Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 11.06.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12974 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - “О.Б.Б.” АД срещу решение №15916 от 24.01.2017г., постановено по гр.дело №43786/2013г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, в частта, в която са уважени
предявени искове - на правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е признато за
незаконно и е отменено дисциплинарно наказание „уволнение” на Д.Н.В., извършено
със заповед №319/25.10.2012г. на изпълнителни директори на “О.Б.Б.” АД и със заповед
№336/14.11.2012г. на изпълнителни директори на “О.б.б.” АД е прекратено трудовото
правоотношение; на правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ е възстановен Д.Н.В.
на заеманата преди уволнението длъжност – старши специалист
„Вътрешна сигурност” в дирекция „Сигурност
и охрана” при “О.Б.Б.” АД; на правно основание чл.344,
ал.1, т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ е осъдена “О.Б.Б.” АД да заплати на Д.Н.В. сумата от 11568.00 лв., представляваща обезщетение за оставяне без работа вследствие незаконното уволнение за
периода от 14.11.2012г. до 14.05.2013г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 21.10.2013г. до окончателното й изплащане, на правно основание чл.224, ал.1 от КТ е
осъдена “О.Б.Б.”
АД да заплати на Д.Н.В.
сумата от 251.43 лв., представляваща обезщетение за 4 дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба - 21.10.2013г. до
окончателното й изплащане, както и на правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД е осъдена “О.Б.Б.” АД да заплати на Д.Н.В. сумата от 22.79 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.12.2012г.
до 14.10.2013г.,
както и е осъдена “О.Б.Б.” АД да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 50.00 лв. за
уважения иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и в размер на 50.00 лв. за уважения иск
по чл.344, ал.1, т.2 от КТ и в размер на 463.80 лв. за уважения иск по чл.344, ал.1, т.3 КТ, както и сумата от 200.00 лв.
за съдебно-счетоводна
експертиза, платена от бюджета
на съда и сумата от 5.00 лв.
за издаване на изпълнителен лист.
Във въззивна
жалба са релевирани подробни доводи за недопустимост и алтернативно за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и
при допуснати съществени процесуални нарушения. На първо място се поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приел за неоснователно направеното възражение, че искове по
чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ са предявени след преклузивния двумесечен
срок, визиран в разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 от КТ, предвид което се
явяват недопустими. Твърди се, че първоинстанционният съд не се е съобразил с
факта, че ищецът в подадени от него молби-уточнения от 23.06.2014г., от
01.07.2014г., от 01.08.2014г. и от 29.10.2014г. признава факта, че е получил на
27.11.2012г. с куриер заповед №336/14.11.2012г. на изпълнителни директори на “О.б.б.” АД, с която е прекратено
трудовото му правоотношение, респективно датата на получаване на заповедта
следва да се счита за началния момент, от които започва да тече двумесечния давностен
срок и същия е изтекъл към 21.10.2013г., на която дата е подадена исковата
молба в съда. В тази връзка се поддържа, че съдът като е разгледал по същество
така предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ е постановил
недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен и производството по
делото прекратено. Алтернативно са изложени аргументи досежно неоснователността
на предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ. Излага се, че
неправилно първостепенният съд е приел, че оспорената заповед за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение” е незаконосъобразна на формално основание
поради нарушена от страна на работодателя процедура на чл.193 от КТ. Твърди се,
че от доказателствата по делото се установява, че работодателят е изпратил с писмо
изх.№200-106/09.10.2012г. покана до ищеца за писмени обяснения във връзка с
образуваното дисциплинарно производство на адрес, предоставен лично от него в
дирекция „Управление на човешките ресурси“ при възникване на трудовото му правоотношение,
предвид на което следва да се приеме, че е налице изпълнение на задължението по
чл.193, ал.1 от КТ преди налагане на дисциплинарно наказание да бъдат поискани
писмени обяснения, които в случая служителят не е пожелал да даде. Излага се
още, че оспорената заповед, с която е наложена на ищеца дисциплинарно наказание
„уволнение” е мотивирана, съдържа изискуемите по закон реквизити и съдържание
по чл.195, ал.1 от КТ. Твърди се още, че в хода на производството е доказано,
че ищецът е извършил нарушения на трудовата дисциплина, които са основание за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл.190, ал.1, т.2 от КТ,
като тежестта на наложеното наказание е съобразена с тежестта на извършените
нарушения от служителя и поведението му. Поддържа се още, че първоинстанционният
съд неправилно е уважил искът с правно
основание чл.224, ал.1 от КТ, без да се съобрази с приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, в която експертът е посочил, че по ведомост за
м.11.2012г. на ищеца е било начислено обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 4
работни дни, но поради дължими от служителя суми към работодателя в по-голям
размер от начислените за месеца е погасено част от задължението му към
работодателя. Допълнителни аргументи са изложени в писмена защита. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във връзка с
чл.225, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира
присъждане на направени разноски пред двете съдебни инстанции. Представя списък
по чл.80 от ГПК. Прави възражение по чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от
въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - Д.Н.В., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че обжалваното съдебно решение е
законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото
доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Поддържа се,
че крайният извод на СРС, че работодателят не е спазил процедурата при налагане
на дисциплинарното наказание „уволнение”, е обоснован при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на закона. Твърди се,
че след като по делото е установено, че работодателят не е спазил императивната
разпоредба на чл.193, ал.2 от КТ, това е достатъчно основание за отмяна на оспорената
заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”. Алтернативно
се излага, че в случай, че съда приеме, че са спазени изискванията на чл.193,
ал.2 от КТ, то се поддържа, че работодателят не е доказал извършените от ищеца
нарушения на трудовата дисциплина, описани в заповедта на уволнение. В тази
връзка се поддържа, че по делото е останал недоказан факта, че правилно
работодателят е упражнил потестативното си право да наложи на ищеца дисциплинарно
наказание „уволнение”. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски за платено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност относно претендирания от въззивника
размер на юрисконсултско възнаграждение.
Предявени
са от Д.Н.В. срещу “О.Б.Б.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна на дисциплинарно
наказание „уволнение”, наложено със заповед №319/25.10.2012г. на изпълнителни
директори на “О.Б.Б.” АД и за отмяна на заповед №336/14.11.2012г. на изпълнителни директори на “О.б.б.” АД, с която е прекратено
трудовото правоотношение; с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за
възстановяване на заеманата от Д.Н.В. преди уволнението длъжност – старши специалист „Вътрешна
сигурност” в дирекция
„Сигурност и охрана” при “О.Б.Б.” АД; с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във връзка с
чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 11568.00 лв., представляваща обезщетение за оставяне без работа вследствие незаконното уволнение за
периода от 14.11.2012г. до 14.05.2013г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 21.10.2013г. до окончателното й изплащане; с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 251.43 лв.,
представляваща обезщетение за 4 дни неизползван платен
годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба - 21.10.2013г.
до окончателното й изплащане; с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 22.79 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.12.2012г. до 14.10.2013г., с правно основание чл.226, ал.1
и ал.3 от КТ.
С оглед
предмета на постъпилата въззивна жалба предмет на съдебен контрол пред
настоящата инстанция е постановеното решение в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с
чл.225, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд.
Не е спорно по делото, а и от
събраните доказателства – трудов договор №7275/14.11.2008г. и допълнително споразумение №339/12.02.2010г., се установява, че страните са
обвързани от безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът - Д.Н.В. към датата на издаване на
атакуваната в
настоящото производство заповед е работил на длъжност – старши специалист „Вътрешна
сигурност” в дирекция
„Сигурност и охрана” при “О.Б.Б.” АД.
Безспорно е още, че със заповед №319/25.10.2012г. на изпълнителните
директори на “О.Б.Б.” АД
на ищеца - Д.Н.В. е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“. В мотивите на
издадената заповед за уволнение е посочено, че служителят е допуснал нарушения
на трудовата дисциплина за периода от 13.09.2012г. до 04.10.2012г., изразяващи
се в нарушение на задълженията, определени в заповед №265/13.09.2012г. /т.1/– в рамките на работното време да е на разположение на работодателя и да оказва съдействие за изясняване на
обстоятелствата, наложили проверка на ССВО относно изпълнение на трудови задължения в съответствие
с вътрешните правила и процедури на банката, както и че служителят след като е
бил уведомен от директора на дирекция «Сигурност и охрана» не се е явил в дирекция «Сигурност и охрана» на 03 и 04.10.2012г., предвид на което е прието, че
извършените от служителя действия представляват нарушения на трудовата
дисциплина по смисъла на чл.187
т.1 и т.9 КТ и чл.190, т.1 КТ, за които се налага
дисциплинарно наказание „уволнение”.
На следващо място не се спори и
относно факта, че е издадена заповед №336/14.11.2012г. на изпълнителните директори на
“О.Б.Б.” АД, на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ
във връзка със заповед №319/25.10.2012г. за наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“, с
която е прекратено трудовото
правоотношение на Д.Н.В. на длъжност – старши специалист „Вътрешна
сигурност” в дирекция „Сигурност
и охрана” при “О.Б.Б.” АД.
Останалите събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора факти и
обстоятелства, са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд и с
оглед факта, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят установената от първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
При извършената
служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените
с въззивната жалба доводи досежно незаконосъобразността на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са
уважени предявените искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ,
първоинстанционният съд е приел, че работодателят не е спазил процедурата
по чл.193 от КТ, същата е проведена формално, тъй като не са постигнати целите
й - обясненията на работника да достигнат до работодателя и да бъдат отчетени
преди налагане на дисциплинарното наказание. При тези мотиви решаващият съд е
приел, че оспорената заповед за уволнение се явява незаконосъобразна поради
нарушение на чл.193 КТ и е отменена само на това формално
основание, без да се разглежда спора по същество, съответно е възстановен ищеца
на заеманата от него длъжност преди уволнението, осъден е работодателят да му
заплати претендираното обезщетение за оставане без работа
поради незаконно уволнение за исковия период, както и е осъден работодателя да му
заплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, съответно и
обезщетение за забава върху обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ за исковия
период. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
На първо място настоящият състав
намира, че следва да се произнесе по направеното във въззивната жалба
възражение за недопустимост на предявените с исковата молба искове, което е
неоснователно поради следните съображения:
Съгласно нормата на чл.358, ал.1,
т.2 и ал.2, т.1 от КТ исковете по
трудови спорове за прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват в
двумесечен срок, който започва да тече, считано от деня, в който на работника е била
връчена съответната заповед. В конкретната хипотеза от събраните по делото доказателства се
установява, че в случая работодателят е издал две заповеди - заповед №319/25.10.2012г., с която на
ищеца - Д.Н.В. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“
и заповед №336/14.11.2012г., с която е
прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ трудовото правоотношение на ищеца - Д.Н.В.
от длъжност старши специалист „Вътрешна сигурност” в
дирекция „Сигурност
и охрана” при “О.Б.Б.” АД. В законодателната уредба липсва изрично законово изискване за издаване
на две заповеди: една - за налагане на дисциплинарно наказание, и
втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това
издаването само на една заповед, с която се налага
дисциплинарно наказание „уволнение“ е напълно достатъчно, за да се приеме, че
трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка
работодателят да издаде и втора
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. Това
обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Тази
втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването
на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ ще произведе
ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл е постановено
по реда на чл.290 ГПК решение
№43/10.02.2014г. по гр.д. №4082/2013г. на ВКС, ІV Г.О.. Поради
горните съображения правилни са изводите на първата инстанция, че от значение
за прекратяването на трудовото правоотношение между страните е заповед №319/25.10.2012г., с която на ищеца
- Д.Н.В. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, доколкото връчването на същата поражда
целения ефект - прекратяване на трудовото правоотношение, а заповед №336/14.11.2012г., с която е прекратено на
основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ трудовото правоотношение на ищеца - Д.Н.В. има само декларативно, но не
и контитутивно действие, респективно датата на
нейното връчване на ищеца е
правноирелевантно относно въпроса за началната дата на
прекратяването на трудовото правоотношение между страните. В случая противно на поддържаното
от въззивника-ответник по делото не са ангажирани доказателства досежно датата,
на която е бил уведомен ищеца за заповед
№319/25.10.2012г., с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. По делото е приета товарителница №0870725 от 02.11.2012г. на куриерска служба Стар Пост, от която е видно, че процесната заповед №319/25.10.2012г. е изпратена до
ищеца на посочения
адрес, но е направено отбелязване, че пратката е недоставена, тъй като адресатът не е открит. Други доказателства
относно направени опити от работодателя за връчване на ищеца на процесната заповед №319/25.10.2012г. не са представени. От друга
страна съдът намира да посочи, че в подадените от ищеца по делото
молби-уточнения от 23.06.2014г., от 01.07.2014г., от 01.08.2014г. и от
29.10.2014г. се признава факта, че е получил с куриер на 27.11.2012г. заповед
№336/14.11.2012г. на изпълнителни директори на “О.б.б.” АД, с която е прекратено
трудовото му правоотношение, която обаче заповед има само констативен характер. Липсва признание от страна на ищеца относно факта, че е получил,
респективно че е бил уведомен за заповед
№319/25.10.2012г., с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, с която именно заповед е
постигнато правното действие на прекратяване на трудовото му правоотношение. Във
всички подадени от ищеца молби изрично се сочи обстоятелството, че не е
запознат със съдържанието и не му е връчвана заповед №319/25.10.2012г., с която е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“. След като в хода на
производството пред първата инстанция при доказателствена тежест за ответника-
работодател не са
ангажирани доказателства да е връчена на ищеца преди завеждане на исковата молба заповед №319/25.10.2012г., респективно се налага извода,
че не е изтекъл двумесечният преклузивен срок преди завеждане на исковата
молба. Предявените искове са допустими и СРС като ги е разгледал по същество не
е допуснал процесуално нарушение в хода на производството пред първата
инстанция.
По доводите, касаещи материалната
незаконосъобразност на оспореното решение съдът приема следното:
Дисциплинарната отговорност е
отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя
по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя. Тази отговорност се
реализира чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след
като бъдат изслушани или приети обясненията на работника, или служителя по
отношение на дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана заповед, в
която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и
законният текст, въз основа на който се налага.
В конкретния случай страните не спорят, че оспорената заповед за
уволнение е издадена от компетентен орган и наказанието е наложено в рамките на преклузивния срок по чл.194, ал.1 от КТ. Неоснователни
са възраженията и доводите на въззивника-ответник за спазване на
изискванията на чл.193 КТ. Съгласно
чл.193, ал.1
от КТ преди налагане на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да
изслуша работника /служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и
оцени посочените доказателства. Разпоредбата не съдържа правила за формално
иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на
работодателя до работника/служителя за даване на обяснения
за нарушение на трудовата дисциплина (решение №237 от 24.06.2010г. на ВКС, ІV Г.О. по
гр.д. №826/2009г.). Съгласно задължителните
разяснения, дадени с решение №432/26.05.2010г. по гр.д. №1322/2009г. на
ВКС, ІІІ Г.О.,
постановено по реда на чл.290 ГПК, преди налагане на дисциплинарно наказание съществен
елемент от дисциплинарната процедура е задължението на работодателя да изслушва
или приеме писмените обяснения на нарушителя. Обясненията следва да бъдат
поискани в рамките на дисциплинарното производство и по повод решаването на
въпроса за дисциплинарното наказание. Затова, когато работодателят уведомява
служителя за започналата срещу него дисциплинарна процедура по налагане на
дисциплинарно наказание, е длъжен да посочи точно нарушенията, за които иска
предварително неговите обяснения. Това дава възможност на работодателя за
допълнителна оценка на събраните доказателства и възможност да прецени
отношението на служителя към нарушението, а по отношение на служителя писмените
обяснения, респ. изслушването, се явява единственото в рамките на
дисциплинарната процедура средство за защита. Неизпълнението на задължението на
работодателя, произтичащо от нормата на чл.193, ал.1 КТ, е абсолютно основание за отмяна на заповедта за
дисциплинарно уволнение на лицето, без да е необходимо съдът да навлиза в
разглеждането на спора по същество.
В конкретния случай правилно е
преценено от първоинстанционния съд, че при доказателствена тежест за
работодателя не са ангажирани доказателства за спазването на процедурата по чл.193, ал.1 от КТ. По делото
е приложено искане на
работодателя от 09.10.2012г. до ищеца -Д.Н.В. за обяснения съгласно чл.193 КТ, по въпроса уведомяван ли е за
необходимостта от явяването му на 03.10.12г. и 04.10.2012г. в дирекция «Сигурност и охрана» и причините за
неявяване. По
делото липсват доказателства
за надлежно връчване на ищеца на искането на работодателя от 09.10.2012г., като видно от приета разписка на изпратеното чрез Бул пост писмо същата е оформена като «непотърсена». Няма ангажирани други доказателства в
подкрепа на твърдението на въззивника, че е изпълнил своето правно задължение да поиска обяснения от ищеца за
извършените от него нарушения на трудовата дисциплина, за които му е наложено
най-тежкото дисциплинарно наказания - уволнение. В случая въззивника не навежда доводи,
че обясненията на работника или служителя не
са били изслушани или дадени по негова вина, т.е. не твърди обстоятелства
очертаващи хипотезата на чл.193, ал.3 от КТ,
предвид на което съдът не я обсъжда. Следователно в процесния случай при съвкупен анализ на събраните
доказателства се налага извода, че не е била спазена от работодателя процедурата по искане на
обяснения в рамките на образуваното дисциплинарно производство, което е основание за отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение” на формално основание,
без да се разглежда спора по същество по аргумент от чл.193, ал.2 от КТ.
Уважаването на иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ
обуславя и основателността на предявения акцесорен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност.
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за присъждането на
обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, така постановеното съдебно
решение се явява правилно и законосъобразно. Във въззивната жалба няма наведени
конкретни доводи за незаконосъобразност на решението в частта, в която е уважен
предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ във вр. чл.225, ал.1 КТ, предвид на което съдът препраща
към мотивите изложени от СРС, които счита за законосъобразни, обосновани при
правилна преценка на събраните доказателства и при правилно тълкуване и
прилагане на закона и трайно установената съдебна практика. Правилно е преценено от
първостепенния съд, че при предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение
по чл.344, ал.1, т.3 КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ ищецът носи доказателствена
тежест за установяване на факта за оставяне без работа доколкото от доказването
му се обуславя основателността на така заявената искова претенция. В тази
насока е приетото разрешение по ТР №6 от 15.07.2014г. по тълк. дело №6/2013г., ОСГК на ВКС, че при предявен иск по чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. чл.225, ал.1 КТ доказателствената тежест да
установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал
трудово възнаграждение, е на ищеца. В случая ищецът по категоричен начин е установил с оглед
ангажираните пред първата инстанция доказателства, че през периода, за който е
уважен иска - 14.11.2012г. до 14.05.2013г., не е полагал труд при друг
работодател. При това положение предявеният иск се явява основателен за
посочения период.Досежно размера на иска правилно е преценено от първоинстанционния
съд, че размерът на дължимото обезщетение следва да е определи върху последното
получено брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец в съответствие
с нормата на чл.228 от КТ. В тази връзка правилно при съобразяване с диспозитивното
начало в гражданския процес СРС е уважил предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1,
т.3 КТ вр. чл.225, ал.1 КТ за сумата от 11568.00 лв., представляваща обезщетение за оставяне без работа вследствие незаконното уволнение за
периода от 14.11.2012г. до 14.05.2013г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 21.10.2013г. до окончателното й изплащане.
По иска с
правно основание чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД съдът приема следното:
Обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ безусловно се дължи към
датата на уволнението на работника или служителя независимо от
законосъобразното му извършване (решение №623/24.06.2002г. по гр.д. №933/2001г. на ВКС, ІІІ Г.О.). За да бъде уважен осъдителният иск по чл.224, ал.1 от КТ, трябва да е налице
прекратено трудово правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал
полагащия му се платен годишен отпуск за период от време, предхождащ
прекратяването на трудовото правоотношение. В конкретния случай не се спори от страните, а и от представени
доказателства по делото се установява, че ищецът по този иск към датата на
прекратяване на трудовото му правоотношение не е ползвал 4 работни дни платен
отпуск за 2012г.. При изчисляване на размера на дължимото обезщетение
първоинстанционният съд правилно е кредитирал заключението на приетата
съдебно-счетоводна експертиза, в което е посочено, че същото възлиза на 336.12
лв.. Неоснователен е доводът на въззивника, че на ищеца не е изплатено
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 4 работни дни поради дължими от служителя
суми към работодателя в по-голям размер и извършено прихващане. В случая
единствен правнорелевантен факт досежно дължимостта от работодателя на обезщетение
по чл.224, ал.1 от КТ е дали ищецът към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение
е ползвал полагащия
му се платен годишен отпуск за период от време, предхождащ прекратяването на
трудовото правоотношение. В случая с оглед констатациите в приетата съдебно-счетоводна експертиза е
установено по несъмнен начин, че ищецът към датата на прекратяване на трудовото
му правоотношение не е ползвал 4 работни дни платен отпуск за 2012г., предвид
на което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес искът по чл.224,
ал.1 от КТ правилно е уважен до размера, за който е предявен. Относно иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД във въззивната жалба
няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност и поради факта, че
съдът е обвързан само с доводите в жалбата /по аргумент на чл.269 от ГПК/ и при
липса на такива препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Поради съвпадение на крайните
изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение в обжалваните
части като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора в
настоящото производство основателна е претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на направени пред въззивната инстанция разноски. Направеното от
въззивника-ответник, чрез процесуален представител възражение за прекомерност
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско
възнаграждение от въззиваемия съдът счита за неоснователно. В случая
претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 800.00 лв. не е завишено и съответства на нормативно определените
размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при отчитане на броя на предявените искове и вида
на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на
въззиваемия. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззивникът-ответник
дължи да заплати на въззиваемия-ищец сторените във въззивното производство разноски
в размер на сумата
от 800.00 лв. представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №15916 от 24.01.2017г., постановено по гр.дело №43786/2013г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА “О.Б.Б.” АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***;
да заплати на Д.Н.В., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 800.00 лв. /осемстотин
лева/, представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./