Решение по адм. дело №1703/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и е образувано по жалба на В. И. К., [ЕГН], чрез адв. С. П., срещу Решение № 2153-03-113/30.06.2025 г. на Директора на Териториално поделение – гр. Варна на Национален осигурителен институт, с което е отхвърлена жалбата на К. срещу Разпореждане № 031-00-737-3/14.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. чл.11, §3, б. "а" и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата до съда се твърди незаконосъобразност на оспореното решение поради неправилно приложение на материалния закон. Според жалбоподателят административният орган неправилно е приел, че центърът на жизнените му интереси е Република Франция. Посочва, че след прекратяването на трудовото му правоотношение на територията на Република Франция през месец януари, се е завърнал в България и към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица /31.01.2025 г./ е безработно лице, регистрирано по постоянния си адрес в Бюрото по труда в България и търси работа тук. Твърди, че се е установил за постоянно в гр. Варна, където живеят и преобладаващата част от роднините му. Сочи, че тези негови намерения се установяват и от приложената към настоящата жалба искова молба за развод, по която е образувано гр. дело № 332/2025 г. по описа на ВРС. Отправеното към съда искане е за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

В съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателя поддържа жалбата. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът-директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуален представител, в подробен писмен отговор, счита обжалваното решение за законосъобразен индивидуален административен акт. Твърди, че по повод претендираното от К. право на парично обезщетение за безработица компетентната институция е тази на Френската република, тъй като това е държавата по последна заетост на жалбоподателя и същият няма принос в осигурителната система на Република България. Сочи, че релевантен за определянето на държавата по пребиваване е осигурителния период, който в случая е този на трудовата заетост във Франция от 17.10.2019 г. до 22.01.2025 г. и в рамките на този период следва да бъде преценявано в коя държава К. е пребивавал по смисъла на чл.1, б. “й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Излага подробни аргументи, че центъра на жизнени интереси на жалбоподателя по смисъла на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на ЕС е в Република Франция. Промяната на държавата на пребиваване на лицето, след прекратяване на осигуряването и без да се регистрира като безработно лице търсещо работа в държавата по осигуряване, без никакъв период на осигуряване в новата държава по пребиваване, дори това да е държавата по произход, не прави втората държава компетентна. Отправеното искане към съда е да отхвърли жалбата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 78 ГПК.

В съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа жалбата, на изложените в писмения отговор аргументи.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заявление вх. № 302-03-0099 / 31.01.2025 г. на Дирекция „Бюро по труда“ - Варна, peг. № 031-00-737 / 31.01.2025 г. на ТП - Варна на НОИ, В. И. К. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочил, че последното му трудово правоотношение, с работодател „BIOBAT“ - Франция, е за времето от 17.10.2019 г. до 22.01.2025 г. Към заявлението са представени документ за лична банкова сметка, заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от Франция СЕД U002 и U004, документи на френски език доказващи трудовата му заетост във Франция.

Представил е Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в която е посочил, че през периода на последната му заетост в 17.10.2019 г. – 22.01.2025 г. е живял и работил във Франция, заедно със съпругата си и двете си деца. Декларирал е, че преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, разполага с постоянно жилище в България. През периода на последната си заетост в чужбина е живял под наем, плащал е данъци върху доходите в държавата по последна заетост и се е връщал няколко пъти в годината или по-рядко в България с цел почивка, с държавата по последна заетост го свързват двете му деца и няма намерение да се връща за постоянно там.

С Разпореждане № 031-00-737-1 / 04.02.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Франция, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО.

Чрез Системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Европейския съюз до компетентната институция на Франция на 24.02.2025 г. е изпратен структуриран електронен документ СЕД U001CB с искане за удостоверяване на осигурителния стаж на жалбоподателя при посочения по-горе работодател от 17.10.2019 г. до 22.01.2025 г. и посочване причината за прекратяване на последната му заетост, и структуриран електронен документ СЕД U017 с искане за удостоверяване на осигурителния му доход. На 05.05.2025 г. от компетентната институция на Франция са получени структурирани електронни документи U017 и U004, издадени от компетентната институция на Франция и с Разпореждане № 031-00-737-2 / 07.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от В. К. заявление е възобновено.

Преценявайки горните доказателства, с разпореждане № 031-00-737-3/14.05.2025 г. Ръководителят на осигуряване за безработица при ТП на НОИ – Варна на основание чл. 54ж, ал. 1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица на К., с мотив, че същия е подал заявление за ПОБ, без да има завършен период на осигуряване според българското законодателство и се връща на територията на страната след завършен период на осигуряване във Франция. За периода от 19.04.2014 до 22.02.2015 г. е имал трудова заетост във Великобритания и за периода от 17.10.2019 г. до 23.01.2025 г. във Франция. Лицето не е завършило период на осигуряване в България, следователно България не е държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да отпусне обезщетение за безработица. Разпореждането е било получено на 20.05.2025 г.

На 02.06.2025 г. В. К. е подал жалба до Директора на ТП на НОИ – Варна срещу цитираното разпореждане, към която са приложени искова молба до РС-Врана по чл. 49, ал. 1 от СК, съдебно удостоверение изх. № 1653/20.01.2025 г. за образувано гр.д. № 20253110100332/2025г. с ищец В. И. К. и ответник – Д. Т. К., регистрационна карта от Бюрото по труда – Варна и Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г., в която сочи, че вече трайно се е установил в България.

На 30.06.2025г. Директора на ТП на НОИ – Варна е постановил решение, с което е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни възраженията на К.. В мотивите на този акт се посочва, че за периода 17.10.2019 г. до 22.01.2025 г. центърът на неговите жизнени интереси е бил съсредоточен в държавата Франция, поради което освен държава по заетостта, същата се явява и държава по пребиваването. Решаващият орган е приел, че единствената трайно установено връзка с Република България е обективирана от негово собствено жилище, което обаче по данни в попълнената от самия него декларация по чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г., той е посещавал само с цел почивка. Изложил е мотиви, че жена му и двете му деца са живели заедно с него във Франция, поради което центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е бил съсредоточен в държавата Франция и освен държава по заетостта, същата се явява и държава по пребиваването. По правилото на чл. 11, § 3 буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г. приложимо е законодателството по последна заетост, т.е. в случая Република Франция.

В хода на съдебното следствие от страна на жалбоподателя беше представен Протокол от 08.07.2025 г. от открито съдебно заседание по гр. дело № 332/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, Решение рег. № 2831/24.07.2025 г. постановено по гр. дело № 332/2025 г. по описа на ВРС, с което е прекратен брака между В. И. К. и Д. Т. К., упражняването на родителските права по отношение на двете деца са предоставени на Д. К. и е определен режим на личен контакт на В. К.. Приети са и следните документи: Договор за покупко-продажба на моторно превозна средство от 24.03.2025 г., с който В. К. закупува л.а „Рено“, модел „Клио“, с рег. № [рег. номер]; Регистрационна карта от Бюрото по труда; Декларация от 20.05.2025 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/20024 г.

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес, в законоустановения срок за обжалване, поради което съдът я намира за допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

Оспореното Решение № 2153-03-113/30.06.2025 г. на Директора на Териториално поделение – гр. Варна и потвърденото с него № 031-00-737-3/14.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, са постановени от материално и териториално компетентни органи, съгласно чл.117, ал.1, т.2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл.117, ал.3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването му. В хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Анализирайки материална законосъобразност на решението, съдът не констатира допуснато нарушение на материалния закон. Между жалбоподателят и ответникът няма спор по фактите, а по правото. В. К. е гражданин на Република България, с последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Франция и претендира изплащане на обезщетение за безработица от НОИ на Република България, поради което намират приложение разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане.

Основното правило при определяне на приложимото право визирано в чл. 11, т. 3, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. С други думи, по отношение на обезщетенията за безработица, лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава-членка принадлежат към схемата на социална сигурност на тази държава. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 65, § 2 от горецитирания регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се завърне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Нормата на чл. 65, § 5, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, въвежда регламентацията, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези обезщетение се предоставят от институцията по пребиваване.

С оглед мотивите, с които на В. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, спорът в настоящото производство е, коя следва да е компетентната държава по изплащане на парично обезщетение за безработица, след като последната трудова заетост на жалбоподателя е била в Република Франция, различна от държавата-членка Република България, пред която лицето е депозирало искане за изплащане на парично обезщетение за безработица. В тази връзка релевантно за спора е определянето на мястото на обичайното пребиваване на В. К..

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004, с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Според § 2 на чл. 11 от Регламента за прилагане, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. От изложеното следва, че за правото на парично обезщетение е от значение къде е било обичайното пребиваване именно през периода на последна заетост.

Държавата по пребиваване е тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, мястото, където лицето обичайно пребивава. В конкретния случай преценката за определяне на мястото на обичайно пребиваване на В. К. е извършена с оглед декларираните от него данни за продължителност и непрекъснатост на пребиваване му на територията на Република Франция, мястото, където обичайно е упражнявал трудова дейността, нейната продължителност в периода над 5 години, семейното положение и роднинските връзки на жалбоподателя. Тези данни аргументират обоснованост на изводите на административния орган. В конкретния случай не е установено Република България да се явява държава-членка по пребиваване за В. К. по смисъла на регламентите в областта на социалната осигуреност.

Обстоятелството, че след приключване на трудовото си правоотношение К. се е завърнал и има намерение да се установи в България, не е достатъчно да се обоснове извод, че през периода 2019 г. – до 22.01.2025 г. именно Република България е обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, по смисъла, вложен в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Липсват доказателства, че през годините и периодите на полагане на труд в Република Франция е имал регулярни и чести прибирания в България и съответно е запазила своята връзка с държавата си по произход. Напротив, К. сам декларира, че се прибирал единствено с цел почивка. Наличието на роднини в България, без обаче да е доказана поддържана от К. връзка с тях през периода на осъществяваната трудова дейност на територията на Франция, също не може да доведе до заключение, че центърът на неговите жизнени интереси е в България. Съгласно информацията, предоставена от самия жалбоподател, той е пребивавал в Република Франция през целия период на трудова заетост в тази държава, като именно там, а не в Република България, е имал постоянно жилище. Заедно с него във Франция постоянно са пребивавали и съпругата му и техните две деца. Продължителността на заетост на К. във Франция е била повече от 5 години, а съгласно европейското законодателство с изтичането на период по-дълъг от 5 години се приема, че е налице срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за пребиваване в държава.

Жалбоподателят е променил пребиваването си след приключване на заетостта и реално се е завърнал в държавата си по произход – Република България по лични съображения, които обаче не са от значение за производството по отпускане на парично обезщетение за безработица. В този смисъл са мотивите на Решение от 30.09.2021 г. по дело С- 285/20 на Съда на ЕС, че "чл. 65, § 2 и 5 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че причините по специално от семеен характер, поради което едно лице е преместило пребиваването си в държава-членка различна от компетентната държава членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба". Завръщайки се в България жалбоподателят всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход по лични съображения, които са ирелевантни.

Съвкупната преценка на събраните в хода на административното производство факти и обстоятелства, при липсата на други установявания в хода на настоящото съдебно производство, сочи на извода, че през процесния период центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е бил съсредоточен в Република Франция, поради което освен държава по заетостта, същата се явява и държава по пребиваването и не може да се счита, че едновременно е пребивавал и в държавата си по произход. Относно последващото решение на В. К., след влошаване на отношенията със съпругата му и прекратяване на трудовата му заетост в Република Франция, да се завърне в държавата си по произход, следва да се отбележи, че намерението на лицето като критерий за определяне на пребиваването е относимо тогава, когато няма възможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване, по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, а настоящият случай не е такъв.

Предвид изложеното съдът счита, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ Варна е законосъобразен административен акт, поради което следва да бъде отхвърлена предявената жалба.

При този изход на делото и предвид надлежно направеното искане от страна на процесуалния представител на Директора на ТП - Варна на НОИ за присъждането на юрисконсултско възнаграждение, то на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ от АПК, Административен съд – Варна

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. И. К., [ЕГН] срещу решение № 2153-03-113/30.06.2025 г. на Директора на Териториално поделение – гр. Варна на Национален осигурителен институт, с което е отхвърлена жалбата на К. срещу Разпореждане № 031-00-737-3/14.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ.

ОСЪЖДА В. И. К., [ЕГН] да заплати на Национален осигурителен институт сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 от КСО.