№ 16874
гр. София, 16.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110114855 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени при условията на обективно
съединяване от ищеца Р. С. Ц. срещу ответника „СИТИ КЕШ“ ООД иск за
прогласяване за нищожен Договор за потребителски кредит № 572591 от
24.09.2021 г., сключен между страните, поради противоречие със закона,
добрите нрави и неравноправност, и в условията на евентуалност – искове за
прогласяване за нищожни клаузите от договора, както следва: чл. 3, ал. 1, т. 5,
регламентираща ГПР в размер на 49,91 %; чл. 3, ал. 1, т. 7, регламентираща
фиксирания лихвен процент в размер на 40,05 %; чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и чл. 5,
регламентиращи неустойката за непредставено обезпечение в размер на 694,99
лева; чл. 12, ал. 1 и ал. 2, регламентиращи дългът при промяната на
официалния курс лев/евро.
Ищeцът твърди, че е сключил с ответника договор за паричен заем №
572591 от 24.09.2021 г., съгласно който получил заемна сума в размер на
1000,00 лева, със задължение последния да го погаси чрез вноски в размер на
3 х 7,79 лeва и 26 х 42,64 лева, съгласно погасителен план, при фиксиран
годишен процент на разходите по заема от 49,91 % и годишен лихвен процент
в размер на 40,05 %. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави. В договора липсвала разписана методика относно начина на формиране
1
на ГПР. Отделно, в него била включена само възнаградителната лихва.
Размерът на ГЛП бил немотивирано висок и противоречал на добрите нрави,
тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва. Уговорената
неустойка в размер на 694,99 лева излизала извън обезпечителните,
обезщетителните и санкционни функции, противоречала на добрите нрави.
Твърди се, че клаузата за неустойката заобикаляла ограничението по чл. 33, ал.
1 от ЗПК. Евентуално, ако съдът приеме, че договорът е действителен, се
счита, че част от клаузите в него, с които са уговорени обезпечение и вноски за
гаранция, както и начислените ГЛП и ГПР, както и последиците при промяна
на курса на лева/еврото, са нищожни на основание чл. 143 от ЗЗП. Клаузите не
били индивидуално уговорени. Твърди се, че ответното дружество не
предоставило на ищеца необходимата към момента на сключване на договора
относима информация, а уговорките в чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от договора
създавали неравновесие в правата и задълженията на страните. Направено е
искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по
делото разноски.
В подаден в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба
ответникът оспорва исковете. Посочва се, че между същите страни има
образувани още 4 производства по искови молби с идентично съдържание,
като се твърди, че ищецът се ползва от злоупотреба с право. Посочва се, че
сключеният договор бил действителен, като клаузите му съответствали на
нормативната уредба, не били неравноправни, а ищецът доброволно и
информирано се съгласил с тях, т.е. те били и индивидуално уговорени.
Единствената цел на поведението на ищеца била да увреди кредитора си с
иницииране на производства срещу него. ГПР бил коректно посочен, тъй като
за дружеството не било налице задължение да включва в него неустойката,
тъй като тя като вземане възниквала евентуално след сключване на договора.
Уговорката за заплащането й била действителна, не противоречала на добрите
нрави и на закона. Ищецът имал определен в договора срок за извършване на
отказ от същия, с което се гарантирали правата на потребителя.
Неоснователно ищецът се позовавал на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, доколкото
разпоредбата уреждала правилото при забава за погасяване, а неустойката
била уговорена при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, а не при забавено изпълнение на потребителя. Излагат се
съображения, че клаузите, с които са уговорени ГПР и лихва, са индивидуално
2
уговорени и не са неравноправни. Годишният лихвен процент бил част от
ГПР, който от своя страна не надвишавал 50 %, предвид което лихвата била в
допустимите прагове. Твърди се неоснователност на възраженията срещу
разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от договора, доколкото същата била съобразена с
политическите и икономическите промени в страната, влияещи се от фактори,
върху които ответникът не можел да повлияе. Направено е искане за
отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените по делото
разноски.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
между страните обстоятелството, че между страните е бил сключен Договор за
потребителски кредит № 572591 от 24.09.2021 г.
Като писмено доказателство е било приобщено копие от договора за
потребителски кредит, сключен между страните по делото, ведно с
погасителния план към него. Видно от съдържанието на същия страните са
уговорили заемането от ответника на ищеца на сумата в размер на 1000,00
лева, подлежаща на връщане чрез вноски в размер на 3 х 7,79 лeва и 26 х 42,64
лева до 15.04.2022 г., при годишен процент на разходите в размер на 49,91 % и
фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 %. В чл. 4 от договора е посочено,
че с подписване на договора кредитополучателят удостоверява получаването
на заетата сума. Следва да се посочи, че представеното копие от договора не
носи подписа на кредитополучателя, а само на представител на кредитора.
Доколкото обаче копието се представя от ищеца-кредитополучател и предвид
това, че страните не спорят, че е била предадена заетата сума, съдът счита за
доказано, че заетата сума е била предадена, а договорът – сключен. В чл. 5 от
договора е посочено, че в срок от 3 дни, считано от сключване на договора,
заемателят се задължава да предостави обезпечение – поръчител или банкова
гаранция, отговарящи на изрично посочените условия, като при неизпълнение
се начислява неустойка. В чл. 11 от договора е посочено, че същата се
начислява автоматично в размер на 694,99 лева и че същата се заплаща
разсрочено съгласно сключения към договора погасителен план. В
приложения погасителен план в отделна графа са калкулирани месечните
3
вноски, покриващи задължението за неустойка в общ размер от 694,99 лева.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с сезиран с обективно
съединени искове, както следва:
главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3, вр. чл. 22 от ЗПК,
за прогласяване на нищожност на целия договор;
евентуални искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2, 3 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр.
чл. 146, ал. 1 от ГПК, за прогласяване на нищожност на чл. 3, ал. 1, т. 5,
регламентираща ГПР в размер на 49,91 %; чл. 3, ал. 1, т. 7,
регламентираща фиксирания лихвен процент в размер на 40,05 %; чл. 11,
ал. 1 и ал. 2 и чл. 5, регламентиращи неустойката за непредставено
обезпечение в размер на 694,99 лева; чл. 12, ал. 1 и ал. 2, регламентиращи
дългът при промяната на официалния курс лев/евро.
Неоснователни са възраженията на ответника за злоупотреба с право при
настоящото производство, доколкото с оглед служебно изисканите справки от
съда образуваните производства от ищеца, преди настоящото, са с различен
предмет, макар и с идентичен такъв, предвид това, че се касае за оспорена
действителност на различни договори за кредит, респ. на договорни клаузи в
тях. Доколкото става въпрос за различни договори, респ. договорни уговорки
в различни договори, съдът не счита, че ищецът е злоупотребил с
упражненото право на защита, образувайки различни производства, което е в
негова преценка.
Отношенията между страните по процесния договор за заем са
подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В
настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по
договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе
в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
4
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че оспорените клаузи страдат от пороци,
което обуславя нищожността на клаузите и договора. В настоящия случай
съдът счита, че ищецът е провел пълно и главно доказване на претенцията си
по главния иск.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР, като само
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - неустойката в размер на 694,99 лева, която се начислява
автоматично от заемодателя. Уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите. Последният съставлява индикатор за общото
оскъпяване на кредита, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Това означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 от ЗПК. Това следва като извод и от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
5
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
С уговорената неустойка се цели осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен уговорената вече
възнаградителна лихва. Този извод следва от спецификата и краткия срок за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
осигуряването на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на
заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство
от лице, отговарящо на посочени изисквания. В подкрепа на горния извод
следва да се отбележи, че в самия (и явяващ се единствен) погасителен план,
съставен преди изтичане на тридневния срок, е включено разсроченото
плащане на неустойката като част от всяка месечна вноска по погасяване на
кредита. Следва да се подчертае, че посочената алтернатива за обезпечение -
банкова гаранция, е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се
възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Това
отново навежда към изначално съгласие, че задължението за предоставяне на
обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Предвид това, съдът счита за неоснователно възражението на ответника, че за
дружеството не било налице задължение да включва в ГПР неустойката, тъй
като тя като вземане възниквала евентуално след сключване на договора.
Следователно посоченият в договора ГПР не е действителният. Текстът
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на
компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с
всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Както лихвеният процент, така и годишният
процент на разходите съставлява част от същественото съдържание на
6
договора за потребителски кредит. Затова и е въведена необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Ответникът е
признал неизгодния за него факт, което съдът цени по реда на чл. 175 от ГПК,
че в посочения в договора ГПР не е била включена неустойката. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е,
че договорът се явява недействителен съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема процесният договор за потребителски кредит за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, а предявеният главен иск за
основателен.
С оглед уважаване на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдът намира, че
е безпредметно обсъждането на останалите основания за нищожност,
доколкото ищецът не е заявил поредност на разглеждане на исковете по чл. 26,
ал. 1 от ГПК и оттам следва да се приеме (и съобразно практиката на
върховната инстанция), че същите са предявени при условията на
евентуалност при разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест
порок.
С оглед уважаване на главния иск, не са налице предпоставките за
разглеждане на евентуалните искове за нищожност на отделни клаузи от
договора.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски. В исковата молба е направено искане за присъждане на
разноски, включително за адвокатско възнаграждение, като е посочено, че
своевременно страната ще представи договор за правна защита и съдействие.
В полза на ищеца следва да се присъди само сумата в размер 80,00 лева,
представляваща разноски за държавна такса за първоинстанционното
производство, доколкото до приключване на устните състезания по делото не
е представен договор за правна защита и съдействие между ищеца и
представляващия го адвокат или други доказателства за сторен разход за
адвокатски хонорар.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№ 572591 от 24.09.2021 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и Р. С. Ц., по
предявения от Р. С. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Нови Искър, ул. „Велико
Търново” № 7, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ..................., със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ..................., със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати
на Р. С. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Нови Искър, ул. „Велико Търново” №
7, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 80,00 лева,
представляваща сторени разноски за държавна такса в първоинстанционното
исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8