№ 361
гр. Варна, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20253100500331 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на
„Неткредит“ ООД срещу Решение № 3890/04.11.2024 г., постановено по гр. д. № 16254/2023
г. на ВРС, 33-ти състав, с което е прогласена за нищожна клаузата на чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № 202303100526360058 от 10.03.2023 г., сключен между ищцата Г. А.
К. и ответника „Неткредит“ ООД, предвиждаща дължимост на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД; и „Неткредит“ ООД е осъдено да заплати на Г. А. К. сумата от 57,40 лв.
/петдесет и седем лева и четиридесет ст./, представляваща недължимо платена неустойка по
чл. 6 от Договор за потребителски кредит № 202303100526360058 от 10.03.2023 г., на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 14.12.2023 г. до окончателното заплащане на дължимата
сума.
Жалбоподателят отправя искане за цялостната отмяна на атакуваното решение, като
твърди, че същото е недопустимо в частта, с която е уважен предявеният установителен иск
и неправилно в тази, с която е уважен осъдителният иск. По отношение на първото
оплакване, поддържа, че съдът се е произнесъл по недопустим иск поради липсата на правен
интерес от предявяването му, доколкото ищцата е разполагала с възможност за защита на
правата си чрез осъдителен иск, в решението си по който съдът да се произнесе инцидентно
и по действителността на неустоечната клауза. Сочи релевантна съдебна практика. Относно
неправилността на акта твърди, че некоректно съдът е приел, че ищцата е заплатила в полза
на ответника претендираната неустойка за непредставяне на обезпечение по кредитния
договор, тъй като такава не е била начислявана поради представянето от нейна страна на
гаранция за плащане, издадена от „Кредит Гарант БГ“ ООД въз основа на сключен между
нея и последното дружество, при условията на ЗПФУР, договор за гаранция. Обръща
внимание, че претендираната сума е била преведена в полза на третото за кредитното
1
правоотношение лице „Кредит Гарант БГ“ ООД. Отправя искане да бъде обезсилено като
недопустимо атакуваното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният
установителен иск за прогласяване на неустоечната клауза от договор за кредит за нищожно
и да бъде отменено като неправилно същото в частта, с която е уважен предявеният
осъдителен иск за сумата в размер на 57.40 лева – недължимо платена неустойка.
Претендира присъждане на сторените деловодни разноски за двете инстанции, включително
100 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В постъпилия в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор по жалбата, въззиваемата страна
поддържа че същата е неоснователна и моли за потвърждаването на първоинстанционното
решение и присъждане на разноски. Обосновава правния си интерес от предявяване на
установителния иск с рамковия характер на договора за заем, възможността за автоматично
продължаване на действието му и включването в него на въпросната неравноправна клауза,
нарушаваща правата й на потребител. Пояснява, че договорът, респ. въпросната клауза, е все
още в сила, като произнасянето по недействителността и инцидентно при предявен
́
единствено осъдителен иск, не би довела до формирането на СПН относно
недействителността на основанието, на което се начислява неустойката. Във връзка с
твърдяната неправилност на решението твърди, че договор за гаранция не е бил сключван.
Излага и че е превела сумата за неустойка в полза на ответника, като е ирелевантно какво се
е случило с нея след постъпването й в неговия патримониум.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Представени са писмени защити, в които всяка от страните поддържа изложените до
момента доводи и възражения.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално
допустима.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
ВРС е бил сезиран с обективно съединени искове от Г. А. К. срещу „Неткредит“ ООД
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит №
202303100526360058 от 10.03.2023 г., съгласно която се дължи заплащане на неустойка за
непредоставяне на гаранция поради накърняване на добрите нрави, и, евентуално, поради
противоречие със закона, и иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в
размер на 57,40 лева като платена без основание ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на исковата молба.
В исковата молба се твърди че на 10.03.2023 г. между страните бил сключен Договор
за потребителски кредит № 202303100526360058, по силата на който кредитополучателят
може многократно да усвоява траншове по кредита. На 21.04.2023 г. бил предоставен на
кредитополучателя транш в размер на 400 лева. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора,
заемателят дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема в размер на 57.40
лева. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност извън
присъщата и обезпечителна и обезщетителна функция. Неустойката била уговорена и в
́
противоречие с Директива 2008/48/ЕС относно договорите за потребителски кредити и чл.
2
16 на ЗПК, тъй като прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция да извърши оценка на кредитоспособността на кредитополучателя върху
потребителя, което било недопустимо. Клаузата била и неравноправна на основание чл. 146,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
В отговор на исковата молба ответникът оспорва иска като недопустим и
неоснователен. Ищцата нямала правен интерес от установителния иск, тъй като при
предявен осъдителен иск съдът щял да се произнесе преюдициално и по валидността на
атакуваната клауза. Освен това спорната клауза не била произвела действие между страните
и не би могла да произведе такова в бъдещ момент, тъй като по кредита било представено
надлежно обезпечение и неустойка не била начислена. Процесната сума не била постъпила в
патримониума на ответника, а била платена на трето лице – „Кредит Гарант БГ“ ООД, което
било издало гаранция за обезпечаване на кредита.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният установителен иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД –
накърняване на добрите нрави, и, евентуално, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 16, чл. 19, ал. 4, чл. 21,
ал. 1 ЗПК, вр. чл. 143 и 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – противоречие със закона.
Същият е съединен с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на даденото
на основание нищожна неустоечна клауза.
Видно от представения по делото Договор за кредит № 202303100526360058,
кредиторът „Неткредит“ ЕООД се е задължил да предостави на кредитополучателя Г. А. К.
потребителски кредит под формата на кредитна линия в размер на 500 лева със срок на
ползване една година от датата на сключване на договора, който се продължава автоматично
с една година за общо пет години при предвидените в договора условия. В чл. 6 от договора
е предвидено, че в случай, че до края на деня, следващ деня на предоставяне на сумата по
първия транш, кредитополучателят не представи гаранция по кредита, съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 4 от договора и в общите условия, то той дължи на кредитора
неустойка в размер на 4 лева плюс 0,89 % от сумата от усвоения транш за първия ден от
всеки лихвен период и 0,89 % от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, като
неустойката се дължи само за периода, в който не е осигурена гаранция и същата се заплаща
заедно със следващото лихвено плащане по кредита на падежа му.
Видно от представената по делото и неоспорена от ответника разпечатка от сайта на
„Неткредит“ ООД, задълженията по договора са както следва: размер на кредита 400 лева;
ГПР 49,58 %; 6,67 лева лихва; падеж за лихвено плащане 07.05.2023 г.; неустойка 57,40 лева.
Не е спорно, че с преводно нареждане от 02.05.2023 г. Г. К. е заплатила на „Неткредит“ ООД
сумата от 464,07 лева с основание погасяване на задължения.
От ответника е представена издадена от „Кредит Гарант БГ“ ООД гаранция за
плащане от 22.04.2023 г., в която е посочено, че същата е издадена по искане на Г. А. К. във
връзка с Договор за потребителски кредит № 202303100526360058. Представен е по реда на
чл. 192 от ГПК от трето неучастващо в производството по делото лице „Кредит Гарант БГ“
ООД Договор за предоставяне на гаранция № **********/ 21.04.2023 г. между „Кредит
Гарант БГ“ ООД и Г. А. К. с цел гарантиране на задължения по Договор за потребителски
кредит №202303100526360058. Съгласно същия се дължи възнаграждение за издаване на
гаранцията в размер на пет лева плюс 0,85 % от сумата на усвоения транш за първия ден от
всеки лихвен период и 0,85 % от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, което се
начислява на ден за срока на валидност на гаранцията и се заплаща заедно със следващото
лихвено плащане по кредита. Посочени са банкови сметки за заплащане на
възнаграждението, които съвпадат с банковите сметки на кредитора „Неткредит“ ООД.
3
От приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ се установява, че от
преведената на 02.05.2023 г. от Г. К. по банковата сметка на „Неткредит“ ООД сума от 464,07
лева, 400,00 лева са отнесени за погасяване на главница и 4,89 лева за погасяване на
възнаградителна лихва. Сумата от 59,18 лева е преведена на „Кредит Гарант БГ“ ООД на
14.06.2023 г. като част от масов превод на суми по договори за гаранция в общ размер на 117
764.89 лева.
Оплакването за недопустимост на решението на ВРС в частта, с която е уважен
предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като
постановено по недопустим иск, е неоснователно. С оглед характера на договора за
предоставяне на револвиращ потребителски кредит ищцата има правен интерес от
установяване със сила на пресъдено нещо (СПН), че основанието, на което може да бъде
начислена неустойката при отпускането на нов транш, е нищожна договорна клауза. Освен
това, независимо че е предявила кондикционен иск, ищцата има интерес от решаване на
повдигнатия преюдициален спор със СПН (арг. от чл. 212 ГПК).
Решението на ВРС, с което е уважен предявеният установителен иск не е обжалвано
по отношение на неговата правилност, поради което въззивният съд не дължи проверка по
същество.
Осъдителният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за връщане на
дадено при начална липса на основание.
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа
на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост – когато предаването е станало след
прогласяването на унищожаемостта (ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.). В тежест
на ищеца е доказване на факта на плащане, а на ответника – на основание за получаване,
респ. за задържане на полученото.
Спорен във въззивното производство е въпросът за наличието на основание, на което
ищцата е заплатила на ответното дружество сумата от 57,40 лева.
Според жалбоподателя, от платената на 02.05.2023 г. от ищцата сума в общ размер
464,07 лева в неговия патримониум са постъпили 400,00 лева за погасяване на главницата по
кредита и 4,89 лева за погасяване на възнаградителна лихва. Останалата част от сумата в
размер на 59,18 лева била плащане на възнаграждение по сключен от ищцата с трето лице –
„Кредит Гарант БГ“ ООД договор за гаранция, поради което на 14.06.2023 г. сумата била
преведена по сметка на гаранта.
Ответницата оспорва да е сключвала Договор за предоставяне на гаранция с „Кредит
Гарант БГ“ ООД. Представеният по делото не носи неин подпис. Твърдението на ищеца, че
договорът е сключен от разстояние и е подписан от ищцата с електронен подпис не е
доказано.
Дори обаче да беше установено по делото, че ищцата с цел гарантиране на
задължения по Договор за потребителски кредит № 202303100526360058 надлежно е
подписала и сключила Договор за предоставяне на гаранция № **********/ 21.04.2023 г.
между „Кредит Гарант БГ“ ООД и Г. А. К., то това не би имало значение за решаване на
настоящия спор. Това е така, тъй като представеният договор за гаранция е изцяло нищожен
поради накърняване на добрите нрави – на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД. Съображенията
за това са следните:
Съгласно ТР 1/2020 от 27.04.2022 год. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено
4
възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
Предмет на представения по делото Договор за предоставяне на гаранция №
**********/ 21.04.2023 г. с „Кредит Гарант БГ“ ООД е гарантиране изпълнението на
задълженията на заемателя по Договор за потребителски кредит № 202303100526360058,
сключен между ищцата и „Неткредит“ ООД. „Кредит Гарант БГ“ ООД (гарант) престира
своята кредитоспособност като издава гаранция в полза на бенефициера „Неткредит“ ООД
за плащане на паричните задължения на Г. А. К. (наредител) в размер на 1000 лева,
произтичащи от посочения договор за потребителски кредит, срещу което наредителят се
задължава да заплати възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 5 (пет) лева
плюс 0,85% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,85% от
сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Възнаграждението се начислява на ден за
срока на валидност на гаранцията. Начисленото възнаграждение се заплаща заедно със
следващото лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане – чл. 1, ал. 2 от
договора. В случай, че гарантът извърши плащане по гаранцията, той има право да иска от
потребителя възстановяване на всички платени суми ведно със законната лихва от момента
на забавата, както и сторените разноски – чл. 13 от договора.
По правната си същност договорът за предоставяне на гаранция се доближава най-
много до договор за поръчителство. Съобразно чл. 138 от ЗЗД поръчителят се задължава
пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и
само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на
такова. В случая е налице изрично уговорена възнаграждение в размер на 5 лева плюс 0,85%
на ден от сумата на усвоения транш по договора за кредит. На практика, това означава, че
наредителят, който в случая има и качеството на физическо лице потребител, се задължава
да заплаща на гаранта сума, която се начислява на принципа на олихвяването и е в размер на
310,25 % годишно. Иначе казано, само поради факта, че „Кредит Гарант БГ“ ООД е издал в
полза на „Неткредит“ ООД гаранция за плащане на задълженията на кредитополучателя,
последният трябва да заплати освен дължимата по кредита лихва и възнаграждение на
гаранта в размер на 310,25 % годишно върху усвоения размер на кредита.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че
съдружници в дружествата „Кредит Гарант БГ“ ООД и „Неткредит“ ООД са лицата Б. Ц. Н.
и И. А. А. при равни дялове. Следователно, с договора за предоставяне на гаранция, ищцата
се задължава да заплати в полза на друго дружество, собственост на същите лица,
допълнителна лихва върху кредита в размер на 310,25 % годишно плюс 5 лева, като при
плащане по гаранцията дружеството гарант ще има право да събере дълга от
кредитополучателката, т.е. рискът от неплащане се прехвърля от дружеството кредитор към
дружеството гарант. Насрещните престации са очевидно неквивалентни до степен
граничеща с липса на престация от страна гаранта срещу задължение на наредителя
(кредитополучателя) за заплащане на относително огромно възнаграждение, което в рамките
на няколко месеца може в пъти да надвиши получената в заем сума. Всичко това при
уговорена годишна лихва по потребителския кредит в размер на 40,60 % и нищожна
уговорка за неустойка за непредоставяне на гаранция в размер на 0,89 % на ден или 324,5 %
годишно плюс 4 лева. Иначе казано потребителят следва да заплати на едно от двете
дружества на едни и същи собственици било като неустойка за непредоставяне на гаранция,
било като възнаграждение по предоставена гаранция, допълнителна годишна лихва в размер
над 300 %.
Изложеното води до извод, че последиците на сделката са несъвместими с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице е неоправдано
разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба,
5
а друго се обогатява без да предоставя нещо в замяна, поради което съдът приема, че
сключеният договор за предоставяне на гаранция накърнява добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че Договор за предоставяне на гаранция
№ **********/ 21.04.2023 г. е нищожен поради накърняване на добрите нрави и като
неотговарящ на изискването за добросъвестност на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и
нищожността произтича пряко от сделката. Същият не създава права и задължения за
страните и не може да служи като годно основание за разместване на имуществени блага, в
частност сумата в размер на 57,40 лв., платена от ищцата и получена от ответника на
02.05.2023 г.
Следователно, ответникът не е доказал наличие на основание да получи или да
задържи сумата в размер на 57,40 лв., платена от ищцата по нищожна договорна клауза за
неустойка по Договор за потребителски кредит № 202303100526360058, поради което
същата подлежи на връщане.
Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции решението на ВРС
ще бъде изцяло потвърдено.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени сторените в производството пред ВОС съдебно-
деловодни разноски в размер на 480,00 лева заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 3890/04.11.2024 г., постановено по гр. д. №
16254/2023 г. по описа на РС – Варна.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Лъчзар Станчев“ № 3, ет.10, да заплати на Г. А. К., ЕГН: ********** с адрес
****, сумата от 480,00 /четиристотин и осемдесет/ лева, представляваща разноски по делото
пред ВОС, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6