№ 9797
гр. С., 08.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря Р. Е. Д.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20221110150746 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу М. П. Р., с
която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.
С., ж.к. „В. - 1“, бл. 501, вх. В, ет. 7, ап. 64, аб. № 154447. Поддържа, че съгласно тези
ОУ е доставял на ответника за процесния период топлинна енергия, за която не е
заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът му дължи следните суми: сумата от 1283,05 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 07.04.2022 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 256,19 лв., представляваща мораторна лихва
за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2019 г. до 22.03.2022 г., сума в размер на 23,35 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.03.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от 07.04.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата в
размер на 5,38 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
услугата дялово разределение, начислена за периода от 01.05.2019 г. до 22.03.2022 г .,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
1
ГПК от 04.05.2022 г. по ч.гр.д. № 18815/2022 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ответникът в депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата
молба оспорва иска по основание. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца
и количеството на доставяната топлинна енергия, както и правото на ответника да
претендира вземане за възнаграждение за извършване на услугата дялово
разпределение между ищеца и третото лице помагач, като счита исковата претенция в
тази част за недопустима. Релевира евентуално възражение за погасяване по давност.
Счита, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД не изразява становище.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период. С оглед възражението за
погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да установи и наличието на
обтоятелства, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на давността по
см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
частично основателни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
2
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
В случая по делото е представена заповед № 1410/14.04.1977 г. на председателя на
ИК на СГНС, по силата на която на Младен Григоров Р. като обезщетение срещу
отчужден имот е предоставен апартамент № 64, находящ се в гр. С., ж.к. „Н. – V м.р.,
бл. 7, вх. В, ет. 7.
Видно от списък на живущите в бл. 7, вх. В в ж.к. „Н. V“ /л. 17/ срещу ап. 64 е
записан П. М. Р..
По отношение на същия недвижим имот е приложена данъчна декларация по чл.
14 ЗМДТ, подадена от М. П. Р. като данъчно задължено лице, като е посочен начин на
придобиване на имота по наследство, без отбелязване за учредено право на ползване
върху същия.
Към делото е приложено и заявление-декларация от 21.07.2016 г. от М. П. Р. /л.
3
19/, с което същият е пожелал на негово име да бъде открита партида за топлоснабден
имот с адрес гр. С., ж.к. „В. 1“, бл. 501, вх. В, ет. 7, ап. 64, аб. № 154447. Приложена е
по делото и предходна декларация от 28.08.2002 г. от Р. К. Р.а /л. 21-22/.
Видно от удостоверение за наследници, издадено от СО, район „В.“ с изх. №
000578/21.06.2002 г. П. М. Р., починал на 14.06.2002 г., е оставил като свои наследници
по закон съпругата си Р. К. Р.а и сина си М. П. Р..
Съгласно удостоверение за наследници, издадено от СО, район „В.“ с изх. №
886/04.07.2016 г. Р. К. Р.а, починала на 01.07.2016 г. е оставила като стой единствен
наследник по закон ответникът М. П. Р..
Съгласно удостоверение от Столична община, район „В.“ (л. 18) блок № 7 в ж.к.
„Н. – 5“ (строителен номер) е идентичен с блок № 501 в ж.к. „В. – 1“ (граждански
номер). В същия смисъл е и удостоверение за идентичност, издадено от СО, район „В.“
/л. 25/. Въз основа на тези писмени доказателства се установява идентичност на
описания в придобивния акт и данъчната декларация имот и процесния такъв, за
начислените във връзка с който суми са предявени претенциите.
От така приложените писмени доказателства не се установява пряко
правнорелевантния факт относно принадлежността на правото на собственост на
ответника върху процесния имот, но съдът намира същото за установено при
условията на пълно и главно доказване въз основа на съвкупност от косвени
доказателства. Такива са подадената от ответника данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ
и заявление-декларация за откриване на партида на негово име. В депозираната
декларация по чл. 14 ЗМДТ ответникът е декларирал, че е собственик на процесния
имот, въз основа на наследствено правоприемство, което съотстветства на представени
по делото 2 бр. удостоверения за наследници и предходно заявление-декларация от Р.
Р.а. Тази декларация, депозирана пред данъчната администрация, по естеството си
съставлява извънсъдебно признание за това обстоятелство. Макар декларацията на
данъчно-задълженото лице да не съставлява титул за собственост, това не го лишава от
доказателствена стойност, а вменява в задължение на съда да извърши съвкупна
преценка на всички ангажирани по делото доказателства, твърденията и възраженията
на страните, както и направените от тях оспорвания. В случая представената
декларация не е оспорена от ответника, като липсва твърдение същата да е неистински
документ или отразяващ неверни фактически обстоятелства. Оспорването, направено в
отктрито съдебно заседание от 07.03.2023 г. касае единствено обстоятелството, че от
представената декларация не е видно дали ответникът е единственият наследник, но от
представените 2 бр. удостоверения за наследници се установява, че същият е единствен
наследник по закон на П. и Р. Р.и. По делото не са ангажирани никакви доказателства,
които да опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на ответника,
направено пред данъчната администрация относно принадлежността на правото на
собственост по отношение на процесния имот.
При формиране на извода за наличие на правоотношение между страните по
повод доставка на топлинна енергия до процесния имот съдът съобрази и
представеното заявление-декларация за откриване на партида на име на ответника.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото, като въз
основа на доказаното право на собственост върху процесния недвижим имот в полза на
ответника, последният се явява презумиран ползвател на топлинна енергия.
4
Установено е по делото също така, че по отношение на процесния недвижим
имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост, е налице и решение на
етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. В
случая обстоятелството е доказано от приложения по делото договор от 20.09.2002 г.,
сключен между етажната собственост с адрес гр. С., ж.к. „В. 1“, бл. 501, вх. В и Г и „Б.
Б.“ ООД, както и от протокол от проведено Общо събрание на собствениците на
етажната собственост от 20.08.2002 г., с което етажните собственици са взели решение
да се сключи договор с дружество, извършващо услугата дялово разпределение
на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост.
В доклада по делото на основание чл. 155 като служебно известно и ненуждаещо
се от доказване е отделено обстоятелството, че общите условия на ищеца за продажба
на топлинна енергия за битови клиенти са влезли в сила.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, е изслушано заключение на съдебно-
техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и обосновано,
изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания, и отговарящо пълно на
поставените въпроси, без да се пораждат съмнения за неговата правилност. Съгласно
същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се
измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се
отчитат ежемесечно. Вещото лице е установило по данни от дружеството, извършващо
дялово разпределение, че през процесния период в имота на ответника не е имало
отоплителни тела и топлоразпределители. В имота има щтранг лира за отопление в
банята, за която се изчислява служебна топлинна енергия. В процесния апартамент има
и водомер за топла вода, по който се отчита разхода на същата. За периода разходът за
топла вода се изчислява на база 1 бр. потребител при норма 140 литра на потребител за
денонощие, съгласно Наредбата за топлоснабдяването. Отопляемият обем на
жилището е 205 м3, на базата на който се разпределя топлинната енергия, отдадена от
сградна инсталация. За процесния период е изчислена и топлинна енергия за сградна
инсталация, като количеството на същата се изчислява пропорционално на отопляемия
обем на имотите в сградата. Топлинна енергия за общи части не се начислява.
Разпределението на топлинната енергия се извършва от ищеца при спазване на реда по
чл. 61, ал. 1 от Наредбата за топлоснабдяването. Начислената сума за доставена
топлинна енергия за процесния период е в размер на 1376,71 лв. след отчитане на
разликата между прогнозно начислената стойност и действителната такава, начислена
по изравнителни сметки.
В съдебно заседание, проведено на 07.03.2023 г. при изслушването си вещото
лице коригира заключението си в една част, като сочи допусната при изписването
техническа грешка и обяснява, че само през 2020 г. не е осигулен достъп до имота.
Това изявление кореспондира с представеното от третото лице помагач на ищеца
писмено доказателство – протокол за неосигурен достъп, приложен на л. 91 по делото.
По делото не се твърди и не се установява, включително предвид заключението
по съдебно-счетоводната експертиза, плащане на дължимата сума. Доколкото по
делото се констатира разминаване в стойността на главницата за доставена топлинна
енергия според заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и
това по съдебно-счетоводната експертиза (където се сочи общ размер на дълга от
1283,05 лв.), следва да се ползва стойността, определена в съдебно-техничеката
експертиза, тъй като тя изчислява действителната стойност на база отчетените
показания, а съдебно-счетоводната е изготвена само въз основа на данни в
5
счетоводството на ищеца. Предвид гореизложените изводи искът с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за заплащане на цената за доставена
топлинна енергия за подгряване на топла вода се явява доказан по основание.
На следващо място, при така установената основателност на иска по основание,
следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване по давност на част от дълга за главница.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на задължението за заплащане на
стойността на доставена топлинна енергия е поставена в зависимост от настъпване на
падежа, определен в общите условия. В случая за процесния период са приложими
общите условия в сила в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия в сила от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат дължимите суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Следователно задълженията за заплащане на месечните начислени суми са установени
като срочни, като същите са изпълними от издаване на фактурата за периода на
съответното задължение, и изискуеми след изтичане на определен срок след това (45
дни след това).
Предвид характера на задължението като такова за периодично плащане,
съобразно обобщените в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
белези, приложим е специалният тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск,
а съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД – спира да тече докато трае съдебното
производство относно вземането. В конкретния случай давността е прекъсната и
спряна, считано от датата на предявяване на иска – 07.04.2022 г. – датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК, от която дата според фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК
искът се счита предявен. Спиране и прекъсване на давността е възможно само преди тя
да е изтекла. Предвид приложимост на специалната 3-годишна давност в случая се
обуславя изводът, че погасени по давност са всички задължения, чиято изискуемост е
настъпила преди 07.04.2019 г., а непогасени по давност са тези, чиято изискуемост е
настъпила след тази дата.
В случая погасени по давност са всички вземания за периода 01.05.2018 г. –
31.01.2019 г., а непогасени по давност са вземанията за периода 01.02.2019 г. –
30.04.2020 г.
На основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за
здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./ давността е спряна в периода
13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. Т.е. в процесния случай спирането на давността в периода
от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. не ползва ответника по отношение на заявените
вземания в производството, доколкото погасените по давност вземания са за период,
предхождащ този на спиране на давността по силата на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП.
Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
стойността на доставената топлинна енергия за периода на непогасената по давност
част от претендираните вземания – от м. 02.2019 г. до м. 04.2020 г. възлиза на сумата
от 891,83 лв. По отношение на размера на непогасината част от дълга съдът ползва
стойността по заключението по съдебно-счетоводната експертиза, вместо по СТЕ,
доколкото съдът е поставил такава изрична задача.
6
По делото не се твърди и не се установява, включително предвид заключението
по съдебно-счетоводната експертиза, плащане на дължимата сума. Предвид
гореизложените изводи искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ за заплащане на цената за доставена топлинна енергия следва да се уважи
частично, като се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
891,83 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия дължима за
периода от 01.02.2019 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от
07.04.2022 г. до окончателното плащане. За разликата над сумата от 891,83 лв. до
пълния предявен размер от 1283,05 лв. и за периода от 01.05.2018 г. до 31.01.2019 г.
искът подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение в размер на 23,35 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 30.04.2020 г.,
ведно със законна лихва от 07.04.2022 г. до изплащане на вземането.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период ФДР е извършила услугата дялово разпределение в процесния имот, поради
което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.
61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС, като
съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. Ето защо,
ищецът е материалноправно легитимиран да получи претендираното възнаграждение
за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че през
процесния период е бил сключен договор за дялово разпределение с лице,
регистрирано по реда на чл. 139а от ЗЕ, и че тази услуга е извършвана от него.
На следващо място, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза
(таблица 3) се установява, че за извършените услуги за дялово разпределение за
периода от 01.03.2019 г. – 30.04.2020 г. са издадени описаните в заключението
фактури на обща стойност – 23,35 лв. Същите не са погасени по давност. По делото не
се твърди и не се установява посочената сума да е погасена чрез плащане. Предвид
изложеното по-горе, искът за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение
следва да се уважи за сумата от 23,35 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.03.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от 07.04.2022 г. до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
По отношение на релевирания период приложими са Общите условия за
продажба на топлинна енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
7
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно предвид
наличието на уговорен срок за плащане, задължението за заплащане на обезщетение за
забава възниква при реализиране на условието – неплащане на задълженията по
общата фактура в срока по чл. 33, ал. 2 ОУ. Основата, върху която се изчислява
лихвата, е неплатената част от реално дължимата сума, а именно неплатената част от
задълженията по общата фактура. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само
върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за
плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г.
/чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава
/арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
Според заключението по съдебно-счетоводната експертиза (стр. 9), мораторната
лихва, начислена върху задълженията за доставена топлинна енергия периода от
01.02.2019 г. до 30.04.2020 г., възлиза на сумата от 161,26 лв.
По делото не се твърди от ответника, а и от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза не се установява дължимата от ответника мораторна лихва,
начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, да е погасена чрез
плащане.
Предвид изложеното по-горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да се уважи за сумата от 161,26 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
от 15.09.2019 г. до 22.03.2022 г., начислено върху задължението за реално доставена
топлинна енергия за периода от м.02.2019 г. до м. 04.2020 г., като за разликата над
сумата от 161,26 лв. до пълния предявен размер от 256,19 лв. да се отхвърли като
неоснователен.
Искът за мораторна лихва, начислена върху възнаграждението за дялово
разпределение, също следва да се отхвърли като неоснователен по следните
съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така, тъй като по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установява какъв е бил
уговореният срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се
определи от кой момент ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната
сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са
ангажирани от ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника (арг.
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
5,38 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за услугата
дялово разределение, начислена за периода от 01.05.2019 г. до 22.03.2022 г ., следва да
се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
ответната страна.
8
Ищецът претендира разноски, от които 531,36 лв. в исковото производство
(31,36 лв. държавна такса, 400 лв. депозити за експертизи, като следва на основание чл.
78, ал. 8 ГПК да бъде признато и правото на юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв.), и 81,36 лв. в заповедното производство (31,36 лв. държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение).
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 364,79 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство и 55,86 лв. разноски по заповедното производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Ответната страна е претендирала разноски за заплатено в исковото производство
възнаграждение на адвокат в размер на 456 лв. Същото съотвества на определеното
такова на основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението на ищеца за
прекомерност, направено в исковата молба, е неоснователно. Ответникът е
претендирал и присъждане на адвокатско възнаграждение в заповедното производство
на осн. чл. 38 , ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на адв. Й. Д. Й., САК, с №
1600703***.
По отношение на претендираните разноски за заповедното производство, съдът
взе предвид, че възражението не се постановява в самостоятелен състезателен процес, а
е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път,
в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото
производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да
бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. (в този смисъл например
Определение № 45 от 23.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ТК). От
друга страна, макар и да не е необходимо, длъжникът може да мотивира възражението
си, както и да ползва правна защита и да упълномощи адвокат, като страните по
договора за правна защита и съдействие свободно могат да уговорят възнаграждение и
за изготвяне на възражението – било то мотивирано или не. При разпределяне на
отговорността за разноски обаче, съответно при натоварване на насрещната страна,
следва да се отчете обусловената и несамостоятелна роля на защитата чрез депозиране
на възражение по чл. 414 ГПК, като насрещната страна не следва да се натоварва с
разноски за дублираща се или дори бланкетна в някои случаи защита. Доколкото
адвокатът има признато от закона право на възнаграждение, респективно и на страната,
която го е упълномощила, следва да се присъдят разноски за заплащане на такова,
когато защитата е успешна, то при направени разноски в заповедното производство
това право следва да бъде упражнено в рамките по чл. 6, т. 5, предл. последно от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
като се присъди адвокатско възнаграждение като за изготвяне на молба, т.е. в размер от
50 лв. (в този смисъл Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
236/2020 г., II т. о., ТК).
9
Въз основа на изложените съображение ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника сумата от 142,79 лв., представляваща разноски за исковото
производство, а на адв. Й. – сумата от 15,66 лв., представляваща възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ в заповедното производство, изчислени съразмерно
на отхвърлената част от исковете.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че М. П. Р., ЕГН
********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** следните суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 891,83 лв.,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот с
адрес гр. С., ж.к. „В. - 1“, бл. 501, вх. В, ет. 7, ап. 64, аб. № 154447, ведно със законната
лихва, считано от 07.04.2022 г. до окончателното плащане;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 23,35 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.03.2019 г. –
30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 07.04.2022 г. до окончателното
плащане;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 161,26 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2019 г. до 22.03.2022 г., начислено върху
задължението за реално доставена топлинна енергия за периода от м.02.2019 г. до м.
04.2020 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 04.05.2022 г. по ч.гр.д. № 18815/2022 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
******** срещу че М. П. Р., ЕГН ********** искове както следва:
- иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над
сумата от 891,83 лв. до пълния предявен размер от 1283,05 лв. и за периода от
01.05.2018 г. до 31.01.2019 г., като погасен по давност;
- иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от като за
разликата над сумата от 161,26 лв. до пълния предявен размер от 256,19 лв., като
неоснователен;
- иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5,38 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за услугата дялово разределение,
начислена за периода от 01.05.2019 г. до 22.03.2022 г., като неоснователен,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 04.05.2022 г. по ч.гр.д. № 18815/2022 г. по описа на СРС, 56 състав.
10
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М. П. Р., ЕГН ********** да заплати
на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** сумата от 364,79 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство, и сумата от 55,86 лв., представляваща разноски
по заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** да
заплати на М. П. Р., ЕГН ********** сумата от 142,79 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
„Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** да заплати на адвокат адв. Й. Д. Й., САК, с № 1600703***
сумата от 15,66 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ в заповедното производство съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД като трето лице – помагач
на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11