Решение по дело №2609/2016 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 14.05.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:                                                       

 

СЪДИЯ:   ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

 

при секретаря Десислава Костадинова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 2609 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Предявени са обективно съединение положителни установителни искове с правна квалификация чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ.

Ищецът - П.М.П., твърди, че в негова полза са възникнали следните вземания срещу ответното дружество - „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, по отношение на което е открито производство по несъстоятелност с решение от 06.12.2010 г., постановено по т.д. № 2406/2009 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, а именно: 1) вземане за получаване на сума в размер на 15 624, 63 щ.д., представляваща законна лихва върху присъдени с изпълнителен лист суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д., която лихва е начислена за периода от 07.12.2010 г. до 20.07.2014 г., 2) вземане за получаване на сума в размер на 9 064, 52 щ.д., представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължими по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., 3) вземане за получаване на сума в размер на 10 838 щ.д., представляваща обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 02.02.2001 г. до 07.01.2005 г., 4) вземане за получаване на сума в размер на 1 014, 18 щ.д., представляваща дължима сума за разходи за храна за 2004 г., 5) вземане за получаване на сума в размер на 3 887, 84 щ.д., представляваща дължими разходи за работа в Либия по сключен с длъжника основен трудов договор, 6) вземане за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, осъществена в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г., 7) вземане за получаване на сума в размер на 2 475 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Б.Н.К.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г., 8) вземане за получаване на сума в размер на 1 650 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Г. - С.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г., 9) вземане за получаване на сума в размер на 11 784, 89 лв., представляваща направени разноски за принудително събиране на вземания, направени в периода от 29.06.2007 г. до 06.12.2010 г., 10) вземане за получаване на сума в размер на 34 460 щ.д., представляваща заплатени от ищеца през месец април 2007 и през месец май 2007 г. задължения, които са възникнали в тежест на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност в периода от 03.02.2001 г. до 07.01.2005 г. Посочва, че тези вземания са включени от синдика на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност в изготвения от него списък на неприетите вземания на кредиторите, срещу който от ищеца е подадено възражение. Съдът по несъстоятелността на ответното дружество се е произнесъл по подаденото възражение с определение от 28.03.2016 г., постановено по т.д. № 335/2005 г. по описа на СГС, VI-9 състав, с което го е оставил без уважение. Ето защо П.М.П. моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че той притежава описаните парични вземания към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност.

Ответникът по исковете – „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, ги оспорва. Заявява, че те са недопустими, както и неоснователни. Прави възражение за погасяване по давност на всички вземания, които ищецът претендира, че има към него.

Синдикът на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност – Х.С., счита, че предявените искове са недопустими, както и неоснователни. Прави възражение за погасяване по давност на всички вземания, които ищецът претендира, че има към ответното дружество.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От изложените от ищеца твърдения, на които той основава претенциите си, както и от формулирания в исковата молба петитум, може да се направи извод, че предмет на разглеждане в настоящото производство са предявени искове по чл. 694 ТЗ за установяване съществуването на вземания, които кредиторът на несъстоятелността - П.М.П., има към длъжника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност и които са предявени в производството по несъстоятелност на последното дружество, включени са от синдика в изготвения от него списък на неприети вземания, срещу който кредиторът е подал възражение по реда на чл. 690, ал. 1 ГПК, което е оставено без уважение с определение, постановено по чл. чл. 692, ал. 4 ГПК, от съда по несъстоятелността.

Настоящият съдебен състав се е произнесъл по допустимостта на предявените установителни искове с определение, постановено на 13.04.2017 г. като ги е счел за недопустими и на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба, с която те са заявени за разглеждане пред съда. Този акт, обаче, е отменен по реда на инстанционния контрол от Софийски апелативен съд с определение от 27.07.2017 г., по ч.гр.д. № 3430/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО- 4 състав. В него въззивният съд се е произнесъл, че предявените с искова молба с вх. на СГС № 47554/ 06.04.2016 г. искове са допустими. Това определение на основание чл. 278, ал. 3 ГПК е задължително за настоящия състав, поради което той не може да извършва нова преценка за това дали са налице специалните предпоставки за допустимост на предявените в процеса установителни искове по чл. 694 ТЗ и е длъжен да се съобрази с направения от Софийски апелативен съд извод в тази насока, а именно, че тези искове са допустими, тъй като всички вземания, които ищецът претендира, че има към ответника, са включени в изготвен от синдика списък на неприети вземания на кредиторите на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, както и че срещу тяхното включване в този списък е подадено възражение от ищеца, което е оставено без уважение от съда по несъстоятелността с определението му по чл. 692 ТЗ /съставът на САС е счел, че спазването на срока за предявяване на вземанията ще се провери от съда при произнасяне по същество по исковете по чл. 694 ТЗ, като не представлява предпоставка за тяхната допустимост, особено когато процесните вземания имат характер на такива, които не подлежат на предявяване, а се вписват служебно от синдика в списъка на служебно приетите вземания/.

При произнасянето си по предявените положителни установителни искове настоящият съдебен състав съобразява, на първо място, това, че техен предмет е установяване съществуването на различни вземания като по-голямата част от тях са такива, които по твърдения на ищеца произтичат от съществуващо между него и ответника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност трудово правоотношение. Същевременно, съдът взема предвид и това, че по делото са представени доказателства, че между страните по спора е налице и постановено влязло в сила решение по предявени осъдителни искове, които имат за предмет вземания, които произтичат от същото трудово правоотношение, от което се твърди, че произтичат процесните. Това е решение от 04.03.2008 г., постановено по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав. Този акт се ползва със сила на пресъдено нещо, което съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК представлява пречка за предявяване пред съда на искове между същите страни,  които имат същия предмет, като тези, разгледани с влязлото в сила съдебно решение. Предявяването на същите искове пред съд е недопустимо, включително и в рамките на открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжника на вземанията, включително при формалното наличие на предпоставките, предвидени в чл 694 ТЗ. Ето защо съдът следва да се произнесе по това налице ли е идентичност между споровете, които са разрешени от съда по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав и тези, които са предмет на предявените по делото положителни установителни искове, тъй като наличието на такава означава, че последните са недопустими. По този въпрос липсва произнасяне в определение от 27.07.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 3430/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО- 4 състав, поради което и настоящият съдебен състав може да извърши самостоятелна преценка за това дали не е налице забрана повдигнатите спорове да бъдат пререшаване на основание чл. 299 ГПК и дори е длъжен да я направи преди да разгледа предявените искове по същество.

Забраната за пререщаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, важи само при пълен идентитет по страни и предмет на делото по отношение на приключилото и висящото производство. В случая се установява, че страни по настоящото дело са същите правни субекти, които са страни и по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав, което е завършило с влязъл в сила съдебен акт. Освен това, съдът констатира, че е налице частично съвпадение и на предмета на двете дела по приключилото  производство и по настоящото, тъй като предметът на част от исковете, по които е налице влязло в сила съдебно решение и на тези, предявени от П.П. по реда на чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ съвпада - едни и същи са както правопораждащия факт, така и петитума на част от предявените искове по двете дела. Това се отнася за следните искове, предявени в настоящото производство: 1) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 10 838 щ.д., представляваща обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 02.02.2001 г. до 07.01.2005 г., като това вземане е предмет и на произнасяне от СРС с влязлото в сила съдебно решение – предявеният от П.М. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност осъдителен иск за присъждане на обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ е уважен за сумата от 1 920 щ.д. и е отхвърлен до пълния заявен размер от 10 838 щ.д.; 2) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 3 887, 84 щ.д., представляваща дължима сума за паспортно-визови разходи в Либия, като по съществуването на това вземане се е произнесъл съдът с решение от 04.03.2008 г., постановено по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав – предявеният от П.М. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност осъдителен иск за присъждане на същата сума от 3 887, 84 щ.д., представляваща дължими разходи за получаване на виза, е отхвърлен; 3) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 1 014, 18 щ.д., представляваща дължима сума за разходи за храна за 2004 г., като това вземане е предмет и на произнасяне от СРС с влязлото в сила съдебно решение – предявеният от П.М. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност осъдителен иск за присъждане на сума в размер на 1 014, 18 щ.д., представляваща дължима сума за храна за периода от 01.01.2004 г. до 07.01.2005 г., е отхвърлен; 4) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 2 475 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Б.Н.К.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г., като по съществуването на това вземане се е произнесъл съдът с решение от 04.03.2008 г., постановено по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав – съдът е отхвърлил като недоказан предявеният от П.М. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност осъдителен иск за присъждане на сума от 3 366 щ.д., която включва и сумата, предявена в настоящия процес, която е по-малка, и представлява трудово възнаграждение за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Б.Н.К.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г.; 5) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер 1 650 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Г. - С.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г., като по съществуването на това вземане е налице произнасяне с влязло в сила решение от 04.03.2008 г., постановено по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав – съдът е отхвърлил като недоказан предявеният от П.М. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност осъдителен иск за присъждане на сума от 2 247 щ.д., която включва и сумата, предявена в настоящия процес, която е по-малка, и представлява трудово възнаграждение за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Г. - С.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г. С оглед на изложеното се налага изводът, че в описаните части между настоящото производство и това по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав съществува пълен идентитет по страни и предмет на делото - едни и същи са както правопораждащите факти на изброените вземания, така и петитума на предявените искове по двете дела /по два от исковете размерът на претенциите е различен, но този, който е заявен по реда на чл. 694, ал. 1 ТЗ е по—малък от този на предявените осъдителни искове, поради което трябва да се приеме, че се включва в него и не се касае за част от претенция, която не е предявена в по-старото от двете производства/. Освен това, както беше посочено, гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав е приключило с влязло в сила съдебно решение, с което исковете за осъждане на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност да заплати на П.М.П. описаните суми са отхвърлени. Настоящият съдебен състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, която важи между страните в процеса, и да приеме, че на основание чл. 299 ГПК е недопустимо да пререшава същият спор, който вече е разрешен от съд с окончателен съдебен акт, с който е отречено съществуването на тези вземания, които П.П. твърди да има към ответното дружество. Ищецът не основава претенциите си, предявени по реда на чл. 694, ал. 1 ТЗ, на факти, които са възникнали след приключване на устните състезания по гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав, в която хипотеза единствено би било допустимо отново да бъде разгледан вече приключил с окончателен съдебен акт спор. Ето защо следва да се заключи, че в случая е налице процесуалната пречка по чл. 299 ГПК за съществуване на правото на иск за ищеца по отношение на изброените в този абзац претенции, което ги прави недопустими и исковата молба, с която те са заявени трябва да бъде върната.

По отношение на останалата част от предявените в процеса искове съдът трябва да съобрази указанията, дадени от въззивния съд с определение от 27.07.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 3430/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО- 4 състав, отосно наличието на специалните предпоставки по чл. 694 ТЗ за тяхната допустимост и да се произнесе по основателността им.

От представените по делото доказателства и от извършената служебна справка за актовете, обявени в търговския регистър по партидата на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, се установява, че с решение, постановено на 06.12.2010 г., по т.д. № 335/2005 г. по описа на СГС, VI-9 състав е открито производство по несъстоятелност по отношение на това дружество.

С постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност по чл. 630 ТЗ, имащо незабавно действие спрямо всички, се поставя началото на принудително изпълнение спрямо масата на несъстоятелността, което с оглед универсалния си характер, изключва приложението на индивидуалното принудително изпълнение по ГПК /чл. 638 ТЗ/. От този момент удовлетворяването на кредиторите на длъжник с открито производство по несъстоятелност е възможно само в рамките на това производство, като то е предпоставено от установяване в производството по несъстоятелност на това негово качество. Установяването на качеството кредитор, от своя страна, е обусловено от извършване на действия от лицето, което претендира да има вземане срещу длъжника, по предявяване на това свое вземане в производството по несъстоятелност. Този извод се налага и по аргумент от разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, в която е предвидено, че непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. Изключение е въведено само за две категории вземания, които съгласно чл. 687 ТЗ се вписват служебно от синдика в списъка на предявените вземания и това са вземанията на работник или служител, произтичащи от трудово или прекратено трудово правоотношение с длъжника, както и публичните вземания, установени с влязъл в сила акт, но и при тях, ако те не бъдат приети служебно от синдика, се приема, че правата на кредитора се защитават посредством предявяване на вземането му в производството по несъстоятелност. В този смисъл е произнасянето на ВКС в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение - Решение от 16.07.2015 г., постановено по т. д. № 3170/2013 г. по описа на ВКС, I т.о.

Доколкото целта на производството по предявен положителен иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ е да се даде защита на кредитора, който счита, че има правото да се удовлетвори в откритото производство по несъстоятелност по отношение на длъжника, то и за съда, пред който е предявен такъв иск не е без значение дали вземането, което се претендира, е предявено или не.

Съдът като съобрази изложените от ищеца обстоятелства намира, че две от всички вземания, чието установяване се иска в настоящото производство, са такива, които не произтичат от съществуващи между кредитора П.П. и длъжника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност трудови правоотношения. Това е, на първо място, вземането за получаване на сума в размер на 34 460 щ.д. От посочените от ищеца правопораждащи това вземане факти може да се направи извод, че то представлява възникнало на основание чл. 74 ЗЗД в негова полза суброгационно право. Това е така, тъй като той се позовава на това, че е в тежест на дружеството „Б.” ЕАД в периода от 03.02.2001 г. до 07.01.2005 г. са възникнали парични задължения към трети лица, че лично той е извършил плащания през през месец април 2007 и през месец май 2007 г. на суми в общ размер на 34 460 щ.д., с които е погасил паричните задължения на дружеството-работодател, че е имал интерес да изпълни тези задължения, тъй като е бил в трудови правоотношения с дружеството-длъжник. Регресното вземане на лицето, платило чужд дълг, което възниква в негова полза към длъжника има извъндоговорен източник, доколкото има за цел да се предотврати неоснователното обогатяване. Нито то, нито суброгаторното право, което възниква на основание законовата разпоредба на чл. 74 ЗЗД и е предназначено да гарантира и улесни реализирането на регресните права на третото лице във вътрешните му отношения с длъжника във връзка с изпълнението на третото лице към кредитора, произтичат от съществуващи между тези лица облигационни отношения. Последните могат да имат значение за наличието на един от елементите на фактическия състав на чл. 74 ЗЗД – на правния интерес за платеца да изпълни чуждото задължение, но те не са факта, който поражда регресното съответно суброгаторното право.

Следващото вземане, което не произтича от съществуващи трудови правоотношения между ищеца П.П. и ответното дружество „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, е това за получаване на сума в размер на 11 784, 89 лв., които се твърди да представляват направени разноски за принудително събиране на вземания, които също имат извъндоговорен характер, а не произтичат от съществуващи между него и длъжника трудови правоотношения.

С оглед изложеното следва да се заключи, че описаните вземания за получаване на суми в размер на 34 460 щ.д. и в размер на 11 784, 89 лв. не са от вида на посочените в чл. 687, ал. 1 ТЗ в редакцията на нормата, която е действала към момента на откриване на производството по несъстоятелност на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, поради което и за да може кредиторът по тях да получи удовлетворяване в рамките на това универсално принудително изпълнение, тези вземания трябва да бъдат предявени от него, а не се включат служебно от синдика в списъка на приетите вземания. Доколкото се твърди, че вземанията са възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност по отношение на длъжника, то те е следвало да бъдат предявени по реда и в сроковете, предвидени в чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, за да могат да бъдат приети в производството по несъстоятелност и да подлежат на удовлетворяване в него и съответно да бъде допустимо предявяването им пред съда с иск по чл. 694 ТЗ. В закона е предвидено изрично, че след изтичането на срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ вземанията, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, не могат да се предявяват, като съгласно чл. 739, ал. 1 ТЗ те се погасяват.

В настоящия случай се установява, че едномесечният срок за предявяване на вземанията на кредиторите, предвиден в чл. 685, ал. 1 ТЗ, е започнал да тече на 10.12.2010 г. и изтича на 10.01.2011 г. Двумесечният срок по чл. 688, ал. 1 ТЗ започва да тече на 10.01.2011 г. и изтича на 10.03.2011 г. Не се твърди и не се установява кредиторът П.М.П. да е предявил своите вземания за получаване на суми в размер на 34 460 щ.д. и в размер на 11 784, 89 лв. нито в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, нито в този, предвиден в чл. 688, ал. 1 ТЗ. Тези вземания са предявени в производството по несъстоятелност за първи път с подаване на молби, наименувани жалба № 1 от 18.02.2015 г., с която е предявено вземането за получаване на сума в размер на 11 784, 89 лв. и жалба № 2 от 25.02.2015 г., с която е предявено вземането за получаване на сума в размер на 34 460 щ.д. Това като време е след изтичане на посочените преклузивни срокове за предявяване на вземания, поради което и за кредитора П.М.П. е невъзможно да получи удовлетворяване за тях на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. Настоящият съдебен състав счита, че това води до недопустимост на предявените искове по чл. 694 ТЗ за установяване съществуването на описаните две вземания, тъй като след като кредиторът не може да получи удовлетворяване за тях в производството по несъстоятелност на длъжника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, то провеждането на предявените установителни искове, които обслужват това универсално принудително изпълнение, е безпредметно, което означава, че липсва правен интерес от търсената с тях защита. Доколкото, обаче, съдът е обвързан от задължителните указания, дадени с определение от 27.07.2017 г., по ч.гр.д. № 3430/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО- 4 състав, съгласно които исковете за установяване на всички описани в исковата молба вземания са допустими, не може да прекрати производството в тази му част. Ето защо ще приложи нормата на чл. 739, ал. 1 ТЗ и ще приеме, че посочените стари вземания на П.М.П. са погасени към момента като непредявени в производството по несъстоятелност на длъжника „Б.” ЕАД, в установените в чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ срокове за това. Следователно и предявените искове за установяване, че те съществуват в полза на ищеца срешу ответника, са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Дори и да се приеме, че описаните вземания, които П.М.П. твърди, че има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на суми в размер на 34 460 щ.д. и в размер на 11 784, 89 лв., не следва да се предявяват в сроковете, предвидени в чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ и това няма значение за възможността на кредитора да се удовлетвори за тях в производството по несъстоятелност, това пак не променя крайния извод за неоснователност на исковете за установяване на тяхното съществуване. Това е така тъй като по делото няма представени абсолютно никакви доказателства за възникването на тези вземания. От нито едно от събраните в производството доказателства не се установява ищецът П.П. да е заплатил със свои лични средства суми в размер на 34 460 щ.д. на определени трети лица и то в изпълнение на конкретни задължения, които са възникнали за ответното дружество за заплащане на данъци и осигуровки във връзка с поделения на „Б.” ЕАД в Либия, за заплащане на наемна цена за предоставено за ползване оборудване, за заплащане на възнаграждение и разходи за извършвани транспортни услуги в Либия, за съдебни такси, дължими по съдебни производства в Либия. Това не се установява и от показанията на разпитания по делото свидетелК.С., който не изнася пред съда факти, от които да може да се направи извод, че ищецът П.П. му е предоставял пари от свои лични средства за заплащане на определени разходи в Либия. Освен това този свидетел има наблюдения за представени от ищеца парични средства за времето от 02.02.2001 г. до 26.10.2001 г., а в исковата молба се твърди, че сума в размер 34 460 щ.д.е заплатена от ищеца за погасяване на задължения на ответното дружество в много по-късен от този момент - през месеците април и май 2007 г. Изплащането на определени суми в изпълнение на задълженията на ответника не се установява и от представените в производството множество писмени документи, които в по-голямата си част представляват декларации и справки за платени парчини средства, които са подписани от самия ищец П.П., като те не носят подпис на представител на ответното дружество. С оглед на това тези документи имат характер на частни свидетелстващи, които удостоверяват само изгодни за техния издател –ищеца, факти, поради което и не се ползват с материална доказателствена сила в настоящия процес. Освен това, от тяхното съдържание изобщо не може да се направи извод, че са съставени за удостоверяване на плащания извършени с лични средства на П.П., а не с парични средства, принадлежащи на дружеството „Б.” ЕАД, с които той е имал правото да се разпорежда като заемащ материално-отговорна длъжност по съществуващото трудово правоотношение, а именно „главен счетоводител“.

В производство не са представени никакви доказателства за това, че ищецът П.П. реално е направил разноски за заплащане на възнаграждение за адвокат в размер на 2 000 лв. и на 9 484, 89 лв., както и че тези разноски са извършени за осъществена от адвокатите защита точно по производства, образувани срещу „Б.” ЕАД. Ето защо и няма как да се направи извод, че е възникнала отговорността на ответника за направените от ищеца разноски в общ размер от 11 784, 89 лв.

Освен изложеното, следва да бъде съобразено и това, че в настоящото производство е направено възражение от ответника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за погасяване по давност на всички предявени от ищеца вземания. По делото няма представени доказателства за това дали вземанията на П.П. за получаване на суми в размер на 34 460 щ.д. и в размер на 11 784, 89 лв. са възникнали, както и кога са възникнали, от който момент тече предвиденият в закона петгодишен срок за тяхното погасяване по давност. След като съдът не може да установи кога са възникнали тези вземания, то няма как и да се направи извод, че те са погасени по давност, тъй като не може да се установи началния момент, от който започва да тече давностния срок по отношение на тях. Трябва, обаче, да се вземе предвид, че от твърденията на ищеца може да се заключи, че предявеното от него вземане за получаване на сума в размер на 34 460 щ.д. е възникнало през месеците април и май 2007 г., когато се сочи, че той е заплатил чуждите задължения, от който момент се счита възникнало и регресното му вземане срещу длъжника по тях. Доколкото не е посочена конкретната дата на плащане, съдът приема, че това е най - късната възможна в периода от м. 04.2007 г. до м. 05.2007 г., т.е. 31.05.2007 г. Давностният срок за погасяване на това вземане, броен от тази дата, изтича на 31.05.2012 г., като по делото не са представени доказателства до тази дата ищецът да е предявил иск за установяване дължимостта на това вземане или то да е предявено в производството по несъстоятелност, след като същото е открито, поради което и трябва да се приеме, че то е погасено по давност. Това също е основание за отхвърляне на иска по чл. 694 ТЗ, който има за предмет установяване на неговото съществуване.

Останалите вземания, които са предмет на предявените в процеса установителни искове и които не са предмет на гр.д. № 15554/2007 г. по описа на СРС, 75 състав, са вземанията, които П.П. твърди, че има към ответника „Б.” ЕАД за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, осъществена в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г., за получаване на сума в размер на 9 064, 52 щ.д., представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължима по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., както и за получаване на сума в размер на 15 624, 63 щ.д., представляваща законна лихва върху присъдени с изпълнителен лист суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д., която лихва е начислена за периода от 07.12.2010 г. до 20.07.2014 г.

При съобразяване на фактите, които ищецът сочи като правопораждащи тези вземания, следва да се заключи, че те произтичат от съществуващи между кредитора П.П. и длъжника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, трудови правоотношения и неизпълнение на задължения на последния, в качеството му на работодател. Освен това всички те са такива, които се твърди да са възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, което е станало с решение от 06.12.2010 г., както и са законна последица от неплащане в срок на главни задължения, които също възникнали преди тази дата, каквото е вземането за законна лихва до окончателното плащане. Ето защо и всички тези вземания са от вида на посочените в чл. 687 ТЗ и следва да се включат служебно от синдика в списъка на приетите вземания, без да е необходимо да бъдат предявявани в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ.

При извършена служебна проверка за обявените актове по партидата на Б.” ЕАД – в несъстоятелност в търговския регистър, съдът констатира, че синдикът на дружеството се е произнесъл по реда на чл. 687, ал. 1 ТЗ като е изготвил списък на служебно приетите вземания, в който са включени всички вземания, които са възникнали в полза на работника П.М.П. на основание съществувалото между него и ответното дружество трудово правоотношение, до датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Те са включени в този списък до размера, до който синдикът е установил, че са възникнали и не са заплатени. Списъкът е обявен в Търговския регистър на 29.06.2011 г. В срока по чл. 690 ТЗ от кредитора П.М.П. не е направено писмено възражение срещу размера на вземанията, до който те са включени в изготвения от синдика по реда на чл. 687 ТЗ списък на приети вземания – кредиторът не е възразил, че начислената законна лихва за периода от датата на забавата до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника е в размер, различен от посочения в списъка. В срока по чл. 690 ТЗ кредиторът не е възразил и за това, че към датата на откриване на производство по несъстоятелност той е имал и други вземания, произтичащи от трудовото му правоотношение с несъстоятелния длъжник, а именно, че има вземане за законна лихва върху присъдените му с влязло в сила съдебно решение суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д. за времето след датата на откриване на производство по несъстоятелност до датата на окончателното плащане на сумата, както и че има вземане за получаване на сумата от 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни пари. Предвид липсата на подадени възражения срещу изготвения списък на служебно приетите вземания и доколкото съдът по несъстоятелността не може да го променя служебно, без да е сезиран с възражение, той е одобрен с определение, постановено на 15.12.2011 г. Липсата на възражение означава, че въпросът за дължимостта на вземания с такъв характер и за това какъв е техния размер е разрешен по окончателен за всички участници в производството по несъстоятелност начин и не може да се повдига отново от кредитора, извън сроковете и реда по чл. 690 ТЗ, и да бъде разглеждан от съда. Това не може да стане и по реда на чл. 694 ТЗ чрез предявяване на иск за установяване на съществуването на такива вземания, тъй като за неговата допустимост е необходимо кредиторът да е подал възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу тяхното неприемане и то да е оставено без уважение от съда с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, които факти не са се осъществили по отношение на нито едно от процесните вземания. Това не може да стане и чрез последващо предявяване на тези вземания, каквото е налице в случая, с което очевидно се цели да се преодолее допуснатия от кредитора пропуск да подаде възражение в установения в закона преклузивен срок.

Вярно е, че работникът няма задължения да предявява своите вземания, произтичащи от трудовото му правоотношение с длъжника, тъй като съгласно чл. 687, ал. 1 ТЗ синдикът е длъжен да ги включи служебно в списъка на приетите вземания. Съществуването на това задължение за синдика, обаче, не лишава кредиторът от правото да предяви своите вземания от вида на тези, посочени в чл. 687 ТЗ, в производството по несъстоятелност по предвидения в закона ред като сезира синдика да се произнесе по тяхното приемане, с което той би могъл да защити своите права в хипотезите, когато съществуването им е спорно между страните по трудовото правоотношение, т.е. когато възникването на вземанията, включително в претендирания от кредитора размер, се отрича от длъжника-работодател. Това право може да бъде надлежно упражнено само в предвидените в закона преклузивни срокове, които се отнасят за всички кредитори, които предявяват вземания, без значение какъв е характера на последните, като в закона не са предвидени изключения за някои от тях. Липсата на задължение на работниците да предявяват вземанията си, произтичащи от трудови правоотношения с длъжника, не означава, че за тях не важат сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, ако те решат да направят това. Приемането на обратното, означава да се позволи на работниците безсрочно да заявяват в производството по несъстоятелност свои вземания, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, което не следва да се допуска предвид целта, която имат уредените в ТЗ преклузии за предявяване на вземанията и за повдигане на спорове за тяхната дължимост, а именно да се очертае по окончателен начин и в кратки срокове кръгът на лицата, които ще имат право на удовлетворяване в производството по несъстоятелност, и да се определи размера на техните вземания.

Следователно ищецът П.П., който твърди съществуване на процесните спорни  вземания, произтичащи от трудово правоотношения, възникнало между него и „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, е трябвало да защити правата си именно чрез предявяването им в производството по несъстоятелност, но това право е можел да упражни само в предвидените в закона преклузивни срокове или чрез подаване на възражение в сроковете и по реда на чл. 690 ТЗ срещу тяхното неприемане от синдика чрез служебното им вписване в списъка на приетите вземания, каквото, както се посочи, липсва.

Ищецът не твърди, включително след дадените му изрични указания за това от съда с разпореждане от 18.01.2017 г., и не представя доказателства да е предявил някое от тези свои вземания, до изтичане на сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ, което е станало на 10.01.2011 г., и чл. 688, ал. 1 ТЗ, което е станало на 10.03.2011 г., като той е направил това много по-късно. Вземанията за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, осъществена в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г. и за получаване на сума в размер на 9 064, 52 щ.д., представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължими по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., са предявени едва на 18.02.2015 г. с молба с вх. на СГС № 21577/ 18.02.2015 г. /воля за предявяване на тези вземания се съдържа в т. 4 на стр. последна от молбата/. Това действие, обаче, е извършено извън предвидените в търговския закон срокове за погасяване на вземанията, поради което и действието по предявяване на тези вземания не може да породи правните последици, които законът придава на предявяване на вземания от кредитора в производството по несъстоятелност. С действието по предявяване на вземанията след изтичане на установените в закона срокове, очевидно се цели произнасянето на синдика и на съда по несъстоятелността по тяхната дължимост да бъде преразгледано и с оглед на това за кредитора, пропуснал да ги предяви в преклузивните срокове по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ и да направи възражение в преклузивния срок по чл. 690, ал. 1 ТЗ, какъвто е ищецът, да се възстановят права, които са преклудирани – както правото да подаде възражение пред съда срещу списъците на приетите и неприети вземания в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, така  и правото да предяви иск по чл. 694 ТЗ. Последното, обаче, е напълно недопустимо.

След като П.П. не е предявил в производството по несъстоятелност, открито по отношение на ответника, по реда и в сроковете, предвидени в чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, възникналите в негова полза на основание сключен трудов договор, вземания за законна лихва върху неплатено в срок трудово възнаграждение в определен размер и за дължими командировъчни разходи, и не е упражнил правото си по чл. 690, ал. 1 ТЗ да подаде възражение срещу това, че синдикът не е приел част от тях и не е посочил вярно размера, до който те са възникнали, в изготвения от него по реда на чл. 687, ал. 1 ТЗ списък на служебно приети вземания, то въпросът за дължимостта им е окончателно решен с постановяване на определение за одобряване на изготвените от синдика списъци на приети, неприети и служебно приети вземания в производството по несъстоятелност, обявени в ТР на 29.06.2011 г. и не може да бъде преразглеждан осем години по-късно. Непредявяване на тези вземания, които са възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, в предвидените в закона означава, че те се погасяват при прилагане на нормата на чл. 739, ал. 1 ТЗ. Настоящият съдебен състав въпреки, че счита, че изложеното води до недопустимост на предявените искове, не може да се произнесе по този начин предвид определението на въззивния съд, което го обвързва. Ето защо счита, че трябва да се позове на погасяването на вземанията на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ и с оглед на това да отхвърли предявените искове за установяване съществуването на вземанията, които П.П. твърди, че има към ответника „Б.” ЕАД за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, осъществена в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г., за получаване на сума в размер на 9 064, 52 щ.д., представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължима по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., както и за получаване на сума в размер на 15 624, 63 щ.д., представляваща законна лихва върху присъдени с изпълнителен лист суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д., която лихва е начислена за периода от 07.12.2010 г. до 20.07.2014 г.

Освен горното, по отношение на вземането за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, следва да се посочи, че по делото не са представени никакви доказателства за това, че ищецът П.П. реално е направил разноски за заплащане на цената на самолетен билет в посочения размер. Това не се установява от копие на самолетен билет, намиращ се на л. 618 от делото на СГС, което е абсолютно нечетливо и съдът не може да установи какво е неговото съдържание, включително каква е цената на закупения самолетен билет. Не са представени доказателства, от които да може да се направи извод, че този документ касае разход, извършен във връзка с командироването на ищеца в Малта, както се твърди в исковата молба. Ето защо и няма как да се заключи, че за П.П. е възникнало твърдяното вземане към работодателя „Б.” ЕАД.

Наред с това, дори и да се приеме, че такова вземане за получаване на командировъчни разходи в размер на 211 щ.д. е възникнало в полза на ищеца, то тогава съдът трябва да разгледа, направеното от ответника „Б.” ЕАД – в несъстоятелност възражение за погасяване на това вземане по давност, което е основателно и също е основание за отхвърляне на предявения положителен установителен иск. По делото няма представени доказателства за това дали вземаното на П.П. за получаване на сума в размер на 211 щ.д., представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет, е възникнало, както и кога е моментът, от който то е възникнало, от който тече предвиденият в закона петгодишен срок за неговото погасяване по давност. Доколкото, обаче, самият ищец твърди, че разходите за закупуване на самолетен билет във връзка с неговото командироване са направени в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г., то следва да се заключи, че то е възникнало най-късно на 08.05.2003 г. Давностният срок за погасяване на това вземане, броен от посочената дата, изтича на 08.05.2008 г., като по делото не са представени доказателства ищецът да е предявил иск за установяване дължимостта на това вземане преди този момент, нито пък да го е предявил в производството по несъстоятелност с нарочна молба. Ето защо трябва да се заключи, че към датата на сезиране на съда с иска по чл. 694, ал. 2 ТЗ вземането за получаване на командировъчни разходи в размер на 211 щ.д., ако се приеме, че изобщо е възникнало за П.П., е погасено по давност, което е основание за отхвърляне на иска, който има за предмет установяване на неговото съществуване.

Трябва да се посочи, че възражението на ответника за погасяване по давност на предявените вземания е изцяло основателно и по отношение на вземането, което ищецът твърди, че има за получаване на сума в размер на 9 064, 52 щ.д., представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължима по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г. Вземането за лихва се погасява по давност с изтичане на тригодишен давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 111, б „в” ЗЗД. В чл. 114, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че давността тече от момента на възникването на вземането. Вземането за законна лихва за забава възниква подневно за целия период, през който продължава забавата. С оглед на това то е погасено изцяло на 01.12.2013 г., когато е погасено вземането за забава, възникнало в последния ден от посочения период, за който законната лихва е начислена. По делото не са представени доказателства ищецът да е предявил иск за установяване дължимостта на това вземане преди 01.12.2013 г., нито пък да го е предявил в производството по несъстоятелност с нарочна молба до тази дата /доколкото ищецът твърди, че това вземане е различно от това, което е включено в списъка на служебно приетите от синдика вземания, то този факт не се отразява на теченето на давностния срок за него/. Ето защо трябва да се заключи, че към момента на сезиране на съда с иска по чл. 694, ал. 2 ТЗ вземането за получаване на законна лихва в размер на 9 064, 52 щ.д., е погасено по давност, което също е основание за отхвърляне на иска, който има за предмет установяване на неговото съществуване.

Погасено по давност е и голяма част от вземането на ищеца за получаване на законна лихва върху присъдени с изпълнителен лист суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д., която лихва е начислена за периода от 07.12.2010 г. до 20.07.2014 г. То е погасено за периода от 07.12.2010 г. до 17.02.2013 г., който е повече от три години от 18.02.2015 г., на която дата пред съда по несъстоятелността е подадена молба с вх. на СГС № 21577/ 18.02.2015 г., в която това вземане е посочено и макар в нея да няма заявена изрична воля за неговото предявяване в производството по несъстоятелност, то все пак може да се приеме, че има характер на изявление за предявяване, направено от кредитора П.П., което прекъсва давността. Погасяването по давност на вземането на ищеца за получаване на законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., начислена за периода от 07.12.2010 г. до 17.02.2013 г., е основание за отхвърляне на иска за този период.

По делото от ищеца е подадена частна жалба срещу определение на СГС, с което е оставено без уважение искането му за отмяна на определението, с което е даден ход на устните състезания. Това определение не подлежи на обжалване, което ясно е указано от съда на страната, поради което и подадената от него жалба е недопустима. С оглед недопустимостта на подадената жалба, съдът счита, че липсва пречка да се произнесе с решение, тъй като изходът по нея не би имал никакво значение за приключване на производството пред първата съдебна инстанция.

 

По присъждане на направените по делото разноски:

От страна на ответника не е направено искане за присъждане на направените разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.

На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметката на СГС сума в размер на 712, 39 лв., представляваща държавна такса, която не се внася предварително, дължима за разглеждане на предявените искове, които не произтичат от съществуващо трудово правоотоношение, които са тези за установяване дължимостта на сумата от 34 460 щ.д. - заплатени от ищеца през месец април 2007 и през месец май 2007 г. задължения, които са възникнали в тежест на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност в периода от 03.02.2001 г. до 07.01.2005 г., и на сумата от 11 784, 89 лв. - направени разноски за принудително събиране на вземания, направени в периода от 29.06.2007 г. до 06.12.2010 г. На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът не дължи държавна такса за разглеждане на исковете, които произтичат от прекратеното трудово правоотношение, което е съществувало между него и ответника, поради което и не трябва да бъде осъждан да я заплати по сметка на СГС на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ.

Така мотивиран Софийски градски съд

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. на СГС № 47554/ 06.04.2016 г., подадена от П.М.П. срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, в частта, с която са предявени следните искове по реда на чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ: 1) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 10 838 щ.д., представляваща обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 02.02.2001 г. до 07.01.2005 г.; 2) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 3 887, 84 щ.д., представляваща дължима сума за паспортно-визови разходи в Либия; 3) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 1 014, 18 щ.д., представляваща дължима сума за разходи за храна за 2004 г.; 4) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер на 2 475 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Б.Н.К.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г.; 5) иск за установяване дължимостта на вземане, което П.М.П. има към „Б.” ЕАД – в несъстоятелност за получаване на сума в размер 1 650 щ.д., представляваща трудово възнаграждение по чл. 260 КТ за извършена работа по външно съвместителство като главен счетоводител на „Г. - С.” - Либия, дължимо за периода от 20.09.2002 г. до 07.01.2005 г., поради недопустимост на тези искове.

ОТХВЪРЛЯ предявените от П.М.П., с адрес: ***, срещу „Б.” ЕАД – в несъстоятелност, с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че „Б.” ЕАД – в несъстоятелност ДЪЛЖИ на П.М.П. следните суми: сума в размер на 15 624, 63 щ.д. /петнадесет хиляди шестстотин двадесет и четири щатски долара и шестдесет и три цента/, представляваща законна лихва върху присъдени с изпълнителен лист суми в общ размер от 41 975, 14 щ.д., която лихва е начислена за периода от 07.12.2010 г. до 20.07.2014 г.; сума в размер на 9 064, 52 щ.д. /девет хиляди и шестдесет и четири щатски долара и петдесет и два цента/, представляваща законна лихва върху главницата от 41 975, 14 щ.д., дължима по основен и допълнителни трудови договори, която лихва е начислена за периода от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., сума в размер на 211 щ.д. /двеста и единадессет щатски долара/, представляваща дължими командировъчни разходи за закупен самолетен билет за командировка от Либия до Малта, осъществена в периода от 27.04.2003 г. до 08.05.2003 г., сума в размер на 34 460 щ.д. /тридесет и четири хиляди четиристотин и шестдесет щатски долара/, представляваща заплатени от ищеца през месец април 2007 и през месец май 2007 г. задължения, които са възникнали в тежест на „Б.” ЕАД – в несъстоятелност в периода от 03.02.2001 г. до 07.01.2005 г., и сума в размер на 11 784, 89 лв. /единадесет хиляди седемстотин осемдесет и четири лева и осемдесет и девет стотинки/, представляваща направени разноски за принудително събиране на вземания, направени в периода от 29.06.2007 г. до 06.12.2010 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ П.М.П. да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 712, 39 лв. /седемстотин и дванадесет лева и тридесет и девет стотинки/, представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на предявените искове, която не се внася предварително.

 

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

СЪДИЯ: