№ 50
гр. С., 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Недялка Николова
Членове:Анелия М. Игнатова
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Мария Д. Жаблянова
като разгледа докладваното от Недялка Николова Въззивно наказателно дело
от частен характер № 20241800600725 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 327 НПК.
С присъда от 22.04.2024 г., постановена по н.ч.х.д. № 472/2020 г. по
описа на Районен съд - И., подсъдимата Р. Е. З., с ЕГН: **********, българка,
българска гражданка, неосъждана, с постоянен адрес: гр. С., кв. „Н.“, бл. 125,
вх. Б, ет. 8, ап. 46, е призната за невинна в това, че в периода от 10.02.2020 г. -
до 17:00 часа на 11.02.2020 г., вторият понеделник и вторник от месеца, от
14.09.2020 г. до 17:00 часа на 15.09.2020 г., вторият понеделник и вторник от
месеца, от 28.09.2020 г. до 17:00 часа на 29.09.2020 г., четвъртият понеделник
и вторник от месеца, от 12.10.2020 г. до 17:00 часа на 13.10.2020 г., вторият
понеделник и вторник от месеца, като майка на малолетното дете А. А.а, ЕГН:
********** е създала обстановка, съпроводена със спънки, чрез което е
осуетила изпълнението на Решение № 48 от 14.03.2014 г., постановено по
гражданско дело № 66 по описа на Районен съд И. за 2014 г. относно
упражняване на режима на лични контакти на детето А. А.а, с ЕГН:
**********, с бащата А. А. А., с ЕГН: **********, поради което и на
основание чл. 304 е оправдана по повдигнатото с тъжбата обвинение за
престъпление по чл. 182, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК.
1
С определение от 20.06.2024 г., постановено по реда на чл. 271, ал. 11
НПК, съдът е отхвърлил като неоснователна молбата на адв. Р. Ш. за отмяна
на наложена в открито съдебно заседание от 22.04.2024 г. глоба в размер на
300 лева.
С определение от 02.07.2024 г., постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т.
4, пр. 2 НПК, съдът е осъдил на основание чл. 190, ал. 1 НПК частният
тъжител А. А. А. да заплати на подсъдимата Р. Е. З. сумата от 300 лева,
представляваща сторените разноски в производството по в.ч.н.д. № 545/2021 г.
по описа на СОС, като е отхвърлил като неоснователно искането за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в производството по
н.ч.х.д. № 472/2020 по описа на РС И..
Недоволен от присъдата е останал частният тъжител, който в срока по
чл. 319, ал. 1 НПК е подал въззивна жалба. В жалбата и в допълнението към
нея се твърди, че постановената присъда е неправилна и незаконосъобразна.
Тъжителят твърди, че първоинстанционният съд не е взел предвид данните за
отчуждаване на детето А. А.а от баща му (тъжителят), което според него се
дължи на влиянието върху дъщеря му от страна на подсъдимата. Позовава се
на редица приложени по делото доказателства в тази връзка, които са били
игнорирани от съда, но сочат, че подсъдимата е целяла да осуети контакта
между тях въпреки определения режим и в нарушение на законовите си
задължения. Това според тъжителя е довело до формиране на нежелание у
дъщеря му да се вижда с него, което не е в интерес на детето - както изискват
националните и международните правни норми. С тези аргументи твърди, че с
деянията си подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна
състава на престъплението, за което е повдигнато обвинение. В жалбата се
излага и становището, че присъдата страда от липса на мотиви поради
избирателно обсъждане на събраните доказателства и повърхностно
изложение на волята на съда. Във връзка с това посочва, че упражняването на
правомощието по чл. 334, т. 1 НПК от въззивния съд би било неоправдано
поради скорошното изтичане на абсолютната давност за престъплението.
Приложени са писмени доказателства.
Към въззивния съд е отправено искане за отмяна на оправдателната
присъда и постановяване на нова присъда, с която подсъдимата да бъде
призната за виновна съгласно повдигнатото обвинение за престъпление по
2
чл. 182, ал. 2, вр. чл. 26 НК.
Срещу жалбата е постъпило писмено възражение от адв. Р. Ш. -
защитник на подсъдимата Р. З., с което се моли за потвърждаване на
присъдата. Прави се искане за присъждане на разноските за адвокатско
възнаграждение пред въззивния съд, във връзка с което е представено
адвокатско пълномощно и договор за правна помощ.
Срещу постановено по реда на чл. 271, ал. 11 НПК определение е
постъпила жалба от адв. Р. Ш., с която се моли за отмяна на наложената от
първоинстанционния съд глоба в размер на 300 лева. В жалбата защитникът
сочи, че неявяването му в открито съдебно заседание по делото на 13.02.2024
г. се дължи на обективни пречки - участието му в съдебно заседание пред
Върховния административен съд в същия ден, за което изрично е уведомил
състава на РС - И. с депозирана преди заседанието молба. Приложени са
писмени доказателства в подкрепа на твърденията.
От страна на тъжителя А. А. А. е подадена и частна жалба срещу
определение от 02.07.2024 г., постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4, пр. 2
НПК, в частта, с която в тежест на тъжителя са били присъдени разноски по
делото. Според тъжителя определението следва да бъде отменено като
неправилно, предвид направеното искане за отмяна на присъдата и признаване
на подсъдимата за виновна. От въззивния съд се иска да отмени
определението в тази част, като възложи на подсъдимата разноските,
направени от тъжителя пред двете съдебни инстанции.
Преди даване ход на делото пред настоящата съдебна инстанция
частният тъжител А. А. А. е депозирал и допълнително писмено изложение, с
което потвърждава изложените в жалбата доводи.
В съдебно заседание пред въззивния съд частният тъжител А. А. А.
поддържа искането си за отмяна на присъдата. Твърди, че актът на
първоинстанционния съд се основава върху неправилното разбиране, че
интересът на детето позволява то да бъде лишено от грижата на единия си
родител. Според тъжителя подсъдимата се е стремяла детето да не се предава
на баща му, като за целта е подала изрична молба в училището и не се е
противопоставила на нежеланието на детето да контактува с него. Счита, че
подсъдимата е въздействала на детето така, че то да се дистанцира от баща си.
Моли подсъдимата да бъде призната за виновна в извършване на
3
повдигнатото с тъжбата престъпление.
Защитникът на подсъдимата - адв. Ш. моли присъдата да бъде
потвърдена като правилна и законосъобразна. Твърди, че инкриминираните с
тъжбата дати не съвпадат с определените дни на лични контакти между детето
и баща му, с изключение на датата 10.02.2020 г., когато детето е отказало да
напусне училището с баща си, а подсъдимата не е присъствала в този момент
и не е въздействала по никакъв начин на дъщеря си. Намира, че
инкриминираните деяния са несъставомерни от обективна и субективна
страна. Прави искане за присъждане на сторените пред въззивния съд
разноски.
Софийският окръжен съд, след като провери изцяло правилността на
обжалвания съдебен акт в пределите по чл. 314 НПК и във връзка с доводите
на страните, приема за установено следното:
При съблюдаване на процесуалните правила за събиране и проверка на
доказателствата в наказателното производство първият съд е направил верни и
обосновани от доказателствата по делото изводи по фактите, значими за
правилното решаване на делото, като въззивната инстанция изцяло се
съгласява с фактическите констатации на първия съд.
От фактическа страна е установено следното:
Подсъдимата Р. Е. З. е родена на 08.11.1986 г., българка, българска
гражданка, неосъждана, с постоянен адрес: гр. К., ул. „О.” № 13, и настоящ
адрес: гр. С., кв. „Н.”, бл. 125, вх. Б, ет. 8, ап. 46, с ЕГН: **********.
Частният тъжител А. А. А., с ЕГН: **********, и подсъдимата Р. Е. З.
сключили граждански брак през 2012 г. От съвместното си съжителство
двамата имат едно дете - А. А.а, родена на 01.03.2012 г.
С решение № 48 от 14.03.2014 г., постановено по гр. д. № 66/2014 г. по
описа на Районен съд - И., влязло в сила на 14.03.2014 г., бракът между
страните е бил прекратен по взаимно съгласие. С решението е било утвърдено
постигнато между тях споразумение по чл. 51 СК, съгласно което
упражняването на родителските права спрямо малолетното дете А. А.а е било
предоставено на неговата майка - подсъдимата Р. З..
Със споразумението бил определен режим на лични отношения между
бащата - тъжителят А. А. и малолетното дете, като бащата имал право да
4
взема дъщеря си всяка първа и трета събота и неделя, както и всеки втори и
четвърти понеделник и вторник от съответния месец. Детето трябвало да бъде
взимано в петъчния ден, предхождащ съботата в 18.00 часа и да бъде връщано
във вторник в 17.00 часа, с преспиване между тези дни. Определено било през
времето на контактите с детето то да пребивава в дома на баща си. Със
съдебния акт бил определен и режим на свиждане между бащата и детето в
периода от 15 юли до 15 август на съответната година - по време на неговия
годишен отпуск.
През учебната 2019-2020 г. и 2020-2021 г. детето А. А.а била ученика в
ОУ „К. К.” в гр. К..
Частният тъжител участвал във възпитанието на детето си и се
интересувал от образованието му, като го взимал от училище в рамките на
режима на лични контакти, водил го на училище, имал контакт с класния
ръководител във връзка с възложените домашни работи на детето. В
периодите, в които А. била при баща си в рамките на режима на лични
контакти, отивала на училище подготвена и с написани домашни работи.
Инкриминирания период, посочен в тъжбата, съвпада по дати с дните,
определени със съдебното решение за лични контакти между детето и баща
му:
- през месец февруари 2020 г.: 10.02-11.02 /втори понеделник и
вторник/;
- през месец септември 2020 г.: 14.09-15.09 /втори понеделник и
вторник/; 28.09-29.09 /четвърти понеделник и вторник/;
- през месец октомври 2020 г.: 12.10-13.10 /втори понеделник и
вторник/.
На 20.01.2020 г. подсъдимата Р. З. подала до Директора на ОУ „К. К.“ -
гр. К. молба (л. 395 от първоинстанционното дело), съгласно която детето А.
А.а следвало да се взема от учебното заведение единствено от нея, а при
невъзможност от нейна страна - от лелята на подсъдимата - свидетелката А. З..
В молбата подсъдимата изрично посочила детето да не бъде предавано на
други лица - баща, баба, вуйна, братовчеди, да не напуска сградата по-рано от
16 ч., без подсъдимата да е уведомила директора и учителката на детето А..
На 10.02.2020 г. около 17:00 часа частният тъжител и неговият дядо -
5
свид. Й. В., отишли до училището на А., като частният тъжител А. искал в
рамките на определения му режим на лични контакти да вземе детето от
училище. Директорът на училището - свидетелката А.П., извела детето А., за
да го предаде на баща му, но то отказало да тръгне с него. Свидетелката П.
поканила частния тъжител в сградата на училището, за да проведе разговор с
детето си, като по негово настояване тя присъствала на разговора, без да се
намесва. Разговорът протекъл спокойно, но въпреки това детето отказало
категорично да тръгне с баща си. Частният тъжител излязъл, а А. се
разплакала и прегърнала свидетелката П..
Свидетелката П. подала сигнал в РУ МВР - К., като съобщила, че в
училището има дете, което отказва да тръгне със своя родител. Позвънила
също и на подсъдимата, която пристигнала в училището. На място
пристигнала и свидетелката Е. М. - инспектор при Детска педагогическа стая в
РУ МВР - К., като видяла, че детето А. е гушнато в майка си, а частният
тъжител убеждавал дъщеря си да тръгне с него. По случая била образувана
проверка - пр. пр. № 254/2020 г. по описа на РП - И..
По това време в сградата на училището били свид. П. З. (клА.
ръководител на детето А. А.а) и свид. А. З. - леля на подсъдимата (хигиенист в
училището), която в този момент се намирала на четвъртия етаж на сградата.
Свидетелката П. З. била останала след учебните занятия, тъй като провеждала
консултации с ученици до късно следобед. Тръгвайки си, видяла А., която
стояла на изхода на вратата и плачела, а частният тъжител бил отвън и говорел
по телефона. Свидетелката П. З. заговорила А., която заявила, че не иска да
тръгне с баща си, без да посочва конкретна причина.
След този случай частният тъжител търсил многократно съдействие от
служителите на Детска педагогическа стая към РУ - К. във връзка с
изпълнение режима на лични контакти със своето дете.
На 14.09.2020 г. частният тъжител А. А. заедно с неговата баба -
свидетелката С. А.а В., отишли на адреса в село К., ул. „О.” № 13, където
подсъдимата живеела с детето, за да вземе дъщеря си, но на адреса нямало
никого. Частният тъжител и свидетелката отишли до училището на А.. Там
срещнали свид. А. З., която съобщила на частния тъжител, че А. е при прабаба
си - Е. М., в дома в с. К.. Тъжителят и баба му се отправили натам, като
открили вуйната на подсъдимата, която им казала, че детето е на разходка със
6
своята прабаба.
На 28.09.2020 г. тъжителят А. заедно с дядо си - свидетелят Й. В.,
отишъл на адреса, където живеела подсъдимата, за да вземе дъщеря си. Детето
А. излязло на двора, но останало до стълбите и отказало да тръгне с частния
тъжител.
На 12.10.2020 г. детето А. отсъствала от учебни занятия поради
здравословни причини (л. 394, 398 от първоинстанционното дело).
Изложената фактическа обстановка се установява безпротиворечиво от
следните доказателства по делото, приобщени в хода на първоинстанционното
производство - показанията на свидетелите А. З., Е. М., А.П., П. З., Й. В. и С.
В., както и от писмените доказателства, приобщени от първоинстанционния
съд по реда на чл. 283 НПК и посочени в мотивите към присъдата.
Първоинстанционният съд е дал правилна оценка на събраните гласни
доказателства, като е приел, че са достоверни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондират помежду си. Взета е под внимание евентуалната
заинтересованост на свидетелите, които се намират в родствени отношения с
подсъдимата (А. З. и П. З.) и частния тъжител (Й. В. и С. В.). Същевременно
няма основания за отхвърляне на показанията на тези свидетели, тъй като в
показанията си не разкриват предубеденост в полза на едната или другата от
страните. Липсва премълчаване или преиначаване на определи факти от
значение по делото, поради което правилно първоинстанционният съд ги е
кредитирал напълно.
Анализът на изложените от всички свидетели данни разкрива пълно
съвпадение относно съществения въпрос, поставен в настоящото
производство - на какво се дължи неспазването на определения режим на
лични контакти между детето А. и нейния баща - частният тъжител в
инкриминирания период. Изложеното в мотивите на присъдата в това
отношение напълно се споделя от въззивния съд. Установено е, че
подсъдимата въобще не е присъствала при опитите за предаване на детето на
редица от инкриминираните дати /с изключение на появата в училището на
10.02.2020 г. едва след неуспешния опит на свидетелката П. да предаде
детето/. В показанията си свид. П. - незаинтересована от отношенията между
страните, посочва, че е завела детето А. при нейния баща, но то отказало да
тръгне с него. На визираната от свидетелката случка /през месец февруари
7
2020 г./ подсъдимата не е присъствала, нито е въздействала по някакъв начин
на детето, за да не остане при баща си в определените дни. Подадената от
подсъдимата молба (л. 395 от първоинст. дело), с която е заявено, че детето не
следва да се предава на друг освен на нея или на свидетелката А. З. /леля на
подсъдимата/, няма отношение към недвусмислено изразеното несъгласие на
детето да отиде с баща си (свид. П.: „А. се разплака (…) категорично детето не
пожела да тръгне с него”; свид. М.: „детето отказа да тръгне (…) беше
притеснено (…) имаше доста случаи, в които отказваше да тръгне с баща си”).
По отношение на събитията от 14.09.2020 г. - когато частният тъжител
търсил дъщеря си в дома на подсъдимата, като научил от свидетелката А. З.,
че А. е на разходка със своята прабаба, не се установява подсъдимата да е
имала каквато и да е роля на пряк надзор спрямо детето, следователно няма
как съзнателно да е създала пречки при изпълнение на установения режим на
лични контакти. Освен това свидетелката С. В. не посочва достатъчно
конкретно времето, в което с тъжителя са посетили адреса, както правилно е
констатирал първоинстанционният съд в мотивите си.
Относно останалите дати през месец септември 2020 г. в показанията
на свидетелите липсват данни, които да съдържат и най-малка индиция за
осъществени от подсъдимата действия, насочени срещу реализиране на лични
контакти между тъжителя и неговото дете. Всеки от свидетелите заявява, че
детето е било дистанцирано от бащата, визирайки поредица от случки. Така
дядото на частния тъжител свид. В. сочи: „месец септември, 20-ти ли беше, не
знам коя дата беше /вероятно свидетелят има предвид датата 28.09.2020 г.,
посочена в тъжбата/ (…) имаше и полиция (…) адресът е в село К., където
живее и я извикахме и тя стига до стълбите и не иска да дойде, защото не я
пускат”. Това се потвърждава и в показанията на свид. М. (инспектор ДПС при
РУ МВР - К.): „имало е многократно случаи във връзка с режима на гледане
(…) имаше доста случаи, в които отказваше да тръгне с баща си”. В пълен
синхрон помежду си свидетелите потвърждават, че детето не е желало да
остане с баща си в определените дни. Съобразявайки това, въззивният съд
може да обобщи, че нарушаването на установения режим на лични контакти
се дължи единствено на заявения от детето недвусмислен отказ да откликне на
молбата на баща си или на други обективни причини, но не и на поведението
на майката - подсъдимата Р. З..
8
След собствена преценка на релевантните по делото доказателства и
при така приетото от фактическа страна въззивният съд намира за правилен
крайния извод на първоинстанционния съд, че подсъдимата следва да бъде
призната за невинна и напълно оправдана по повдигнатото с тъжбата
обвинение.
Престъплението по чл. 182, ал. 2 от НК е такова на формално
извършване и законодателят не е предвидил престъпен резултат - синдром на
родителското отчуждение, какъвто по същество се аргументира в становището
на частния тъжител в хода на производството пред двете инстанции. Няма
спор, че отчуждаването от единия родител при неизпълнение или осуетяване
изпълнение на съдебно решение за родителски права е неблагоприятна
последица, но тя не е съставомерна по този текст от Наказателния кодекс. В
тази връзка отказът на детето да бъде предадено на бащата не може да
ангажира наказателната отговорност на майката, в случай че тя не е попречила
това да се случи чрез свои лични и непосредствени действия или бездействия,
съставляващи пречки при предаването на детето. Напълно се споделя изводът
на първоинстанционния съд, че доказателствата по делото, събрани и
проверени от първоинстанционния съд, не подкрепят така повдигнатото
обвинение. Основаната роля на частния тъжител по повдигане и поддържане
на обвинението пред съда изисква ангажирането на достатъчно доказателства,
относими към предмета на доказване. Въпреки че по инициатива на частния
тъжител в рамките на производството пред първоинстанционния съд са били
събрани значителни по обем доказателства, те не съдържат данни, които да
обосновават наличие на причинно-следствена връзка между поведението на
подсъдимата и нарушаването на определения режим на лични контакти между
детето и бащата. Не са установени признаци на целенасочено въздействие на
подсъдимата върху детето, което да е формирало у него нежелание да
контактува с баща си. Показанията на разпитаните свидетели са категорични -
а това се потвърждава и от писмените доказателства - че отказът на детето да
тръгне със своя баща е негов личен избор - фактор, който стои извън властта
на родителите му.
Правилни са разсъжденията на първоинстанционния съд, че мнението
на детето не следва да се омаловажава, тъй като благоприятното му
израстване като личност е предпоставено и от известна свобода на изразяване.
9
Същевременно дистанцирането на детето спрямо своя баща безспорно налага
продължаване на усилията от родителите и компетентните организации в
осигуряване на сигурна семейна среда и подобряване на отношенията между
него и родителя, с когото контактува по-рядко - в рамките на определения от
съда режим. И какъвто и да е по степен и давност конфликтът между
родителите, страни в настоящото производство, това не следва да се отразява
на тяхното дете, поради което те като съзнателни личности биха могли с
помощта на специалисти да преодолеят това в интерес на детето, опазвайки
здравето и емоционалната му стабилност. За тази цел страните биха могли да
се възползват от помощта на съответните специалисти, а в случай че
установят необходимост от преразглеждане на определения режим на лични
отношения - да се обърнат към съда в производството по чл. 59, ал. 9 от
Семейния кодекс. Тези въпроси обаче стоят извън предмета на настоящото
наказателно производство, който е строго очертан в предвидения в
разпоредбата на чл. 182, ал. 2 НК престъпен състав.
С оглед на изложеното въззивният съд също счита, че наказателната
отговорност на подсъдимата Р. З. с оглед така повдигнатото обвинение не
може да бъде ангажирана, тъй като същото остава напълно недоказано.
Всички възражения на частния тъжител аргументират съставомерността на
деянието с неотносими към състава на престъплението действия и фактори,
които стоят извън предмета на делото. В този смисъл настоящият състав на
въззивния съд намира искането на частния тъжител за отмяна на атакуваната
присъда и признаване на подсъдимата Р. З. за виновна по обвинението за
престъпление по чл. 182, ал. 2 НК за неоснователно.
При извършената на основание чл. 314 НПК цялостна служебна
проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не
констатира наличието на основания, които да налагат нейното изменение или
отмяна, поради което и предвид посочените съображения, следва да
постанови решение, с което да я потвърди напълно.
С оглед изхода на делото, законосъобразно частният тъжител е бил
осъден с определение от 02.07.2024 г., постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т.
4, пр. 2 НПК, да заплати на основание чл. 190, ал. 1 НПК направените от
подсъдимата в хода на първоинстанционното производство разноски. Предвид
това частната жалба на тъжителя А. А. срещу това определение се явява
10
неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Направеното пред въззивния съд искане за присъждане на сторените от
подсъдимата разноски пред въззивната инстанция в настоящото производство
е основателно предвид оправдаването . Съгласно представения договор за
правна защита и съдействие (л. 99 (гръб) - л. 100 по делото), за осъществената
защита в рамките на настоящото производство подсъдимата е заплатила на
адв. Р. Ш. сумата в размер на 750 лева в брой при подписване на договора,
като остатъкът от 750 лева е бил платим до 31.12.2024 г. Така уговорените
между страните условия и фактът, че от страна на защитника е осъществено
процесуално представителство до финалния етап на въззивното производство,
сочат, че сумата е била заплатена от подсъдимата в пълния уговорен размер.
Така определеното възнаграждение от общо 1500 лева следва да бъде
присъдено в тежест на частния тъжител в пълния си размер, тъй като не налага
прекомерна тежест, предвид действително осъществената защита по
повдигнатото обвинение и обема на материалите по делото. Поради тези
съображения и на основание чл. 190, ал. 1 НПК съдът намери, че следва да
осъди частния тъжител А. А. да заплати сторените от подсъдимата Р. З.
разноски пред въззивната инстанция.
По частната жалба на защитника адв. Р. Ш. срещу определението на
първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 271, ал. 11 НПК:
С молба с вх. № 260034 от 13.02.2024 г. (изпратена чрез ССЕВ на
13.02.2024 г. в 08:47 ч.) адв. Ш. е направил искане съдебното заседание по
делото, насрочено за същата дата, да бъде отложено поради необходимостта от
явяването му като процесуален представител в производство пред Върховния
административен съд, за което е бил призован по телефон, поради което и не е
могъл да уведоми съда на 28.11.2023 г. - при насрочване на предстоящото
заседание пред РС - И..
От приложеното по делото писмено доказателство - заверен препис от
протокол за открито съдебно заседание по адм. дело № 7363/2023 г. по описа
на ВАС, проведено на 13.02.2024 г., е видно, че адв. Ш. е взел участие като
пълномощник на касационния жалбоподател. Съдебното заседание е
започнало в 11:20 ч. и е продължило до 11:52 часа. В предходното съдебно
заседание, проведено на 21.11.2023 г., делото е било отложено без определена
дата.
11
В откритото съдебно заседание от 13.02.2024 г. по н.ч.х.д. № 472/2020 г.
на РС - И. не е бил даден ход на делото, като първоинстанционният съд е
указал на защитника адв. Ш. в срок до следващото съдебно заседание да
представи доказателства за наличието на обективни пречки за явяването му,
вкл. и да представи доказателства за датата на която е бил уведомен, че следва
да се яви в открито съдебно заседание пред Върховния административен съд.
В проведеното на 22.04.2024 г. последно открито съдебно заседание,
непосредствено преди съдебните прения, първоинстанционният съд е
констатирал, че адв. Ш. не е изпълнил указанията, дадени с протоколно
определение от 13.02.2024 г. - да представи доказателства за наличието на
обективни пречки да се яви в съдебното заседание, насрочено за тази дата,
поради което му е наложил глоба в размер на 300 лева.
На 23.04.2024 г. защитникът адв. Ш. е депозирал молба за отмяна на
глобата, в която е посочил, че на 13.02.2024 г. е бил ангажиран в открито
съдебно заседание по адм. дело № 7363/2023 г. на Върховния
административен съд, за което е уведомил РС - И. преди 13.02.2024 г. Към
молбата е представил и препис на протокола от проведеното съдебно
заседание пред ВАС.
Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на адв. Ш.
за отмяна на наложената глоба, като е посочил на първо място, че защитникът
не е приложил доказателство относно призоваването му по телефон за
заседанието пред ВАС, с което е могъл да се снабди - тъй като върху
призовката следва да е отбелязан начина, по който е бил уведомен за
заседанието. На следващо място, съдът е отбелязал, че не е ясно дали адв. Ш. е
знаел още на 28.11.2023 г., че ще бъде ангажиран на датата на следващото
заседание по делото - 13.02.2024 г. Отхвърлил е довода на защитника, че не е
бил осведомен за дадените от съда указания да представи доказателства, тъй
като още на 03.07.2023 г. му е бил предоставен електронен достъп до делото. С
тези доводи и с оглед прекомерната продължителност на производството,
първоинстанционният съд е счел, че наложената глоба не следва да бъде
отменена.
Настоящият състав на съда намира, че защитникът адв. Ш. не може да
бъде упрекнат в недобросъвестност и неявяването му в заседанието на
13.02.2024 г. не е рефлектирало значително върху продължителността на
12
производството извън разумния срок. Настоящото производство се
характеризира с изключително забавяне (образувано през м. октомври 2020
г.), което се дължи на различни причини - промяна в състава на съда, дължаща
се на направени самоотводи на съдии от РС - И. (л. 69, л. 106, л. 126 от
първоинстанционното дело), невъзможност за явяване от страна на защитника
адв. Ш. (л. 140-гръб; л. 165, л. 238; л. 360 от първоинстанционното дело), на
подсъдимата (л. 380 от първоинстанционното дело), но неявяването на
страните по делото в тези случаи се дължи на възникнали обективни
обстоятелства, както сам е отбелязал първоинстанционният съд в протоколите
от съдебните заседания. Макар че в действителност защитникът не е изпълнил
указанията на съда от 13.02.2024 г. за представяне на доказателство относно
това кога и по какъв начин е бил призован за съдебното заседание пред
Върховния административен съд, адв. Ш. се е явил и е участвал в заседание по
адм. дело № 7363/2023 г. по описа на ВАС, проведено на 13.02.2024 г., видно
от приложения протокол. Следователно участието му в друго съдебно
заседание, проведено в гр. С., е съставлявало обективна пречка да присъства
на заседанието пред Районен съд - И. по същото време в този ден.
Неизпълнението на изричните указания на съда в конкретния случай не
представлява израз на проявено недобросъвестно поведение. Не бива да се
омаловажава фактът, че предметът на производството пред Върховния
административен съд се отнася до интересите на дете (видно от приложеното
решение - л. 84-87 по делото). За намерението на адв. Ш. да се яви пред ВАС
първоинстанционният съд все пак е бил надлежно уведомен преди
заседанието (л. 356 от първоинстанционното дело). Основателни са и
изтъкнатите от адв. Ш. в частната жалба доводи, че в следващото съдебно
заседание частният тъжител е направил доказателствени искания (л. 400-гръб
от първоинстанционното дело), чието уважаване е било пречка за
приключване на производството, следователно дори адв. Ш. да се беше явил
пред Районен съд - И., производството щеше да продължи в друго заседание с
разпит на неявилия се свидетел. Всичко това сочи, че поведението на
защитника адв. Ш. не следва да бъде санкционирано с налагане на глоба.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че наложената на адв. Ш. глоба
в размер на 300 лева следва да бъде отменена поради наличие на обективни
пречки за явяването му на 13.02.2024 г. в откритото съдебно заседание пред
първоинстанционния съд.
13
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК
и чл. 271, ал. 11 НПК, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 22.04.2024 г., постановена по н.ч.х.д. №
472/2020 г. по описа на Районен съд - И..
ПОТВЪРЖДАВА определение от 02.07.2024 г., постановено по н.ч.х.д.
№ 472/2020 г. по описа на Районен съд - И. по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4, пр. 2
НПК.
ОТМЕНЯ определение от 20.06.2024 г., с което е отказано да бъде
отменена наложената на основание чл. 271, ал. 11 НПК глоба в размер на 300
лева на защитника адв. Р. Ш., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ наложената на основание чл. 271, ал. 11 НПК с протоколно
определение от 22.04.2024 г. по н.ч.х.д. № 472/2020 г. по описа на Районен съд
- И. глоба в размер на 300 лева на адв. Р. Ш. за неявяването му в съдебно
заседание от 13.02.2024 год. по н.ч.х.д. № 472/2020 г. по описа на Районен съд
- И..
ОСЪЖДА частния тъжител А. А. А., с ЕГН: **********, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 190, ал. 1 НПК на подсъдимата Р. Е. З., с ЕГН:
**********3, разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14