Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 24.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на дванадесети юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 7091/2019 г. по описа на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
С
решение от 12.02.2019 г.
по гр.д. № 7629/2018г. по описа на СРС, 79 състав, ответникът М.И.И. е осъден
да заплати на ищеца Г. ф., на основание чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.), сумата от
4783,04 лв., представляваща обезщетение по щета № 220002/15.03.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от 01.02.2018 г. до окончателното изплащане, като
съдът е отхвърлил иска за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 15 378,28 лв. като неоснователен. Със същото решение ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 548,84 лв.,
представляващи съдебни разноски съразмерно на уважената част от исковете.
Решението е било постановено при участието на трети лица помагачи на ответника
– „М.Л.“ АД - в ликвидация и „З.д.Е.” АД
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над
4783,04 лв. до претендираните 15 378,28 лв., е постъпила въззивна жалба от
ищеца Г.Ф., представлявано от юрк. К.Я., с надлежно учредена представителна
власт по делото, срещу първоинстанционното решение. В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че правоотношенията във връзка с настъпилото процесно събитие се
уреждат от Кодекса за застраховането, Правилника за устройство и дейността на Г.Ф.
(ПУДГФ) и правилата и актовете на международното частно право - Кодекса на
международното частно право, директиви на ЕС и международни споразумения между
националните бюра на застрахователите на страните членки на ЕС-Споразумение
между компенсационните органи и ГФ /СКОГФ/, основано на Директива 2000/26/ЕС на
ЕП и ЕК по хармонизация на законодателството на страните-членки във връзка със
застраховките „Гражданска отговорност” по отношение употребата на МПС, Вътрешни
правила на Съвета на бюрата. Сочи, че Директива 2000/26/ЕО от 16.05.2000 г. на
ЕП, предвижда компенсаторен механизъм за уреждане на претенции с
посредничеството на Националните бюра на автомобилните застрахователи, както и
Вътрешните правила на Съвета на бюрата от 01.07.2009 г. и Договорът между
бюрата, а чл. 288а, ал. 1, т. 1, от КЗ (отм.) урежда правото на Г.Ф. за
встъпване в правата на увреденото лице. Счита, че регресните му претенции са
обусловени от плащането, което е извършил във връзка с чл. З4, ал. З от ПУДГФ,
доколкото самият Правилник вменява в задължение за Националното бюро на българските
автомобилни застрахователи да предостави на Г.Ф. документите, с които разполага
във връзка с извършеното плащане, което представлява уреждане на режим на
съдействие за упражняване правата на Г.Ф.. Излага съображения, че първоинстанционният
съд не е отчел обстоятелството, че НББАЗ, респ. Г.Ф., няма правомощията да
прави преценка по същество, по аргумент от чл. 285, ал. 6 от КЗ (отм.), поради
което не е негова доказателствената тежест, при евентуално оспорване от страна
на ответника на писмени доказателства, издадени от чуждестранен компенсационен
или друг контролен орган по местоизвършване на деликта. Г.Ф. изплаща
обезщетения по силата на Кодекса за застраховането (отм.), при определени в
него условия (чл. 288, ал. 7), след като бъде сезиран и след като бъде
осъществена предвидената извънсъдебна административна процедура. Предвид
изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, а претенцията
му да бъде изцяло уважена.
Въззиваемият
ответник М.И., чрез пълномощника си – адв. С. М., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на
въззивната жалба на ищеца, с който оспорва същата по подробно изложените
съображения. Моли съда да остави без уважение жалбата.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен иска за сумата от 4783,04 лв. е постъпила въззивна жалба от Ответника М.И.И. с оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че своевременно е оспорил
изцяло съдържанието на приложените към исковата молба писмени доказателства
като неистински и е поискал същите да не бъдат приемани като писмени
доказателства по делото, включително съдържанието на двустранния констативен
протокол за ПТП, експертен доклад, поръчка от 13.06.2012 г., тъй като сумите,
посочени в същия са завишени и не отговарят на причинените вреди на автомобила
на пострадалия, доклад по щета от 24.01.2013 г. за неимуществени вреди като
неоснователна и необоснована, съставен въз основа на неверни факти и
обстоятелства, доклад по щета за имуществени вреди от 18.02.2013 г., тъй като
сумите в него са завишени. Твърди, че ищецът не е представил всички писмени
доказателства, а само тези, които са в негов интерес, включително зелената
карта, нито договора за застраховка „Гражданска отговорност”, нито лизинговия
договор за покупка на товарния автомобил, които като доказателства са от
съществено значение за изясняване на обективната истина. Сочи, че необосновано
СРС е приел, че не е оспорена автентичността на протокола ПТП или
удостоверителната компетентност на актосъставителя или реда, по който е
съставен акта. Без основание и доказателства съдът е счел, че ответникът е
знаел испански език. Излага оплакване, че въпреки конституирането на работодателя
на ответника в настоящото съдебно производство, районният съд не е постановил
осъдителен диспозитив срещу него. Иска се първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната му част, а алтернативно, ако се приемете, че решението в
тази част е правилно, моли работодателят му „МГ Т.” ООД, ЕИК *******, да бъде
осъден да заплати дължимите суми. Претендира разноските по делото.
Въззиваемият
ищец – Г.Ф., чрез процесуалния си представител юриск. К.Я., с надлежно учредена представителна власт по делото, в
законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба на
ответника, с който оспорва същата, поддържайки правилност на
мотивите на СРС, че ответникът следва да заплати сумата от 4783,04 лв., както и
че съгласно чл. 288, ал. 12, изр. 1 от КЗ (отм.) след изплащане на
обезщетението ГФ встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и
разходите по ал. 8. Счита за ирелевантен за спора въпроса за собствеността на
МПС. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Третите
лица помагачи на страната на ответника – „М.Л.“ АД - в ликвидация и „З.д.Е.” АД
не са изразили становище по подадените въззивни жалби.
Подадените
и от страните въззивни жалби са депозирани в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирани лица – страни в процеса, като са заплатени дължимите държавни такси,
поради което са процесуално допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира жалбата на М.И.И. за неоснователна, а тази на
Г.Ф. за частично основателна, по следните съображения:
Производството
пред СРС е образувано по искова молба, предявена от Г.Ф. срещу М.И.И. при
твърдения, че ищецът е заплатил на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.)
на НББАЗ в качеството му на компенсационен орган обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди в общ размер на 15 378,28
лв. (равностойността на 7862,79 евро). Изложено е, че по щета №
220002/24.01.2013 г. е заплатено обезщетение за неимуществени вреди в размер на
10 445,01 лв. (равностойността на 5340,45 евро), а по щета № 120076/18.02.2013
г. е заплатено обезщетение за имуществени вреди в размер на 4933,27 лв. (равностойността
на 2522,34 евро). Посочените обезщетение са заплатени във връзка с настъпило
ПТП на 11.06.2012 г. в Кралство Испания, между МПС, собственост на Х.А.М.де М.и
тежкотоварен автомобил „МАН“ рег. № *******, управляван от ответника. Твърди се,
че вината за ПТП е на М.И.И., управлявал МПС, за което към този момент не е
била налице действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.
При
така въведените твърдения следва да се
приеме, че с исковата молба са заявени две претенции, които са с правно
основание чл. 288а, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.), касаещи възстановени от ищеца на съответния
компенсационен орган застрахователни обезщетения за имуществени и неимуществени
вреди, настъпили в резултат от поведението на ответника като водач на МПС, за
което не е била сключена задължителна застраховка гражданска отговорност. Въпреки
че районният съд не е направил разграничение между двата иска и в диспозитива
на решението си се е произнесъл по една заявена претенция в общ размер от 15 378,28
лв., решението е допустимо, доколкото СРС не е излязъл извън предмета на спора,
очертан от обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум.
Съгласно
чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) Г.Ф. възстановява суми, изплатени от
компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно средство на
виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в
двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се
определи застрахователят, под която хипотеза следва да се подведе и настоящия
случай, в който управляваният от ответника товарен автомобил не е имал
задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите. Правото
на Гаранционния фонд да встъпи в правата на увреденото лице е до размера на
платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, предвид
препращащата разпоредба на чл. 288а, ал. 3 към чл. 288, ал. 12, вр. с ал. 1 от КЗ (отм.). Това по своя характер регресно право на ГФ, както и суброгационното
му право да встъпи в правата, които увреденото лице има срещу причинителя на
вредата, са аналогични на регресното и суброгационно право на застрахователя по
чл. 213 КЗ (отм.). Основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу
причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение
на ГФ за възстановяване на суми на компенсационен орган, изплатил обезщетение
на третите увредени от ПТП лица в лимитативно предвидените случаи, а не
наличието на застрахователно правоотношение.
Видно
от нормите на чл. 288а КЗ (отм.) и съответното препращане към чл. 288 КЗ
(отм.), нормативно са уредени обемът на правото на Г.Ф. да ангажира на регресно
основание отговорността на причинителя на ПТП, който е разширен с възможност да
се търсят и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, както и са
уредени хипотезите, при които фондът дължи плащане на съответния компенсационен
орган. Тъй като ГФ встъпва в правата на увреденото лице, което в общия случай
на съдебно предявен иск срещу делинквента ще доказва основателността на
претенцията си по общите правила на ГПК, то и за настоящия ищец не следва да се
прилага нещо различно. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, в доказателствена
тежест на ГФ е да установи: наличие на твърдяното ПТП, причинено в резултат от
противоправното поведение на ответника, управлявал МПС без сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и в причинна връзка с което
са настъпили за увредения имуществени и неимуществени вреди, техния вид и обем,
както и че ищецът е възстановил на компенсационния орган платената на
увреденото лице сума.
С
възстановяване на сумата в хипотезите на чл. 288а, ал. 1 КЗ (отм.) Г.Ф. не се
освобождава от процесуалното задължение при условията на пълно и главно
доказване да установи горепосочените предпоставки, за да бъде уважена
регресната му претенция. Сочените от въззивника Директива 2000/26/ЕО от
16.05.2000 г. на ЕП, понастоящем заменена от Директива 2009/103/ЕО НА ЕП и на Съвета, цели да установи специални
разпоредби, приложими за пострадали лица с право на обезщетение за загубите или
другите вреди от произшествия, които са настъпили в държава-членка, различна от
държавата-членка по пребиваване на пострадалото лице, и са причинени в резултат
на използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в
държава-членка. Тези разпоредби са насочени към създаването на механизми,
улесняващи увреденото лице да получи застрахователно обезщетение било от
застрахователя на делинквента, било от съответния орган за изплащане на
обезщетението по чл. 6 или от гаранционния фонд в случаите по чл. 7 от
Директивата, какъвто е и настоящият. Вътрешните правила на Съвета на бюрата от
01.07.2009 г., неприложени по делото, но общодостъпни на интернет сайта на
Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, уреждат последващите
вътрешни взаимоотношения между националните застрахователни бюра при изплащане
на обезщетение на увреденото лице му. Тези нормативни актове обаче нямат за
адресати лицата, за които се твърди, че са причинили съответното ПТП, а с
изплащането на обезщетение, не се презюмира никой от останалите елементи от
фактическия състав на регресното право. В този смисъл правно ирелевантно за
задължението на ищеца да докаже претенциите си е, че установените между него и
компенсационния орган правила и документооборот, при който следва да възстанови
на последния суми, тъй като се касае за техни вътрешни отношения. Извод в
обратен смисъл не следва от сочената от ищеца разпоредба на чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.), която препраща относно реда за изплащане на обезщетения към правилника
за устройството и дейността на фонда и цели регулиране на отношенията между
фонда и пострадалото лице.
Предвид
изложените съображения настоящият състав намира, че по отношение на претенцията
за възстановяване на сумата за заплатените имуществени вреди по щета№
120076/18.02.2013 г. Г.Ф. е доказал всички предпоставки за уважаване на иска за
пълния му предявен размер от 4933,27 лв. (равностойността на 2522,34 евро). В
приложения по делото в превод от испански на български двустранен констативен
протокол за ПТП от 11.06.2012 г., е посочено, че МПС „МАН“, с рег. № *******,
управляван от М.И.И., след преминаване на надлеза, движейки се отдясно на л.а.
„Форд Фокус“, с рег. № *******, регистриран в Испания, при завиване е ударил
със задната част на ремаркето си лекия автомобил, причинявайки му щети по
дясната врата. Протоколът е подписан от ответника и противно на поддържаното във
въззивната му жалба, авторството му не е своевременно оспорено пред СРС. С
отговора на исковата молба е оспорена доказателствената сила на приложените от
ищеца документи, а относно оспорване съдържанието на самия протокол за ПТП
ответникът е възразил, че в него е посочен като притежател на застрахователната
полица М.И., а не собственика на камиона, което обстоятелство е поначало
ирелевантно, тъй като протоколът в т. 9 удостоверява, препращайки към т. 6, че
водач на товарния автомобил е именно ответникът. Тъй като протоколът е подписан
от М.И. и съдържа извънсъдебно признание за неизгодни за него факти (при
завиване е ударил и причинил щети на движещият се отляво лек автомобил), съдът
намира, че при липсата на доказателства в обратен смисъл, това писмено
доказателство установява, че с поведеното си ответникът е причинил ПТП с друго МПС,
от което последното е получило щети по дясна врата (т. 11 от протокола). Принципно
протоколът за ПТП по своята правна природа представлява официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда
материална доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за
датата, мястото, механизма на увреждането и причинените вреди на автомобилите.
В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища
практика формирана по реда на чл. 290 ГПК в Решение № 24 от 10.03.2011 г. на
ВКС по т. д. № 444/2010 г., I т. о., ТК; Решение № 73 от 22.06.2012 г. на ВКС
по т. д. № 423/2011 г., I т. о., ТК.
Следва
да се отбележи, че в отговора на исковата молба се правят общи и
неконкретизирани възражения, без да се излагат конкретни факти, опровергаващи
посоченото в протокола поведение на пътя от страна на ответника. Не само че не
отрича участието си в процесното ПТП, но с доводите си за ангажиране
отговорността на работодателя му, собственик на ТИР-а, и с признанието, че нито
колегата му, нито ответника, както и испанският полицай, са знаели, че камионът
не е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“, по същество М.И.
признава настъпването на инцидента и факта, че за управляваното от него
превозно средство не е била сключена застраховка. Оплакването на ответника, че
СРС не бил съобразил, че не разбирал испански език, е неоснователно, тъй като
подобно възражение не е своевременно релевирано с отговора на исковата молба.
Размерът
на имуществени вреди, както и обстоятелството, че те са настъпили в причинна
връзка с механизма на процесното ПТП, се установява от приетата без възражения
от страните автотехническа експертиза, която съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвена, и според която стойността за възстановяване на щетите по
л.а. „Форд Фокус“ по средни пазарни цени
в Р. България към датата на ПТП е 4783,04 лв., а по тези в Испания – 2173,34
евро (4250,68 лв.). Тъй като ПТП е настъпило в Испания и по отношение на лек
автомобил, за който не се спори, че е регистриран в същата държава, то и следва
да се кредитира заключението, определящо размера на имуществената вреда по цени
в Испания, т.е. 2173,34 евро. От една страна, този извод съответства на
обстоятелството, че е налице увреждане на чуждестранно имущество, принадлежащо
на чуждестранно лице и мястото на отстраняване на вредите е в чужбина, поради
което само при определянето му по испански цени това би довело до пълна
обезщетение за вредите (в този смисъл и решение №1/02.02.2011 г., по т.д.
№263/2010 г., на ВКС, ІІ т.о.). От друга страна, при определянето по български
цени, които в случая са и по-високи, би се стигнало до неоснователно
обогатяване, тъй като ще се репарират несъществуващи вреди. В този смисъл СРС
неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 258 ал. 3 КЗ (отм.), за да
обоснове извода си, че обезщетението се дължи по по-високата от двете стойности
на извършения ремонт, тъй като тази норма регламентира лимита на покритието при
застраховка „Гражданска отговорност“, а не определянето размера на
обезщетението. При положение, че претенцията за имуществени вреди е доказана по
основание и размер, по аргумент от чл. 288, ал. 12, вр. ал. 8 от КЗ (отм.), следва да бъдат присъдени и разноските
за определяне на обезщетението и неговото изплащане. Техният размер се равнява
на сумата от общо 349 евро, от които: 326 евро с ДДС под формата на такса за
обработка, отразена в претенция за възстановяване на изплатено обезщетение от
НББАЗ и приложената фактура № ********** от 04.02.2013 г., издадена от НББАЗ до
Г.Ф., в която сумата е посочена без ДДС – 271,66 евро; както и сумата от 23
евро – платена такса за валутен банков превод, посочена в същата фактура и
приложеното банково извлечение.
Горепосочените
суми за ремонт на повредения лек автомобил
(2173,34 евро), както и разходите за определяне и изплащане на
обезщетението (общо 349 евро) или в общ размер на 2522,34 евро (равностойността
на 4933,27 лв.) се установява, че е възстановена от Г.Ф. на НББАЗ, предвид приложеното
банково платежно нареждане на л. 29 от делото на СРС. Доколкото ответникът
признава липсата на сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за
управлявания от него камиона, а същото обстоятелство се установява и от
приложената на л. 8 от делото на СРС справка от Информационен център към ГФ, то
и ищецът доказа всички предпоставки на регресното си право срещу М.И. по
отношение на причинените от последния имуществени вреди, поради което тази
претенция следва да бъде уважена изцяло. Оплакванията на ответника, че ищецът
не е представил всички писмени доказателства, а само тези, които са в негов
интерес, включително не е представил зелената карта, договора за застраховка
„Гражданска отговорност”, лизинговия договор за покупка на товарния автомобил,
нямат отношение към основателността на иска, тъй като не се установява да се
съхраняват от ищеца, а и представянето им е в доказателствена тежест на
ответника, щом счита, че би могъл да се ползва от тях.
Недоказана обаче е претенцията на
ищеца за възстановяване на платените от него неимуществени вреди в размер на
10 445,01 лв. (равностойността на 5340,45 евро) по щета №
220002/15.03.2017 г. В тежест на ищеца е било да установи вида и характера на
тези вреди, но доказателства в тази насока липсват. Действително, от платежните
документи и издадени от НББАЗ фактури се установява, че ГФ е възстановил на
компенсационния орган изплатени от последния в същия размер неимуществени
вреди, но по вече изложените съображения, тяхното настъпване подлежи на пълно и
главно доказване и не може да се презюмира само с факта на плащането по чл.
288а, ал. 1 КЗ (отм.). Следва да се отбележи, че в приложения протокол от ПТП
не само че липсват описани травматични увреждания или други вреди, които биха
били индиция, че са търпени и неимуществени вреди, но и е посочено в т. 3 от
протокола, че няма дори и леко пострадали лица. Отделно от това, в отправената
от НББАЗ до ГФ претенция за възстановяване на сумата от 5340,45 евро е
посочено, че тя е по повод на изплатено обезщетение не само за неимуществени
вреди, но и за имуществени такива и не е ясно, ако изобщо неимуществени вреди
са обезщетени от НББАЗ, какъв е техният размер. При липсата на проведено пълно
и главно доказване, че от процесното ПТП са възникнали неимуществени вреди,
липсва основание за ангажиране отговорността на ответника, поради което
въззивната жалба на ГФ за присъждане на сумата то 5340,45 евро следва да бъде
оставена без уважение.
Неоснователни се явяват оплакванията
на ответника, че въпреки конституирането на работодателя му в настоящото
съдебно производство, районният съд не е постановил осъдителен диспозитив срещу
него. С отговора на исковата молба не е предявен своевременно обратен иск
спрямо привлечения като трето лице помагач на негова страна работодател, поради
което и искането на М.И. в този смисъл, обективирано във въззивната му жалба,
не може да бъде разгледано за пръв път от въззивната инстанция. Това право
страната може да упражни в отделно производство.
Доколкото
крайните правни изводи на двете инстанции не съвпадат изцяло, решението на СРС
следва да се отмени в частта, с която ищцовата претенция е отхвърлена над
присъдените 4783,04 лв. до претендираните 4933,27 лв. (равностойността на
2522,34 евро), представляващи регресно вземане на ГФ за изплатени имуществени
вреди по щета № 120076/18.02.2013 г. Следва да се отбележи, че неправилно в
диспозитива на решението си СРС е посочил, че присъдената от него сума за
имуществени вреди от 4783,04 лв. е по щета № 220002/15.03.2017 г., тъй като тя
касае претендирани от ищеца неимуществени вреди. Отделно от това е сгрешена и
датата на щета с №220002 – не е с дата 15.03.2017 г., а е от 24.01.2013 г.
Видно от мотивите първоинстанционният съд е приел за дължима възстановената
сума от ГФ за причинени от ответника имуществени вреди за ремонт на лекия
автомобил, за които се твърди в исковата молба и се установява, че са заведени
по щета № 120076/18.02.2013 г., поради което тази неточност следва да бъде
отстранена при постановяване на настоящото решение.
С
оглед изхода на спора обжалваното решение следва да се отмени и в частта с
разноските, присъдени по компенсация в полза на ответника – за разликата над 532,37
лв. до 548,84 лв.
Г.Ф.
не е претендирал разноски в настоящото производство, а предвид неоснователността
на въззивната жалба на ответника, такива не следва да му се присъждат.
Предмет
на предявените по делото искове е ангажиране на регресната отговорност на
ответника като делинквент по отношение на Г.Ф. за заплатени от него обезщетения
за претърпени имуществени и неимуществени вреди от настъпило ПТП, като цената
на всеки от исковете поотделно, а и общо, е под 20 000 лева. Доколкото спорът е
свързан с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на виновния водач,
независимо от източника, който го поражда /закон или договор/, делото следва да
бъде квалифицирано като търговско по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК (така и
определение № 21 от 17.01.2020 г. по ч. т. д. № 2604/2019 г., ІІ т. о. на ВКС).
При това положение на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 12.02.2019 г.
по гр.д. № 7629/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, в частта с която е
отхвърлен предявения от Г.Ф. срещу М.И.И. иск по чл. 288а, ал. 1, т. 1, във вр.
с чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.) за осъждането на ответника да заплати на ищеца
възстановеното на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи
обезщетение за имуществени вреди по щета № 120076/18.02.2013 г. (неправилно
посочена в първоинстанционното решение като щета № 220002/15.03.2017 г.) – за
разликата над присъдените 4783,04 лв. до претендираните 4933,27 лв., ведно със
законната лихва, считано от 01.02.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта с присъдените по компенсация в полза на ответника разноски
- за разликата над 532,37 лв. до 548,84 лв., и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
М.И.И., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, да заплати на Г.Ф., със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1, във вр. с чл.
288, ал. 12 от КЗ (отм.), сумата от още 150,23
лв., представляваща възстановена от ищеца на Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи обезщетение за имуществени вреди по щета №
120076/18.02.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 01.02.2018
г. до окончателното изплащане лихва за забава.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 12.02.2019 г.
по гр.д. № 7629/2018 г. по описа на СРС, 79 състав в останалата обжалвана част,
в която ответникът М.И.И. е осъден да заплати на Г.Ф., на основание чл. 288а,
ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.), сумата от 4783,04 лв.,
представляваща възстановено от ищеца на Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи обезщетение за имуществени вреди по щета №
120076/18.02.2013 г. (неправилно посочена в първоинстанционното решение като
щета № 220002/15.03.2017 г.), ведно със законната лихва от 01.02.2018 г., както
и в частта, в която е отхвърлен предявения от Г.Ф. срещу М.И.И. иск по чл.
288а, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.) за осъждането на
ответника да заплати на ищеца възстановеното на Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи обезщетение за неимуществени вреди по щета № 220002/24.01.2013
г. в размер на 10 445,01 лв. (равностойността на 5340,45 евро).
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на третите лица помагачи на страната на ответника - „М.Л.“
АД - в ликвидация с ЕИК *******и „З.д.Е.” АД с ЕИК *******.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.