РЕШЕНИЕ
№ 1508
гр. Пловдив, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Г.а
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20225300502165 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 2146 от 10.06.2022г., постановено по гр. д. № 7409 по описа за
2021г. на Районен съд Пловдив, XIII гр. с., се прогласява за нищожна в отношенията
между Н. Н. К., ЕГН ********** и „************, клаузата от договор за заем Айзаем
№ 7000000021572С/23.03.2020г., предвиждаща заплащане на такса за допълнителна
услуга, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Отхвърля
се иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД на „**********,
предявен срещу Н. Н. К., ЕГН **********, с който е поискал от съда да я осъди да му
заплати сумата от 399 лева главница, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба в съда до изплащане на задължението и договорна лихва в размер на 30
лева за периода от 30.03.2020г. до 20.07.2020г., като неоснователен и
недоказан.Осъжда се „********** да заплати на Н. Н. К., ЕГН ********** направени
по делото разноски в размер на 50 лева и сумата от 600 лева адвокатски хонорар по чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба вх. №
1
54836/05.07.2022г. от „******** в частта, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил иска по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 лв. от ЗЗД за сумата от 399 лева и е
осъдил дружеството да заплати на Н. Н. К. сумата в размер на 50 лева разноски и 600
лева, представляващи адвокатски хонорар по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.Твърди се, че в
тази част решението е неправилно.Обосновава се, че съдът след като е установил
недействителност на кредитното правоотношение между страните, е следвало да осъди
ответника по насрещния иск да заплати на дружеството дължимия и неплатен остатък
от главницата, както и да я осъди да му заплати разноските по насрещния иск.
По главните искове решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
С отговора на въззивната жалба по чл. 263 от ГПК се изразява становище за нейната
неоснователност.Моли се решението в обжалваната част да бъде
потвърдено.Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ищец по предявения насрещен иск в първоинстанционното
производство, останал недоволен от постановеното съдебно решение в обжалваната
част, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни
правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази
насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на
императивни правни норми, съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове за прогласяване нищожност на
клауза от договор за кредит от 23.03.2020г., сключен между страните по делото,
предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга, на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща матерално-правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното неравноправие между
страните и нарушаваща императивните изисквания на чл. 11, ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори.
Ответникът по делото е предявил насрещни искове по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ
във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на първоначалната ищца да му
заплати сумата от 399 лева – главница по договор за заем № 70000000021572 от
23.03.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
2
исковата молба до окончателното й изплащане и сумата от 30 лева договорна лихва за
периода 30.02.2020г. до 27.07.2020г.
Не е спорно по делото, че на 23.03.2020г. между страните е сключен договор за
заем № 7000000021572С, в изпълнение на които „***********“ ООД, ЕИК
*************, представлявано от С. К., чрез адв. Р. В., като кредитор, е представило
на Н. Н. К., ЕГН **********, заем в размер на 399 лева, който да бъде върнат на 18
седмични погасителни вноски, всяка в размер на 33 лева с включена допълнителна
услуга, при Годишен процент на разходите 49, 60 %, лихвен процент 40, 50 % и обща
сума за плащане, с включена допълнителна услуга – 594 лева.
На същата дата страните са сключили и договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 23.03.2020г. с предмет: изготвяне
на кредитен рейтинг на изпълнителя, който има общо приложение за нуждите на
оценка на имущественото състояние и възможност за поемане на задължения от страна
на възложителя.Цената за договорената услуга е в размер на 164, 88 лева съгласно чл.
4, ал. 1 от сключения договор.
Районният съд е приел в решението си, че договорената клауза за допълнителна
услуга противоречи на чл. 10а от ЗПК и е нищожна.Приел е още, че предвидената в
договора клауза за възнаградителна лихва също е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва.Решаващият
съд е направил и извод, че кредитното правоотношение между страните се явява
недействително на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и като такова не
е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
По отношение на предявения насрещен иск районният съд е приел, че договора
за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг е
сключен, за да обслужи интересите на кредитодателя и независимо, че същият
представлява допълнителен договор, то с оглед начина на погасяване на задължението
по него ставало ясно, че е създаден с цел увеличаване размера на лихвата, предвидена
по договора за кредит.Същият представлявал и условие за разглеждане и сключване на
договора за заем между страните по делото.Реално със сключването на договора за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, се
въвеждали допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита на
потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърлял 49,
60%.Така размерът на ГПР се явявал по-голям от законово допустимия петкратен
размер на законната лихва – 50% и заобикалял разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
тъй като представлявал прикрит разход по кредита.
При тези изводи на районния съд, които се споделят и от настоящия състав на
съда, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК – когато договорът
за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност
3
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.При положение, че това изискване не е спазено, съгласно чл. 22
от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.Последицата от тази
недействителност е недължимост на възнаградителни лихви, мораторни лихви и
такси.Дължи се само главницата, която по настоящето дело няма спор, че е била
изплатена на кредитополучателя още при сключването на договора.При условията на
евентуалност ответникът по насрещния иск е направил възражение за прихващане
между главницата по кредита в размер на 399 лева със сумата от 165 лева,
представляваща такса за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за
кредитен рейтинг, получена в периода 11.06.2020г. – 11.06.2021г., без основание, въз
основа на нищожни договорни клаузи.Въпреки дадената възможност от районния съд
доказателства за заплащане на сумата от 165 лева от кредитополучателя не са
ангажирани по делото.
Предвид гореизложеното възражението за прихващане е недоказано и не може да
бъде уважено, а въззивната жалба досежно сумата от 399 лева е основателна.Поради
това решението на районния съд в обжалваната част следва да бъде отменено като
неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция решението на районния съд
следва да бъде отменено и в частта за разноските, присъдени в полза на ответницата по
насрещния иск, досежно размера от 300 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗАдв, или за разликата от 300 лева до присъдените 600 лева.В полза на
жалбоподателя /ищец по насрещния иск/ следва да се присъдят разноски в размер на
410 лева общо за първоинстанционното производство, включващи адвокатско
възнаграждение в минималния размер от 360 лв. с ДДС и 50 лева ДТ, както и за
настоящето производство в общ размер от 385 лева – 360 лева за адвокатско
възнаграждение и 25 лева ДТ.
По изложените съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2146 от 10.06.2022г., постановено по гр. д. № 7409 по описа
за 2021г. на Пловдивски районен съд, XIII гр. с., в частта, с която се отхвърля иска с
правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, с който „***********,
представлявано от С. К., чрез адв. Р. В., предявен срещу Н. Н. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. ************, чрез С. Н., със съдебен адрес: гр. **************, с който е
4
поискал от съда, да я осъди да му заплати сумата от 399 лева главница, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба в съда до изплащане на задължението,
като неоснователен и недоказан, както и в частта, с която се осъжда „************ да
заплати на Н. Н. К., ЕГН ********** разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева, или за разликата от 300 лева до присъдения размер от 600 лева, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. **************, с
пълномощник адв. С. Н., със съдебен адрес: гр. ************ да заплати на
„**************, представлявано от С. К., с пълномощник адв. Р. В., сумата от 399 лв.
/триста деветдесет и девет лева/, представляваща непогасена главница по договор за
заем № 7000000021572С от 23.03.2020г., сключен между страните по делото, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. *************, с пълномощник
адв. С. Н., със съдебен адрес: гр. *************** да заплати на „************,
представлявано от С. К., с пълномощник адв. Р. В., част от направените разноски в
първоинстанционното производство в размер на 410 лева, както и направените
разноски във въззивното производство в размер на 385 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5