Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 17.04.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на седемнадесети
април през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 158 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е изцяло
първоинстанционно решение № 1492/21.12.2018г. по гр.д. № 3777/18г. на СлРС, с
което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Д-р Емил Енчев –
Амбулатория за първична медицинска помощ“ ЕООД, гр. Сливен против НЗОК, гр.
София, искове с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 2 273, 19 лв., представляваща неизпълнено задължение за
заплащане по фактура № 29/18.05.2016г. за извършена медицинска дейност за
периода 01.04.-30.04.2016г. по договор № 200273/13.02.2015г. и допълнително
споразумение от 12.05.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от предявяването на иска на 17.07.2017г. до окончателното
изплащане и сумата 313, 88 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на
законовата лихва върху главницата за периода 01.06.2016г.-17.07.2017г. и са присъдени на ответника направените разноски по делото.
Въззивникът – ищец в
първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то
е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че е установено по
безспорен и категоричен начин, че по разплащателната сметка на лечебното
заведение е постъпила сумата 3 112, 58 лв., а остатъкът от сумата по фактура
№29/18.05.16г. не е постъпвал. От заключението на вещото лице се установявало,
че прихващането на сумата от 2 203, 19лв. от страна на ответника е извършено на
база писмена покана от 13.10.15г., а прихващането на сумата от 534 лв. е
извършено въз основа на определение на СлАС от 31.03.2016г., но въззивникът
твърди, че няма изявление от ответната
страна за прихващане на посочените суми, нито е направено съдебно възражение за
прихващане на претендираното от ищеца вземане в размер на 2 273, 19 лв.
Заявява, че съгласно чл. 103 от ЗЗД едно лице може да прихване срещу
задължението си към друго лице вземането си към него, ако то е ликвидно и
изискуемо, като съгласно чл. 104 от ЗЗД това се извършва чрез изявление на
едната страна, отправено до другата, но в случая това изискване не е изпълнено.
Развива подробни съображения относно института на прихващането, като счита, че
той неправилно е приложен от първоинстанционния съд поради липса на изявление.
Поради всичко изложено
въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново,
с което уважи изцяло исковете. Претендира
присъждане на разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или
пълномощие.
В с.з. за въззиваемия,
редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва въззивната
жалба като неоснователн и моли въззивния съд да не я уважава, а да потвърди
атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Няма
процесуални или доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция
за юрисконсултско възнаграждение. Представя писмена защита, в която преповтаря
и обобщава вече изложените пред първата инстанция доводи.
Въззивният съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният главен иск
правилно е квалифициран, въз основа на изложените в обстоятелствената част от
исковата молба факти, като такъв по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД– за реално изпълнение
на договорно задължение за заплащане на парична сума, произтичаща от сключен
между страните ненаименован договор, предявеният акцесорен иск също е
квалифициран вярно по чл. 79 ал. 1 пр.1
от ЗЗД вр. чл. 86 ал. 1 от ЗЗД - за обезщетение за забава в размер на
законовата лихва върху главната сума.
Ищецът основава претенцията
си на договор № 200273/13.02.2015г. за оказване на първична извънболнична
медицинска помощ, сключен между него, като изпълнител и ответника, като
възложител и допълнително споразумение от 12.05.2016г., и твърди, че той е
изпълнил поетите от него задължения, но НЗОК не му е заплатила дължимата
съгласно чл. 33 ал. 1 и ал. 8 от договора и чл. 162 ал. 2 от НРД сума в пълния
й размер. Извършената от него медицинска дейност в периода 01.04.-30.04.2016г. била
на стойност общо 5 849, 17 лв., за нея била издадена фактура № 29/18.05.2016г.
и представена на ответника, но той му превел с платежно нареждане №
*********/27.05.2016г. само част от сумата – 3 112, 58 лв.
Така ищецът търси заплащане
на остатъка от 2 737, 19 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от 313, 88 лв.
Отбранителният аргумент на
ответника се състои в твърдение за погасяване на главницата от 2 737, 19 лв.
чрез извършена извънсъдебна компенсация с две насрещни задължения на ищеца към
него – 2 203, 19 лв. неоснователно получена сума и 534 лв. разноски по
административно производство.
Настоящият въззивен състав
намира, че действително главната претенция е неоснователна, поради настъпил
компенсаторен ефект и следва да бъде отхвърлена.
По отношение на двете
активни вземания на ответника спрямо пасивното вземане на ищеца са налице
всички предпоставки за прихващане – двете насрещни задължения са носени от
идентични субекти по различните правоотношения, те са еднородни – парични, а
вземанията на ответника са действителни, изискуеми и ликвидни. Първото – от 2
203, 19 лв., е с произход влязъл в сила административен акт – протокол за
неоснователно получени суми
РД-13-02-94Ф/14.09.2015г., второто – от 534 лв. произтича от влязло в сила
определение по адм.д. №284/2015г. на СлАС, които са постановени в рамките на
надлежно протекла и приключила процедура по чл. 76а от ЗЗО.
Действително правната норма
на чл. 104 от ЗЗД, вр. чл. 103 от ЗЗД, предвижда, че прихващането се извършва
чрез изявление на едната страна, отправено до другата. Тъй като по правното си
естество това представлява едностранна правна сделка, която не се нуждае от
специална форма, видно от формулировката, ползвана от законодателя, то в случая
въззивният съд счита, че такова е направено валидно и това е довело до
настъпване на погасителния ефект относно по-малките задължения – тези на ищеца.
С писмото-покана от 13.10.2015г.,
издадено по реда на чл.76а ал. 3 от ЗЗО, е отправено писмено изявление за
прихващане с бъдещото вземане на ищеца към ответника за сумата 2 203, 19 лв. –
неоснователно получени суми, които са установени по надлежен ред. В това писмо
не е било възможно да се впише и изявление за прихващане на задължението за
разноски по административното дело в размер на 534 лв., тъй като то още не е
било възникнало.
Няма пречка обаче
компенсаторното изявление да бъде доведено до знанието на кредитора-длъжник в
по-късен момент и по друг начин, и в случая това е станало в с.з. по настоящото
дело. Ответникът е заявил на ищеца чрез неговия процесуален представител за
извършването на прихващане и за тази сума, както е посочил и в отговора на
исковата си молба – че е удържал двете суми – неоснователно получената по
писмената покана от 13.10.15г. и разноските по адм.д. № 284/15г. на СлАС.
Това изявление е годно да
предизвика ефекта на извънсъдебно прихващане, тъй като в случая не може да се
изисква извършване на съдебна компенсация – чрез насрещен иск или възражение,
понеже до този способ се прибягва когато активното вземане не е ликвидно. В конкретния
случай и двете насрещни вземания на ответника са били безспорно установени по
основание и размер още преди образуване на настоящото производство. Поради
това, след като прихващането настъпва от момента, когато е могло да бъде
извършено – след влизане в сила на установяващите задълженията актове – то съдът
е длъжен да отчете ефекта му, дори изявлението, касаещо второто вземане, да е
отправено едва в хода на производството за реализиране на пасивното вземане.
Това е така, понеже прихващането е настъпило в резултат на изявлението, но с
обратно действие – още от момента, в който двете вземания са били годни за
компенсиране и този момент е бил настъпил преди датата на превеждане от страна
на ответника на сумата 3 112, 58лв. – 27.05.2016г.
Следователно неплатеният
остатък по фактура №29/18.05.2016г. от 2 737, 19 лв. към настоящия момент е
недължим от ответника, тъй като с него надлежно са погасени две насрещни
парични задължения на ищеца в резултат на валидно настъпило извънсъдебно
прихващане.
Ето защо главният иск е изцяло
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Тук следва да се посочи, че макар
главната претенция да е заявена за сумата 2 737, 19 лв., в диспозитива на
решението си първостепенният съд се е произнесъл за 2 273, 19 лв., без да е бил
частично десезиран, като в мотивировъчната част е изразил воля за цялата сума,
но тъй като няма проведена процедура по чл. 247 /евентуално - по чл. 250 от ГПК/,
въззивният контрол обхваща съдебния акт в този му вид. Служебно иницииране на
производство по поправка на очевидна фактическа грешка може да извърши само
решаващият, но не и въззивният съд, а страната винаги може да поиска това по
реда на чл. 247 от ГПК.
Отхвърлянето на главната претенция
обуславя неоснователността и също отхвърлянето и на акцесорната такава за обезщетение
за забава в размер на законовата лихва върху претендираната.
Щом правните изводи на
двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни
основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника
и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата
страна в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК вр. чл.
37 ал. 1 от ЗПП и чл. 23 т. 1 от
Наредбата за плащането на правната помощ.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1492/21.12.2018г. по гр.д. № 3777/18г. на СлРС.
ОСЪЖДА „Д-р Емил Енчев –
Амбулатория за първична медицинска помощ“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на НЗОК,
гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на
100 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: