Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.01.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Пепа Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №4445 по описа за 2020година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №283611 от 25.11.2019год., СРС, 43-ти състав, постановено по гр.дело №35775/2019год. е признал за
установено по искове с правно основание
чл.422, ал. 1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** срещу Л.Н.Б., ЕГН **********,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 303,06
лв. - главница, представляваща стойността за доставена, но незаплатена
топлинна енергия през периода от 01.07.2015 г. до 30.04.2017г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ул.”******и сумата от 35,17лв., представляваща главница за дялово разпределение на
топлинна енергия за периода от 01.07.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 11.06.2018 г. до окончателното
изплащане, като е отхвърлил предявения иск за главница за топлинна енергия за
сумата над 303,06 лева до пълния предявен размер и за периода от 01.05.2014 г.
до 30.04.2015 г., поради настъпила погасителна давност. Отхвърлил е предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Н.Б. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 57,90 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 22.05.2018 г. и сумата от 8,31
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение, начислена за периода от 16.09.2015 г. до 22.05.2018 г. С решението е признал за установено по искове
с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ
предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Н.Б.,
ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца сумата от 19,86лв.- главница, представляваща стойността за доставена, но
незаплатена топлинна енергия през периода от 31.10.2016г. до 30.04.2017г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.”******и сумата от 8,04 лв., представляваща главница за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 31.10.2016г. до
30.04.2017г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 11.06.2018
г. до окончателното изплащане, като е
отхвърлил предявения иск за главница за топлинна енергия за сумата над 19,86
лева до пълния предявен размер и за периода от 01.05.2014 г. до 30.10.2016 г.,
както и предявения иск за главница за дялово разпределение за сумата над 8,04
лева до пълния предявен размер и за периода от 01.05.2014 г. до 30.10.2016г. С
решението са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Н.Б. искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 19,30 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до
22.05.2018 г. и сумата от 2,77 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение, начислена за периода от 16.09.2015 г. до
22.05.2018 г. Осъдени са Л.Н.Б. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 533,97лева, представляваща направените разноски по исковото
производство съразмерно с уважената част от исковете и сумата от 44,91 лева,
представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 38230/2018г.
по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с уважената част от исковете и Г.Н.Б. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 70,35 лева, представляваща направените разноски по исковото
производство, съразмерно с уважената част от исковете и сумата от 3,70 лева,
представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 38230/2018г.
по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с уважената част от исковете. Осъдена
е „Т.С.“ ЕАД да заплати на Л.Н.Б. и на Г.Н.Б. на основание чл.78, ал.З ГПК
сумата от общо 70,42 лева, представляваща направените разноски по исковото
производство, с оглед отхвърлената част от исковете и сумата от общо 35,21
лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №
38230/2018г. по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Поспъпила е въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД, с която обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителните части,
като неправилно и се иска отмяната му и вместо него да се постанови друго, с
което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Позовава се на раздел VІІ от
ОУ от 2008год.- чл.32, ал.1 с оглед на който купувачите на ТЕ са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 30 дневен срок след изтичане на периода
за който се отнасят, поради което смята, че ответниците са изпаднали в забава.
Посочва, че съгласно чл.22, ал.2 от ОУ клиентите заплащат стойността на
услугата дялово разпределение, както и лихва върху главницата за дялово
разпределение. Смята, че ответниците не са оспорили дължимостта на посочените
суми като дължими, поради което неправилно първоинстанционният съд е отхвърли
исковете за част от първоначалното заявените претенции. Излага становище, че
самото издаване на фактурите за предоставена услуга дялово разпределение, както
и качването й в сайта на дружеството представлява покана до длъжниците за
изпълнение на задължението. Претендира за присъждане на разноски по делото.
Решението
в уважените части е
обжалвано от ответниците Л.Н.Б. и Г.Н.Б., чрез техния пълномощник по
делото адв. С., с основни доводи, че решението
е нищожно, евентуално недопустимо и неправилно
и моли да се отмени и постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове.
Посочва, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по посочените основания
за недопустимост на издадената заповед по чл.410 ГПК срещу ответника,
респективно нищожност и след като са отменени образците на заповедите с решение
на ВАС, не е приложено правото на ЕС, издадена е при липса на компетентност, при
дълг, който се основава на неравновправни и нищожни клаузи, като претенцията не
е и индивидуализирана и следвало да се посочи поотделно какво включва и въпреки
това е издадена заповедта по чл.410 ГПК. Смята, че ОУ на дружеството ищец съдържат нервноправни
клаузи, нищожни са и поради това, че са в нарушение на Конституцията и правото на частната
собственост, която е неприкосновена и не може собственика да бъде задължаван
кога и по какъв начин ще ползва благата на собствеността. Посочва, че никой от
съдебните състави на Софийския районен съд не бил приложил разпоредбата на чл.
149б, ал. 3 ЗЕ, а прилагал чл.36 от ОУ. Излага, че при разглеждането на делото
от първоинстанционният съд са допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът
се бил позовал на непредставени по делото документи, не бил се произнесъл по
направени в отговора на исковата молба доводи, не бил отчел приложимите се
стандарти за терморегулиращи вентили, както и по отношение на други принципи на
разпределението на топлинна енергия и се е позовал на СТЕ, която не е дала отговори на множество технически
въпроси и от фактическа страна, но е работила по писмени доказателства, които
не са приложени по делото, но въпреки това е кредитирана от съда. Сочи се, че
разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито жилища са свързани с
абонатна станция за топлоподаване, противоречали на правилата на чл. 16 ЗЗД и
разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското право правилата на
директивите на Европейския съюз относно това, че непоисканата доставка не
създавала облигационно задължение. Излагат се доводи, че общите условия на „Т.С.“
ЕАД не представлявали нормативен акт, а клаузи на договор, поради което същите
подлежали на проверка за неравноправност. Твърди се, че целите общи условия
били неравноправни. Излагат се доводи, че първоинстанционния съд не бил
изследвал съществени елементи на правоотношението между страните по делото –
мястото на продажба на топлинна енергия и др. Твърди се, че системата, при
която топлинната енергия се продавала на изхода на абонатната станция била
действала преди десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива
към потребителите. Не било извършено измерване на топлинната енергия на
границата на правото на собственост, както това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото
на ЕС. Излагат се доводи, че била измервана топлинна енергия на входа на
системата в абонатната станция (преди топлообменника), а не след това. Излагат
се доводите, че определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна
енергия противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Не
следвало членовете на етажната собственост да заплащат топлинна енергия, защото
етажната съсобственост нямала такава компетентност. Излагат се доводи, че
действащата уредба в областта на продажбата на топлинна енергия била държавна
помощ, тъй като облагодетелствала топлоенергийните предприятия във вреда на
потребителите чрез подпомагане на нискоефективна система за производство на
енергия. Твърди се, че измерванията на място, различно от границата на
собственост, били в нарушение на посочени стандарти. Сочи се, че
първоинстанционния съд неправилно бил възложил разходите за отчитане на
топлоенергия в тежест на потребителя, а приложимата нормативна уредба – чл.
149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяли тези разходи в тежест на продавача. Излагат се
доводи, че противоречи на закона определянето на разходи за топлинна енергия за
подгряване на сградната инсталация. Излагат се доводи, че Наредба № 16-334/2007
г. за топлоснабдяването предвижда тези разходи да се определят не на база
реален отчет, а на база реално потребление. Излагат се доводи, че нормативно
определената формула не отчита върната в системата на отопление на етажната
собственост енергия за рециркулация, която намалявала разхода на енергия. Освен
това се излагат доводи, че методиката за изчисляване на енергията за отопление
на сградната инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на
абонатната станция в сграда. Излагат се подробни доводи, че нормативно
установените формули не вземали предвид топлинните загуби в инсталацията, като
натоварвали потребителите със заплащането им.
Излага доводи, че до абонатната станция не била доставяна топлинна
енергия с необходимата температура от 90 градуса, а постъпвала такава с
температура само 70 градуса. Излагат се доводи, че „Т.С.“ ЕАД доставяла три
услуги – отопление на имот, отопление на общи части, и подгряване на топла
вода, като същите можело да се предлагат отделно, а това не било направено и
потребителите били принудени да заплащат трите услуги в пакет. Изложени са
подробни доводи за това как липсата на реален отчет изкривявала сметките на
потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала собствеността
като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на
топлинна енергия. По отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за присъждане на лихви
е направено възражение, че по силата на общите условия на дружеството са били
начислявани лихви за забава за стойността на още недоставена топлоенергия.
Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна сметка на потребителя, която
установявала дали прогнозните количества енергия са били точно изчислени,
можело да се натоварват потребителите със задължение да заплащат лихви за
забава. Смята, че между страните няма договор и няма определена пазарна цена на
ТЕ. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени
исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното отхвърляне в цялост, включително и за
разноските по делото. Претендират се разноски. Посочва, че, има противоречие на чл.153, ал.1 вр. с чл.150,
ал.2 от ЗЕ с европейското
законодателство и Директива 2011/83/ЕС и в тази връзка се иска да се постави въпроса допуска ли
Директива 2011/83 да създаде законовата конструкция в посочените разпоредби на
ЗЕ, в противоречие на чл.6 и чл.7 от Директивата, както и допустимо ли е
доставчик на универсална услуга/ в случая топлинна енергия/ едностранно да
определя цената и в горна граница определена от регулатора, в случая КЕВР, като
непозволена държавна помощ, което се отнася и до начина на формирана не цената
на услугата и в тази връзка прави искане да се отправи преюдициално запитване до
Съда на Европейските общности. В съдебно заседание пред въззивния съд, адв. С., пълномощник на въззивника поддържа
въззивната жалба и искането си за отправяне на преюдициално запитване на
посочените основания, както и директно да се приложи общностното право и
представя писмени бележки по делото. Претендира за разноските по делото,
включително и по чл.38 от ЗА.
Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД не е подала писмен отговор на въззивната жалба. Подадена е молба с възражение за прекомерност
на разноските на въззивниците.Претендира за разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В отговор на въззивната жалба от Л.Н.Б. и Г.Н.Б.,
същите оспорват въззивната жалба, подадена от „Т.С. “ЕАД.
Третото лице
помагач не е заявило становище по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на
въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема
следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3046789/11.06.2018г. срещу Л.Н.Б.
и Г.Н.Б., при съотношение 3/4 и 1/4 за посочените суми и по което е образувано
гр.д. №38230/2018г. по описа на СРС, 43-ти състав. Посочено е, че
претендираното вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода
от месец 05.2014г. до месец 04.2017г. в
размер на 429,98лв. главница за ТЕ топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ул.”*******, с
аб.№392458, сумата от 77,20лв.-законна лихва за забава за периода от 16.09.2015год.
до 22.05.2018год., сумата от 46,90лв.-главница за дялово разпределение и сумата
от 11,09лв.лихва върху главницата за дялово разпределение за същия период, както
и законната лихва върху главниците от 11.06.2018год.-датата на подаване на
заявлението до окончателното им изплащане. След като срещу издадената заповед
за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило
възражение от длъжниците в срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, „Т.С.”ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо тях по
издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №35775/2019г., СРС, 43-ти
състав.
В отговора на
исковата молба ответниците, чрез своя пълномощник по делото са оспорили
исковете като неоснователни. Смята, че
исковете са недопустими и е неоснователни поради противоречие на заповедното
производство и свързания с него установителен иск с правото на ЕС. Навежда
доводи за противоречие на разпоредбите на Закона за енергетиката с правото на
Европейския съюз относно начина на възникване облигационна връзка за доставка
на топлинна енергия-общи условия, вместо индивидуални договори.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове и е приел
за установено, че ответниците дължат на
„Т.С.“ЕАД посочените суми: ответницата Л.Н.Б. сумата от 303,06лв.- главница,
представляваща цена за доставена и
неплатена топлинна енергия за периода м. 07.2015г.–м.04.2017 г. и сумата от 35,17лв., главница за услугата дялово
разпределение за периода същия период и ответникът Г.Н.Б. сумата от 19,86лв. главница,
представляваща цена за доставена и
неплатена топлинна енергия за периода
от 31.10.2016г. до 30.04.2017г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ул.”******и сумата от 8,04 лв., главница за
услугата дялово разпределение за същия период и след като е приел, че
страните са в облигационни отношения, след като ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот на посочения адрес и с
аб.номер с оглед на приложения нотариален акт, удостоверение за наследници, а
от приетата СТЕ се установява количеството и стойността на доставената топлинна
енергия в имота, за което има и
представен главен отчет, с подпис за потребител. С решението е прието, че са
погасени вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 11.06.2015год., както
и са отхвърлени изцяло исковете за
лихва за забава върху главниците след като е предвиден падеж за заплащане в ОУ
от 2014год. от публикуване на сметките на интернет страницата на продавача и
което не е установено по делото.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Неоснователни са доводите във въззивната
жалба на ответниците, че обжалваното решение е нищожно, каквото е решението
постановено при липса на писмена форма на решението, подписването му от
незаконен състав на съда (лица, които нямат качество „съдия“ към момента на
постановяване на решението), пълна неяснота на волята на съда, липса на
правосъдна компетентност по предмета на спора, и в случаите на съдебен
имунитет. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено
недопустимо или неправилно, но не и нищожно. В случая посочените основания за нищожност на решението не се
установяват по делото, поради което първоинстанционното решение не е нищожно. Изтъкнатите
във въззивната жалба оплаквания за неправилното приложение на правна норма,
независимо от нейния характер и ранг не е порок, който прави съдебното решение нищожно,
защото не засяга волята на съдебния състав и евентуално се преценява с оглед
правилността на решението. Също така и издадената заповед по чл.410 ГПК срещу
ответника за процесното вземане не е нищожна, както се твърди във въззивната
жалба. Заповедта е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята на
същия за издаването ѝ и също така в самата заповед се съдържат всички
реквизити на съдебно разпореждане, поради което с подписването ѝ е
изявена волята за издаване на заповед, и не е налице порок на съдебния акт,
който да води до нищожност, включително и да не е индивидуализирано вземането,
но което и да е налице като порок не води до нищожност на заповедта. Не са
налице и обстоятелства първоинстанционното решение да е недопустимо при доводи,
че заповедта по чл.410 ГПК за процесните суми е нищожна. С решение №
12/02.10.2012г. по конституционно дело №
4/12 г. на КС на РБ е прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на
съдебните процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Евпропейския
парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска
заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен
спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на
кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към
принудително събиране на вземането си. Предвид гореизложеното, в настоящия
казус издадената заповед е съобразена с всички изисквания на действащото
законодателство. Що се отнася до доводите за нищожност на Заповедта за
изпълнение по чл.26 ЗЗД, то те не следва да бъдат обсъждани, тъй като
разпоредбата се отнася до гражданскоправни сделки, а не до съдебни актове,
какъвто е Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Не е налице и противоречие с
чл. 122, ал. 1 от Конституцията на РБългария, според който текст гражданите и
юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса. Именно
възможността за подаване на възражение и за развитие на заповедното
производство в исково такова, като двете представляват единно производство при
съответните предпоставки, гарантират
цялостната защита на длъжника. Неоснователно е и възражението, че липсвало
разпореждане за издаване на заповед за изпълнение, доколкото разпореждането за
издаване за заповед за изпълнение е инкорпорирано в самата заповед за
изпълнение.
За да
се уважат предявените искове, че ответниците
дължи процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна
енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител
на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на ответника има монтиран
топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на
отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно,
което включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните
разпределители от ФДР и изчисляване на
стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна
енергия. В тази връзка правилно първоинстанционният съд с оглед на разпоредбата
на чл.153, ал.1 ЗЕ, която предвижда, че „потребители на топлинна енергия” са
всички собственици или титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение и при съобразяване, че
ответниците са собственици на процесния апартамент, видно от приложен нот.акт№ 50,
том ІІ, peг.№3761, нот.дело№ 2686/2000г., удостоверение за наследници и от които
се установява, че ответницата е придобила имота в режим на съпружеска
имуществена общност, а след смъртта на съпруга й Н.Б. на 30.10.2016год. е
възникнала съсобственост между ответницата Л.Б. и ответника Г. Б.-син на
наследодателя, поради което ответниците са съсобственици и потребители на ТЕ за
собственото им жилище. За откриване на партида, съгласно ОУ за продажба на ТЕ
на потребители за битови нужди от 2005год. е подадено и заявление декларация до
Топлофикация от Л.Б..
Неоснователни са доводите срещу приложимостта
на разпоредбите на Закона за енергетиката, които установяват, че собствениците
на жилища в сграда в режим на етажна
собственост дължат заплащане на доставената до имота им топлоенергия и които
въззивниците смятат, че засягат принципи на правото, както и са в противоречие
на норми от правото на ЕС, както и
засягат и ограничават правото на собственост, поради което следвало ЗЕ да не се прилага. Разпоредбите на ЗЕ
относно задължението на собствениците да заплащат доставената до имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия,
които са приети от държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на
собственост след като основните права, уредени в Конституцията, включително и
правото на собственост са гарантирани на гражданите в определени граници,
посочени в чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите правни
субекти и нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ
уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19,
ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на стопанската инициатива) принцип
за забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти
са свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават
под наем. Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките
на имота за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията
си с другите ползватели на имота на основание сключен с него договор и
собственикът е отговорен за заплащането на определени доставени до имота му
блага, включително топлинна енергия, включително и за сградна инсталация в
сградата в режим на етажна собственост. Още повече, че в конкретния случай в
процесния имот е имало три отчета от
23.05.2015год., от.05.2016год. и от 05.2017год./първия не подписан, но за който
не е включено задължението, след като е останало в първия отопляем период, в
който е прието за основателно
възражението за погасяване по давност/ и има реално потребление на ТЕ за
БГВ и за топла вода, отчитано по
монтиран водомер за топла вода и един
апартаментен топломер без отчет, тъй като в жилището не е ползвана ТЕ за
имота и с което не може да се приеме по делото, че е прието задължение по
недоброволен път или е налице непоискана услуга след като годишните отчетни
сметки за 2016-2017год., приложени в първоинстанционното производство са
подписани от потребителя и неоспорени, и
с които е признато потребление на ТЕ в имота и наличие на облигационно
отношение с дружеството ищец при общи условия. Неоснователни се явяват и оплакванията в тази връзка, че ОУ съдържат неравноправни
клаузи относно задължението за заплащане на ТЕ без да има сключен писмен
договор с потребителя след като задължението произтича от закона при
осъществяване на доставка на ТЕ по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Ответниците в отговора на исковата
молба не са оспорили, че са собственици на процесния имот и след като няма
спор, че сградата, в която се намира
жилището е топлофицирана и ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер и
ответниците, като собственици върху процесния апартамент, в същата сграда-
етажна собственост имат качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла
на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно
правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи
условия, утвърдени от ДКЕВР. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ
разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия и
за каквата хипотеза няма и твърдения по делото.
Неоснователно е възраженията на ответниците, че не дължат
стойност на топлинна енергия, тъй като
при придобиване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна собственост собственикът
е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително
топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от услугите
на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е уреден в чл.
153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато собствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат
клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са
длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от
тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче
ответниците не твърдят и не доказат, че са
спазени законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ, още повече, че в случая има потребление
и отчет
на водомера за топла вода в имота за периода м.05.2016 до м.05.2017год.
с подпис за потребителя, който не е оспорен. В случая на доставяне на
топлоенергия за битови нужди в сграда етажна собственост, следва да намерят
приложение разпоредбите на специалния ЗЕ и те не се дерогират от защитаващата
правата на потребителите разпоредба на чл.62 ЗЗП. В този смисъл изрично в ТР №2/2016год. по
т.дело №2/2016год. на ОСГК е
постановено, че за отношенията, възникващи при доставянето на топлинна енергия
за битови нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ,
които не противоречат на разпоредбата на чл.62, във вр. с пар.1 от ДР на ЗЗП.
Неоснователно се явява оплакването, че не е
съобразено от първоинстанционният съд, че не е доказано изпълнение по договора
и доставяне на ТЕ, след като от приета
СТЕ, която не е оспорена от ответника и от която се установява стойността на ТЕ за имота и която е работила по отчет на уредите за дялово
разпределение и отчет на водомера от
05.2016год. и от 05..2017год., с подпис на абоната или по реални отчети в имота
и което изрично е посочено в СТЕ. Експертизата
е изготвена след проверка на документите за главен отчет за процесната
партида с абонатен номер, при отчитане на общия топломер в абонатната станция
по електронен път в началото на всеки месец, който е преминал метрологична
проверка и е годен измервателен уред, при приспаднати технологични разходи в
абонатната станция за сметка на
топлопреносното дружество и разлика, която се разпределя между
потребителите в сградата етажна собственост и при спазване на методиката, формулите и цените, действали към
процесния период.
Следва да се
имат в предвид разпоредбите на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ, които изпълняват
конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за ползване
на топлинна енергия и след като сградната
инсталация за топлоснобдяване на
сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва да
се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата
на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда,
присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва
да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните
инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на
етажна собственост. В какъвто смисъл е
решение №5 от 22.04.2010год. на КС на РБ по к.д.№15/2009год. Съгласието
на даден етажен собственик за договорно обвързване с топлофикационното
дружество намира израз в редица действия и които за първия етажен собственик
към момента на присъединяване на сградата – съгласието е обективирано при
гласуването в общото събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на
сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл. 149а, ал.
1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието е
обективирано в самия придобивен акт, тъй като придобиването на имота винаги
става с негово съгласие, а несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден.
Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за
придобиване при тези условия, а от там – и за договорно обвързване с
топлофикационното дружество. Ответникът остава потребител дори и да прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в
тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
След като разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се
прилага за всички топлоенергийни предприятия в България, а освен това същата
кореспондира на правилата относно други предприятия – доставчици на енергия –
чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ
за крайните снабдители с газ и за всички видове енергийни предприятия, които
доставят енергоносители до дома на потребителите е предвидено одобряване на
общи условия от държавен орган, като същите общи условия обвързват
потребителите, независимо дали са били приети писмено и предварително от тях не
е налице държавна помощ, както се сочи в жалбата, която да облагодетелства
топлоснабдителните предприятия спрямо другите енергийни предприятия по
отношение на начина на възникване на задълженията на потребителите спрямо тях.
С оглед на което и настоящият случай се различава от разглеждания в цитираното
решение по дело С-119-05 на Съда на ЕС.
Изрично в
мотивите на решение от 05.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на
СЕС е посочено, след преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и
ал. 6 ЗЕ и е прието, че доставката на
отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане, направено
за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в
националното право особени правила за етажната собственост.
Що се отнася
до разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, на която въззивниците-ответници се
позовават, същата касае случаите, при които етажните собственици са взели
решение да купуват топлинна енергия от доставчик по смисъла на чл. 149а, ал. 2
ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното предприятие.
За
неоснователни съдът намира и доводите за противоречие на разпоредбата на чл.
150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на чл. 150 ЗЕ е
предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите условия, да
предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от влизане в сила
на ОУ.
Не е налице и
нарушение на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, както твърдят ответниците, че по силата на посочената
разпоредба топлоснабдителното предприятие било задължено да извършва услугата
„дялово разпределение“ за своя сметка. Разпоредбата обаче урежда две
алтернативи – отчитане от страна на доставчика на топлинна енергия или
определяне на друго лице да извършва разпределението. В случая етажната
собственост в сградата, където се намира процесния имот е взела решение да
използва друг ред за отчитане и да избере трето лице да извършва дяловото
разпределение и това е конституираното по делото трето лице помагач – „Т.“ООД,
за което се констатира, че е извършвало посочената дейност, представени са
отчети и изравнителни сметки за процесния период, приложени в
първоинстанционното производство.
Също така
неоснователни са и доводите за отхвърляне на иска и поради това, че
измерванията на топлинна енергия през процесния период, които са дали основание
за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били
точни, че не е доставяна ТЕ в нужните параметри, след като няма доказателства за това по
делото, а и твърдения в тази връзка ответниците да са направили своите
възражения по качеството и количеството ТЕ след изготвяне на изравнителните
сметки и в сроковете на предвиденото рекламационно производство. Съгласно чл.
70, ал. 5 от Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването клиентите имат
3-месечен срок след получаване на изравнителните сметки за съответната година
от упълномощен представител на етажната собственост, за да направят възражения
срещу отчетения си разход и смисълът на този срок е именно такъв – да е
възможно да се извърши проверка на място в сравнително близък до отоплителния
сезон период, за да се установи дали се доставя топлинна енергия с необходимите
качествени параметри от страна на топлоснабдителното дружество Този
рекламационен срок е нормативно установен и не препятства правата на
добросъвестните потребители, за които е предвиден достатъчен срок за реакция,
поради което едва сега изложените възраженията
за температурата на водата, влизаща в абонатната станция, загубите по трасето и
параметрите на доставяната топлина не следва да се разглеждат по същество. Също така неотносима за настоящия спор, касаещ периода м. 05.2015г. – м. 04.2017г.,
е отмяната с решение № 4777/13.04.2018г. по адм.д. № 1372/2016г. на ВАС и с
решение № 8294 от 26.06.2020г. по адм.д. № 14350/2019г. на ВАС, 5-членен състав
на разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването и от
Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна
собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба №
16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и за които административният съд
извършва преценката за съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с
материалния закон и съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се
смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение за отмяната
му.
В случая от
заключението на СТЕ, прието в първата инстанция се установява, че общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки със
заключение „съответства“. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно по
електронен път данни в приложена справка към заключението. От отчетеното
количество ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването
(отменена, но в сила към процесния период) и съобразно техническите
характеристики на абонатната станция, като вещото лице е извършило проверка при
която е установило, че същите са отчислявани в съответствие с предвиденото в
нормативната уредба, както и при
действащите цени към процесния период. Не е
налице и твърдяната неравноправна клауза
в потребителски договор, доколкото не се твърди ищецът да е определял цени на
ТЕ над определените от КЕВР пределни такива.
Доводите на
въззивника-ищец също са неоснователни. Съобразно оплакванията на ищеца, предмет
на въззивна проверка са само въпросите погасени ли са по давност вземанията на
ищеца за главници по цитираните общи фактури и дължими ли са от ответника
претендираните лихви за забава, но след като ищецът се позовава на ОУ от
2008год. и които не са приложими към процесния период. Правилно
първоинстанционният съд е съобразил, че съгласно Тълкувателно решение №
3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на
топлофикационните дружества съставляват периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна погасителна давност.
Задълженията на потребителите за плащане стойността на доставената топлинна
енергия са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт – договор, и чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането
е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване
на иск и който в случая се смята предявен от подаване на заявлението за
издаване на заповед по чл.410 ГПК от 11.06.2018год. С оглед на което погасени по давност са
всички задължения, чиято изискуемост е настъпила преди 11.06.2015год. и което е
отчетено от първоинстанционният съд съобразно СТЕ и ССЕ. Същото така правилно е
посочено, че издаването в последствие на обща фактура от 31.07.2015год., в
която е включена и изравнителната сметка не води до това от това от нейното
издаване да тече нова давност. С оглед на изложеното правилно първоинстанционният
съд е приел, че с оглед на приетата СТЕ
и ССЕ и събраните по делото доказателства при извършения реален отчет на
потребената ТЕ в процесния имот за БГВ по отчет на водомер за топла вода и за
ТЕ за сградна инсталация, без потребление за ТЕ в имота, при отчитане на
погасените вземания за периода преди 11.06.2015год., с оглед притежаваните
идеалните части от правото на собственост върху имота дължимата сума за ТЕ възлиза на 303,06лв.-главница
за ТЕ за периода 01.07.2015год.-30.04.2017год. и 35,17лв.-за услугата дялово разпределение на
същия период за ответницата Л.Б., притежава ¾ ид.ч. от процесния имот и
за Г.Б. съответно19,86лв.- главница за ТЕ и 8,04лв.-за дялово разпределение, но
и за периода от 31.10.2016год. до 30.04.2017год.за който се установява, че е
съсобственик и при ¼ ид.части и за тези суми исковете следва да бъдат
уважени, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По искането за отправяне на преюдициално
запитване до СЕС на основание Директива 2011/83/ЕС и с оглед на чл.153, ал.1 от ЗЕ и това допуска
ли директивата, конструкцията в посочените разпоредби на ЗЕ, направено изрично във въззивната жалба, настоящият състав
намира, че същото следва да се остави без уважение по следните съображения:
Съгласно
чл.628 ГПК, запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз
или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС се прави от българския
съд само когато преюдициалното заключение е от значение за правилното решаване
на делото. Съгласно чл.267, ал.1 ДФЕС, СЕС е компетентен да се произнася
преюдициално относно: а/ тълкуване на ДФЕС и б/ валидността и тълкуването на
актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Разпоредбата
на чл.628 ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване
преценката дали разпоредба на правото на ЕС, или на акт на негов орган е от
значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай директивата на която се позовават въззивниците
е транспонирана в българското законодателство и изискванията й са въведени в
ЗЗП и са приложими нормите на националното законодателство. Също така
директивата допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в
режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система,
етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на
сградата. В случая не се касае за непоискана услуга, чиято стойност не се дължи
/чл. 62, ал.2 ЗЗП/, тъй като при придобиване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост, собственикът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ
от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Също така с Решение
№ 5 от 22 април 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г.,
Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана на Република България за
установяване на противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. В мотивите
на Решението е посочено, че: "Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ
изпълняват конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за
ползване на топлинна енергия. Сградната инсталация е обща част по смисъла на
ЗЕ, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост и
всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители
и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ".
Правото на част от собствениците да не ползват топлинна енергия за отопляване
на индивидуалните си имоти не налага на извода, че не следва да заплащат
топлинна енергия, защото освен собственици и титуляри на вещни права на
конкретни имоти, те са съсобственици на сградната инсталация и на общите части
в сградата и следва да поемат припадащата им се част от разходите за топлинна
енергия, свързани с тях и в този смисъл е решението на КС. Гражданите имат
правото да преустановят подаването на топлинна енергия към имотите си, но те
остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата - етажна
собственост и на отдадената от сградната инсталация, която също е обща част.
Тези потребители обективно получават в имотите си част от топлинната енергия,
отдадена от хоризонталните и вертикални топлопроводи на сградната инсталация,
поради което не е налице пълна липса на потребление на топлинна енергия. С
оглед на изложеното се налага извода, че отказ изцяло от потребление на
топлинна енергия в присъединена към топлопреносната мрежа сграда в режим на
етажна собственост е недопустим, тъй като всички съсобственици поемат съобразно
дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите части и
сградната инсталация. Друго законодателно разрешение за общите части на сграда
- етажна собственост не може да се даде предвид характера на подобни сгради.
Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче не е доказано, че са спазени законовите
предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ, но също така в имота
реално е ползвана ТЕ за БГВ и за което има реален отчет с оглед на приложения
отчет на уредите, с вписани показания, с подпис на потребителя, поради което не
може да се приеме, че е осъществена непоръчана доставка на ТЕ. Също така следва
да се отчетат и постановките в ТР №2/2016год. по т.дело №2/2016 на ОСГК, което
е задължително за съдилищата и в което изрично е посочено, че „поради
естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда
не може да бъде направен от отделния титуляр на права на върху обекти в
сградата след като решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от
всички етажни собственици и то обвързва всеки отделен етажен собственик, назависимо
дали е съгласен с него, а съгласието за доставка и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява “искане“ за
услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП,
респективно чл.27 от посочената директива.
Не се касае за тълкуване и прилагане на разпоредби
на общностното право, а на националното законодателство. Съдът на Европейските
общности се сезира с преюдициално запитване, тогава когато се поставя въпрос от
общностното право и когато се прецени, че преюдициалното заключение по него е
необходимо, за да се постанови съдебното решение /чл. 234 от Договора за
създаване на Европейската общност/. Настоящият случай не е такъв, тъй като
приложимо законодателство в случая е българското. Искането следва да бъде
оставено без уважение. При това
положение, приложими са нормите на вътрешното законодателство, които касаят и
частноправните отношения между субектите и специфичния характер на
топлоснабдяване в сградите в режим на етажна собственост и не са налице
основания за уважаване на молбата по 628
ГПК.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и неуважаване на
въззивните жалби не се дължат разноски на страните.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№283611 от 25.11.2019год., на СРС, 43-ти състав, постановено по гр.дело №35775/2019год.
Решението
е постановено при участието на „Т.” ООД, ЕИК ******, като трето лице-помагач на
страната на ищеца.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл.628 ГПК,
направено от въззивниците чрез адв.С. за
отправяне на преюдициално запитване.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.