Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.11.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Яначкова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
мл. съдия Нора Маринова
при секретаря В.И., като разгледа докладваното от младши съдия Маринова гр.д. № 3455 по описа на съда за 2014г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответника Е.Б.Т. срещу решение
от 28.11.2013г., постановено по гр.д. № 42583/2011г. на СРС, 62 състав, в частта,
с която жалбоподателката е осъдена да заплати на съделителя П.Д.К. сумата от 31100 лв., представляваща
равностойността на дела на съделителя от делбения имот, ведно със законната лихва от влизане на
решението в сила, в частта, с която е осъдена да заплати по реда на чл. 344,
ал. 2 ГПК на П.Д.К. сумата от *5,60 лв. за периода от 18.09.2013г. до
28.11.2013г., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в
сила, както и да му заплаща сумата от 163 лв. месечно, считано от 29.11.2013г.,
представляваща месечен наем за лишаване от ползване, ведно със законната лихва
върху всяко месечно плащане до окончателното изплащане. Решението е обжалвано
от съделителката и по отношение възложените в нейна тежест
държавна такса за делбеното производство в размер на
1244 лв. и разноски за съдебно-техническа експертиза, платени изцяло от другата
страна, които съобразно припадащата й се част, са определени на 150 лв.
Оплакванията в жалбата са за необоснованост на заключението на приетата по делото съдебно-техническата експертиза по отношение на оценката на делбения имот, определена само въз основа на външен оглед на имота и по косвени белези. На следващо място жалбоподателката счита, че постановените привременни мерки за осъждането й да заплаща на другия съделител определените в решението суми до окончателното извършване на делбата са в противоречие с представените по делото доказателства (нотариална покана), от които е видно, че жалбоподателката не е отказвала достъп до имота на другия съделител, но същият не е предприел постъпки за ползването му. Оспорва определения размер на средномесечния наем, който е осъдена да заплаща на съделителя К. срещу ползването на делбения имот, като счита, че моментът, от който следва да заплаща тези суми е влизането в сила на решението по втора фаза на делбата. Намира за неправилно определен дължимия от нея размер на държавната такса за производството, изчислен въз основа на необоснованото заключение на съдебно-техническата експертиза, както и за неправилно осъждането й да заплати разноски за експертизата предвид допускането й по искане на другата страна по делото.
Ответникът по жалбата П.Д.К. оспорва въззивната жалба. Счита, че не са налице визираните в нея нарушения при постановяване на първоинстанционното решение.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 2 ГПК ответникът по жалбата (ищец в първоинстанционното производство) П.Д.К. е подал насрещна въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частта по избрания способ за извършване на делбата чрез възлагане на имота на ответницата по реда на чл. 349, ал. 1 ГПК, в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствената му ½ идеална част от делбения имот в размер на *05,50 лв. за периода от 14.06.2011г. до 18.11.2013г., както и в частта, с която е определено съделителката да му заплаща сума, равна на средномесечния наем съответно на дела му в имота, от 18.09.2013г. до окончателното извършване на делбата. Счита, че такова плащане му се дължи от 14.06.2011г., когато е поканил писмено ответницата да му заплаща претендираното обезщетение с нотариална покана или най-късно от 10.10.2011г. – датата на подаване на исковата молба, в която се съдържа искане за заплащане на обезщетението. Прави искане при решаване на спора по същество съдът да се произнесе по искането му за изнасяне на делбения имот на публична продан предвид установената по делото неподеляемост на същия. Претендира разноски за производството съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
В депозиран отговор на насрещната въззивна жалба ответникът Т. намира същата за неоснователна, като се счита, че няма основание за изнасяне на имота на публична продан, тъй като с бракоразводното решение й е предоставено ползването на делбения имот. В съдебно заседание претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Възразява срещу претендирания размер на адвокатско възнаграждение на другата страна с оглед неговата прекомерност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените в жалбата пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК вр. чл. 34 ЗС във фазата по извършване на делбата.
Производството пред въззивната инстанция има за предмет първоинстанционното решение в частта по определения способ за извършване на делбата, по заявените от ищеца претенции по сметки на основание чл. 346 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС и определението на съда, постановено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК.
Решението в частта, с която на основание чл. 346 ГПК вр. чл. 30, ал. 3 ЗС П.Д.К. е осъден да заплати на Е.Б.Т. сумата от 1981,08 лв., представляваща стойността на извършените в имота подобрения през периода м.11 – м.12.2010г., м.04 – м.05.2012г. и м.04.2013г., като необжалвано е влязло в сила.
Съобразно правомощията си на въззивна инстанция, регламентирани в чл. 269 ГПК, във връзка с които въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, настоящият състав на СГС намира първоинстанционното решение за валидно, а в обжалваните части – за допустимо.
По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, във връзка с доводите в които съдът намира следното:
По способа за извършване на
делбата:
С влязло в сила решение от 25.01.2012г. по гр.д. № 42583/2011г. на СРС, 62 състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение от 01.06.2012г., е допуснато да се извърши делба между П.Д.К. и Е.Б.Т. върху следния недвижим имот: апартамент № *, находящ се в гр. *************“, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с обща застроена площ 84,42 кв.м., заедно с припадащото се избено помещение № 2 и 4,668 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, с идентификатор 68134.4334.352.1.*, при съседи с идентификатори - на същия етаж: 68134.4334.352.1.54, 68134.4334.352.1.36; под обекта – няма; над обекта: 68134.4334.352.1.39, при квоти ½ идеална част за всеки от съделителите.
В първото съдебно заседание след допускане на делбата съделителката Т. е направила искане за възлагане на делбения имот на основание чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като с решението за развода на същата е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, и ответницата не притежава друго жилище, което е уважено с обжалваното решение, като при установена с експертиза неподеляемост на имота съдът го е поставил в дял на ответницата и я е осъдил да заплати на съделителя П.К. за уравнение на дела му сумата от 31100 лв., ведно със законната лихва от влизане на решението в сила.
Установява се от приетото като доказателство по делото влязло в сила решение от 30.03.1999г. по гр.д. № 1613/1997г. по описа на СРС, Брачна колегия, 82 състав (прието като доказателство по делото), че сключеният на 20.04.1980г. между Е.Б. К. и П.Д.К., брак е прекратен, като отглеждането и възпитанието на родените от брака деца – А., роден на ***г. и М., роден на ***г., е предоставено на майката, на която е предоставено и ползването на семейното жилище, находящо се в гр. *************, ап. *.
С представена по делото декларация за семейно и материално положение и имотно състояние от 18.09.2013г., Е.Б.Т. е декларирала под страх от наказателна отговорност, че притежава единствено ½ ид.ч. от апаратамента, предмет на делбеното производство.
На въззивната инстанция е уважено доказателственото искане на ответницата за назначаване на повторна СТЕ, която да определи средната пазарна стойност на делбения имот след извършване оглед на имота, обосновано с допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, и предвид направеното оспорване на първоначалната СТЕ. От заключението на изготвената повторна СТЕ, се установява, че средната пазарна стойност на делбения имот е 66870 лв. Настоящият съдебен състав кредитира заключението на тази експертиза като обосновано, и даващо компетентен отговор на поставената задача – същата е изготвена след извършен оглед на имота и при съобразяване на редица фактори, влияещи върху пазарната му стойност – местоположение, конструкция, година на построяване, големина, разположение и състояние на имота. При изготвянето на заключението е използван методът на непосредствено сравнение с аналогични по вид и големина имоти в нови сгради, като е приложен корекционен коефициент, който да отчете отклоненията спрямо характеристиките на оценявания имот, с оглед на което съдът намира направеното в съдебно заседание от ответницата оспорване оценката на имота за неоснователно.
С оглед на така събраните доказателства по делото съдът намира, че първоинстанционното решение е неправилно в частта по избрания способ за извършване на делбата при съответно оплакване в насрещната въззивна жалба за това. За да стигне до този извод, въззивният съд намира следното:
В настоящия случай делбеният имот представлява жилище, придобито от страните по време на брака им по силата на договор за покупко-продажба, в режим на СИО, прекратена с развод.
Съгласно разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, и бившият съпруг на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравни дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари.
Следователно за поставяне на неподеляемото жилище в дял на бившия съпруг в тази хипотеза е необходимо освен изрично искане в този смисъл бившият съпруг да няма друго жилище, което не е спорно по делото, както и на същия да е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака. Във връзка с последното изискване е необходимо родителските права да се упражняват и фактически, т.е. детето да не е навършило пълнолетие и освен това да живее при онзи родител, на когото упражняването на родителските права е предоставено с решение. Непълнолетието на родените от брака деца като юридически факт и материалноправна предпоставка за възлагане следва да е налице към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция съобразно приетото в т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2004г. от 19.05.2004г. по гр.д. № 1/2004г. на ОСГК на ВКС.
По делото се установи, че родените от брака на страните деца (А., роден на ***г. и М., роден на ***г.), упражняването на родителските права по отношение на които е предоставено на ответницата с решението за развод, са навършили пълнолетие към датата на приключване на устните състезания на първа инстанция – 28.11.2013г. (същите са били пълнолетни и при подаване на исковата молба за делба), поради което не е била налице една от предпоставките за уважаване на възлагателната претенция на ответницата по чл. 349, ал. 1 ГПК. Следователно и при направени с насрещната въззивна жалба оплаквания във връзка със способа на извършване на делбата, първоинстанционното решение, в частта с която жилището е поставено в дял на ответницата, като същата е осъдена да заплати на ищеца стойността на дела му от имота, е неправилно и следва да бъде отменено.
Вместо това и като се има предвид, че делбеният имот е един и реално неподеляем, както и че не са налице предпоставките за поставянето му в дял на съделителката с възлагателна претенция, същият следва да бъде изнесен на публична продан при определените с решението по допускане на делбата квоти на страните, като този начин е единствено възможният в случая способ за прекратяване на съсобствеността между съделителите.
По отношение искането на ищеца
по сметки:
Предмет на въззивното производство е и първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на ищеца П.К. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответницата да му заплаща обезщетение за лишаване от ползване на собствената му ½ идеална част от делбения имот в размер на *05,50 лв. за периода от 14.06.2011г. до 18.11.2013г.
В насрещната въззивна жалба е направено искане да бъде отменено решението по този иск, но не са въведи конкретни оплаквания за неправилност (доводите касаят произнасянето по определените привременни мерки), поради което в тази част жалбата е бланкетна. С оглед това при установените на първа инстанция във връзка с този иск факти, че в отговор на поканата на ищеца да предостави достъп до имота ответницата е изразила готовност да предостави ползването му при желание от страна на ищеца и след като не установи нарушение на императивна материалноправна норма във връзка с произнасянето на СРС по този иск, настоящият състав намира, че в тази част обжалваното решение е правилно и следва да потвърди.
По определените привременни
мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК:
С първоинстанционното решение съдът е осъдил ответницата Е.Т. да заплати на ответника П.К. на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от *5,60 лв. за периода от 18.09.2013г. до 28.11.2013г., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила, както и да му заплаща сумата от 163 лв. месечно, считано от 29.11.2013г., представляваща месечен наем за лишаване от ползване, ведно със законната лихва върху всяко месечно плащане до окончателното изплащане, като привременна мярка до окончателното извършване на делбата.
Произнасянето на първоинстанционния съд по привременните мерки в обжалвано и от двете страни. Във връзка с изложените в жалбите доводи, съдът взе предвид следното:
По делото не е спорно, че делбеният имот се ползва единствено от ответницата Т. от прекратяването на брака до настоящия момент, както и че не е възможно съвместното ползване на имота от двамата съделители.
При така установените обстоятелства, съдът намира произнасянето на първоинстанционния съд по привременните мерки, за неправилно по отношение размера на присъдените суми и началния момент, от който същите се дължат, при направените в тази връзка оплаквания във въззивната жалба, които са основателни.
Съобразно чл. 344, ал. 2 ГПК с решението по допускане на делбата или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването.
Целта на привременните мерки, постановени по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, е да се обезпечи ползването на делбените имоти съобразно правата на съделителите до окончателното извършване на делбата, а в случай, че такова ползване от всички съделители не е възможно, както е в разглеждания случай, да се определят сумите, които ползващият имота съделител следва да заплаща на лишения от ползването му. Поради тази особеност на привременните мерки да уреждат отношенията между съделителите за времето до приключване на делбеното производство същите имат действие само занапред. В този смисъл началният момент, от който следва да се присъди месечно обезщетение, което единият съделител дължи на другия по време на делбеното производство, е влизане в сила на акта, с който са постановени привременните мерки, а крайният – окончателното приключване на делбеното производство.
С оглед изложеното и съобразно заключението за повторната СТЕ, което определя средния пазарен наем на ½ от процесното жилище в размер на 156,50 лв. (половината от 313 лв.) следва да се определи и дължимото от ответницата на ищеца месечно обезщетение, считано от влизане в сила на определението по чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното извършване на делбата.
Поради изложеното решението на първоинстанционния съд, имащо характер на определение в частта, с която като привременна мярка е определено единият съделител да заплати на другия сумата от *5,60 лв. за периода от 18.09.2013г. до 28.11.2013г., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила, както и да му заплаща сума над размер от 156,50 лв. до 163 лв. месечно и за периода от 29.11.2013г. до влизане в сила на определението, постановено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, представляваща месечен наем за лишаване от ползване, ведно със законната лихва върху всяко месечно плащане до окончателното изплащане, следва да бъде отменено, а в останалата част, с която ответницата Т. е осъдена да заплаща на ищеца К. сума до размера от 156,50 лв. за периода от влизане в сила на определението по привременните мерки до окончателното извършване на делбата решението следва да бъде потвърдено.
По разноските за делбеното производство:
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която съделителите са осъдени да заплатят по сметка на СРС държавна такса в размер на 1244 лв., като вместо това всеки съделител бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 13*,40 лв. – държавна такса, определена като 4% от стойността на дела им в делбения имот в размер на 33435 лв. при определена средна пазарна цена на целия имот от 66870 лв. съобразно заключението на повторната СТЕ.
Оплакването, инкорпорирано във въззивната жалба по отношение на възложените в тежест на ответницата разноски за допуснатата на първа инстанция съдебно-техническа експертиза в размер на 150 лв., има характер на искане за изменение на решението в частта за разноските, компетентен да се произнесе по което е районният съд, с оглед на което след влизане в сила на решението делото следва да му бъде изпратено за провеждане на процедурата по чл. 248 ГПК.
По разноските за въззивната инстанция:
Страните си дължат заплащане на
направените за въззивното производство разноски по
общите правила съобразно изхода на делото на тази инстанция.
Жалбоподателката Е.Т. претендира заплащане на разноски за въззивната инстанция в размер на 628,22 лв. – държавна такса и 300 лева – депозит за СТЕ, от които следва да й се присъди сумата от 150 лв. – половината от платения депозит за СТЕ, съответен на задачата за определяне на средния пазарен наем на делбения имот, по отношение на който размер въззивната жалба е основателна.
Въззивният съд намира, че доколкото Т. е обжалвала единствено възприетата на първа инстанция стойност на делбения имот, съобразно която е определена сумата, която същата е следвало да заплати на другия съделител за уравнение на дела му, подадената от нея въззивна жалба няма за предмет способа за извършване на делбата, поради което дължимата държавна такса не се равнява на внесената сума от 622 лв. съобразно стойността на дела й, а следва да се определи по правилата на чл. 18, ал. 1 вр. ал. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 40 лв. За горницата над тази сума до внесената от жалбоподателката държавна такса от 622 лв., или за сума в размер на 582 лв. следва да бъде върната като недължимо внесена.
На ответника по въззивната жалба, подал и насрещна въззивна жалба – П.Д.К. следва да бъде присъдено част от претендираното адвокатско възнаграждение, цялото в размер на 1000 лв., равна на сумата от 167 лв. Съдът намира, че тази сума е съответна на изхода на делото пред настоящата инстанция с оглед частичната основателност на насрещната въззивна жалба единствено по отношение на способа за извършване на делбата. При липса на изрично разграничение съдът намира, че уговореното глобално възнаграждение в размер на 1000 лв. включва изготвяне на отговор на въззивната жалба, насрещна въззивна жалба и процесуално представителство по делото, като половината от възнаграждението е уговорено за изготвяне на отговора на въззивната жалба, за което на ищеца не се дължат разноски предвид основателността на въззивната жалба, а другата половина е уговорено за изготвяне на насрещна въззивна жалба, която е частично основателна във връзка с едно от трите оплаквания в нея, поради което на ищеца се дължат съответни на тази част разноски от половината от уговореното възнаграждение. При това положение и с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото пред настоящата инстанция неоснователно се явява възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от съделителката Т..
Съдът констатира, че съделителят П.К. не е внесъл по сметка на СГС дължимата по насрещната въззивна жалба държавна такса за въззивно обжалване във връзка с обжалвания от него способ за извършване на делбата в размер на 622 лв. съобразно чл. 18, ал. 1 от Тарифата, като с оглед основателността на жалбата му по способа тази сума следва да бъде възложена в тежест на другата страна, която следва да бъде осъдена да внесе посочената сума по сметка на СГС на основание чл. 77 ГПК.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение от 28.11.2013г., постановено по гр.д. № 42583/2011г. на СРС, 62 състав, в частта, с която на основание чл. 349, ал. 1 ГПК в дял на Е.Б.Т., е поставен допуснатия до делба недвижим имот, и същата е осъдена да заплати на П.Д.К. за уравнение на дела му сумата от 31100 лв., ведно със законната лихва от влизане на решението в сила, както и в частта, с която Е.Б.Т. е осъдена да заплати на П.Д.К. на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от *5,60 лв. за периода от 18.09.2013г. до 28.11.2013г., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила, както и да му заплаща сума над размера от 156,50 лв. до 163 лв. месечно и за периода от 29.11.2013г. до влизане в сила на определението, постановено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, представляваща месечен наем за лишаване от ползване, ведно със законната лихва върху всяко месечно плащане до окончателното изплащане, а също и в частта, с която съделителите са осъдени да заплатят по сметка на СРС държавна такса в размер на 1244 лв. всеки, като вместо това постановява:
ИЗНАСЯ НА ПУБЛИЧНА ПРОДАН на основание чл. 348 ГПК допуснатия до делба недвижим имот: апартамент № *, находящ се в гр. ***********, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с обща застроена площ 84,42 кв.м., заедно с припадащото се избено помещение № 2 и 4,668 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, с идентификатор 68134.4334.352.1.*, при съседи с идентификатори - на същия етаж: 68134.4334.352.1.54, 68134.4334.352.1.36; под обекта – няма; над обекта: 68134.4334.352.1.39, като получената при публичната продан цена се разпредели между страните както следва: ½ идеална част за П.Д.К. и ½ идеална част за Е.Б.Т..
ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.11.2014г., постановено по гр.д. № 42583/2011г. на СРС, 62 състав, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от *05,50 лв. за периода от 14.06.2011г. до 18.09.2013г., както и с което Е.Б.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплаща на П.Д.К., ЕГН **********, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сума до размер на 156,50 лв. месечно срещу ползването на имота от датата на влизане на настоящото определение в сила до окончателното извършване на делбата.
ОСЪЖДА П.Д.К., ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр. ************, да заплати на основание чл. 355 ГПК по сметка на СГС сумата от 13*,40 лв., представляваща държавна такса по делото за делба, съобразно дела му от съсобствеността.
ОСЪЖДА Е.Б.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на основание чл. 355 ГПК по сметка на СГС сумата от 13*,40 лв., представляваща държавна такса по делото за делба, съобразно дела му от съсобствеността.
ОСЪЖДА П.Д.К., ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр. ************, да заплати на Е.Б.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 150 лв. – разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е.Б.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на П.Д.К., ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр. ************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 167 лв. – разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е.Б.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на СГС сумата от 622 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.
Да се върне на Е.Б.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, недължимо внесената държавна такса за въззивното производство в размер на 580 лв., внесена с платежно нареждане от 17.01.2014г.
Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, с изключение на произнасянето на съда по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК по привременните мерки, в която част решението има характер на определение, което не подлежи на касационно обжалване по аргумент от разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК.
След влизане в сила на
решението делото да се изпрати на СРС за произнасяне по обективираното
във въззивната жалба на Е.Б.Т. искане по реда на чл.
248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.