Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.09.2021
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
трети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВАН КИРИМОВ
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13407 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 178240 от 29.07.2019 год., постановено по гр.дело № 3766/ 2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 162 състав, са отхвърлени
предявените от З.“А.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
срещу З.“ Л.И.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, осъдителни
искове с правно основание чл.411, изр.2 КЗ и чл.86 ЗЗД за сумата от 2108,38
лв., представляваща регресно вземане за изплатено по застраховка „Каско“
обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 05.03.2018 г. в
с.Паничище, в резултат на виновно противоправно поведение на лице, чиято
гражданска отговорност е застрахована при ответника, както и за сумата от 90,54
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.06.2018 г.-21.01.2019 г. С решението на съда е осъдено
З.“ А.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на З.“Л.И.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление-***, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 130 лв., разноски в производството.
Срещу
решението на СРС, 162 с-в е постъпила въззивна жалба от З.“ А.Б.“ АД, ***, подадена
чрез пълномощника адв.С.М. с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това
да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените осъдителни искове.
Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на
материалноправни разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ответник З. „Л.И.“***, чрез юрк. И.К.оспорва жалбата, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона.
Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от
въззивника- ищец З.“ А.Б.“ АД, ***, срещу
ответника З. „Л.И.“***, обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.411 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации
/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното
правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на
изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Настоящият съдебен състав
счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените от ищеца З.“ А.Б.“ АД, ***, срещу ответника З. „Л.И.“***, обективно съединени осъдителни искове
с правно основание чл.411 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния
закон.
Съгласно разпоредбата на чл.411 от КЗ,
застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования
срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност“, до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне. За възникване на регресното вземане
е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1
от ГПК да установи, съществуването на договор за имуществено застраховане, в
срока на застрахователното покритие на който, и вследствие виновно и
противоправно поведение на водач на МПС или при наличие на някоя от хипотезите
за ангажиране на безвиновната отговорност на застрахования по чл. 493, ал.
2 т. 3 до 7 от КЗ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника,
да е настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение
на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования
застрахователното обезщетение.
С плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало
неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е
необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено
застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на
застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно
поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при
ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в
изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования
застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. Съобразно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК ищецът следва да установи горепосочените
обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното
вземане.
Спорният въпрос по
същество във въззивното производство е свързан единствено с обстоятелството дали застрахователното събитие е
настъпило вследствие на виновното и противоправно поведение на сочения като
делинквент застрахован при ответника водач на МПС при описания в исковата молба
механизъм на ПТП/този въпрос е бил спорен между страните и в първоинстанционното
производство - в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът изрично е направил възражение в тази насока, като е оспорил
както твърдения от ищеца в исковата молба механизъм на процесното ПТП, така и
вината на застрахования при ответника водач на МПС/.
В процесния случай, основния довод изложен във
въззивната жалба, че водача на застрахования при ответника лек автомобил е виновен
за настъпване на процесното ПТП, съдът намира за изцяло неоснователен. Противно
на изложеното в жалбата, с оглед събраните по делото доказателства, съдът намира,
че както правилно е приела и първата съдебна инстанция по делото не се установява описаният от ищеца
механизъм на ПТП, като при доказаната фактическа обстановка следва обоснован
извод за настъпване на събитието в причинна връзка единствено с противоправното
и виновно /съобразно презумпцията, регламентирана в разпоредбата на чл. 45, ал.
1 ЗЗД/ поведение на водача на МПС, застраховано при ищеца, който е предприел
движение със скорост несъобразена с атмосферните условия, със състоянието на
пътя и с релефа на местността при нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП – без да спре при възникнала опасност
за движението, като същевременно е нарушил и разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗДвП
– при недостатъчна широчина на платното за движение по планински път с наклон
той се е явявал спускащото се превозно средство, като е бил длъжен да спре и да
пропусне насрещното изкачващо се МПС. В процесния случай, съдът приема за
безспорно установено обстоятелството, че поведението на сочения като делинквент
застрахован при ответника водач на МПС е било изцяло правомерно – същият се е
движил при изкачване на пътя и е отбил максимално вдясно в опит да създаде
условия за разминаване с насрещното МПС, като към момента на удара автомобилът
му е бил в покой, поради което не е допринесъл за настъпване на ПТП и от
техническа гледна точка не би могъл да причини произшествието. Същият не е
допуснал и нарушение на разпоредбата на чл. 45, ал. 4 от ЗДвП, тъй като именно
той е управлявал изкачващото се МПС, като същевременно не е имал възможност да
предприеме маневра на заден ход, тъй като зад него е имало други автомобили.
С оглед на което, при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства съдът намира, че описаният от ищеца механизъм
на ПТП не е доказан по несъмнен начин, поради което не може да се приеме, че
застрахователното събитие е настъпило в причинна връзка с противоправното
поведение на застрахован при ответника водач на МПС. В тази връзка, съдът
приема, че липсва основание за ангажиране на регресната отговорност на
ответника, поради което предявените обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл.411 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД се явяват неоснователни и
като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-
ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото
юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира,
че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция
на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото,
следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическо лице е било защитавано
от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
въззивника- ищец в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско
възнагражение следва да се определи от
съда в размер на сумата от 100 лв. за въззивната инстанция.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178240 от 29.07.2019 год., постановено по гр.дело № 3766/
2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 162 състав.
ОСЪЖДА З. “А.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на З.“ Л.И.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.