Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 12.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 11258 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на „А.2.Р.“ ООД срещу решение от 04.06.2019 г. по гр.д.
№ 43224/2018г. на СРС, I
ГО,
51
с-в, с което е уважен предявеният от А.С.А. иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ, като е признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 9 400 лв. по запис на заповед от 02.02.2017
г. с падеж 01.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2017 г.
до окончателното погасяване на задължението, за която е издадена заповед за
незабавно изпълнение от 17.11.2017 г. по ч.гр.д. № 79749/2017 г. на СРС, 51
с-в., поправена с разпореждане от 05.12.2017 г.
Във въззивната жалба са изложени доводи
за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на процесуалния
и материалния закон. Излага се съображения, че от страна на районния съд не е
обсъдено релевираното възражение за нищожност на договора
за заем поради противоречие с добрите нрави и за сключването му единствено с
цел да увреди ответното дружество. Не са обсъдени нито представените по делото
писмени доказателства, нито заключението на вещото лице. Неправилно не е взет
предвид фактът, че към процесния момент, въззивникът е бил в добро финансово състояние, с
изключително добра ликвидност, като касовата наличност е била в размер на
325979. 77 лв. Твърди се, че по делото било безспорно установено, че към
момента на подписването на процесните договори за заем, дружеството не се е
нуждаело от парични средства, като спокойно е можело да посреща своите парични
задължения. Въззивникът посочва, че въпросът за
наличието на поведение, накърняващо добрите нрави, злепоставящо чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен
случай въз основа на доводите на страните и събраните по делото доказателства.
В тази връзка излага, че съдът не е изследвал в цялост отношенията между
страните, поради което е стигнал до необоснования извод, че не е необходимо
едно дружество да изпитва необходимост от финансови средства, за да привлича
такива. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост
депозираните от свидетеля Н.показания. Излагат се съображения, че са неправилни
изводите на съда за липса на свързаност между лицето А.Й.и ищецът А.С.А.. Оспорва
доказателствената стойност на представения по делото
приходен касов ордер, с оглед горепосочената свързаност между ищеца и
управителя на дружеството към процесния момент. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение като отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемият
– ищец А.С.А. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения. Моли съда да потвърди решението.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл.
269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. По същество
решението е правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.
422 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ за признаване на
установено, че „А.2.Р.“ ООД дължи на А.С.А. сумата 9
400 лв. по запис на заповед от 02.02.2017г. с падеж
01.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2017г. до
окончателното погасяване на задължението, за която е издадена заповед за
незабавно изпълнение от 17.11.2017 г. по ч.гр.д. № 79749/2017 г. на СРС, 51
с-в, поправена с разпореждане от 05.12.2017 г. В исковата молба са изложени
доводи, че записът на заповед е бил издаден в обезпечение на вземания на ищеца
по договор за паричен заем от 02.02.2017 г., сключен между страните.
В отговора на исковата молба по чл. 131
от ГПК, ответникът оспорва предявения иск, като навежда доводи, че не е
получавал от ищеца парични суми в заем. Оспорил е датата на процесния договор
за заем. Оспорил е паричните суми реално да са били предавани на дружеството. Изложил
е съображения за нищожност на договора за заем, поради противоречие с добрите
нрави, доколкото е налице свързаност по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ между
управителя на дружеството към момента на подписване на договора – А.Й.и ищеца-заемодател А.А., както и че ответното дружество не е имало нужда от финансови
средства, доколкото е било в добро финансово състояние с високи нива на
ликвидност, като е поддържало значителна касова наличност.
Представен е запис на заповед, издаден на 02.02.2017г.
от „А.2.Р.“ ООД, представлявано от управителя А.Й., с който издателят се е
задължил неотменимо, безусловно и без протест, да плати на А.С.А. или на негова
заповед сумата от 9 400 лв., като падежът на задължението е 01.03.2017г., а
мястото на плащане е гр. София, район „Илинден“, ж.к. „*******.
Представен е договор за
паричен заем от 02.02.2017г., сключен между А.С.А. като заемодател и „А.2.Р.“ ООД,
представлявано от управителя А.Й., като заемател, по силата на
който заемодателят предоставя на заемателя парична сума в размер на 9 400 лв. като паричен заем, която сума да бъде използвана от заемателя като
оборотни средства. В т. 2 от договора е посочено, че заемодателят предава на
заемателя паричната сума, предмет на договора, след подписването му по банков
път, по сметка, посочена от заемателя. В т. 3 е
уговорен срок на договора до 28.02.2017 г., както и че заемателят дължи лихва в
размер на 6% от получената сума за целия срок на договора. Съгласно т. 9 от
договора, за обезпечаване на изпълнението на задължението за връщане на
получената в заем сума заемателят издава в полза на заемодателя запис на
заповед.
Представена е квитанция към приходен касов ордер /ПКО/ от 01.02.2017г. на
„А.2.Р.“ за сумата от 9 400 лв., представляваща
получен от А.А. заем, която носи подпис за касиер. По
отношение на същата не е открито производство по чл.193 ГПК, с оглед поясненото
в молба на ответника от 31.10.2018 г., че се оспорва достоверността на
разписката.
Видно от справка от Търговския регистър, А.Й.е заличена като управител на
дружеството с вписване от 07.03.2017 г., а ищецът А.С.А. е бил съдружник в него,
заличен с вписване в ТР към АВ от 26.04.2012 г., както и негов управител – заличен
с вписване в ТР към АВ от 23.12.2014 г.
Видно от констативен протокол от 21.03.2017г., на посочената дата А.Й.,
предишен управител на дружеството, в присъствието на П.Б., упълномощен
представител на Р.К.- управител на „А.2.Р.“ ООД, е направена проверка на
представени документи по опис, обективиран в констативния протокол, сред които
– 12 броя договори за паричен заем от А.С.А., в т.ч. от дата 02.02.2017г., като е посочено, че същите са запечатани в 3 броя кашони и
заключени в запечатан шоурум, находящ се на ет. 3 от
сградата на фирма „АСА 2000“ ООД. За предаване на счетоводната документация е
съставен приемо-предавателен протокол от 28.03.2017г.
По делото е представено удостоверение от Национална агенция по приходите,
видно от което за периода след 15.03.2017 г., А.Л.Й.е била в трудово
правоотношение с работодател „АСА ****ГРУП“ ЕООД. След извършена служебна
справка в ТРРЮЛНЦ към АВ съдът констатира, че управител на това дружество е
ищецът А.А..
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиаза се установява, че за получаването на сумата от
9 400 лв. при ответника е издаден приходен касов ордер без номер от 02.02.2017г., с положен подпис на касиер и вносител А.А., с описание на сумата по ордера „заем“. Получената сума
е осчетоводена при ответника със счетоводно записване „Дебит на сметка 501 –
каса в лева срещу кредита на сметка 151/1-Получени краткосрочни заеми – на
сумата 9 400 лв.“. Вещото лице посочва, че по делото не се установява
плащане/връщане на сумата от ответника на ищеца. Експертизата установява, че за
периода 11.01.2017г. – 01.03.2017г. ответното дружество е имало неразпределена
печалба в размер на 740448,37 лв., отчетена по счетоводна сметка 122. Дадено е
заключение, че касовата наличност на дружеството към 11.01.2017г. е в размер на
325979,77 лв., а към 01.03.2017г. в размер на 306037,14 лв. Съгласно
допълнителното заключение на вещото лице, към 02.02.2017
г., касовата наличност е била в размер на 387287,24 лв. Към допълнителното
заключение е предоставена таблица за извършваните от ответното дружество
плащания. На 10.01.2017 г., 12.01.2017 г., 17.01.2017 г., 18.01.2017 г., 03.02.2017
г., и 13.02.2017 г. са записани разходи в размер на 9 000 лв., а на
10.02.2017 г. в размер на 9 478,00 лв. с отбелязване „предоставяне на
заем“.
По делото е разпитана Т.Ж.Н.. Свидетелката
дава показания, че е работила при ответника в периода от 20.01.2017 г. до
27.03.2017 г. на длъжността „касиер-счетоводител“, като трудовите ѝ
функции включвали приемане на парични постъпления и разплащане с доставчици и
клиенти. Посочва, че познава ищеца А.С.А.. Няма спомен какви действия е извършвала
на 02.02.2017 г., като допуска да е издала процесния приходен ордер от същата
дата. Посочва, че нейни ръководители са били А.С.А. и Р.Г.К., като А.Й.не
ѝ е била пряк ръководител. Посочва, че дружеството не е имало друг
касиер. Свидетелства, че А.А. и друг път е предоставял
суми в заем на дружеството. Тези заеми са били получавани за разплащане с
доставчици и персонал, поради липса на парични средства в касата, както и по
банковите сметки на дружеството. Няма спомен сумите да са се използвали за
други цели.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е посочил, че процесният
запис на заповед от 02.02.2017г. е издаден в
обезпечение на договор за заем от същата дата. Приел е, че договорът за заем не
е нищожен поради противоречие с добрите нрави, като извод за това не може да се
направи от познанството между управителя на ответника към момента - А.Й.и ищеца
А.С.А., доколкото не са налице достатъчно данни, за да се приеме, че те са
свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ, нито че
са договаряли във вреда на ответника. От друга страна е изложил, че вземането
на паричен заем при налични парични средства не може да бъде определено като
нарушаване на добрите нрави, доколкото нито закона, нито морала изисква
сключването на договор за заем да става единствено при нужда от финансови
средства, като извършването на това зависи от свободната преценка на
заемодателя. СРС е изложил мотиви, че ако сделката действително е увреждаща, ответното
дружество може да ангажира имуществената отговорност на управителя си. Посочва,
че са налице данни, че отпуснатите в заем по процесния и по други договори за
заем, са използвани от своя страна за предоставяне на заем от ответното дружество
на трети лица и в този смисъл, че е имало нужда от получаването им. Приел е, че
от представения по делото касов ордер се установява предаване на сумата от
9 400 лв. Счел е за неоснователни доводите на ответника, че договорът е антидатиран. С изложените мотиви е уважил изцяло предявения
иск.
Записът на заповед е абстрактна сделка, обективираща
едностранно волеизявление за безусловно задължаване за плащане на определена
парична сума. Основанието за плащане не е елемент на неговото съдържанието,
поради което и не е условие за действителност на ефекта, като то подлежи на
изследване единствено в случай, че същото е въведено от страните в процеса.
В случая се установява наличието на редовен от външна страна запис на
заповед от 02.02.2017г., съдържащ изискуемите
реквизити по чл. 535 от ТЗ. Основен въпрос по делото e
относно
съществуването на релевираното от страните каузално
правоотношение, въз основа на което е издаден процесния
менителничен ефект.
Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, основанието
на която е извън съдържанието на документа. С въвеждането на твърдения или
възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива и основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
делото на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото
възраженията, основани на това правоотношение- напр. за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест, всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед. В конкретния случай, с оглед направените в
исковата молба изявления и представените по делото доказателства следва да се
приеме, че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на задължения на
ответника по договор за заем от 02.02.2017 г.
Във въззивната жалба са изложени доводи,
че
представеният по делото приходен касов ордер от 02.02.20217г.
не е от характера да установи предаването на заемната сума, предвид свързаността
на управителя към момента на сключването – А.Й.и ищеца А.А..
Съдът намира същите за неоснователни. В случая не може да се отрече
удостоверителния характер на касовия ордер. За разлика от хипотезата в
цитираната от въззивника практика на ВКС, ордерът е подписан от касиер в
дружеството – свидетелката Т.Ж.Н., за който не се установява да е бил свързано
лице с заемодателя А.А..
Неоснователни се явяват и доводите, че договорът за заем е нищожен, като
противоречащ на добрите нрави. Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са етична категория - такива морални правила и норми, които се спазват от
обществото и чието нарушаване може да придобие правно значение, когато с договора
се засягат фундаментални човешки ценности. В конкретния случай, договореното с процесния договор не съставлява такова посегателство.
Действително, по делото се установява, че към момента на сключването му,
ответното дружество е било в добро финансово състояние и достатъчно ликвидно,
за да посреща своите кратксрочни задължения. Това
положение обаче не може да доведе до извод, че дружеството не може да получава
заеми. Не съществуват нито морални правила, нито обичаи в практиката, които
изначално да забранят получаването на заем при налични парични средства. Това е
въпрос на индивидуален подход в
управлението на дружеството-търговец. В случай, че от това действие за него са
произлезли вреди, които е могло да бъдат избегнати при полагане на дължимата
грижа на управителя на дружеството, отговорността на последния може да бъде
ангажирана по реда на чл. 145 от ТЗ. Следва да се отбележи, че в конкретния
случай, дори да се приеме, че договорът за заем обективно уврежда
дружеството-ответник, вредите за него (при установено предаване на паричните
суми) биха се съизмерими с дължимата договорна лихва от 6 % за целия срок на
договора, която не може да се счете за прекомерна и противоречаща на добрите
нрави. Този извод не се променя и като се вземат предвид, че между страните са
сключени общо 11 отделни договора за заем във връзка с всеки от които е издаден
запис на заповед. Нито сключването на отделни договори, нито общата им
стойност, респ. стойността на лихвата по тях не водят изначално до извод за
накърняване на добрите нрави. Без значение в случая е и свързаността между
ищеца А.А. и управителя на дружеството към момента А.Й..
При установено предаване на паричните суми, това обстоятелство би било от
значение при явно неизгодни условия при сключените договори, като в случая
такива не се установяват. В същото време, ответното дружество е могло да се
ползва от получените суми. Дали това е правено целесъобразно и в негов интерес
е отново въпрос във връзка с отговорността на управляващия, респ. лицата
отчитащи паричните средства.
Предвид изложеното, по делото се установява редовен от външна запис на
заповед, с изискуемите по чл. 535, ал. 1 от ЗЗД реквизити, издаден във връзка с
изискуеми и непогасени вземания по валидно възникнало каузално правоотношение въз
основа на сключен между издателя и поемателя договор
за заем от 02.02.2017г. С оглед изложеното, предявеният
иск се явява основателен.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора, въззивникът
няма право на разноски. Право на разноски имат въззиваемият,
но по делото не е направено искане за присъждане на такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 04.06.2019г. по гр.д. № 43224/2018г.
на СРС, I ГО, 51 с-в.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.