Решение по КНАХД №2128/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 от АПК вр. чл.63в ал.1 от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от И. Д. О., [ЕГН], от гр. Варна, чрез пълномощник – адв. [населено място], против Решение № 893/18.07.2025г. по АНД № 371/2025г. по описа на Районен съд - Варна, с което е потвърден Електронен фиш серия К № 5094340, издаден от ОД на МВР-Варна, с който на лицето за нарушение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на 400 лв., на осн. чл. 189, ал. 4, вр. чл. 182, ал. 1, т .4 ЗДвП.

В касационната жалба се твърди незаконосъобразност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон в резултат на неправилна преценка на доказателствата. Твърди се противоречие в мотивите на ВРС по отношение възражението за изтекла погасителна давност. Обосновават се твърдения, че в случая следва да се прилагат сроковете по чл.34 от ЗАНН, както и че е изтекъл краткият 3-годишен срок по чл.80, т.5 от НК, доколкото не са налице надлежни доказателства за прекъсване на давността. На изложените основания се моли отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отмени процесния наказателното постановление, като явно се има предвид ЕФ. Претендират се съдебно-деловодни разноски.

От ответникът по касация – ОД на МВР – Варна, са депозирани чрез процесуален представител бланкетни писмени бележки, в които касационната жалба се оспорва изцяло и се моли оставяне в сила на решението на ВРС, като постановено при спазване на процесуалните норми и правилно приложение на материалния закон, без обаче да е взето отношение по конкретните оспорвания в жалбата. Отправя се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на ВРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.211 ал.1 от АПК, от страна по делото, за която е налице правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения:

ВРС е бил сезиран с редовна жалба от И. Д. О. срещу ЕФ серия К № 5094340. Съдът е установил като фактическа обстановка, че ЕФ е издаден от ОД на МВР-Варна затова, че на 17.07.2021г. в 23:59 часа, в гр. Варна, по бул. „Васил Левски“ в посока на движение към ж.к. „Чайка“, до п.в с ул. „Мир“ е извършено нарушение за скорост с автомобил „Ауди А7 Спортбек“ с рег. № [рег. номер], установено и заснето с автоматизирано техническо средство CORDON – M2, № MD1194, като при разрешена скорост 50 км./ч. е установена скорост 82 км. /ч., като превишението е З2 км./ч. – нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП. Било установено, че собственик на превозното средство е И. О. и на същата с ЕО е наложена глоба в размер на 400 лв. за нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП на основание чл. 189, ал. 4, вр. чл. 182, ал. 1, т. 4 от ЗДвП. ЕФ бил връчен на 09.01.2025 г.

Съдът е посочил, че описаната фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства, като на практика същата не се и оспорва.

За да потвърди процесния електронен фиш, ВРС е изложил мотиви, че същия съдържа изискуемите съгласно чл.189 ал.4 от ЗДвП реквизити; нарушението е установено с мобилно автоматизирано техническо средство или система, което е било валидно, предвид представеното Удостоверение за одобрен тип средство за измерване, както и че устройството е било преминало последваща проверка със съответния протокол. Счел е нарушението за безспорно установено от събраните по делото доказателства, като несъмнено са установени както засечената скорост, така и местоположението и регистрационния номер на автомобила. Приел е санкцията за правилно определена по основание и размер. Във връзка с основните възражения на въззивника е изложил, че в случая не е изтекъл абсолютния давностен срок по чл.81 ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.5 от НК.

Касационната инстанция изцяло споделя изводите на въззивния съд за доказаност на деянието, съобразно събраните по делото доказателства. Последните сочат извършено нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, установено с автоматизираното техническо средство от одобрен тип и преминало метрологичен контрол, а именно превишаване на разрешената скорост с 32 км/ч, след приспаднат толеранс от 3 км. Санкцията е правилно определена, съобразно чл.182, ал.1, т.4 от ЗДвП, като случаят не е маловажен по см.чл.28 от ЗАНН предвид констатираното превишение на скоростта.

Настоящият състав обаче намира за основателно наведеното от касационния жалбоподател възражение, че решението на ВРС е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.

На първо място следва да се посочи, че мотивите на съда макар и пространни са вътрешно противоречиви, което води до неяснота относно волята на съда по отношение основните възражения и достигнатите изводи. Въззивният съд е развил мотиви по отношение на всички давностни срокове в административно-наказателното производство, без да ги обвърже с конкретния случай.

Настоящата инстанция намира за необходимо тук да посочи, че несподеляемо е становището на касатора за приложимост на сроковете по чл.34 от ЗАНН в производството по санкциониране на административно нарушение с електронен фиш. По този въпрос е налице изобилна съдебна практика на административните съдилищата в РБ, която в последните години се уеднакви. Случаите, в които се издава ЕФ, и неговото императивно съдържание са изрично уредени от законодателя с разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП. Сред задължителните реквизити на електронния фиш липсва дата на създаването му (от автоматизирана електронна система). Поради това, освен че при санкциониране на административно нарушение с ЕФ липсва основание за проследяване сроковете по чл.34 от ЗАНН, то обективно липсва и възможност за това.

Най-главният аргумент за неприложимост на сроковете по чл.34 от ЗАНН в случая обаче е, че това са срокове за издаване на правораздавателен акт, като първият от тях касае издаването на АУАН, а вторият – последващото го издаване на НП. За разлика от общия случай на производството по ЗАНН, в случаите по чл.189, ал.4 от ЗДвП директно се издава такъв акт под формата на ЕФ, който не е предшестван от издаване на АУАН. Именно защото в това съкратено производство АУАН не се издава, сроковете по чл.34 от ЗАНН са неприложими – те принципно са концентрирани върху момента на съставяне на АУАН: три месеца/една година от откриване на нарушителя или от извършване на нарушението, и шест месеца след издаване на АУАН.

В случаите по 189, ал.4 от ЗДвП, когато се издава директно правораздавателен акт под формата на ЕФ, е неприложимо изискване за спазване на друг срок освен общия давностен такъв по чл.80, съотв. чл.81 от НК съгл. изричното препращане на чл.11 от ЗАНН, според цитираното от ВРС ТР № 1 от 27.02.2015 г на ОСС на НК на ВКС и ОСС на ІІ колегия от ВАС. Неправилно обаче въззивният съд приема, че тук не е приложим тригодишния давностен срок по чл.80 ал.1 т.5 от НК, а само абсолютната давност по чл.81 ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.5 от НК. Това ще е така само по отношение НП, тъй като за тях се прилагат сроковете по чл.34 от ЗАНН и непълнотата в този закон е само относно абсолютната давност, предвид горните мотиви. При издаден ЕФ тригодишният срок по чл.80, ал.1, т.5 от НК е приложим на общо основание.

В случая нарушението е извършено на 17.07.2021г. С издаването на ЕФ на 05.08.2021г. давността е прекъсната и е започнал нов 3-годишен срок. В преписката е налице справка от АИС „История на прекъсванията в давностния срок“, съгласно която давността по процесния ЕФ е прекъсната на 18.04.2023г. поради „налична обратна разписка от пощенски оператор“.

Доколкото основното възражение на О. е изтекла 3-годишна давност от датата на извършване на нарушението, като се твърди отсъствие на доказателства същата да е била издирвана или търсена на обитавания от нея адрес, чиято адресна регистрация не е променяла, то въззивният съд, който е инстанция по същество, е следвало да събере допълнително доказателства в тази насока. Действително от ответника са изисквани данни, но само за датата на връчване на ЕФ, като е отговорено, че няма такива доказателства. Следвало е обаче да се дадат изрични указания да се представят доказателства установяващи прекъсване на давността на 18.04.2023г., чрез предприети действия по връчване на ЕФ и едва тогава да се извърши преценка дали и кой давностен срок е изтекъл.

Като не е събрал посочените доказателства и не е изложил ясни мотиви по релевантните факти, съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, обуславящи незаконосъобразност на въззивното решение. Последното налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от ВРС. При повторното разглеждане съдът следва да изиска доказателства установяващи прекъсване на давността на 18.04.2023г., чрез предприети действия по връчване на ЕФ, съобразно данните в справката и да даде отговор на релевантните за спора факти, при съобразяване с дадените по-горе указания.

При новото произнасяне въззивния съд следва да се произнесе и за разноските пред настоящата инстанция.

По изложените съображения и на основание чл.221, ал. 2 от АПК, настоящия състав на административния съд като касационна инстанция

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 893/18.07.2025г. постановено по АНД № 371/2025г. по описа на РС-Варна; и

ВРЪЩА делото на РС Варна, за ново разглеждане от друг състав, при спазване на дадените указания.

Решението е окончателно.