предсрочно изискуем,
съгласно т. 32 от договора. Междувременно кредиторът начислил и наказателна
лихва, уговорена в чл. 4 от договора в случай на забава, съразмерно на
законната лихва, както и договорени такси за административни разходи по чл.5.1
от договора.
Посочва още, че е уговорена и неустойка по чл. 11.3 от договора по 58,17
лева месечно за целия период на договора от 36 месеца, поради непредоставяне на
кредитодателя гаранция относно изпълнението на договора. В тази връзка ищецът
посочва, че кредитополучателят е погасил с
текущите вноски сумата от 407,19 лева частично дължимата неустойка,
поради което непогасената част възлизала в размер на 1686,93 лева. Отделно от
това, ищецът обосновава дължимостта на неустойка по чл. 35 от договора, поради
обявяването на кредитора за предсрочно изискуем в размер на 553, 17 лева,
изчислена като разлика между общия размер на определеното съгласно погасителния
план договорно възнаграждение в размер на 1506,04 лева, и вече начисленото и
падежирало възнаграждение към датата на настъпване на предсрочната изискуемост.
В обобщение посочва, че към датата на предсрочната изискуемост
(05.03.2017 г.), задължението по договора възлизало на 4697,57 лева, както
следва: 1) 1 810,06 лв. представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 715 от 03.11.2015 г., 2) 523,07 лв. – договорна лихва за периода от
05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., 3) 34,34 лв. – наказателна лихва за периода от
05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., 4) 90,00 лв. – такса за административни разходи
по т. 5.1. от договора, 5) 2240,10 лева – неустойка за неизпълнение по т. 11.3
и по т. 35 от договора.
За горните суми, въззивникът посочва, че е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на която била издадена
заповед за изпълнение. Срещу заповедта било подадено възражение от длъжника,
поради което ищецът имал правен интерес от предявяване на иск по реда на чл.
422 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Г.Д.К., в който са оспорени размерите на задълженията и начина на осчетоводяването им от кредитора.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
В обхвата на така посочените въззивни предели, настоящият съдебен състав
на ВОС намира решението на районния съд за частично
недопустимо по следните съображения:
„Финансцентър“ ЕООД е подал
заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу С.Х.В.
и Г.Д.К. за сумата от общо 4697,57 лева, включваща: 1810,06 лева - непогасена
главница, 523,07 лева - договорна лихва за периода от 05.06.2017г. до
05.03.2017г., 34,34 лева - наказателна
лихва по т.4 от Договора за периода от 05.06.2017г. до 05.03.2017г., 90,00 лева
- такса за адм. разходи по т.5.1. от Договора и 2240,10 лева - неустойка за
неизпълнение на основание т.11.3 и т.35 от Договора.
Заповедният съд е издал заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за горните суми, която към настоящия момент, е
стабилизирана спрямо длъжника С.Х.В., поради неподаване на възражение от негова
страна. Ответникът – въззиваем в настоящото производство – е подал възражение
по чл. 414 от ГПК в срок против заповедта за изпълнение, поради което за
кредитора „Финансцентър“ ЕООД е налице правен интерес от предявяване на
настоящия положителен установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК за сумите по
заповедта. Исковата молба е подадена в едномесечния преклузивен срок на
25.07.2017г., считано от получаване на съобщението с указания за подаване на
иск пред съда – 27.06.2017г.
В изпълнение на правомощията си да
следи за редовно сезиране на съда, ВОС е оставил без движение производството по
искова молба с вх. № 41907/25.07.2017 г., подадена от „Финансцентър“ ЕООД, в
частта по предявените осъдителни искове. С молба вх. № 25135/30.08.2018г., в
която ищецът, сега въззивник потвърждава, че установителните и осъдителните
искове са насочени само към Г.Д.К. за сумата от 4 697,57 лв, като не са
предявени евентуални осъдителни искове срещу Г.Д.К. и С.Х.В. за солидарно
заплащане на сумата от общо 7033,03 лв.
Настоящият съдебен
състав, обаче, констатира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иска
по чл. 422 от ГПК извън основанието, заявено със заявлението по чл. 410 ГПК,
съответно предметът на постановеното от районния съд решение, не попада изцяло
в рамките на очертаната в заявлението претенция на кредитора. ВРС се е
произнесъл по непредявени от „Финансцентър“ ЕООД искови претенции към Г.Д.К. за
сумата от 7 033,03 лв., включваща: 2510,49 лв. - непогасена главница, 491,96
лв. - договорна лихва за периода от 08.10.2016 г. до 08.03.2017 г., 45.00лв. -
такса за административни разходи по т. 5.1 от Договора, и 3971,15 лв. -неустойка
за неизпълнение на основание т. 11.3 и т. 35 от Договора, ведно със законната
лихва върху главницата и неустойката до окончателното им погасяване.
Горните суми не са посочени в заявлението, респективно – не са и обективирани в издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Тези суми не са и предмет на подадената искова молба, доколкото Финансцентър“ ЕООД изрично уточни с молба с вх. № 25135/30.08.2018г., че става въпрос за техническа грешка и че не е предявил такава претенция.
Предвид горното и доколкото районният съд се е произнесъл с изричен
отхвърлителен диспозитив, без да е предявен от „Финансоцентър“ ЕООД осъдителен
иск по отношение на Г.Д.К. и С.Х.В. за заплащане на сумите в общ размер на 7
033,03 лева, решението съда в тази част следва да бъде обезсилено, а делото –
прекратено.
Районният съд се е произнесъл и по
непредявен исков период по предявените осъдителни искове за заплащане договорна
и наказателна лихва. Осъдителните искове за лихва са за периода от 05.06.2016г.
до 05.03.2017г., а първоинстанционният съд се е произнесъл за периода от
05.03.2017 г. до 05.06.2017г. Поради тази причина, решението на районната
инстанция, следва да бъде обезсилен в тази част, а делото – прекратено.
Съдът не констатира нередовност, в частта, в която е отхвърлена
установителната искова претенция за договорна и наказателна лихва, предявена за
периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г. Първоинстанционният съд не се е
произнесъл по незаявен исков период. В заявлението е посочена начална и крайна
дата – от 05.06.2017г. до 05.03.2017г., а в заповедта за изпълнение – от
05.03.2017г. до 05.06.2017г. В исковата молба периодът на лихвата е от
05.03.2017г. до 05.06.2017г. Периодът в заявлението е описан в обратна
хронология, но по същество той не се разминава във времево отношение, от този
период, описан в издадената заповед и впоследствие в предявената исковата молба
– периодът е един и същ. Ето защо, съдът намира, че не е налице разминаване
между петитума на исковата молба и заповедта за изпълнение, която е съответна
на подаденото заявление. В този смисъл решението на съда в тази част е
допустимо и не следва да се обезсилва.
След преценка на становищата
на страните, събраните по делото доказателства, преценени по вътрешно убеждение
и въз основа на приложимия закон, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен договор за потребителски кредит №
715/03.11.2015г., подписан от „Финансцентър“ ЕООД, в качеството му на кредитор,
С.Х.В. – като кредитополучател – и Г.Д.К., ответника по делото –като солидарен
длъжник. Kредитът е бил в размер на 2000.00 лева (чл.1.2), който е следвало да
се издължи на 36 броя месечни, последователни анюитетни (равни) вноски по 97,39
лева, считано от 05.12.2015 г. до 05.11.2018 г., включително (чл.9), с фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 41.00 %, който се изчислява на база 360/360 дни (чл.3).
Общият размер на възнаградителната лихва за целия период на договора (36
месеца) е 1506,04 лева, посочен в погасителния план – Приложение 1 към договора
(л.13). Оттук общата сума, дължима на крайния падеж на 05.11.2018г., е в размер
на 3506,04 лева: 2000.00 лева главница и 1506,04 лева възнаградителна лихва
(чл. 7), като всяка една месечната анюитетна вноска по 97,39 лева, включва
главница и възнаградителна лихва, така както е посочено в погасителния план към
потребителския кредит.
В чл. 4 от договора е уговорено, че при забава, на която и да е част
и/или цяла погасителна вноска, кредитополучателят дължи обезщетение за забава
(наказателна лихва) в размер на ОЛП, определен от БНБ за съответния период + 10
%, която се начислява на годишна база върху забавената част от погасителната
вноска до окончателното й изплащане.
Отделно, в чл. 5.1 от договора е предвидена такса за административни
разходи (разходи за уведомления, SMS съобщения, телефонни обаждания) в размер
на 15.00 лева, дължима ежемесечно, в случай на допуснато просрочие на
погасителна вноска по кредита с повече от 30 дни.
Също така, страните са уговорили в чл. 11 от договора, че в 7-дневен
срок от подписването му, както и в 7-дневен сок от началото на всеки започнат
нов 12-месечен период от действието му, кредитополучателят С.В. се задължава да
предостави на „Финансцентър“ ЕООД гаранции относно изпълнение на задълженията
му по настоящия договор – банкова гаранция, застрахователна полица за сключен в
полза на Финансцентър“ ЕООД договор за застраховка – като при неизпълнение на
това задължение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 58,17 лева
месечно съобразно приложение № 2 към договора за кредит, или в общ размер от
2094,12 лева за 36 месеца – целия период на договора.
Страните са договорили, че кредитополучателят и солидарният длъжник
отговарят солидарно по смисъла на чл. 121 и сл. от ЗЗД (чл. 22-23 от договора).
Също така страните са приели, че правата и задълженията на кредитополучателя и
направените от него декларации и съгласия, се отнасят съответно и за солидарния
длъжник.
Условията за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита са
уговорени в чл. 32. 1 от договора. Страните са приели, че ако
кредитополучателят просрочи изплащането на коя да е част от дължимите от него
месечни вноски с повече от 60 дни, цялата непогасена част от задълженията
съгласно Приложение № 1 (главница и възнаградителна лихва) и Приложение № 2
(неустойка за неизпълнение на условията по т. 11) става автоматично предсрочно
изискуема, като не е нужно да бъде изпращана покана нито на кредитополучателя,
нито на солидарния длъжник за настъпилата предсрочна изискуемост. В чл. 32.3 от
договора е уредено, че предсрочната изискуемост се обявява чрез изпращане на
уведомление до кредитополучателя, като следва да се заплати незабавно
непогасената част от главницата, ведно с всички начислени лихви за забава,
такси и неустойки по договора. Предвидена е неустойка при настъпване на
предсрочна изискуемост на вземанията (чл. 35 от договора), в размер равен на
разликата между общия размер на договорена възнаградителна лихва в размер от
1506,04 лева и вече начислената и падежирала лихва към дата на настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита, но не по-малко от 20 % от първоначалния му
размер.
Кредитополучателят С.В., в чл. 12 от договора, е декларирал адрес за
кореспонденция: гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“ 7а, вх. 1, ет. 2, ап. 5.
Солидарният длъжник Г.К. не е посочил адрес. Страните изрично са уговорили, че
кореспонденцията между тях ще се счита получена и узната от тях ако бъде
изпратена на посочените в чл. 12 адреси, като всеки документ трябва да се връчи
лично или да се изпрати чрез препоръчана поща (чл.43 от договора). Кредитодателят е изпратил
уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, считано от 03.05.2017 г. до
солидарния длъжник Г.Д.К., като е посочено, че към датата на уведомлението
общото задължение е в размер на 4697,57 лева. Уведомлението е било изпратено на
адрес: гр. Варна, ж.к. Младост, бл. 106, вх. 8, ап. 45, като видно от
известието за доставяне, пратката е върната като непотърсена.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът определя
като компетентно и обективно изготвена (л. 46). От нея се установява, че по
кредита са извършени 4 плащания в общ размер 1092,56 лева, както следва: на 04.12.2015г. – 155,56 лева, на 27.01.2016
г. – 157.00 лева, на 03.06.2016 г. – 470.00 лева, на 21.06.2016 г. – 160.00
лева и на 10.10.2016г. – 150.00 лева. Със сумите са погасени 189, 94 лева
главници, 429,80 лева – възнаградителна лихва, 407, 19 лева – неустойка, 20,63
лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва и 45.00 лева такси за
допуснатите просрочия.
Според експертизата, задълженията са правилно осчетоводени според
уговорките на договора до датата на предсрочната изискуемост (05.03.2017г.) и
съответстват изцяло на претендираните вземания в заявлението на кредитора. Вещото
лице е констатирало и начисляването на две неустойки, както следва: неустойка
по чл. 11.3 от договора в размер на 1 163,40 лева; неустойка по чл. 35 от
договора в размер на 553,17 лева към момента на предсрочната изискуемост (05.03.2017г.).
От гореустановената фактическа
обстановка, ВОС прави следните изводи от правна страна:
Предявени са обективно съединени искове, както следва: 1) положителен
установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК; 2) осъдителен иск, предявен при
условията на евентуалност с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. с чл. 79 от ЗЗД;
Относно неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл.
269, ал.1, изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
По отношение на предявения
главен положителен установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК:
Спорният по делото въпрос е дали ищецът е
уведомил ответника, че счита кредита за предсрочно изискуем, съответно дали е
настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит, както и
дали това право на кредитора е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
ВОС приема, че „Финансцентър“
ЕООД не е обявил по надлежния ред предсрочната изискуемост спрямо на солидарния
длъжник Г.Д.К., поради което предсрочната изискуемост не следва да се приеме за
настъпила към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, като съображенията
за това са следните:
По делото се установи, че „Финансцентър“ ЕООД и изпратил уведомление до Г.Д.К.
по пощата, като видно от известието за доставяне – писмото не е било потърсено
от адресата К.. Съобщение, изпратено по пощата на адрес, без да е удостоверено
доставянето му, не може да се счита за получено от длъжника. В чл. 43 от
договора за кредит липсва изрично приравняване на опита за доставяне на
фактическото му получаване. Фингирането на недоставено или на само изпратено съобщение
като получено е допустимо да бъде уговорено в договора, но трябва да са
уговорени от страните ясни правила и предпоставки за прилагането на тази
фикция, респ. какви активни действия следва да бъдат предприети от самия
кредитор, от които да се заключи за проявено добросъвестно поведение от негова
страна при връчване на уведомлението. Фингирането на недоставено или на само
изпратено съобщение като получено, също така цели защита срещу проявено
недобросъвестно поведение на получаващата страна, в случай че същата се укрива
или отказва да получава съобщения. В случая, не може да се приеме, че е налице
недобросъвестност от страна на длъжника К. в нарочно неполучаване на
изпратеното уведомление, тъй като е бил осъществен само един опит за връчване,
като ищецът не е проявил нужната активност за връчване на съобщението за
предсрочна изискуемост.
По горните съображения, настоящият състав приема, че волеизявлението на
кредитора не е достигнало до длъжника към момента на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането
по договора за кредит към този момент. Нормативната обща уредба за уговаряне на срок в полза на една от
страните(чл. 70 ЗЗД), съответно и отпадане на преимуществото на срока е
диспозитивна, съответно за основанията за предсрочната изискуемост следва да се
прилагат уговорките между страните. Начина на упражняване на това право обаче е
уреден императивно, съответно на указанията по тълкуване на норма на чл.60,
ал.2 ЗКИ в т. 18 от ТР 4/2013 на ОСГТК
на ВКС.
Установителната искова претенция следва бъде отхвърлена, поради което
решението на районния съд следва да бъде потвърдено, в частта, в която са
отхвърлени обективно кумулативно съединените установителни искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД, за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 1 810,06 лв. представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 715 от 03.11.2015 г., сумата от 523,07 лв. – договорна
лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 34,34 лв. –
наказателна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 05.06.2017 г., сумата от 90,00
лв. – такса за административни разходи по т. 5.1. от договора, сумата от 2240,10
лв. – неустойки за неизпълнение по т. 11.3 и т. 35 от договора, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда –
22.05.2017 г., до окончателното й изплащане.
Предвид неоснователността на
установителната искова претенция, Окръжен съд - Варна следва да разгледа,
предявените евентуални осъдителни
искове:
На първо място, съдът намира, че уговорената между страните неустойка по
чл. 11 от договора, както и уговорката в чл. 5.1 от договора за начисляване на
административни такси, които се претендират със заявлението, респ. с исковата
молба) за неравноправни, респективно
нищожни, като съображенията за това са следните:
Договорът за кредит, сключен между
страните е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите
на ЗПК и ЗЗП. Предвидената в чл. 11 от договора неустойка, следва да се квалифицира
като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради
неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази
неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен
кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна
на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо
оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на
кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на
размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя
в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на
договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като
неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен
кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това
плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка.
Второто сборно вземане за разходи и такса
се обосновава като възникнало в резултат на уговорена допълнителна услуга, но
самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази
предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника за
допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и
поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника, са типични
действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет
на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се
компенсира с основното възнаграждение като цена на самото рисково (без
предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за
възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната
цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне,
че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи
за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите
по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно
защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето
на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането
на отделна такса за същата дейност, несъмнено придава и на двете клаузи
неустоечен санкционен характер, което ги прави неравноправни.
Горното поражда служебно задължение на съда да приложи закрилни
императивни норми. В този смисъл е константната съдебна практика, възлагаща на
съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в
съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни
не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№
3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г.
на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в
общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на
СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00).
Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на
лице, което без изрични указания би
пропуснало да се защити. Затова и настоящият въззивен състав отрича
обвързването Г.К. с каквито и да е задължения, произтичащи от тези
неравноправни клаузи.
По горните съображения, начислената от „Финансцентър“ ЕООД неустойка по
чл. 11 от договора в размер на 2094.12 лева, както и административнита такси по
чл. 5.1 от договора в размер на 135.00 лева (45.00 лева, начислени до датата на
последното плащане и 90.00 лева, които се претендират със заявлението, респ. с
исковата молба), както и сумите, събрани от този кредитор въз основа на същите неравноправни по своя характер клаузи, са
недължими и не следва да се включват към размера както на заплатените от
длъжника вноски, така и на остатъка от дълга.
Това налага преизчисление на задълженията на солидарния длъжник Г.Д.К..
Кредитополучателят е заплатил на „Финансцентър“ ЕООД общо сумата от 1092,56
лева на четири вноски, като последната е на 10.10.2016г. Кредиторът е отнесъл
частично сумата от 407,19 лева за погасяване на задължението за неустойка по
чл. 11 от договора, а със сумата от 45.00 лева - административни такси по чл.
5.1 от договора. Предвид неравноправността на клаузите за неустойка и
административни такси по уведомяване, „Финансцентър“ ЕООД е погасил
несъществуващи вземания, поради което сумата от 542.19 лева (407,19 лева +
45.00 лева), следва да се отчете от съда като погасяване на вземанията на
другите основания: падежиралите възнаградителна лихва и главница към датата на
последното плащане 10.10.2016г.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че „Финансцентър“ ЕООД е приел за
погасено с платените суми, вземането си за наказателна лихва по чл. 4 от
договора в размер на 20,63 лева. И четирите плащания са били отчетени от
кредитора със закъснение, но натрупана лихва за забава е била начислявана по неоснователно
завишен размер на вноските. Заключението в тази част не може да бъде възприето,
тъй като е основано на зачитане на нищожните уговорки. Всички събрани от
длъжника суми в общ размер от 1092,56
лева следва да бъдат отнесени към падежиралите погасителни вноски към датата на
последното плащане - 10.10.2016г.
Така, съобразно изчисленията на съда, с платените суми в размер на 1092,56
лева, следва да се погасят изцяло падежиралите вноски (всяка вноска по 97,39
лева, включващи главница и възнаградителна лихва) към 05.10.2016г. и частично
дължимата вноска с падеж 05.11.2016г., чиито размер следва да се намали от 97,39
лева на 76,12 лева (42.05 лева главница и 34,07 лева възнаградителна лихва).
Оттук, съдът приема, че след последното плащане са останали дължими вноските
след падеж 05.11.2016г, от които се формират следните непогасени задължения към
датата, посочена от кредитора при предявяване на претенцията: на 05.11.2016г. в размер на 34,07 лева; на
05.12.2016г. – 53,90 лева; на 05.01.2017г. – 52,42 лева; на 05.02.2017г. –
50,88 лева; 05.03.2017г. – 49,29 лева. В тази смисъл, длъжникът К. следва да
бъде осъден да заплати сумата от 240,76 лева възнаградителна лихва за периода от
05.11.2016г. до 05.03.2017г.
От приетата експертиза се установява, че след 10.10.2016г. не са
извършвани никакви плащания, което има за последица пораждане на задължение за Г.К.
за заплащане на лихва за забава, съгласно чл. 4 от договора, в размер на
законната лихва, върху всяка една падежирала непогасена вноска от 05.11.2016г.
до 05.03.2017г. – така както е заявен периода в исковата молба.
Общият размер на законната лихва върху всяка една падежирала погасителна
вноска за периода от 05.11.2016г до 03.05.17г., съдът установява с лихвен
калкулатор на „АПИС ФИНАНСИ” в общ размер на 7,42 лева, а именно: 2.56 лева
върху падежиралата вноска на 05.11.2016г.; 2,46 лева върху падежиралата вноска
на 05.12.2016г.; 1,62 лева върху падежиралата вноска на 05.01.2017г.; 0,78 лева
върху падежиралата вноска на 05.02.2017г.).
По отношение на настъпилата
предсрочна изискуемост:
Настоящият съдебен състав следва да посочи, че при разглеждането на този
иск, обявяването на предсрочната изискуемост на длъжника, може да се осъществи
с получаване на исковата молба и книжата към нея, тоест самата искова молба
може да има характер на уведомление, тъй като предявеният осъдителен иск не е
обусловен от подаденото заявление по чл. 410 от ГПК и не се явява продължение
на заповедното производство.
В приложенията към искова молба
се намира и уведомлението на „Финансцентър“ ЕООД за предсрочна изискуемост, като
те са били получени от Г.К. на
19.09.2017г. Съдът
намира, че към този момент са били налице материалноправните предпоставки за
настъпване на предсрочна изискуемост, предвидени в чл. 32.1 от договора за
кредит – просрочване изплащането на дължима месечна вноска с повече от 60 дни.
Последното плащане, съобразно приетата СЧЕ, е от 10.10.2016г., поради което
материалноправните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на
вземанията по кредита са били налице още към 10.01.2017 г. Ето защо следва да
се приеме, че предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника Г.Д.К. на датата на получаване на исковата молба на
19.09.2017г. и към този момент е довършен фактическия състав на упражненото
потестативно право на кредитора, съобразно императивните изисквания на закона.
От този момент изискуемостта следва да се счита за настъпила.
Това има за последица дължимост на цялата остатъчна главница по договора
за кредит след 19.09.2017г. Както вече се установи, кредитополучателят е
погасил главница в общ размер от 380,25 лева, дължима за периода от
05.12.2015г. до 05.10.2016г. Следователно от цялата главница в размер на
2000.00 лева, длъжникът Г.К. дължи остатък, който следва да бъде осъден да
заплати в размер от 1619,75 лева.
Също така, поради настъпилата предсрочна изискуемост, Г.К. дължи
неустойка в полза на „Финансцентър“ ЕООД, предвидена в чл. 35 от договора. Основанието
на тази неустойка е породено от загубата на ползите от договора за кредитора
занапред (подобно на компенсацията на негативния интерес при разваляне на
договора при неизпълнение). Размерът на
неустойката е равен на разликата между общия размер на договорена
възнаградителна лихва в размер от 1506,04 лева и вече начислената и падежирала
лихва към дата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Видно от погасителния план, към 19.09.2017г.
падежиралата възнаградителна лихва е в размер на 1212,09 лева, поради което
дължимата от длъжника К. неустойка е в размер на 293,95 лева (1506,04 лева
-1212,09 лева).
Предвид всичко гореизложено, Г.К. следва да бъде осъден да заплати на
„Финансцентър“ ЕООД следните суми: 1) 1619,75 лева дължима главница, като за
разликата до претендираните 1810.06 лева искът бъде отхвърлен; 2) 240,76 лева
възнаградителна лихва за периода от 05.11.2016г. до 05.03.2017г., като за
разликата до претендираните 523,03 лева искът бъде отхвърлен; 3) 7,42 лева лихва
за забава за периода от 05.11.2016г. до 05.03.2017г. като за разликата до
претендираните 34,34 лева искът бъде отхвърлен; 4) 293,95 лева неустойка по чл.
35 от договора, като за разликата до претендираните 2240,10 лева искът бъде
отхвърлен.
Поради различните крайни изводи на настоящия съдебен състав, решението
следва да се отмени в гореописаните части, а за установените размери на
главницата, възнаградителната лихва и лихвата за забава – да се потвърди.
С оглед правоувеличаващият ефект на исковата молба, акцесорната
претенция за законна лихва следва да бъде уважена, но доколкото предявеното от
ищеца вземане е възникнало в хода на съдебния процес (при настъпване на
твърдяната предсрочна изискуемост) най-ранният момент, от който исковата молба
произвежда действието си е 19.09.2019г. От този момент, до окончателно плащане
на дълга искането за присъждане на законната лихва следва да се уважи.
По разноските:
Районният съд е отхвърлил изцяло всички искови претенции, поради което
разноски не е присъдил. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, Г.Д.К.
следва да бъде осъден да заплати само разноските, направени от „Финансцентър“
ЕООД, за защита по осъдителните искове, съразмерно на уважената част от тях.
Доколкото съдебните разноски са направени общо за евентуалните претенции,
основателността на осъдителните претенции предпоставя ангажиране на отговорност
на ответника, съразмерно на уважената част от вземанията. Ищецът е направил
разноски в общ размер 1132,05 лева (156.00 лева д.т. за въззивно обжалване;
218,05 лева – д.т. за исково производство пред ВРС; 200.00 лева депозит за вещо
лице; 558.00 лева-адвокатски хонорар), от които следва да бъде присъдени 520,98
лева.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.
271 ал.1 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 770/26.02.2018г. по гр.д. № 10414/2017г. на ВРС с следните
части:
1) в частта, в която съдът е отхвърлил непредявен осъдителен иск на „Финансцентър” ЕООД, ЕИК ********* срещу Г.Д.К. ЕГН **********, да заплати солидарно
със С.Х.В. ЕГН ********** на „Финансцентър” ЕООД, ЕИК *********, сумата от общо 7 033,03лв.:
2510,49лв.-непогасена главница, 491,96лв.-договорна лихва за периода от
08.10.2016г. до 08.03.2017г., 45.00лв.-такса за адм.разходи по т.5.1 от
Договора и 3971.15лв.-неустойка за неизпълнение на основание т.11.3 и т.35 от
Договора, ведно със законната лихва върху главницата и неустойката до
окончателното им погасяване, като ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
2) в частта, в която съдът е отхвърлил непредявен осъдителен на иск на „Финансцентър” ЕООД, ЕИК ********* срещу Г.Д.К. ЕГН **********, за
заплащане на договорна лихва и наказателна лихва за периода от 05.03.2017г. до
05.06.2017г., като ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 770/26.02.2018г. по гр.д. №
10414/2017г. на ВРС в частта, в която са отхвърлени
предявените от „Финансцентър” ЕООД, ЕИК *********, срещу Г.Д.К. ЕГН **********,
обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, чл.92 и чл.86 от ЗЗД, за
приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1810,06лева
(хиляда осемстотин и десет лева и шест стотинки) – непогасена главница по
Договор за потребителски кредит № 715 от 03.11.2015г., сумата от
523,07лева(петстотин двадесет и три лева и седем стотинки) – договорна лихва за
периода от 05.03.2017г. до 05.06.2017г., сумата от 34,34лева (тридесет и четири
лева и тридесет и четири стотинки) – наказателна лихва за периода от 05.03.2017
г. до 05.06.2017г., сумата от 90,00лева(деветдесет лева) – такси по т. 5.1. от
договора, сумата от 2240,10лева(две хиляди двеста и четиридесет лева и десет
стотинки) – неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на заявлението в съда – 22.05.2017г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №6642/2017г. на ВРС,
40-ти състав.
ОТМЕНЯ Решение № 770/26.02.2018г. по гр.д. № 10414/2017г. на ВРС в частта, в
която са отхвърлени предявените осъдителни искове от „Финансцентър” ЕООД, ЕИК
*********, срещу Г.Д.К. ЕГН **********,
с правно основание чл. 79, чл.92 и чл.86 от ЗЗД, както следва:
1)
За
заплащане на сумата до 1619,75 лева – непогасена главница по Договор за
потребителски кредит №715 от 03.11.2015г.;
2)
За
заплащане на сумата до 240,76 лева – договорна лихва за периода от 06.05.2016г.
до 03.05.2017г.;
3)
За
заплащане на сумата до 240,76 – договорна лихва, сумата до 7.42 лева –
наказателна лихва за периода 06.05.2016г. до 03.05.2017г;
4)
За
заплащане на сумата до 293,95 лева неустойка по чл. 35 от договора;
КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г.Д.К. ЕГН ********** да заплати на „Финансцентър” ЕООД, ЕИК *********,
на основание чл. 430 от ТЗ, вр. с чл. 79 от ЗЗД, следните суми:
1)
сумата
от 1619,75 лева – непогасена главница по Договор за потребителски кредит №715
от 03.11.2015г.;
2)
сумата
от 240,76 лева – договорна лихва за периода от 05.11.2016г. до 03.05.2017г.;
3)
сумата
от 7.42 лева – наказателна лихва за периода от 05.11.2016г. до 03.05.2017г.
4)
сумата
от 293,95 лева неустойка по чл. 35 от договора;
Ведно със законната лихва върху главницата от 1619,75 лева и неустойката
от 293,95 лева, считано от 19.09.2019г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която са отхвърлени
останалите осъдителни искове, както следва:
1)
за
разликата над сумата от 1619,75 лева до претендирания размер от 1810,06 лева –
непогасена главница по Договор за потребителски кредит №715 от 03.11.2015г.;
2)
за
разликата над сумата от 240,76 лева до претендирания размер от 523,07 -
договорна лихва.;
3)
за разликата
над сумата от 7.42 лева до претендирания размер от 34,34 лева;
4)
за
разликата над сумата от 293,95 лева до претендирания размер от 553,17 лева – неустойка
по чл. 35 от договора;
5)
изцяло за
заплащане на неустойка по чл. 11.3 от договора в размер на 1686,96 лева;
6)
за заплащане
на сумата от 90.00 лева такса за административни разходи по т.5.1 от Договора;
ОСЪЖДА Г.Д.К. ЕГН ********** да заплати на
„ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 520,98 лева, представляващи
разноски, направени от ФИНАНСЦЕНТЪР” ЕООД за искова защита пред районен
съд-Варна и Окръжен съд-Варна, на осн. чл. 81 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: