№ 4306
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100512456 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 14813/30.07.2024 г. по гр.д. № 10546/2024 г. по описа на
СРС, 69 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединени
конститутивни и осъдителен искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2
и 3 КТ, предявени от ищеца М. Ц. П., ЕГН **********, срещу ответника
„Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********, за признаване за
незаконно на уволнението му, извършено със Заповед № 06/08.01.2024 г. на
Ректора на МУ-София, за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност: Ръководител отдел „Административно-стопански“ на Ректорат МУ-
София при ответника; както и за осъждане на ответника да му заплати
обезщетение за времето, за което е останал без работа въз основа на незаконно
уволнение, в общ размер на 18 700 лв. за периода от 09.01.2024 г. до
09.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 26.02.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
С решението не е разпределяна отговорност за разноски.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
1
ищеца в първоинстанционното производство – М. П..
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение, което било
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони.
Въззивникът счита, че е неправилен изводът на районния съд за приложимост
на чл. 328, ал. 2 КТ спрямо висшите училища. Уволнителното основание се
отнасяло само за предприятия – търговец или стопанско предприятие, които
развиват стопанска дейност, и било неприложимо за учебни заведения. Излага
съображения, че основната дейност на висшето училище е тази по чл. 6, ал. 1
ЗВО, а стопанската имала спомагателно значение. Така мотивиран, моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и исковете да бъдат
уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Възразява срещу
направените във въззивната жалба оспорвания, счита ги за неоснователни.
Поддържа, че уволнителното основание се отнася и за висшите училища.
Волята на законодателя била такава, именно поради което бил изменен чл. 10,
ал. 2, т. 10 ЗВО. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 26.02.2024 г.,
депозирана от ищеца М. Ц. П., с която са предявени срещу ответника
„Медицински Университет“ София обективно кумулативно съединени
конститутивни и осъдителен искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2
и 3 КТ, за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със
Заповед № 06/08.01.2024 г. на Ректора на МУ-София, за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност: Ръководител отдел
„Административно-стопански“ на Ректорат МУ-София при ответника; както и
за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за времето, за което е
останал без работа въз основа на незаконно уволнение, в общ размер на 29 370
лв. за периода от 09.01.2024 г. до 09.07.2024 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
2
С молба от 25.06.2024 г. ищецът е намалил размера на предявения
осъдителен иск на 20 176 лв., а в съдебно заседание от 09.07.2024 г. – на 18 700
лв.
По делото са приети следните писмени доказателства:
Трудов договор № ЧР17/19.02.2015 г. с работодател Деканат на
Медицински факултет на Медицински Университет и служител М. Ц. П., по
силата на който последният е назначен на длъжност „Организатор“ в отдел
„Административен“ на Медицински факултет – Деканат. Уговорен е срок за
изпитване – 6 месеца в полза на работодателя.
Допълнително споразумение № 233/30.11.2017 г. към трудовия договор,
по силата на което М. П. е преминала от длъжност „Организатор“ в
Административния отдел на Деканата на Медицински факултет на длъжност
„Административен секретар“ в Ректората на Медицинския университет –
София.
Допълнително споразумение № 76/23.03.2020 г. към трудовия договор,
по силата на което М. П. е преминала от длъжност „Административен
секретар“ в Ректората на Медицинския университет – София на длъжност
„Експерт“ в отдел „СДО и УБК“ на Медицински университет – Ректорат.
Допълнително споразумение № 16/01.02.2021 г. към трудовия договор,
по силата на което М. П. е преминала от длъжност „Експерт“ в отдел „СДО и
УБК“ на Медицински университет – Ректорат на длъжност Ръководител отдел
„Административно-стопански“ в Ректората на Медицински университет –
София.
Допълнително споразумение № 13/07.01.2022 г. към трудовия договор,
по силата на което на М. П. е възложено да изпълнява функцията „Служител
по Жалбите и нередностите“ в Медицински университет – София.
Заповед № 18/01.02.2021 г., по силата на която на М. П. е възложено да
изпълнява на функционален принцип длъжността „Административен
секретар“ в Ректората на Медицински университет – София.
Длъжностна характеристика на длъжността Ръководител отдел
„Административно-стопански“.
Заповед № 06/08.01.2024 г. на ректора на Медицински университет –
София, с която на основание чл. 328, ал. 2 КТ е прекратено трудовото
3
правоотношение на ищеца, считано от 09.01.2024 г.
Копие от Трудова книжка на ищеца.
Фиш за работна заплата за месец януари 2024 г.
Договор за наем № Д-131/25.07.2023 г. между Медицински университет
– София (възложител/наемодател) и „СИ ЯЙ“ ООД (изпълнител/наемател).
Договор за информационно осигуряване № Д-312/19.12.2023 г. между
„ФАРМАДВАЙС“ ЕООД (възложител) и Медицински университет – София и
Централна медицинска библиотека (изпълнител).
Договор за управление на Медицински университет – София № Д01-
2/05.01.2024 г. между проф. Г.Ц. – министър на образованието и науката, и
проф. д-р Б.В.Л., дм – ректор, по силата на който министърът е възложил, а
ректорът е приел да упражнява правата и да изпълнява задълженията на
ректор на Медицински университет – София за срока на мандата си. Ректорът
се е задължил да изпълни в срока на мандата си, в съответствие с действащата
нормативна уредба и договора, стратегическите цели и задачи и да постигне
съответните целеви стойности, определени в Политиката за развитие на
Медицински университет – София, утвърдена със заповед № РД09-
1399/01.07.2020 г. на министъра на образованието и науката, неразделна част
от договора – приложение 1.
Заповед № РД09-1399/01.07.2020 г., с която е утвърдена Политика за
развитие на Медицински университет – София със стратегически цели,
задачи, показатели за измерване на изпълнението и целевите стойности
съгласно приложение.
Формуляр за определяне на годишна оценка за изпълнението на договора
за управление на акад. Л.Т. за третата година от изпълнението на Договор №
Д01-259/01.10.2020 г.
Решения от Протокол № 1 от заседание на Академичния съвет на
Медицински университет – София от 11.08.2020 г.
Протокол от Отчетно-изборно Общо събрание на Медицински
университет – София от 13.12.2023 г.
Длъжностно разписание на персонала на Медицински университет –
София – Ректорат, в сила от 02.01.2024 г.
4
По делото е изслушано заключение по съдебносчетоводна експертиза, в
което вещото лице е посочило, че изчисленото обезщетение по чл. 225, ал. 1
КТ за периода от 09.01.2024 г. до 09.07.2024 г. възлиза на 24 570 лв.
По делото е представен и Трудов договор № 32/16.02.2024 г. с
работодател „Втора САГВАЛ Шейново“ АД и служител М. Ц. П., по силата на
който последният е назначен на длъжност „Технически сътрудник“ с 1960 лв.
основно месечно трудово възнаграждение.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като основателността им е
предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно
и главно доказване следните правопораждащи факти:
по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – съществувало с ответната страна
трудово правоотношение и прекратяване на същото посредством
процесната заповед, връчена на ищеца. При установяване на горните
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е налице
потестативното право да прекрати едностранно правоотношението с
5
ищеца с предизвестие по чл. 328, ал. 2 КТ: 1) ищецът е служител от
ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КТ; 2)
сключен е нов договор за управление на предприятието; 3) започване на
изпълнението по договора за управление, но не повече от 9 месеца;
по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – при установяване на незаконно
уволнение – че трудовото правоотношение е със срок, който не е изтекъл.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че са налице обективни пречки, които да възпрепятстват
възстановяването, ако твърди да има такива;
по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – при установяване на незаконно
уволнение – че е останал без работа в сочения в исковата молба период,
което е в причинно-следствена връзка с уволнението от ответника,
поради което ищецът е претърпял вреди, както и размер на брутното
трудово възнаграждение, получено за последния пълно отработен месец
преди уволнението от ответника.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ представлява форма на съдебна защита
срещу незаконно уволнение. В предмета му се включват две тясно свързани
искания – за признаване на незаконността на уволнението и за неговата
отмяна. Правото е потестативно, а искът е конститутивен и уважаването му
осъществява автоматично промяна в материалните отношения между
страните – прекратяването на трудовото правоотношение се отменя с обратна
сила – от момента на прекратяването. В този смисъл – Тълкувателно решение
№ 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК, както и съдебната практика на
ВКС, напр. Решение № 89 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 3409 / 2018 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
Според трайната съдебна практика правото по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е
потестативно право на работника за отмяна на уволнението. Затова в
обстоятелствената част на исковата молба е необходимо да се посочат
правопораждащите факти на правото, чиято защита се търси. Съдът не може
да се произнесе по предмета на делото (потестативното право за отмяна на
уволнението), въз основа на други факти и обстоятелства, които не са
въведени от ищеца и са извън предмета на доказване, и за които факти не е
разпределяна доказателствена тежест и не е давано указание за сочене на
6
доказателства, при липсата на такива. С иска за признаване на уволнението за
незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати
трудовото правоотношение с едностранно изявление. Предмет на делото е
съществуването на това потестативно право. В този смисъл – Решение № 185
от 16.10.2019 г. по гр. д. № 4829 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение, Решение № 145 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 4442 / 2018 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 79 от 01.06.2018 г.
по гр. д. № 3365 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
На първо място, не е спорно по делото, а и се установява от
представените писмени доказателства – Трудов договор № ЧР17/19.02.2015
г., Допълнителни споразумения от 2017 г., 2020 г., 2021 г. и 2021 г., че между
страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът
въззивник е заемал длъжността Ръководител отдел „Административно-
стопански“ в Ректората на Медицински университет – София.
По делото не се спори също, че процесното трудово правоотношение е
прекратено със Заповед № 06/08.01.2024 г. на Ректора на МУ-София, с която
на основание чл. 328, ал. 2 КТ е прекратено трудовото правоотношение на
ищеца, считано от 09.01.2024 г.
На следващо място следва да се отбележи, че във въззивната жалба не са
релевирани възражения във връзка с констатациите на районния съд по
отношение на факта, че ищецът е осъществявал ръководна длъжност по
смисъла на § 1, т. 3 ДР на КТ. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е
ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира
правилността на решението, поради което въззивният съд не следва да
обсъжда първоинстанционното решение по този въпрос. Следва да се
отбележи, че съдът не констатира наличие на императивна правна норма,
чието приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. Релевирането на
подобни възражения едва с писмените бележки се явява преклудирано, поради
което съдът не следва да ги обсъжда.
Безспорно се установява по делото, че е сключен Договор за управление
на Медицински университет – София № Д01-2/05.01.2024 г. между проф.
Г.Ц. – министър на образованието и науката, и проф. д-р Б.В.Л., дм – ректор.
Няма спор и по отношение на факта, че ищецът е уволнен на основание чл.
7
328, ал. 2 КТ в деветмесечния срок след започване на изпълнението по
договора за управление.
Единственият спорен въпрос е правен – хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ
приложима ли е при сключване на договор за управление по чл. 10, ал. 2, т. 10
ЗВО?
Съгласно чл. 328, ал. 2 КТ служителите от ръководството на
предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл.
326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на
предприятието. Уволнението може да бъде извършено след започване на
изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца.
Според практиката на Върховния касационен съд с договор за управление
предприятието предава управлението на управител, който се задължава
срещу възнаграждение да постигне на свой риск в договорен срок
определен стопански резултат. За последното законът дава възможност на
управителя да подбере и формира ръководен екип на предприятието,
като освободи по своя преценка част от заварените служители на
ръководството на основание чл. 328, ал. 2 КТ. Касае се за разпоредба, която
предоставя голяма свобода за прекратяване на трудово правоотношение – без
мотиви и само по лична преценка – поради което и тя следва да се тълкува
стриктно, а не разширително – така Решение № 273 от 02.12.2019 г. по гр. д.
№ 1067 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. Върховните
съдии приемат, че целта на основанието за прекратяване на трудовия договор
по чл. 328, ал. 2 КТ е да улесни управителя за постигане на предвидените в
бизнесплана стопански резултати, като му дава възможност да формира
ръководния екип, с който да работи за постигането на тези цели. Затова то
трябва да се прилага само по отношение на онези ръководни служители,
които ръководят звена, от работата на които зависят стопанските резултати
на предприятието, но не и по отношение на такива, които ръководят звена, от
работата на които постигането на тези резултати не зависят пряко.
Приложното поле на основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 328, ал. 2 КТ е ограничено до служителите от
ръководството на предприятието като това ограничение следва от целта на
основанието – да се даде възможност на управителя да определи своя
ръководен екип. Дали един служител е част от ръководството на
8
предприятието или не е винаги фактически въпрос, при разрешаването на
който наименованието на длъжността не е определящо.
В Решение № 144 от 04.07.2019 г. по гр. д. № 4350 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение е прието, че „Договорът е за възлагане на
управлението, ако директорът се е задължил в определения срок, срещу
възнаграждение, да постигне на свой риск определен стопански резултат,
като е без значение дали договорът се сключва с ново лице, или с такова,
което е имало предходен договор за управление, дали приетата от
работодателя бизнеспрограма е нова, сходна или идентична с предходна
програма; по чие предложение е приета програмата и дали тя се съдържа в
самия договор или в други документи, стига да е налице връзка между
тях; както и дали преди или след възлагане на управлението са поставени за
изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния
управител. За законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ е необходимо
работодателят да предприятие по смисъла на § 1, т. 2 ДР КТ;
служителят, чийто трудов договор се прекратява, да е лице от
ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 ДР КТ и
потестативното право на управляващия предприятието на работодателя
да е упражнено в 9-месечен срок от започване изпълнението на новия
договор за управление, който удовлетворява посочените по-горе критерии“.
Безпротиворечиво се приема в доктрината и практиката, че висшите
учебни заведения са самостоятелни правни субекти, но не са държавни
предприятия или търговци по смисъла на чл. 1 от ТЗ. Законоустановеното
принципно положение съответства на определената с чл. 2 от Закона за
висшето образование цел на висшето образование – подготовката на
висококвалифицирани специалисти над средното образование и развитието на
науката и културата.
В Решение № 1295 от 10.02.2022 г. по адм. д. № 6981 / 2021 на Върховния
административен съд е посочено, че „Под „търговец“ по смисъла на
посочената разпоредба се разбира всяко ФЛ или ЮЛ което отговаря на
изисквания, установени в ТЗ. В част втора от ТЗ са регламентирани
видовете търговци – ЕТ, държавни и общински предприятия и търговски
дружества. Жалбоподателят е висше училище, регистрирано по ЗВО /чл. 6
ЗВО/. Висшето училище е юридическо лице с предмет на дейност: 1.
9
подготовка на специалисти, способни да развиват и прилагат научни знания
в различните области на човешката дейност; 2. повишаване
квалификацията на специалисти. Безспорно по арг. от чл. 6 ал. 2 ЗВО, то
може да развива научно-производствена, художествено-творческа, спортна
и здравна дейност в съответствие със спецификата си, както и стопанска
дейност, свързана с основната дейност на висшето училище по ал. 1 и
реализацията на създаваните от него научноизследователски резултати и
други обекти на интелектуална собственост“.
Чл. 6, ал. 1 ЗВО предвижда, че висшето училище е юридическо лице с
предмет на дейност подготовка на специалисти, способни да развиват и
прилагат научни знания в различните области на човешката дейност;
повишаване квалификацията на специалисти; развитие на науката, културата
и иновационната дейност. Ал. 2 на същия член гласи, че висшето училище
може да развива научно-производствена, художествено-творческа, спортна и
здравна дейност в съответствие със спецификата си, както и стопанска
дейност, свързана с основната дейност на висшето училище по ал. 1 и
реализацията на създаваните от него научноизследователски резултати и
други обекти на интелектуална собственост.
Съгласно чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО министърът на образованието и науката
сключва договор за управление с ректора на държавното висше училище при
условията и по реда на този закон за срока на неговия мандат, осъществява
контрол по договора и приема ежегоден отчет за изпълнението му.
Общото събрание на висшето училище избира с тайно гласуване ректор и
– за държавните висши училища, предлага на министъра на образованието и
науката сключването на договор по чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО – чл. 29, ал. 1, т. 4
ЗВО.
Чл. 31, ал. 1 ЗВО предвижда, че за ректор, декан и директор на филиал,
департамент или колеж се избират хабилитирани лица, които работят на
основен трудов договор във висшето училище, като с избрания ректор на
държавно висше училище се сключва договор за управление по чл. 10, ал. 2, т.
10 ЗВО. Според ал. 2 договорът за управление съдържа: задълженията на
страните за изпълнението на политиката за развитие на висшето училище;
конкретни механизми и показатели за изпълнение на политиката за
развитие на висшето училище; задължението на страните да осъществяват
10
текуща комуникация по всички въпроси, свързани с изпълнението на
приетата мандатна програма на ректора, в цялост и поотделно за всяка година,
както и относно съответствието с политиката за развитие на висшето
училище; задължението на ректора да отчита пред министъра на
образованието и науката резултатите от изпълнението на политиката за
развитие на висшето училище, за финансовото състояние на висшето училище
и за съществуващите проблеми и мерките за тяхното решаване.
Договор за управление на Медицински университет – София № Д01-
2/05.01.2024 г. съдържа всички законоустановени реквизити, посочени по-
горе. Същият предвижда задължение за ректора да изпълни в срока на
мандата си, в съответствие с действащата нормативна уредба и договора,
стратегическите цели и задачи и да постигне съответните целеви стойности,
определени в Политиката за развитие на Медицински университет – София,
утвърдена със заповед № РД09-1399/01.07.2020 г. на министъра на
образованието и науката, неразделна част от договора – приложение 1. Срещу
поетите задължения ректорът има право на възнаграждение по реда и
условията на Наредбата за определяне на възнагражденията на ректорите на
държавните висши училища по договорите за управление, сключени с
министъра на образованието и науката от 04.09.2020 г.
Както бе посочено по-горе, без значение е дали бизнеспрограмата е нова,
сходна или идентична с предходна такава, значение има единствено
сключването на нов договор за управление.
Договорът препраща към Политиката за развитие на Медицински
университет – София (Политиката), утвърдена със заповед № РД09-
1399/01.07.2020 г. на министъра на образованието и науката. Съгласно по-рано
цитираната практика на ВКС е достатъчно да е налице връзка между договора
за управление и документа, инкорпориращ бизнеспрограмата, която връзка
може да се доказва с всички допустими доказателствени средства. В
настоящия случай връзката е безспорна – договорът препраща изрично към
Политиката.
В т. 4 от Политиката – развитие на научната дейност, са заложени
икономически цели, които следва да бъдат постигнати в рамките на мандата
на ректора. Т. 4.1. – Активна проектна дейност, предвижда постигане на
следните цели:
11
4.1.1. Участие в проекти по програми Хоризонт 2020 и Хоризонт Европа
– от 650 000 лв. на 900 000 лв.;
4.1.2. Други действащи научни проекти по европейски програми с
международни партньори – от 900 000 лв. на 1 000 000 лв.;
4.1.3. Участие във вътрешноуниверситетски научни проекти,
финансирани от бюджетната субсидия на Медицинския университет –
София – от 605 000 на 700 000 лв.;
4.1.4. Участие в национални научни проекти и програми, финансирани от
Фонд Научни Изследвания, Министерството на образованието и науката
и оперативни програми – от 3 900 000 лв. на 4 000 000 лв.
Т. 4.4. – Генериране на приходи от научна дейност, предвижда постигане
на следната цел:
4.4.1. Размер на приходите от научна дейност – от 120 000 лв. на 150 000
лв.
Следователно с договора за управление в тежест на ректора е възложено
постигането на конкретни стопански цели с изрични икономически
показатели, за което същият получава възнаграждение по горепосочената
Наредба (чл. 4.1. от Договора), дължи отчетност пред министъра на
образованието и науката (чл. 3.2.3. от Договора) и носи отговорност за
изпълнението на тези стратегически цели и задачи (чл. 3.2.1. от Договора).
Независимо от горното, въззивният съд приема, че хипотезата на чл. 328,
ал. 2 КТ е неприложима за висшите училища. Аргументите за това са
следните:
В Решение № 102 от 02.07.2018 г. по гр. д. № 2512 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 3-то гр. отделение. В решението е даден отговор на правния
въпрос „намира ли приложение чл. 328, ал. 2 КТ по отношение на
работодател, който не осъществява стопанска дейност и няма за своя пряка
цел постигане на печалба, и в частност статутът на БНР, целта, с която е
създадено, и преследваните от него търговски и стопански печалби
определят ли го като предприятие, за което е приложима хипотезата на чл.
328, ал. 2 КТ“.
Отговорът на така поставения въпрос гласи: „Целта на чл. 328, ал. 2 КТ е
да се даде възможност на новия ръководител, при необходимост, да се
12
освободи от стария ръководен персонал и да подбере онзи екип кадри, най-
подходящ за осъществяване на набелязаните с договора за управление бизнес
намерения и успешно управление на стопанската дейност на предприятието.
Под „предприятие“ в случая се разбира организация, която развива
стопанска дейност, като това тълкуване е възприето и в доктрината, и в
съдебната практика, още от въвеждане на основанието за уволнение с
измененията и допълненията в кодекса с ДВ бр. 100/1992 г. (вкл. и в
цитираните от ответника в писмените бележки решения на ВКС по гр.д. №
726/2011 г. на IV г.о. и по гр.д. № 987/1998 г. на III г.о.). В този смисъл
разпоредбата е неприложима за органи на изпълнителната власт, за
организации с държавни функции, с нестопанска цел, за централна или
местна администрация, за учреждения за социално-културни дейности,
за учебни заведения“.
Върховните съдии са посочили, че БНР е юридическо лице, национален
обществен доставчик на медийни услуги съгласно Закона за радиото и
телевизията. Основният стремеж на БНР като обществена медия е изпълнение
на възложените му публични (обществени) задачи, което значи, че
предоставяният спектър от съдържание и услуги се определя не основно с
оглед пазара и с преимуществена цел печалба. По нататък се приема, че „…
целта, с която е създадено БНР, неговата обществена роля и възложена
мисия, както и преследваните от него търговски и стопански интереси,
включително начинът, по който се формира бюджетът му и основните
източници на финансиране, го определят не като стопански субект, който
има своя пряка цел постигане на печалба. Обстоятелството, че част от
приходната част на приетия от Народното събрание на Република България
самостоятелен бюджет на БНР, включен в единния Републикански бюджет,
се формира и чрез частни финансови източници - реклами и спонсорство, не
превръща обществената масмедия в търговско предприятие, чиято основна
задача е постигане на търговска, стопанска печалба. Осъществяването на
посочената стопанска дейност не представлява пряко намерение и
обществено стремление на националната обществена медия, а само една,
макар и незначителна, финансова възможност за финансиране на
съществената, целевата дейност на БНР Практически всяко юридическо
лице е страна и по гражданскоправни сделки, но само това обстоятелство
не го превръща в стопански субект“.
13
Върховните съдии са заключили, че БНР не може да се определи като
предприятие, за което е приложима хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ.
Нормата не може да се тълкува разширително, като нито нормативният акт,
нито практиката признават „предприятие в широк смисъл“, даващо право на
работодателя за уволнение на разглежданото основание“.
За да приеме изводите на въззивния съд за неправилни и да отмени
въззивното решение, ВКС посочва, че „Смисълът, вложен в понятието
„договор за управление“, е изяснен от практиката, а и в доктрината и е
ясно, че не е достатъчно договорът да е наименован като такъв за
управление. Възлагането и преследването на бизнес целта е същностното
съдържание на договора. Предвижданията на длъжностната
характеристика на заеманата длъжност не могат да заместят тези
същностни елементи от договора, нито самата длъжност като такава
може да определи, че сключеният договор е за управление. Бизнес задачата
предполага определяне на конкретни икономически показатели, които
управляващият следва да постигне относно производителност,
рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой
работни места, финансови задължения и инвестиции, а не формално
посочване, че такава е налице и за осъществяването й е сключен договорът.
Въззивният съд без анализ на договора, с който на А. В. е възложено
управлението на БНР, е достигнал до заключение, че му е възложена бизнес
задача“.
В чл. 56 ЗРТ е предвидено, че генералните директори на БНР и БНТ и
членовете на управителните съвети осъществяват своята дейност на
основание на договори, с които им се възлага управлението.
ВКС е посочил, че въззивният съд без анализ на договора, с който СЕМ е
възложил на генералния директор на БНР управлението на БНР, е заключил,
че е възложена „бизнес задача“, след което е изследвал съдържанието на
договора, като е заключил, че същият не представлява „бизнес задача“, тъй
като не съдържа конкретни икономически показатели.
В крайна сметка ВКС приема, че за БНР е неприложимо основанието
по чл. 328, ал. 2 КТ, тъй като последното не осъществява като основен
предмет на дейност стопански функции и в процесния договор за
управление не е уговорено постигането на конкретна бизнес задача.
14
В Определение № 3276 от 26.06.2024 г. по гр. д. № 4042 / 2023 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение върховните съдии са посочили,
че „разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ е неприложима за органи на
изпълнителната власт, за организации с държавни функции, с нестопанска
цел, за централна или местна администрация, за учреждения за социално-
културни дейности, за учебни заведения и конкретно за Българското
национално радио, което не може да се определи като предприятие, за което
е приложима хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ“. В този смисъл е и
Определение № 25 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 3074 / 2019 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение.
На следващо място в Решение № 101 от 08.03.2012 г. по гр. д. № 728 /
2011 г. на Върховен касационен съд се приема, че „Тъй като законодателят
изрично е уредил правният институт на договора за управление на
предприятие в сферата на търговското право, и е пренесъл неговото
приложение в сферата на трудовите правоотношения, следва да се
приеме, че точният му смисъл отговаря само за случаите на уволнение в
търговските дружества. Тълкуването на правната норма на чл.328, ал.2 КТ
във всичките й възможни аспекти/граматическо, функционално, логическо и
систематическо/ сочи, че трябва да е налице договор за управление, което
изисква надлежна форма, поемане на права и задължения и други
договорености, уредени в самия договор за управление“.
В Решение № 225 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 1671 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение се посочва, че „Общото тълкуване на
двете разпоредби – пар. 1, т. 2 КТ и чл. 328, ал. 2 КТ налага да се приеме, че
“предприятие”, което сключва договор за управление с управител, е само
този търговец или стопанско предприятие, което има за основна своя
задача постигането на конкретни стопански резултати, бизнес задачи с
конкретни икономически показатели, конкретна производителност, печалби,
поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и
инвестиции, и именно поради това се предава управлението на управител,
който се задължава срещу възнаграждение да постигне на свой риск в
уговорен срок конкретен стопански резултат“.
В Решение № 1864 от 02.01.2003 г. по гр. д. № 2063 / 2001 г., III г. о. на
ВКС върховните съдии са приели, че „Само лицето, чиято правоспособност
15
да представлява работодателя произтича от договор за управление, може
да прекратява трудово правоотношение със служители от ръководството
на предприятието на основание чл. 328, ал. 2 от Кодекса на труда. Това
основание е неприложимо по отношение на организации с идеална,
нестопанска цел, както и спрямо централната или местна
администрации, органите на местното самоуправление и така
нататък“.
Анализът на всички тези решения на ВКС води до единствения извод, че
приложимостта на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 КТ е само по
отношение на търговски дружества, но не и по отношение на юридически
лица, които нямат за основна цел осъществяване на търговска дейност, и в
частност по отношение на висшите учебни заведения.
Следователно решението на първоинстанционния съд е неправилно и
подлежи на отмяна в тази част.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ:
По делото се установи, че трудовото правоотношение на ищеца въззиваем
е било безсрочно, поради което и поради уважаването на иска по чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ основателен се явява и искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
за възстановяване на заеманата преди дисциплинарното уволнение длъжност
Ръководител отдел „Административно-стопански“ на Ректорат МУ-София. В
тази част обжалваното решение също е неправилно и подлежи на отмяна.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ:
Основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обуславя
основателността и на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Не се спори по делото, а и се установява от събраните доказателства, че
ищецът е останал без работа в периода от 09.01.2024 г. до 19.02.2024 г., когато
е постъпил на работа във „Втора САГБАЛ Шейново“ ЕАД с основно трудово
възнаграждение в размер на 1960 лв.
Като се вземе предвид допълнителното възнаграждение с постоянен
характер за придобит трудов стаж в размер на 1 % за всяка прослужена година
при 18 години трудов стаж – или 18 %, брутното трудово възнаграждение на
ищеца на новата работа възлиза на 2312,80 лв.
Брутното трудово възнаграждение на ищеца при ответника е възлизало на
16
4895,37 лв. и е включвало 2831 лв. – основно месечно възнаграждение, 764,37
лв. – допълнително възнаграждение за стаж и опит, и 1300 лв. – допълнителни
възнаграждения за отработено време, изплащани ежемесечно на ищеца
съгласно заключението по съдебносчетоводната експертиза.
Процесният период, за който следва да бъде изчислено обезщетението по
чл. 225, ал. 1 КТ, е 09.01.2024 г. – 09.07.2024 г. В заключението по
съдебносчетоводната експертиза същото е изчислено в размер на 29 372,24
лв., без обаче да е било взето предвид междувременното постъпване на ищеца
на работа при новия работодател.
В периода от 09.01.2024 г. до 18.02.2024 г. вкл. ищецът не е получавал
трудово възнаграждение.
В заключението по съдебносчетоводната експертиза е посочено, че за
периода от 09.01.2024 г. до 31.01.2024 г. дължимото обезщетение възлиза на
3782,79 лв.
При прилагане на чл. 162 ГПК съдът изчисли, че за месец февруари (с
общо 21 работни дена) среднодневното брутно трудово възнаграждение
възлиза на 233,11 лв. Следователно за периода от 01.02.2024 г. до 18.02.2024 г.
(12 работни дена) дължимото обезщетение възлиза на 2797,32 лв. (233,11 лв. х
12 дена).
За периода от 09.01.2024 г. до 18.02.2024 г. вкл. дължимото
обезщетение е в размер на 6580,11 лв. (3782,79 лв. + 2797,32 лв.).
Считано от 19.02.2024 г. ищецът е постъпил на работа при „Втора
САГБАЛ Шейново“ ЕАД с брутно трудово възнаграждение в размер на
2312,80 лв. – както бе посочено по-горе. Това прави среднодневното брутно
трудово възнаграждение за месец февруари в размер на 110,13 лв. (за 21
работни дена).
За периода от 19.02.2024 г. до 29.02.2024 г. (9 работни дена) ищецът е
получил сумата от 991,17 лв. (110,13 лв. х 9 дена).
За месеците март, април, май и юни 2024 г. ищецът е получил сумата от
9251,20 лв. (4 месеца х 2312,80 лв.).
За месец юли 2024 г. (23 работни дена) среднодневното брутно трудово
възнаграждение при брутно трудово възнаграждение в размер на 2312,80 лв.
възлиза на 100,56 лв. За периода от 01.07.2024 г. до 09.07.2024 г. (7 работни
17
дена) ищецът е получил сумата от 703,92 лв. (100,56 лв. х 7 дена).
Следователно за периода от 19.02.2024 г. до 09.07.2024 г. ищецът е
получил сумата от 10 946,29 лв. при новия си работодател. За същия период
при ответника е щял да получи сумата от 22 792,13 лв. (29 372,24 лв. –
6580,11 лв.).
Разликата между двете суми за периода възлиза на 11 845,84 лв. и
представлява дължимото по чл. 225, ал. 1 КТ обезщетение за същия.
Общо дължимото обезщетение за периода от 09.01.2024 г. до 09.07.2024 г.
възлиза на 18 425,95 лв. (6580,11 лв. + 11 845,84 лв.).
След намаляването на размера на осъдителния иск пред първата
инстанция по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК претенцията на ищеца е за 18 700 лв.
Следователно искът е частично основателен за сумата от 18 425,95 лв., за
която следва първоинстанционното решение да бъде отменено, а за горницата
над тази сума до предявените 18 700 лв. решението е правилно и подлежи на
потвърждаване.
По разноските:
При този изход от делото право на разноски имат и двете страни.
Пред първата инстанция:
Ищецът е претендирал разноски в размер на 3400 лв. за адвокатско
възнаграждение. Срещу размера е направено своевременно възражение за
прекомерност.
Съгласно т. 16 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по т.д. № 6/2012 г. на
ОСГТК, ВКС, минималният размер на адвокатското възнаграждение по
трудови дела с определен материален интерес се определя по чл. 7, ал. 1, т. 1
от НМРАВ, сега НВАР, съгласно който по дела за отмяна на уволнение и
възстановяване на работа възнаграждението е в размер на минималната
месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за
правна помощ. За 2024 г. минималната работна заплата възлиза на 933 лв.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
18
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Възражението на въззивника е основателно.
Съобразявайки, че делото се отличава със средна правна и фактическа
сложност, както и че пред СРС са проведени две съдебни заседания, както и че
адв. К. се е явил и в двете заседания, предявени са три кумулативно съединени
иска, спорът по осъдителния е със среден материален интерес, съдът приема,
че справедлив размер на адвокатското възнаграждение е 2000 лв., от които,
съобразно уважената част от исковете и направеното намаление на размера на
осъдителния, в тежест на ответника въззиваем следва да бъдат възложени
1254,75 лв.
Ответникът не е претендирал разноски.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СРС сумата от 837,04 лв., представляваща дължимата
19
държавна такса съобразно уважената част от исковете.
Във въззивното производство:
Въззивникът е претендирал разноски в размер на 2500 лв. за адвокатско
възнаграждение. Срещу размера на същото не е възразено по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК. Съобразно уважената част от въззивната жалба на въззивника
следва да бъдат възстановени 2463,36 лв.
Въззиваемият не е претендирал разноски.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС сумата от 418,52 лв., представляваща дължимата
държавна такса съобразно уважената част от въззивната жалба.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 14813/30.07.2024 г. по гр.д. № 10546/2024 г. по
описа на СРС, 69 състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени обективно
кумулативно съединени конститутивни и осъдителен искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, предявени от ищеца М. Ц. П., ЕГН
**********, срещу ответника „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ
*********, за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със
Заповед № 06/08.01.2024 г. на Ректора на МУ-София, за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност: Ръководител отдел
„Административно-стопански“ на Ректорат МУ-София при ответника; както и
за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за времето, за което е
останал без работа въз основа на незаконно уволнение, за сумата от 18 425,95
лв. за периода от 09.01.2024 г. до 09.07.2024 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на ищеца М.
Ц. П., ЕГН **********, извършено със Заповед № 06/08.01.2024 г. на Ректора
на МУ-София.
20
ВЪЗСТАНОВЯВА М. Ц. П., ЕГН **********, на заеманата преди
уволнението длъжност: Ръководител отдел „Административно-стопански“ на
Ректорат МУ-София при ответника „Медицински университет“ София,
БУЛСТАТ *********.
ОСЪЖДА „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********,
да заплати на ищеца М. Ц. П., ЕГН **********, сумата от 18 425,95 лв.,
представляваща обезщетение за времето, за което ищецът е останал без работа
въз основа на незаконното уволнение за периода от 09.01.2024 г. до 09.07.2024
г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
– 26.02.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца М. Ц. П., ЕГН
**********, сумата от 1254,75 лв., представляваща разноски пред първата
инстанция съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на СРС сумата 837,04 лв., представляваща дължима държавна
такса съразмерно с уважената част от предявените искове.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14813/30.07.2024 г. по гр.д. № 10546/2024
г. по описа на СРС, 69 състав, в частта, с която е отхвърлен осъдителният иск
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумата над 18 425,95 лв. до
първоначално предявените след намаляване на размера по реда на чл. 214,
ал. 1 ГПК 18 700 лв.
ОСЪЖДА „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника М. Ц. П., ЕГН
**********, сумата от 2463,36 лв., представляваща разноски пред първата
инстанция съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Медицински университет“ София, БУЛСТАТ *********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на СГС сумата 418,52 лв., представляваща дължима държавна
такса съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
Решението подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на
21
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22