Р Е Ш Е Н И Е №
23.08.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и девети юни две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
2484 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 155747 от 21.07.2020 г. по гр.д. № 74733/2015 г. Софийски
районен съд, 54 състав осъдил „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, да заплати
на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 5 778.90
лв., представляваща неплатена част от възнаграждение по договор за изработка,
обективиран във фактура № **********/21.06.2011 г., сумата 17 171.10 лв.,
представляваща неплатена част от възнаграждение по договор за изработка,
обективиран във фактура № **********/28.12.2012 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2015 г., до окончателното
изплащане на вземането, и отхвърлил предявения от „С.“ ЕООД, ЕИК ******,
срещу „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 19 621.10 лв., представляваща дадена
на отпаднало основание сума – платена цена по договор за цесия от 02.10.2012 г.,
дължима с оглед неговото разваляне. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 780.55 лв. – разноски
съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът – да заплати на ответника
разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на 1013.98 лв.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.
Ищецът „С.“ ЕООД обжалва решението в частта, с която искът с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отхвърлен, с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Районният съд отхвърлил иска като приел, че ищецът не е доказал
извършено прихващане на сумата 19 621.10 лв., не уведомил за прихващането
ответника и такова изявление не било достигнало до него, което възражение не
било въведено в предмета на делото от ответника. В договора за цесия било
уговорено сумата да бъде прихваната от друго задължение на ответника към ищеца,
и алтернативно – плащане на сумата от ищеца. С исковата молба се претендирало,
че сумата е прихваната, а с отговора на исковата молба ответникът не оспорил
извършеното прихващане, твърдял само, че ищецът не му е платил сумата по
договора за цесия. По делото били доказани предпоставките на чл. 55, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. Установило се, че цената по договора за цесия от 19 621.10 лв. е
прихваната от други парични задължения на ответника, което се доказвало от
приетата молба за потвърждение на вземания към 31.12.2014 г. Впоследствие
страните подписали и погасителен план от 17.04.2015 г., с който ответникът се
задължил да заплати на ищеца сумата 34 029.70 лв., като вследствие проведените
преговори било договорено прихващане по фактура № 951/21.06.2011 г. за
25 050 лв., остатъкът по която бил предмет на първия иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Погасителният план и потвърждението на вземания били подписани от
управителя на ответното дружество, а последното не доказало заявеното оспорване
на автентичността им. Ищецът бил изправна страна по договора за цесия и имал
право да развали договора поради неизпълнението на задълженията на
ответника-цедент за уведомяване на цедирания длъжник по чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от
договора за цесия, което ищецът направил с уведомление, получено на 05.08.2015
г. С изтичане на дадения 7-дневен срок на 13.08.2015 г. договорът за цесия бил
развален и сумата подлежала на връщане като получена на отпаднало основание. По
тези и други съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи иска по чл.
55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във
въззивното производство е представен списък по чл. 80 ГПК към въззивната жалба.
Насрещната страна „П.– Б.“ ЕООД с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата на ищеца и моли съда да
потвърди решението в атакуваната част като правилно.
С подадената от ответника „П.– Б.“ ЕООД въззивна жалба първоинстанционното
решение се обжалва в частта, с която исковете с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. По делото не било спорно сключването на процесните два договора
за изработка и изпълнението на задълженията по тях от изпълнителя. Ответникът
твърдял, че е платил дължимите възнаграждения за приетата работа. В хода на
делото представил банкови извлечения за извършените плащания. Заключението на ССЕ
установило, че в счетоводството на ответника няма неплатени задължения по
процесните фактури към ищеца. Заключението било оспорено в частта му, че
„разликата между данните за извършените плащания при ищеца и при ответника се
дължи на факта, че ответното дружество не е осчетоводило фактура №
1201/17.10.2012 г. на стойност 42 375.60 лв. Тази фактура била издадена от
ищеца за постъпило на същата дата плащане на същата сума ...“. Тази фактура не
била предмет на спора, нямало налични данни с какъв предмет е и явно не била
осчетоводена от ответника поради неизпълнена сделка и „други подобни“.
Неправилно съдът приел, че ответникът не е представил доказателства за плащане
на остатъка от възнагражденията, без да обсъди представените банкови
извлечения, като превратно тълкувал и заключението на ССЕ. Страните били в
дълги търговски отношения и много от извършените плащания от ответника не били
с посочени номера на фактурите. Според чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника
кое от няколко еднородни задължения погасява обвързвал кредитора. Видно било,
че ответникът е погасявал и стари задължения, имало и споразумения за плащане.
Представените салда по контрагенти, погасителен план били оспорени от ответника,
същите не притежавали белезите нито на официален, нито на частен документ и не
се ползвали с доказателствена стойност досежно съдържанието им. Не било ясно от
кого изхождат, имало добавки на ръка и били нечетливи и т.н. Оспорена била
тяхната истинност, а районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила
отхвърлил искането на ответника по чл. 183 ГПК за представяне на оригиналите на
документите, посочени в отговора на исковата молба. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него част и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени
бележки от 28.06.2022 г.
Въззивните жалби са процесуално
допустими като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 778.90 лв.,
представляваща неплатен остатък от възнаграждение по договор за изработка,
обективиран във фактура № **********/21.06.2011 г.;
с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 17 171.10 лв.,
представляваща неплатен остатък от възнаграждение по договор за изработка,
обективиран във фактура № **********/28.12.2012 г.,
и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 19 621.10 лв.,
получена от ответника на отпаднало основание поради разваляне на сключен между
страните договор за цесия от 02.10.2012 г.
Претендирана е и законната лихва от подаване на исковата молба до
плащането.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил исковете по чл. 266, ал. 1 ЗЗД с възражение, че е платил възнагражденията,
като е релевирал и евентуално възражение за погасяване по давност на вземането
по фактура № **********/21.06.2011 г. По иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД е релевирал възражение, че няма представени доказателства за плащане
от ищеца на цената по договора за цесия. Разваляне на договора не било
настъпило, тъй като ищецът бил неизправна страна. Поради това е искал
отхвърляне на исковете.
По отношение на приложените към исковата молба доказателства е заявил, че оспорва
погасителния план от 17.04.2015 г., тъй като от него не ставало ясно какъв е
този погасителен план, за какво става въпрос, кой на кого следва да погасява и
т.н. Искал е задължаване на ищеца по реда на чл. 183 ГПК да представи
оригиналите на договора за цесия и погасителния план.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, но въззивният съд го намира за частично по следните съображения:
По исковете с правно основание чл. 266,
ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната
– да плати възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и
възмезден.
В случая между страните не е било спорно и по делото се установява, че
между тях са били сключени процесните два договора за изработка, че работата е
извършена от ищеца и приета от ответника без възражения, поради което и
последният дължи плащане на уговорените възнаграждения. Спорен пред настоящата
инстанция (доколкото не се поддържа евентуалното възражение за погасяване по
давност на вземането по първата фактура) е само въпросът заплатени ли са от
ответника претендираните остатъци от възнагражденията по двата договора.
Както е посочил въззивният съд и в определението си по чл. 267 ГПК, районният
съд не е допуснал твърдяното от въззивника-ответник съществено процесуално
нарушение, като не задължил ищеца да представи оригиналите на договора за цесия
и погасителния план. Задължаването по реда на чл. 183 ГПК не е самоцелно. За да
бъде задължена страната да представи оригинала на документа, представен в
заверен препис, насрещната страна следва да оспорва истинността на документа
или неговото съществуване, а в случая с отговора на исковата молба такова
оспорване не е заявено. Поради това приетите като доказателства погасителен
план от 17.04.2015 г. и договор за цесия следва да се ценят като автентични.
При доказателствена тежест за ответника съгласно правилото на чл. 154, ал.
1 ГПК, същият не е доказал плащане на претендираните части от възнагражденията.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ се установява,
че от дължимото възнаграждение по договора за изработка, обективиран във
фактура № 951/21.06.2011 г. от 35 190 лв. с ДДС ответникът е извършил плащания
на стойност от 10 140 лв. (с платежни нареждания от 11.07.2011 г. и от
13.06.2012 г.), като е останало да дължи сумата 25 050 лв., а от дължимото
възнаграждение по договора за изработка, обективиран във фактура № 1243/28.12.2012
г. от дължимото възнаграждение от 52 600 лв. с ДДС е платил 35 428.90 лв.,
като е останало да дължи сумата 17 171.10 лв. Вещото лице от ССЕ изрично е
посочило, че е взело предвид представените от ответника извлечения от банковите
му сметки. Така установеното от заключението напълно съответства на посоченото
в приетите погасителен план от 17.04.2015 г., подписан от представителите на
двете дружества и неоспорен в срока по чл. 131 ГПК относно неговата
автентичност, както и на дописването в молба за потвърждение на
вземания/задължения, изходящо от управителя на ответното дружество Данчо Гюров.
Молбата е оспорена от ответника с твърдение, че не било ясно от кого изхожда и
била със зачерквания и дописвания. Под дописването в молбата-потвърждение ясно
е посочено от кого изхожда – Данчо Гюров, управител на ответното дружество, а
във връзка с откритото производство по реда на чл. 193 ГПК ответникът не е
ангажирал доказателства, поради което документът следва да се цени като
автентичен. Ценен по реда на чл. 178, ал. 2 ГПК съвкупно с останалите събрани
по делото доказателства, този документ представлява признание от ответника чрез
законния му представител за дължими на ищеца към края на 2014 г. 34 029.70
лв. от посочените от ищеца в молбата 53 650 лв. Сумата от 53 650 лв.
кореспондира и с посочената като дължима сума по двете процесни фактури в
нотариалната покана, изпратена от ищеца до ответника, а съгласно двустранно
подписания погасителен план от 17.04.2015 г., от дължимите 53 650 лв. е
приспадната сумата 19 621.10 лв. (цената по договора за цесия от
02.10.2012 г.) и е уговорено разсрочено плащане на сумата 34 028.90 лв. В
изпълнение на постигнатото споразумение по погасителния план ответникът е
извършил плащания на първите две вноски от 5 778.90 лв. и 5 650.00
лв., видно и от заключението на ССЕ.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД са основателни. Първоинстанционното решение
в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на
„получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално
договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД изисква съществуване на основанието при получаване на престацията, но след
това същото да е отпаднало с обратна сила, например при унищожаване на
договора, разваляне поради неизпълнение, при настъпване на предвидено
прекратително условие. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо
от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с
обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване.
Съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки,
след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на
основание за задържане на сумата, а при липсата на такова – че е върнал
полученото.
В случая от приетия и неоспорен
договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 02.10.2012 г. се установява, че
ответното дружество (цедент) е прехвърлило на ищцовото дружество (цесионер) вземането
си към „И.К.“ АД (цедиран длъжник) в размер на 19 621.10 лв., произтичащо
от договор за продажба по фактура № **********/21.06.2011 г., срещу цена от
19 621.10 лв. Тълкуването на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от договора за цесия
обуславя извод, че страните са уговорили задължението на цесионера за плащане
на цената да бъде погасено чрез прихващане или чрез плащане по банков път по
посочена банкова сметка ***. С чл. 6 и чл. 8, ал. 1 е уговореното предвиденото
и в закона задължение на цедента да уведоми писмено цедирания длъжник за прехвърлянето
на вземането, а в чл. 9 е уговорено, че цедентът отговаря за съществуването на
вземането по време на прехвърлянето му.
С отговора на исковата молба
ответникът е оспорил цената по договора да е платена от цесионера, а в първото
по делото заседание в първата инстанция, предвид уточнението на ищеца, е
твърдял в счетоводството му да не е отразено такова прихващане.
Въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства – двустранно подписания погасителен план от 17.04.2015 г., молба
за потвърждаване на вземания/задължения, нотариална покана, връчена на
ответника на 12.12.2014 г. и заключение на ССЕ следва несъмнен извод, че
задължението на ищеца – цесионер за плащане на цената по договора за цесия от
02.10.2012 г. е изпълнено чрез прихващане със задълженията на ответника по
двете процесни фактури от 53 650 лв. до размера от 19 621.10 лв. Че
такова съгласие е постигнато се потвърждава и от извършените от ответника след
подписване на погасителния план плащания на първите две вноски от 5 778.90
лв. и 5 650 лв. Ответникът не твърди, а и не е ангажирал доказателства да
е изпълнил задължението си по чл. 6 и чл. 8, ал. 1 от договора за цесия за
изпращане на писмено уведомление до длъжника, нито след отправената му от ищеца
покана (получаването на уведомлението от 05.08.2015 г. по електронна поща не е
оспорено от ответника с отговора на исковата молба) да е предоставил исканото
извлечение от счетоводните регистри на дружеството към датата на подписване на
договора за цесия, от което да е видно съществуването на прехвърленото вземане
с оглед поетото от цедента задължение по чл. 9 от договора. Поради това с
изтичане на дадения от ищеца 7-дневен срок договорът за цесия е развален поради
виновното неизпълнение на ответника-цедент. Получената по договора чрез
извършеното прихващане сума в размер на 19 621.10 лв. е дадена на
отпаднало основание и се дължи връщането й. Ответникът не е ангажирал
доказателства, а и не твърди плащане, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отхвърлен и вместо това въззивният
съд уважи този иск. Това налага отмяна на първоинстанционното решение и в
частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 1 013.98
лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца разноски за първата инстанция в размер на още 1 522.29 лв.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззивника-ищец. Доказано направените такива са в размер на 392.42
лв. – заплатена държавна такса, и 1 400
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното
в представения договор за правна защита и съдействие, или общо разноски в
размер на 1 792.42 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 155747 от 21.07.2020 г., постановено по гр.д. № 74733/2015 г. на
Софийски районен съд, 54 състав в частта,
с която е отхвърлен предявеният от „С.“ ЕООД, ЕИК ******, срещу „П.– Б.“
ЕООД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за
сумата 19 621.10 лв., представляваща дадена на отпаднало основание сума –
платена цена по договор за цесия от 02.10.2012 г., дължима с оглед неговото
разваляне, както и в частта, с която
на основание чл. 78 ГПК „С.“ ЕООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати
на „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, разноски в размер на 1 013.98 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** 124А, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
сумата 19 621.10 лв. (деветнадесет
хиляди шестстотин двадесет и един лева и 10 стотинки), дадена на отпаднало
основание – по развален договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 02.10.2012
г., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба на
01.12.2015 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖАДАВА решение № 155747 от 21.07.2020 г., постановено по гр.д. № 74733/2015 г. на
Софийски районен съд, 54 състав в
останалата част, с която „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, е осъдено да
заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД
сумата 5 778.90 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение по
договор за изработка, обективиран във фактура № **********/21.06.2011 г.,
сумата 17 171.10 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение по
договор за изработка, обективиран във фактура № **********/28.12.2012 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2015 г., до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78 ГПК сумата 1 780.55 лв.
– разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „П.– Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** 124А, на основание чл. 78 ГПК сумата от още 1 522.29 лв. (хиляда петстотин
двадесет и два лева и 29 стотинки), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 1 792.42
лв. (хиляда седемстотин деветдесет и два лева и 42 стотинки), представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.