Р Е Ш
Е Н И Е N 38
гр. Сливен, 24.02.021 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в
открито заседание на двадесет и четвърти февруари през двехиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
МАРИЯ БЛЕЦОВА
при участието на прокурора ……...………….и при
секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 59 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно
решение № 260071/09.09.2020г. по гр.д. № 5794/19г. на СлРС, ПОПРАВЕНО с
решение № 260306 от 10.12.2020г. по гр.д. № 5794/2019г. на СлРС, с които в цялост, е
ПРОГЛАСЕН ЗА НИЩОЖЕН на
основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД договор за дарение на недвижим имот от
23.08.2019г., обективиран в н.а. № 172, т. ІV, рег. № 10502, д. 617 на нотариус
с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304, дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019г., акт №
161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019г., по силата на който Т.Д.З., ЕГН ********** ***,
Р.Д.Д., ЕГН ********** *** и Д.Д.Д., ЕГН ********** *** са ДАРИЛИ на С.Д.Д. ЕГН
********** ***, собствените си 1/8 ид.ч.
от УПИ № ІХ-534, кв. 32 по плана на гр. Шивачево, целият с площ 1 064 кв.м.,
при граници: изток – УПИ Х-532, УПИ ХІ-531, запад – УПИ VІІІ-533, север –
улица, юг – УПИ ХІV-528, ведно с всички подобрения и трайни насаждения, като привиден, прикриващ договор за
продажба;
ОБЯВЕН Е ЗА ДЕЙСТВИТЕЛЕН,
на основание чл. 17 ал. 1 от ЗЗД договорът за ПОКУПКО ПРОДАЖБА на недвижим имот от 23.08.2019г., обективиран в
н.а. за дарение на недвижим имот № 172, т. ІV, рег. № 10502, д. 617 на
нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304, дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019г.,
акт № 161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019г., по силата на който Т.Д.З., ЕГН **********
***, Р.Д.Д., ЕГН ********** *** и Д.Д.Д., ЕГН ********** *** ПРОДАВАТ на С.Д.Д. ЕГН ********** ***, собствените си 1/8 ид.ч. от УПИ № ІХ-534, кв. 32 по
плана на гр. Шивачево, целият с площ 1 064 кв.м., при граници: изток – УПИ
Х-532, УПИ ХІ-531, запад – УПИ VІІІ-533, север – улица, юг – УПИ ХІV-528, ведно
с всички подобрения и трайни насаждения,
ДОПУСНАТО Е ИЗКУПУВАНЕ на
основание чл. 33 ал. 2 от ЗС на имота, предмет на сделката между Т.Д.З., ЕГН **********
***, Р.Д.Д., ЕГН ********** *** и Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН **********
***, описан в н.а. за дарение № 172, т. ІV, рег. № 10502, д. 617 на
нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304, дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019г.,
кт. № 161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019 г., при
условие, че в едномесечен срок от влизане в сила на решението ищецът П.Д. З.
заплати на ответника С.Д.Д. сумата
от 728, 50 лв.;
ДОПУСНАТО Е ИЗКУПУВАНЕ на
основание чл. 33 ал. 2 от ЗС на имота, предмет на сделката между Т.Д.З., ЕГН **********
***, Р.Д.Д., ЕГН ********** *** и Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН **********
***, описан в н.а. за покупко-продажба № 173, т. ІV, рег. № 10504, д.
618 на нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с
акт № 162, том ХVІІІ, нот.дело № 3189, при условие, че в едномесечен срок от влизане в сила на решението
ищецът П.Д. З. заплати на ответника С.Д.Д.
сумата от 4 500 лв., постановено е, че ако в едномесечен срок от влизане в сила
на решението П.Д. З. НЕ ЗАПЛАТИ посочените суми, на основание чл. 33 ал. 3 от
ЗС решението в частта относно
допуснатото изкупуване ще се счита обезсилено по право и ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца направените разноски по делото в размер на 1007,
94 лв., като е даден на ищеца 6 месечен срок от влизане в сила на решението за
отбелязване на същото в СлВп при СлРС.
Решението, от което неразделна част е станало решението за поправка на ОФГ,
е атакувано с ДВЕ въззивни жалби от ответниците
в първоинстанционното производство, като едната е подадена от групата на
прехвърлителите по атакуваните сделки, а другата – от приобретателя по тях.
Първата въззивна жалба е
подадена от въззивниците – ответници в първоинстанционното производство,
съставляващи групата на прехвърлителите по атакуваните сделки, които обжалват
ИЗЦЯЛО решението, като го считат за необосновано, постановено при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила и при нарушение на материалния
закон. В жалбата се твърди, че
първоинстанционният съд е направил неправилна преценка на събраните гласни
доказателствени средства. От разпитаните шест свидетеля, ангажирани от двете
страни се установяват разнопосочни факти, но въпреки че свидетелите на ищцовата
страна не са преки свидетели на събитията, съдът необосновано е дал предимство
на техните показания. Игнорирал е напълно неоснователно показанията на
свидетеля Ж. Х., мотивирайки се с близките отношения между него
и едната ответница, но не е взел предвид колко подробни, ясни и последователни
са те и не са опровергани от свидетеля К., който при очната ставка се отказал от
категоричността на първоначално дадените от него показания. Твърди се, че съдът
не е извършил задълбочена преценка на гласните доказателства и не ги е
съпоставил със събраните писмени такива, не е преценил тяхната достоверност от
гледна точка на личните възприятия на свидетелите, както и вътрешните
противоречия в показанията на свидетеля Колев, включително и други
несъответствия, касаещи сградите в имота /докато в удоствоверението за данъчна
оценка на процесния е видно,че той е празно дворно място без двуетажна
постройка, със заснет навес по скицата/, и по този начин превратно е тълкувал
фактите и е стигнал до неправилни констатации, несъответстващи на обективната
действителност. Прави разбор на показанията на свидетелите и излага своето
виждане относно недоказаността на твърдяната симулация, касаеща дарствената
сделка. Също така въззивниците твърдят, че решението е постановено при
нарушение на материалния закон и задължителната практика на ВКС, като макар да
е изложена правилна теоретична интерпретация на законовите тълкувания относно
привидностт, съдът е извел неправилни правни изводи. Напълно неоснователно е
счел, че е доказано намерение на ответниците да се продаде 1/8 ид.ч. от имота и
че договорът за дарение е сключен при заобикаляне на закона. Развиват
съображения за способите за доказване на привидността на една сделка и счита,
че такова не е успешно проведено при условията на пълно, положително и
несъмнено доказване на желанието на страните да манифестират несъществуваща
сделка, която да прикрива действителното им съглашение. Считат, че наличието на
акт на щедрост, основание за дарението, не е опроверган, а и дори да се е
целяло осуетяване правото на изкупуване, дарението не е нищожно, тъй като чрез
него не се постига забранен от закона резултат. Позовават се на задължителна
съдебна практика.
Поради това въззивниците считат, че исковете по чл. 26 ал. 2 и чл. 17 ал. 1
от ЗЗД са останали недоказани, поради което и неоснователни, което от своя
страна обуславя и неразглеждането на исковете по чл. 33 от ЗС. Също така не са доказани надлежно по делото и
всички елементи на продажбата, особено цената, тъй като показанията в тази
насока са разноречиви.
С оглед изложеното молят да се отмени изцяло като неправилно атакуваното
решение и исковете бъдат отхвърлени.
Претендират разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивната жалба страна
– ищецът в първоинстанционното производство - е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна и развива
подробни доводи, с които оборва всички релевирани с въззивната жалба
оплаквания. Счита, че правилно и обективно са преценени гласните доказателства
и от тях неотвратимо следва заключение, че първите трима ответници не са имали
намерение да облагодетелстват чрез дарение последния ответник, а обратно –
касаело се е за покупко-продажба. Прави анализ на свидетелските показания,
които подкрепят тези му изводи, обосновава достоверността на показанията на
своите свидетели. Заявява, че не се касае за неточност на показанията относно
постройката в имота, тъй като свидетелите са съседи, ненанасянето й в плана не
е относимо към спора. Също така въззиваемият твърди, че не е аргументирано
оплакването за несъобразяване с практиката на ВКС. Развива повторно доводи
относно липсата на дарствено намерение у първите трима ответници спрямо
последния като ги отнася към приетите в правната теория постановки, касаещи
симулацията, същността на привидното и прикритото съглашение и счита, че в
случая е безспорно доказана релативната симулация на дарението, като прикриваща
действителното съглашение за покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от имота. Твърди, че
не е доказано наличие на основание за облагодетелстване на последния ответник
заради помощта му при почистване и поддържане на двора. На последно място
въззиваемият заявява, че няма нарушение и при уважаване на исковете по чл. 33
от ЗС, тъй като изкупуващият замества изцяло купувача при условията на
сделката, тоест – възстановява всичко, дадено срещу имота, което е доказано в
случая. Съдът е ценил доказателствените средства съгласно чл. 172 от ГПК и не е
допуснал процесуални нарушения.
С оглед всичко това моли въззивния съд да остави без уважение тази въззивна
жалба и потвърди изцяло атакувания с нея съдебен акт. Претендира разноски за
тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
Втората въззивна жалба е
подадена от въззивника – ответник в първоинстанционното производство, който е
приобретател по атакуваните сделки и той също обжалва ИЗЦЯЛО цитираното
решение, като твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие с материалноправните разпоредби и при нарушение на
съдопроизводствените правила. Твърди още, че съдът не е посочил в диспозитива
на кое от самостоятелните основания по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД е обявил нищожността
на договора за дарение, липсва логическа последователност между мотивите на
съда и диспозитива на съдебния акт. В исковата молба били посочени като
основания такива по чл. 26 ал. 2 пр. 4 и 5, а съдът го е приел за нищожен
поради заобикаляне на закона и така се е произнесъл по непредявен иск, което е недопустимо. Освен
това този въззивник заявява, че непосочването на конкретно основание води до
неяснота за липса на основание ли се касае или за симулативна сделка.
По-нататък сочи, че в хода на съдебното дирене не е установено по категоричен
начин твърдяната симулация. Наличието на дарствено намерение не е опровергано,
а и доказването на симулация може да стане единствено при съществуващо начало на
писмено доказателство по чл. 165 от ГПК или обратен писмен документ, изхождащ
от другата страна. Такива по делото не са представени, поради което въззивникът
счита, че гласните доказателствени средства са били недопустими. Съдът е
допуснал процесуално нарушение като е събрал свидетелски показания за
установяване на твърдяната симулация, въпреки въведената от закона забрана това
да се доказва единствено чрез такива. Отделно от това счита, че тези показания
са ценени неправилно, избирателно и са довели до погрешни фактически
констатации. Заявява, че обстоятелството, че договорът за дарение и договорът
за продажба на идеални части са сключени на една и съща дата само по себе си не
доказва, че първата прехвърлителна сделка е привидна и прикрива продажба. Съдът
не е установил категорично действителните отношения между ответниците, не е
доказано посредством събраните доказателства, че ответниците са изразили воля
да не настъпват последиците от дарението, а такива от продажба. Също така въззивникът счита, че неправилно е
уважен и искът по чл. 33 ал. 2 от ЗС, като в тази част решението противоречи на
практиката на ВКС. Позовава се на ТР 5/28.11.2012г. по т.д. №5/12г. на ОСГК,
съгласно което в настоящата хипотеза, която е с идентична с обсъжданата в ТР
фактология, няма заобикаляне на закона.
С оглед изложеното въззивникът иска да се отмени изцяло като неправилно и
незаконосъобразно атакуваното решение и вместо това бъде постановено ново, с
което бъдат отхвърлени всички предявени искове. Претендира разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивната жалба страна
– ищецът в първоинстанционното производство - е подала писмен отговор, с който я оспорва като
неоснователна и заявява, че съдът не е приел, че договорът за дарение е сключен
с цел заобикаляне на закона, а е изложил мотиви относно неговата привидност. Не
се е произнесъл по непредявен иск и няма твърдяното от въззивника процесуално
нарушение – произнасянето съответства на заявения петитум. Също така
въззиваемият счита за неоснователно оплакването за липса на обратен документ –
начало на писмено доказателство по чл. 165 от ГПК, тъй като еднозначно е прието
в практиката, че това ограничение относно допустимостта на свидетелски
показания за разкриване на симулация, не се отнася до третите на сделката лица,
какъвто в случая, е ищецът. Никога ищецът не е твърдял, че ответниците са
искали да заобиколят закона, а единствано, че договорът за дарение е без
основание. Развива съображения по повод възможността да се сочат различни
основания за нищожност на един договор за дарение, позовава се на ТР 5/12г. ,
съгласно което в настоящата хипотеза няма заобикаляне на закона, като твърди че
никога не е твърдял такова и не е заявявал такъв петитум, а е заявявал, че е
налице нищожност по пр. 4 на чл. 26 ал. 2 от ЗЗД - липса на основание. На последно място
въззиваемият твърди, че липсва неправилна преценка на гласните доказателства.
Обратното – съдът е обсъдил всички доказателства в съвкупност и взаимовръзка и
е формирал вярна фактическа обстановка, като се е ръководел от разпоредбата на
чл. 172 от ГПК. Изводите му са правилни и законосъобразни.
Предвид всичко изложено моли и тази въззивна жалба да не се уважава, а атакуваното
решение да бъде изцяло потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени доказателствени или други процесуални искания за въззивното
производство.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
В с.з., въззивници пор. №№ 1, 2 и 3, редовно призовани, не се явяват лично,
чрез процесуален представител по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържат въззивната жалба
и молят съда да я уважи. Оспорват отговора на въззиваемия, считат за
основателна въззивната жалба на другия въззивник. Молят въззивния съд да отмени
изцяло атакуваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли исковете
като неоснователни по изложените от тях съображения, които изцяло поддържат.
Нямат нови искания. Претендират разноски за двете инстанции.
В с.з., въззивник пор. № 4, редовно призован, не се явява лично, чрез
процесуален представител по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята въззивна жалба и
моли съда да я уважи. Оспорва отговора на въззиваемия, счита за основателна
въззивната жалба на другите трима въззивници, моли въззивния съд да отмени
изцяло атакуваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли исковете
като неоснователни по изложените от него съображения, които изцяло поддържа.
Няма нови искания. Претендира разноски за двете инстанции.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който оспорва двете въззивни
жалби и поддължа отговорите си срещу тях., желае те да бъдат отхвърлени. Счита,
че изложените в тях твърдения са неоснователни, като подробно обосновава
контрааргументите си. Моли въззивния съд да потвърди изцяло решението. Няма
нови искания. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия
срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването,
чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед
пълния обхват на обжалването – и
допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира,
че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради което следва да бъде
отменено.
Този състав счита, че най-общо изложената от първоинстанционния съд фактическа
хронология е вярна и кореспондира с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Въззивният съд не споделя обаче правните изводи на
първостепенния, формирани въз основа на
констатираните факти, тъй като те са необосновани и не намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са като цяло основателни, що
се отнася до крайния извод за неправилност на атакуваното решение. Доколкото и с
двете се обжалва изцяло съдебният акт с допълващи се доводи, настоящата
инстанция ще ги разгледа, обсъди и постанови общо по двете.
Основният спор, който съдът е сезиран да разреши, почива на убеждението на
ищеца, че при продажбата на идеални части от имота, съсобствен между него и
всички ответници /без С.Д.Д./, е следвало да бъде поканен да изкупи по
предпочитание идеалните части на последните, вместо третото лице С.Д., като той
черпи основанието на претенцията си от разпоредбата на чл. 33 ал.1 от ЗС.
Преди всичко следва да се посочи, че изтъкнатите в жалбите фактологически противоречия относно това,
дали на място има един или два парцела, кой ги ползва, има ли някакви постройки
и къде се намират те, по начало са безразлични за настоящия спор. В обсега на
предмета му се включва единствено имотът, описан в двата представени нотариални
акта – така, както е идентифициран по
номер, площ, местонахождение, граници и състояние на повърхността. По отношение
точно на този имот страните непререкаемо са се легитимирали като
съсобственици /в съответстващия на правата им размер/ и търсената съдебна
защита засяга единствено начина на разпореждане с вещното право
на собственост, а не конкретното му
съдържание.
Така нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗС постановява, че съсобственикът може да
продаде своята част от недвижим имот на трето лице само след като е предложил
на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и никой от тях
не е приел.
Законовият текст на чл. 33 от ЗС регламентира, най-общо, правилата, които
следва да се спазват, когато прехвърлянето се осъществява чрез продажба и
когато неин предмет е съсобствен недвижим имот.
В случая спорът се концентрира върху въпроса, дали лицето, което е
придобило 6/8 ид.ч. от имота по силата на договора
за покупко продажба от 23.08.2019г., обективиран в н.а. № 173, т. ІV,
рег. № 10504, д. 618 на нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с акт № 162, том ХVІІІ, нот.дело № 3189, е било
съсобственик, или е било трето лице. При първия вариант изискванията на чл. 33 от ЗС биха били спазени и ищецът не би
могъл да претендира признаване право на изкупуване. При втория претенцията би
била основателна.
За да се признае това право е необходимо да се установи наличието в
кумулативна даденост на няколкото, само обективни елемента, заложени в
разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗС – че е налице съсобственост върху един имот,
че се извършва прехвърляне по възмезден начин, че купувачът е лице извън кръга на съсобствениците и че
последните, след покана, са отказали идентично предложение на продавача.
Липсата на кое да е от положителните, или наличието на отрицателното
условие, изключва уважаването на претенцията.
В случая купувачът С.Д. се легитимира като участник в съсобствеността чрез
придобиване на 1/8 ид.ч. от него от другите трима съсобственици – ответниците Т.З.,
Р.Д. и Д.Д., като това е станало по силата на договор за дарение от 23.08.2019г., оформен с н.а. № 172, т. ІV,
рег. № 10502, д. 617 на нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304,
дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019г., кт. № 161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019, който
договор не попада под санкцията на чл. 33 от ЗС поради безвъзмездния му
характер. Ищецът се стреми да елиминира ефекта на тази сделка, като атакува нейната
валидност и по този начин се опитва да заличи настъпването на факта на
възникване на съсобственост върху процесния имот между купувача С.Д., него и
останалите ответници, което пък би открило пътя му за прилагане на разпоредбата
на чл. 33 от ЗС.
Като защитна стратегия той е избрал да поиска от съда да се произнесе със
сила на пресъдено нещо по обуславящия въпрос, относно нищожността на договора
за дарение като привиден, прикриващ такъв за продажба. Въвежда и твърдение за
нищожност на симулативната сделка поради липса на основание, което обаче е
изведено, видно от релевираните твърдения, от същата предпоставка – ищецът
счита, че няма основание за надаряване на последния ответник, тъй като целта е
била той да закупи всичките 7/8 ид. части.
При така очертаните параметри на спора, настоящият въззивен състав счита,
че преюдициаленият въпрос, касаещ релативната симулация на договора за дарение,
получава еднозначен отговор за липсата на такава.
За да е налице симулация /независимо – абсолютна или относителна/ на една
сделка, в случая – двустранна, е необходимо категорично и недвусмислено да се
установи разминаване между действителните и афишираните отношения между
страните, изразяващи се, най-общо, в разминаване между целения във вътрешните
отношения и постигнатия, видим от всички останали, краен резултат, тоест –
съзнателно се създава привидно правно състояние за пред трети лица, като външно
се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията
за даден вид сделка, но зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно
волево решение – вътрешната, съгласувана между участниците в симулативната
сделка, воля, е да не се породят
правните последици, съответстващи на външното изявление.
Тъй като е възможно правните субекти да не желаят изобщо да се породят
каквито и да било правни последици, а да целят, по една или друга причина, само
да създадат такова впечатление у останалите субекти, такава сделка е абсолютно
симулативна, като такава – нищожна от момента на сключването и изобщо не поражда
правни последици.
При втората разновидност на привидността, на каквато ищецът се опира,
страните манифестират като действителна пред всички останали прикриващата
сделка, но са уговорили помежду си, че искат да породят правни последици от
друга, прикрита сделка, за която имат интерес третите лица да не знаят, а да
считат, че първата е предизвикала съответния, предписан й от правната норма,
резултат. При релативна симулация нежеланата, симулирана сделка, е изначално
нищожна, но дисимулираната, желана от страните, ако отговаря на изискванията на
закона, е действителна и поражда между тях съответните правни последици,
въпреки, че те са запазили в тайна волята си.
Тъй като възможността да се разкрие симулацията е открита винаги за
засегнатата страна, понеже е пряка последица от действителното състояние на
нещата, ищецът е избрал да се възползва от пълната законова защита чрез
предявяване на иск за обявяване на привидността по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД и на иск за разкриване на симулацията
по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД, които имат различен предмет – единият -
нищожността на явната сделка, а другият - обвързващата сила на прикритото
съглашение /тоест - съотношението между привидната и прикритата сделка/.
Така той се домогва на първо място да докаже, че дарението от 23.08.2019г.
/оформено с н.а. № 172 от същата дата/ между първите трима ответници – Т.З., Р.Д.
и Д.Д. от една страна и четвъртия ответник
С.Д., от друга, е симулативно и като такова – нищожно, тъй като прикрива
продажба, която е действителна.
Доказването на тази поредица би обусловила основателността на исковете му
по чл. 33 ал. 1 от ЗС за изкупуване по предпочитание на частите на
съсобствениците по договора от 23.08.19г. за покупко-продажба, обективиран в н.а.
№172 за дарение на 1/8 ид.ч. и по договора от 23.08.19г. за
покупко-продажба, обективиран в н.а. № 173 – за покупко-продажба на 6/8
ид.ч.
Ключовият аргумент на ищеца за симулативността на дарението се изразява в
твърдението, че първите трима ответници изначално са имали намерение да
продадат изцяло дяловете си, а не са имали дарствени намерения спрямо последния
ответник, който също е желаел да закупи имота.
За доказване на тезата си ищецът е ползвал гласни доказателствени средства,
като по повод оплакването, релевирано от втория въззивник относно
недопустимостта на свидетелски показания без да има представено начало на
писмено доказателство, следва да се посочи следното:
Недискутируемо и еднозначно
е прието както в правната доктрина, така и в съдебната практика, че между
страните по явната сделка може да бъде съставен обратен документ /по смисъла на
чл. 165 ал. 2 от ГПК/, който представлява признание, че сделката не изразява
действителните правоотношения и че съществува друга, прикрита сделка.
Свидетелски показания са допустими тогава, когато страната, която твърди
симулацията, представи така нареченото „начало на писмено доказателство“.
„Обратното писмо“ представлява пълен обратен документ, той съдържа всички
елементи от съдържанието на договора, съставен е нарочно за разкриване
привидността на сделката и тогава той служи за пълно изобличаване на
симулацията, без да е необходимо доказването й с други доказателства. Ако документът
е едностранен и разкрива само волеизявлението на една от страните, той може да
послужи само като начало на писмено доказателство и точно тогава е допустимо
доказването на действителните права и отношения между договарящите със
свидетелски показания.
По принцип изискването да се представи обратен документ като начало на писмено доказателство, за да са допустими и свидетелски
показания за установяване на привидността, важи само за страните по сделката и за техните
правоприемници. Когато искът се
предявява от лица, чиито интереси сделката накърнява, /включително и наследници на праводателя по нея/, изискване за представяне на писмен документ не се поставя, защото
тези лица не се очаква да могат да
разполагат с такъв. В случая ищецът е съсобственик, неучаствал в сделката и тя
засяга правата му.
Поради това той е в облекченото положение, осигурено му от чл. 165
ал. 2 пр. последно от ГПК и може да разкрива истинското намерение на страните чрез всички, допустими от закона,
доказателствени средства, включително свидетелски показания, каквито са
допуснати и за насрещното доказване на ответниците.
Тъй като за същинското, скрито намерение на страните по атакувания договор
за дарение да уредят отношенията си чрез договор за продажба, няма преки
доказателства, /писмен документ, признание, неформално изявление и други
подобни, които да изхождат от страна по сделката и от които да се разбира, че
те не са желаели последиците й/, ищецът разчита на доказване на косвени факти –
изявления за плащане, чрез които по дедуктивен път да изведе на преден план
истинското правоотношение – договор за покупко-продажба на 1/8 ид.ч.
Събрани са две групи свидетелски показания – на свидетелите Т.И., Ц.Т. и С.С. –
ангажирани от ищеца и на свидетелите Ж.Х., Д. К. и К.К. – ангажирани от ответниците.
Свидетелката Т. е от Шивачево, познава страните, а свидетелката
И. живее в съседен имот, като информацията,
изнесена от двете се състои единствено от възпроизвеждане на чуто „от съседи“
/никой от които не е свидетел по делото/, от неупоменати „хора от махалата“ и
от самия ищец. Само тези обстоятелства са достатъчни да отнемат в голяма степен
достоверността на показанията, още повече, че те не намират подкрепа в други
доказателствени средства /гласни или писмени/, събрани по делото. Освен това
самото съдържание на показанията не ползва тезата на ищеца. Свидетелките „са
чули“, че „някакви цигани са оглеждали имота“, че „циганинът казал, че ще
купува къщата“, заявяват, че никой, освен ищецът, не е почиствал двора или
постройката, че ищецът не желае да го продава и че имотът е продаден за 10 000
лв., като втората свидетелка „е сигурна“, че ответниците не са предлагали на
ищеца да го купи. Няма яснота както в представите, така и в показанията на
свидетелите, за кой от двата съседни парцела става дума, нито някой от тях
показва конкретно „знание“ относно размера на правото на собственост на всеки
от съсобствениците, както и какви и колко сделки в действителност са извършени.
Никой от тях не е присъствал лично на разговори или преговори между някои от
страните, нито на евентуално плащане на парични суми. От своя страна
свидетелката Станева, която живее в гр. Сливен, възпроизвежда чуто от съпругата
на ищеца, включително и предаден й от нея телефонен разговор /по време на който
свидетелката е присъствала, чувайки само изявленията на съпругата на ищеца/,
относно това, че едната ответница й е съобщила, че ще продават другата седмица,
без участието на ищеца, „двата имота за 10 000 лв. – по 5 000 лв. за всеки“. По чуто от ответника Д.
пък, свидетелят К. цитира сума от 15 000 лв., без обаче никой от
тях да разполага със същинско знание по въпроса, произтичащо от безспорен,
лично възприет от тях, факт.
При анализа на тази доказателствена съвкупност не
може да се изведе еднозначно заключение касателно сделката с предмет дарение на
1/8 ид.ч. Доколкото на същата дата е сключена и сделка с предмет
покупко-продажба на 6/8 ид.ч., то горните показания не се конфронтират по
принцип с тези обстоятелства и не
отнемат виталността на дарението. Тези свидетели не са в особена лична близост
със страните и е закономерно да не са запознати в детайли с правната конкретика
на имуществените отношения, информираността им е обща, градяща се на слухове и
собствени житейски предположения.
Тук следва да се посочи изрично, че конструкцията, ползвана от ответниците
не е недопустима, като е в пълно съответствие с приетото с ТР № 5 от 28.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. №
5/2012 г. на ОСГК, че „когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на
дарителя в съсобствен имот в полза на трето за съсобствеността лице и
останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за продажба на
същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните
съсобственици съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, няма
заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД.“
Следователно убеждението на ищеца, проведено в обстоятелствената част на
исковата молба и поддържано по-нататък, с което, без изрично да се позовава на
основанието по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД „заобикаляне на закона“, се стреми да
докаже, че поведението на ответниците е неправомерно, не може да бъде споделено
по тези съображения. Както се установи, участниците в сделката не са желали да
породят резултат, който императивни правни норми не допускат, и съзнавайки, че
преследват неправомерна цел, за да я постигнат, да са си послужили със сделки,
които сами по себе си не са забранени, но посредством тях да са постигнали
краен резултат, който не е характерен за тях и е недопустим от закона. Тоест –
тук липсва намерение да се използват позволени средства за постигане на
забранени цели, понеже описаната цел не се приема за неприемлива. Ответниците
са се ползвали от регламентирано и гарантирано им от закона субективно право и
това поведение не може да се квалифицира като неправомерно и ако задоволяването
на техния признат правен интерес създаде благоприятни и непротиворечащи на
правните норми последици в патримониума на друго лице, това не представлява
злоупотреба с право.
В такъв случай единственият начин да се изобличи сделката по н.а. № 172 от
23.08.2019г. като покупко-продажба, е така да се разкрият действителните
отношения между страните в конкретния момент и конкретно по повод това
съглашение, че у съда да не остане съмнение, че се касае за възмездна, а не за
безвъзмездна сделка.
Както се посочи по-горе – от свидетелските показания на ищцовите свидетели
не може да се заключи еднозначно, че слуховете за „продажба“ касаят цялото
право на собственост, намиращо се в патримониума на тримата ответници,
най-малкото, защото свидетелите говорят за „целия имот“ или „за двата имота“,
докато самият ищец притежава идеална част от този, предмет на сделките, и това
му право е зачетено и не е накърнено посредством тях – ответниците са се
разпореждали безвъзмездно и възмездно само със своите квоти от вещното право.
Като аргумент не може да послужи и размерът на продажната цена –
свидетелите на ищеца говорят за 10 000 лв., свидетелят на ответника Д. К. – за 15
000 лв., но в договора за продажба е отразена цена от 4 500 лв. /надвишаваща
данъчната оценка/ и за плащането й не се спори. Тъй като официалната
удостоверителна сила на нотариалния акт не се разпростира върху частта, в която
са отразени изявленията за плащане на имота, а тя представлява частен
свидетелстващ документ, съдът приема, че доказателствената й стойност не е
оборена с доказателствени средства с по-голяма доказателствена сила и плащане
на продажната цена така, както е посочена, е осъществено.
Плащане обаче по договора за дарение, не е доказано. Не е проведено успешно
главно и пълно доказване – за да се разкрие симулативността на дарението чрез
отричане на безвъзмездния му характер и то да придобие характеристиките на
продажба, е необходимо да бъде отнесено недвусмислено някакво фактическо плащане на сума от С.Д. на Т.З., Р.Д. и Д.Д., към цел за овъзмездяване срещу привидно
дарената 1/8 ид.ч. от имота.
Това е единственото значимо обстоятелство, което би доказало твърденията на
ищеца, тъй като, сами по себе си, първоначалните намерения на прехвърлителите
да продадат и тази част от имота, са без значение, ако към момента на сключване
на договора те са се трансформирали в дарствени такива. Щом вътрешните
субективни преживявания не могат обективно да бъдат доказани, на доказване
подлежи реално извършена насрещна престация, каквато обаче не е установена от
страната, носеща доказателствената тежест относно този изгоден за нея факт.
При насрещното, непълно доказване от страна на ответниците, те са
ангажирали гласни доказателствени средства за да обосноват наличието на причина
за надаряване на последния от тях с част от имота, без да отричат, че са
желаели да получат парична сума за останалите свои части.
Тяхната група свидетели съсредоточва показанията си върху помощта, оказана
от ответника С.Д., за почистване и подреждане на имота, извършено преди датата
на двете сделки. Този състав не намира причини да дискредитира показанията на
свидетеля Христов само защото живее на съпружески начала с ответницата Р.Д. –
обратното, именно това обстоятелство му дава пряк и непосредствен поглед върху
събитията и доколкото неговите показания се подкрепят изцяло от показанията на
свидетелите Колев и Койчева, въззивният съд счита, че този факт е безспорно
доказан. Всички показания в тази насока са плътни, конкретни, подробни и
еднопосочни касателно реално положените усилия от последния ответник да
подпомогне първите трима в привеждането на процесния имот в добро състояние. Тези
свидетели също посочват, че С.Д. ще „купува имота“, отново обаче без конкретика
относно действителния обем на правото. Следователно недействителността на
дарението не може да се извлече недвусмислено и от тази доказателствена
съвкупност, обратното – тя служи за обосноваване на мотив за нето, доколкото
такъв обичайно съществува в психиката на човека.
Тук, относно въведеното от ищеца като съпътстващо основание за нищожност на
дарението „липса на основание“, следва да се отбележи следното:
Сделките, предоставящи имотна облага, по начало
са каузални, като е установена оборимата презумпция за съществуването на
основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за оборването
пада върху този, който твърди, че липсва основание. В случая обективираните в
договора за дарение от 23.08.19. изявления на страните, сочат тяхната воля и описват целта на сключването му –
постигане на транслативен вещно-правен ефект. Основанието е и целта – правото
на собственост да премине по безвъзмезден начин от патримониума на дарителите в
този на надарения. По начало е ирелевантно какви мотиви ръководят страните,
вътрешните причини, доколкото са резултат на осъществяване на правото на личен
избор и свобода на волята, нямат значение – защо прехвърлителят е избрал безвъзмезден
способ не е елемент от фактическия състав на сключването на сделката. Щом не е
доказано, че те са забранени от закона или неморални, те не подлежат на
обсъждане.
В действителност ищецът смесва самостоятелното основание за нищожност по
чл. 26 ал. 2 пр. 4 – „липса на основание“, с обикновеното „основание“ в
житейския смисъл на „причина“, „вътрешна мотивация“ за извършване на дадено
действие, като в случая се стреми да отрече наличието на такава и по този начин
индиректно да изобличи привидността на дарението – тоест – фактическото му
правно основание е отново това по чл. 26 ал. 2 пр. 5 от ЗЗД – привидност.
В обобщение, при съпоставката и анализа на всички показания е видно, на
първо място, че никое изявление не съдържа въобще прецизна и категорична информация
/различна от отразената в н.а. № 173/ каква точно сума са получили Т.З., Р.Д. и
Д.Д., и на второ - нямат касателство с обстоятелства и факти, които могат да се
релевират точно към договора за дарение по н.а. № 172.
Така липсват данни първите трима ответници да са получили цена на дарената
част от имота към или дори след момента на дарението, а сумата, за която е
доказано, че са получили, е платена като цена при продажбата на останалите
техни части от имота. Свързващ двата юридически факта елемент би бил целта на
извършеното плащане, но няма дори индиция, че Т.З., Р.Д. и Д.Д. са получили
пари за или заради извършеното в по-ранен момент дарение и така то да се
превърне с обратна сила в продажба. Доколкото не е доказана фактически
извършена насрещна престация със същата кауза – то преследваната от страните
цел е осъществена адекватно и законосъобразно. Липсата на такова плащане, което
би било косвен довод за наличието на друга кауза, отблъсва твърдението, че
страните са имали различно, освен явно предложеното намерение.
Нищо не опровергава защитната теза на ответниците Т.З., Р.Д. и Д.Д. относно
събитията – че ответникът С.Д. е изразил желание да купи имота, че той е оказал
помощ за почистването му, че първите са му дарили малка част от своето право на
собственост, че това го е направило съсобственик и той е закупил останалите
техни части при договорени помежду им условия, които касаят само възмездната
сделка.
Не е доказано по безспорен начин, че Т.З., Р.Д. и Д.Д. са получили от
купувача /лично или чрез друго лице/ някаква парична сума, която представлява
точно продажна цена точно на дарената от тях 1/8 ид.ч. Доводът, изтъкнат от
ищеца – че е платена сума от 10 000 лв. /за което липсват солидни и надлежни
доказателства/, и следователно, в нея математически е калкулирана и дарената
част, не издържа критика. Купувачът е
заплатил по договора за продажба обща
сума само за 6/8 ид.ч. /дали тя е била вярно отразена в н.а. е
ирелевантно към настоящия спор/. Цената на имота е предмет на договаряне и
страните са свободни да я установят в точката на съвпадение на насрещните им
волеизявления. Съдът не е властен да осъществява контрол над нея, доколкото
същата надвишава данъчната оценка на имота, която се приема за долен лимит.
Никъде купувачът не е адресирал изрично част от престацията към договора за
дарение, няма доказателства, че тя е нещо различно от престация за 6/8 ид.ч. от
имота и представлява закъсняло изпълнение на задължение за плащане на цена по
друг, скрит договор, сключен между тях, с предмет продажба на 1/8 ид.ч. от
имота. Необходимо е и двете страни по дисимулираната сделка да имат съзнанието,
че определена престация има конкретна цел, в случая – че целта на това плащане
е престиране на продажна цена по прикритата продажба. Със събраните
доказателства такъв извод не може да се обоснове.
С оглед изложеното настоящият състав счита, че симулативността на договора
за дарение не е успешно доказана, поради което не може да се прогласи и
действителността на прикрит с него договор за продажба.
Така обуславящите искове по чл. 26 ал. 2 пр. 5 и по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД се
явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.
Обусловените от тях пасивно субективно и обективно съединените искове по
чл. 33 от ЗС също се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени като
такива, поради липса на съществената предпоставка за уважаването им, а именно –
купувачът да е трето на съсобствеността лице, изместило в правата му друг
съсобственик. Ответникът С.Д. е имал качеството на съсобственик към
23.08.2019г. в момента на изповядване на сделката, оформена с н.а. № 173, т.
ІV, рег. № 10504, д. 618 и като такъв е закупил от други съсобственици
идеалните им части от процесния имот, поради което ищецът не може да претендира
изкупуването им по реда на чл. 33 от ЗС.
Неправилно е виждането на първите трима въззивници, че съдът не следва да
се произнася по тези искове, щом е отхвърлил обуславящите ги. Не се касае за
отношение на евентуалност, още повече, че при него съдът не се произнася по
евентуалния само ако уважи основния иск. При отхвърлянето му той дължи
произнасяне и по евентуалния. В случая първите два иска са материална предпоставка
на вторите два и тяхното отхвърляне прави неоснователни последните, което
налага те да бъдат също отхвърлени.
Така, щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивният съд
намира, че въззивните жалби са основателни и следва да се уважат, а атакуваното
с тях решение следва да бъде изцяло отменено и вместо това бъде постановено
ново, с което всички обективно и пасивно субективно съединени искове бъдат
отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстенции
следва да бъде възложена на ищеца -
въззиваем, която следва да понесе своите както са направени и заплати на
първите трима ответници сумата 600 лв. за първоинстанционното и 329 лв. за
въззивното производство, а на четвъртия ответник – 400 лв. за
първоинстанционното и 400 лв. за въззивното производство. Съдът констатира, че
вторият въззивник не е внесъл при подаване на въззивната си жалба дължимата
държавна такса в размер на 29 лв., поради което следва да бъде осъден да я
заплати по сметка на СлОС.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 260071/09.09.2020г. по гр.д.
№ 5794/19г. на СлРС,
ПОПРАВЕНО с решение № 260306 от 10.12.2020г. по гр.д. № 5794/2019г.
на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С
Т А Н О В
Я В А:
ОТХВЪРЛЯ
предявените при условията на пасивно субективно съединяване от П.Д. З.
ЕГН ********** *** против Т.Д.З., ЕГН ********** ***, Р.Д.Д., ЕГН ********** ***,
Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН ********** *** искове с правно
основание чл. 26 ал. 2 пр.5 от ЗЗД за
обявяване нищжността на договор за дарение, оформен в н.а. № 172 от 23.08.2019г., т. ІV,
рег. № 10502, д. 617 на нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304,
дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019г., акт № 161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019г., по
силата на който Т.Д.З., Р.Д.Д. и Д.Д.Д. са ДАРИЛИ на С.Д.Д. собствените си 1/8 ид.ч. от УПИ № ІХ-534, кв. 32 по плана на гр. Шивачево, целият
с площ 1 064 кв.м., при граници: изток – УПИ Х-532, УПИ ХІ-531, запад – УПИ
VІІІ-533, север – улица, юг – УПИ ХІV-528, ведно с всички подобрения и трайни
насаждения, като релативно симулативен, прикриващ продажба, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на пасивно субективно
съединяване от П.Д. З. ЕГН ********** *** против Т.Д.З., ЕГН ********** ***, Р.Д.Д.,
ЕГН ********** ***, Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН ********** *** искове
с правно основание чл. 17 ал. 1 от ЗЗД за прогласяване действителността
на договор за покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от УПИ № ІХ-534, кв. 32 по
плана на гр. Шивачево, целият с площ 1 064 кв.м., при граници: изток – УПИ
Х-532, УПИ ХІ-531, запад – УПИ VІІІ-533, север – улица, юг – УПИ ХІV-528, ведно
с всички подобрения и трайни насаждения, прикрит под формата на договор за
дарение, обективиран в н.а. № 172 от 23.08.2019г., т. ІV, рег. №
10502, д. 617 на нотариус с рег. № 123, вписан в СлВп с вх.№ 5304, дв.вх.№ 5294
от 27.08.2019г., акт № 161, т. ХVІІІ, д. № 3188 от 2019г., сключен между Т.Д.З., Р.Д.Д. и Д.Д.Д. от една страна и С.Д.Д.
от друга, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ
предявените при условията на пасивно субективно съединяване от П.Д. З.
ЕГН ********** *** против Т.Д.З., ЕГН ********** ***, Р.Д.Д., ЕГН ********** ***,
Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН ********** *** искове с правно
основание чл. 33ал. 1 от ЗС за признаване правото на изкупуване на 1/8
ид. ч. от недвижим имот, представляващ УПИ № ІХ-534, кв. 32 по плана на гр.
Шивачево, целият с площ 1 064 кв.м., при граници: изток – УПИ Х-532, УПИ
ХІ-531, запад – УПИ VІІІ-533, север – улица, юг – УПИ ХІV-528, ведно с всички
подобрения и трайни насаждения за сумата от 728, 50 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ
.
ОТХВЪРЛЯ
предявените при условията на пасивно субективно съединяване от П.Д. З.
ЕГН ********** *** против Т.Д.З., ЕГН ********** ***, Р.Д.Д., ЕГН ********** ***,
Д.Д.Д., ЕГН ********** *** и С.Д.Д. ЕГН ********** *** искове с правно
основание чл. 33 ал. 1 от ЗС за признаване правото на изкупуване на 6/8
ид. ч. от недвижим имот, УПИ №
ІХ-534, кв. 32 по плана на гр. Шивачево, целият с площ 1 064 кв.м., при
граници: изток – УПИ Х-532, УПИ ХІ-531, запад – УПИ VІІІ-533, север – улица, юг
– УПИ ХІV-528, ведно с всички подобрения и трайни насаждения за сумата от 4 500
лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА П. Д. З. да заплати на Т.Д.З., Р.Д.Д. и Д.Д.Д. направените разноски по делото в размер на 600
лв. за първоинстанционното и на 329 лв.
за въззивното производство.
ОСЪЖДА П. Д. З. да заплати на С.Д.Д. направените разноски по делото в размер на 400
лв. за първоинстанционното и на 400 лв.
за въззивното производство.
ОСЪЖДА С.Д.Д.
да заплати по сметка на слос държавна такса за подаване на въззивната
жалба в размер на 29 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: