Р Е       Ш     Е       Н      И      Е

 

                                     град София, 10.09.2020 година

 

        В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:                                             

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1334 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №274238 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №36523/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, е признато за незаконно и е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ уволнението на И.Г.Б. от длъжността „шофьор – призовкар“, извършено със заповед №133/02.05.2019г., издадена от военно-апелативен прокурор на ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА, на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ – поради съкращение в щата; възстановен е на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ И.Г.Б. на длъжността, която е заемал преди уволнението – „шофьор – призовкар“ във ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА; осъдена е ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА да заплати на И.Г.Б. на основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с  чл.225, ал.1 от КТ сумата от 3808 лв., обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода 02.05.2019г. – 02.11.2019г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния заявен размер от 5712 лв., като частично погасен чрез прихващане с обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на 952 лв. и с обезщетение по чл.222, ал. 1 КТ в размер на 952 лв., както и да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 533.33 лв., направени разноски в исковото производство. С решението е осъден И.Г.Б. да заплати на ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА на правно основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК сумата от 100.00 лв., юрисконсултско възнаграждение. С решението е осъдена ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА да заплати на правно основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СРС сумата от 372.32 лв., представляваща държавна такса върху уважените искове и разноски.

            Постъпила е въззивна жалба от ВОЕННО-АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА /ВАП/, чрез пълномощник юрисконсулт Т.Г., с която се обжалва решение №274238 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №36523/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и чл.344, ал.1, т.3 във вр. чл.225, ал.1 от КТ. Релевирани са твърдения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и при неправилно прилагане на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като обжалваният съдебен акт е постановен при наличие на предпоставки за отвод по чл.22, ал.1, т.6 от ГПК на съдията-докладчик. Твърди се, че по друго дело между същите страни съдията-докладчик се е отвел като е приел, че се намира в особени отношения с ищеца по делото, които биха могли да повлияят при разглеждане на правния спор. Поддържа се, че по настоящото дело същият съдия-докладчик не се е отвел от разглеждането на правния спор, въпреки че е бил предубеден при постановяване на обжалвания акт. Излагат се още доводи досежно неправилното прилагане на закона при постановяване на обжалваното решение. Твърди се, че в конкретния случай при постановяване на заповедта за уволнение на ищеца не е приложима нормата на чл.329 от КТ за извършване на подбор, тъй като в действащото щатно разписание е съществувала само една щатна бройка за съответната длъжност, която е била заета. Твърди се, че реалното съкращение на щатната бройка за длъжността, заемана от ищеца, е извършено от компетентен орган – Решение по протокол №10 от 28.03.2018г. на заседание на Прокурорска колегия на ВСС, с което е съкратена незаетата бройка, поради което за работодателя не възниква задължение да извърши подбор по чл.329 от КТ. Поддържа се още, че решението, с което е отменено предходно уволнение на ищеца, е постановено след извършеното реално съкращение на щатната бройка на длъжността, заемана от ищеца, и в този случай извършването на подбор от работодателя не е задължително. По тези съображения се твърди, че трудовото правоотношение на ищеца е правилно прекратено с оспорената заповед за уволнение и липсва основание за нейната отмяна. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили първоинстанционното решение и върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, или алтернативно да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираното адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна.

            Въззиваемата страна - И.Г.Б., чрез процесуален представител адв.Д.Н., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на решението на СРС не е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като за съдията-докладчик не са били налице предпоставките за отвод, съгласно чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, не са налице каквито и да е било отношения между съдията-докладчик и ищеца, съответно липсват каквито и да е било данни за предубеденост на съдията-докладчик при постановяване на съдебния акт. Твърди се, че обжалваното решение е законосъобразно, постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Поддържа се, че след като ищецът на основание влязло в сила решение е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, и след като длъжността, на която е бил възстановен ищеца - „шофьор – призовкар“ във ВАП не е изцяло премахната като трудова функция, то в тази хипотеза за работодателя възниква задължение за извърши подбор по чл.329, ал.1 от КТ между всички заемащи тази длъжност лица, в т.ч. и ищеца. По делото не е спорен факта, че преди издаването на оспорената заповед за уволнение на ищеца работодателят не е извършил подбор между лицето, заемащо длъжността „шофьор – призовкар“ във ВАП, и ищеца, поради което извършеното уволнение на ищеца се явява незаконосъобразно и като такова подлежи на отмяна. Допълнителни съображения са изложени в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Предявени са от И.Г.Б. срещу ВАП при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не се спори от страните, а и от представените по делото доказателства – трудов договор се установява, че ищецът - И.Г.Б. е бил в безсрочно трудово правоотношение с ВАП, като е бил назначен на длъжност „шофьор - призовкар“, считано от 04.02.2016г..

С влязло в сила на 22.01.2019г. решение от 26.07.2017г. по гр. дело №46859/2016г. по описа на СРС, Г.О., 119 състав, постановено по спор между страните по настоящото дело, съдът е отменил, като незаконосъобразно, предходно уволнение на ищеца - И.Г.Б., извършено от ответника със заповеди №165 и №168 от 20.06.2016г. и е възстановен ищецът на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор – призовкар“ във ВАП.

С оспорената в съдебното производство заповед №133/02.05.2019г., издадена от военно-апелативен прокурор на ВАП, е прекратено трудовото правоотношение на И.Г.Б. на основание чл.328, ал.1, т.2, от КТ – съкращение в щата на длъжността, считано от 02.05.2019г..

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от И.Г.Б. срещу ВАП при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящият въззивен състав счита, че така изложените изводи на СРС кореспондират на събраните по делото доказателства, обосновани са при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и са съобразени със задължителната съдебна практика - ТР №3/16.01.2012г. на ОСГК на ВКС, предвид на което споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

Във връзка с доводите по въззивната жалба настоящият съд приема следното:

На първо място съдът следва да разгледа направените във въззивната жалба възражения за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, които счита за неоснователни. Разпоредбата на чл.22 ГПК изчерпателно посочва случаите, при които са налице основания за отвод на съдебния състав. В случая въззивника-ответник се позовава на наличие на хипотезата на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, съгласно която "не може да участва като съдия по делото лице, относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие". Въззивният съд счита, че посочената правна норма изисква наличието на такива действия и/или бездействие и/или поведение, което да е дало основание на страна по делото да поиска отвод на съдебния състав, или съдът сам да е преценил, че следва да извърши действие по отвеждането си от делото. Такива действия и/или бездействия и/или поведение в хода на първоинстанционното производство не са били налице. В случая въззивникът-ответник не ангажира доказателства за наличие на обстоятелства, които пораждат съмнение в безпристрастното решаване на спора от страна на определения съдия-докладчик в СРС. Не е било направено искане по чл.23, ал.1, ГПК, нито е имало процедура по чл.23, ал.2 във вр. с чл.22, ал.2 ГПК. При това положение доводът на въззивника, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение доколкото не се отвел от разглеждане на конкретния спор поради наличие на основания за отвод по реда на чл.22, ал.6 от ГПК е изцяло неоснователен. Предвид на изложеното въззивният съд счита, че при разглеждане на спора пред СРС не е допуснато от решаващия състав соченото от въззивника процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото му на защита.

По материалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт:

В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства настоящият въззивен състав приема, че работодателят е установил в хода на съдебното производство при условията на пълно и главно доказване, че към правнорелевантния момент, към който следва да се преценява законосъобразността на уволнението на ищеца - 02.05.2019г. /дата от която влиза в сила оспорената заповед/, действително е било налице частично съкращение в щата на длъжността, заемана от въззиваемия-ищец по смисъла на чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ. В разглеждания случай не е налице спор между страните относно факта, че с влязло в сила решение по гр.дело №46859/2016г. по описа на СРС, Г.О., 119 състав, предходно уволнение на ищеца, извършено със заповеди №165 и №168 от 20.06.2016г., е било отменено, и ищецът -  И.Г.Б. е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор – призовкар“ във ВАП, в която хипотеза прекратеното трудово правоотношение на ищеца се възстановява автоматично и незаконно уволнения работник или служител се възстановява на заеманата от него преди уволнението длъжност. Този ефект настъпва и тогава, когато длъжността, заемана преди уволнението, вече не съществува по щата на предприятието /както е разглежданият случай/. В тази хипотеза работодателят има само задължение да допусне възстановения работник или служител, щом като последният се е явил на работа в срок, което задължение в случая се установява ответника да е изпълнил. Той обаче няма задължение да изменя щатното разписание, като отново възстанови несъществуващата длъжност /това е въпрос на работодателска целесъобразност/ или да предлага на работника или служителя да заеме друга длъжност, тъй като това не следва императивно от възстановяването на трудовото правоотношение. Следователно работодателят може по своя преценка веднага да пристъпи към уволнение поради съкращаване на щата, но само в хипотезата, в която длъжността, която е била заемана от ищеца преди уволнението, реално не съществува в действащото длъжностно разписание. В настоящия случай такава длъжност съществува в действащото длъжностно разписание към 02.05.2019г., съгласно прието по делото действащо щатно разписание на магистратите и съдебните служители в сила от 01.08.2018г., утвърдено от Административния ръководител на ВАП съществува една щатна бройка за длъжността „шофьор – призовкар“ и същата е заета от лицето Б.Д.З., то тогава работодателят има вменено по закон задължение да извърши подбор по смисъла на чл.329 от КТ между заемащите тази длъжност лица, а именно ищеца - И.Г.Б. и Б.Д.З. и да прецени кое от лицата, заемащи тази длъжност, да уволни. В този случай правото на подбор е част от правото на уволнение, което не може да бъде упражнено, без да се извърши подбор. В случая работодателят не оспорва факта, че преди издаване на оспорената заповед за уволнение на ищеца не е извършил подбор по чл.329 от КТ, което е негово задължение в случаите, когато се съкращават една или няколко щатни бройки измежду всички заемащи еднаква длъжност работници или служители. Предвид изложеното уволнението на ищеца на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 от КТ е извършено, без да е спазена разпоредбата на чл.329 от КТ, което го прави незаконосъобразно. Предявеният главен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.

По исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ във въззивната жалба липсва конкретни доводи за незаконосъобразност на съдебния акт в частта, в която са уважени. Ето защо въззивният съд доколкото е обвързан само с доводите във въззивната жалба, намира, че следва да препрати към мотивите на СРС, без да излага собствени такива, като счита, че същите съответстват на събраните по делото доказателства, обосновани са при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон.

Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и обусловените искове с чл.344, ал.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия - ищец сторените от него разноски пред настоящата инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е направено от въззивника-ответник, чрез процесуален представител в съдебно заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият състав счита, че претендираните от въззиваемия - ищец разноски за платено адвокатско възнаграждение от 1000.00 лв. пред настоящата инстанция не са прекомерни,  съобразени са с фактическата и правна сложност на спора и извършените от процесуалния представител действия - подадена въззивна жалба и явяване в едно съдебно заседание. Общо сторените разноски пред СГС, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК, възлизат на сумата от 1000.00 лв., която следва да се присъди в полза на въззиваемия -ищец.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №274238 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №36523/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, в обжалваните части.

ОСЪЖДА В.-А. П., с ЕИК *******, с адрес: град София, бул.“****, да заплати на И.Г.Б., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, сторени разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено. 

                           

                           

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1./                           2./