Решение по дело №1994/2017 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер 2774, 27.12.2018   Година  2018, Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав

 

   на 05.11.2018 година

 

в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: БЛАГОВЕСТА КАРАКАШЕВА

                                        

при участието на прокурора СВЕТЛОЗАР ЧЕРАДЖИЙСКИ, като разгледа док­лад­­ваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1994 по описа за 2017 година и като обсъди:

          Производство пред първа инстанция.

Ищецът И.Р.Я.,***, е пре­дя­вил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” /ГДИН/ - София, ул.”Н. Столетов”№21 претенция за присъждане на сумата от 120 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вре­ди, изразяващи се в психически болки и страдания, емоционално и морално страдание, стрес, безпокойство и накърняване на човешкото му достойнство, преживяно унизително и недостойно отношение за времето, през което е прека­рал в следствения арест в гр.Пловдив за периода от 01.07.2017г. до 05.07. 2017г., които се твърди да са пряка последица от допуснатото от страна на ответника нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/.

В множеството уточнения към исковата молба от страна на ищеца, а и от неговия служебен защитник адв. Й. се твърди, че причинените вреди се изразяват в неосигуряване на задържаното лице на елементарни битови и хи­гиенни условия – мръсна тоалетна, постоянно отворена с изключително силна и неприятна миризма; подлагане на въздействие на заразоносители, с оглед на­личието на плъхове в тоалетната и коридора; ограничаване на престоя на открито като време и площ, на дневна светлина; неосигуряване на нормални условия за хранене; неосигуряване на нормални условия за сън – денонощно включено осветление, което сериозно смущава и пречи на съня; липса на усло­вия за поддържане на нормална лична хигиена; лишаване от условия за осъ­ществяване на свиждания; лишаване от адекватно медицинско обслужване и нанасяне на физически побой от страна на надзиратели. Допълнителни съобра­жения са изложени в депозирани по делото писмени бележки.

Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - Со­фия счита така предявената претенция с основание чл.284 ал.1 от Закона за из­пъл­нение на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/, във връзка с чл.7 от Конституцията на Република България/КРБ/ и чл.13 КЗПЧОС, за неосно­ва­телна, поради което настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата претенция.

Пловдивският административен съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ­водство доказателства, намира за установено следното.

От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът И.Р.Я. е пребивавал в ареста гр.Пловдив/част от структурата на ответника чрез Областната служба „Изпълнение на наказанията“ – Пловдив, Сектор „Арести“, наричана по – надолу само „ареста“/от 01.07.2017г. до 05.07. 2017г., като по време на престоя си там е бил настанен в килия №107 заедно с М.М.Г..

По делото са разпитани като свидетели лицата И.С.Ш., М.М.Г. и Г.К.Б., чиито показания съдът възприема като достоверни, последователни и непротиворечиви на събраните по делото доказателства.

В отговор на поставените му въпроси свидетелят Ш., Командир на отделение в арест гр.Пловдив, заявява, че поради необходимост от явяването на ищеца по съдебно дело, той е бил преведен от Затвора Враца в ареста, тъй като в Затвора - Пловдив е имало карантина. Свидетелят е приел ищеца на 01.07.2017г., присъствал е и на 05.07.2017г., когато той е бил отведен. През целия период Я. е пребивавал в килия № 107, като свидетелят не може да си спомни дали е имало други лица при него, но дори и да е имало, те не са били повече от трима. Килията е разполагала с три легла - едно двойно легло - с вишка и едно единично, голям прозорец, мивка с течаща топла и студена во­да, масичка с две табуретки, климатична инсталация за топло и студено, като през лятото е била включена и е работела на студено. Свидетелят не може да си спомни дали за конкретния период отдушникът се е отварял или е бил де­фектен, но такъв е имало и той е бил около 50 см. Заявява също така, че легла­та имат дюшек, две одеяла, възглавница. На всяко задържано лице, което постъпва в ареста, му се дават чисти бели чаршафи. Задържаните имат право да ползват лично спално бельо и е възможно, ако ги превеждат от другаде, да си го носят. Осветлението се състои от четири луминесцентни лампи, като ве­чер остава да свети само една дежурна лампа, тъй като трябва да се наблю­дават денонощно затворниците.

Заявява, че пребиваващите имат право на един час престой навън днев­но, който се провежда в заградени пространства, които са в района на ареста и там се водят задържаните, представляват три клетки, но каква е тяхната голе­мина, свидетелят не може да отговори, заградени са, за да нямат контакт за­дър­жаните. Поддържането на хигиената на килиите е задължение на самите за­държани, които са вътре в килията, като един път седмично им се дават пре­парати, за да си почистват, метлата си стои при тях, а кофа се осигурява при поискване. Според свидетеля, Я. не е искал по време на негово дежурст­во нищо, няма впечатление да е имал проблеми с останалите задържани или със служителите. Ш. посочва, че е командир на отделението и той приема задържаните, като при тяхното приемане им се проверяват багажите, преглеж­да ги лекар и след това ги приемат. Текущият контрол се осъществява от посто­вия, за което има график и може да се установи кой е бил дежурен на първи пост. Към настоящия момент е извършен ремонт на килията.

Свидетелят Г., с когото ищецът е пребивавал в една килия през спорния период, заявява, че килията е имала прозорец, който се е отварял са­мо 2 см и за този проблем, Я. е уведомил старшините. В килията е имало течаща вода, имало е и тоалетна, като водата в казанчето се е пускала от чеш­мата. Тоалетната не е заградена, а има стена около метър и нещо. Имало е три железни легла без пружини, върху които е имало дюшеци, получили са чисти чаршафи и калъфки. Давани са били препарати за почистване на килиите, но това се е случвало в събота или неделя. Въздухът в килията не е бил свеж. Имало е климатик, но доколкото свидетелят си спомня, не е работел и те са нямали дистанционно. Относно храната, заявява, че първоначално Я. е казал на надзирателите, че е диабетик и се нуждае от диетична храна, но му било отговорено, че за сега не могат да му осигурят такава. Не си спомня какво точно са им давали за ядене, но е било ¼ от хляба и манджа. Ищецът искал повече да му се дава диабетична храна, искал и сирене, но му давали малко, не толкова, колкото му се полага. Извеждани са били на разходка всеки ден по един час, като мястото е било с размери около три на четири метра, били са от­делени с прегради, за да не контактуват с другите задържани. Ищецът е искал да ходи на лекар, но лекарят е имал работа или е бил зает с нещо друго и не е бил заведен. За четирите дни престой не е бил воден на лекар. Свидетелят не си спомня Я. да е правил някакви оплаквания. Твърди, че ищецът е имал разпра с надзирателите, които са влезли в килията, накарали са го да се обърне с гръб и през това време ищецът започнал да крещи, поради което сви­детелят предполага, че е бил удрян с нещо, вероятно с палка, като това е про­дължило около три – четири минути, след което ищецът се оплакал, че са го удря­ли по главата, но видимо нямало нищо.

Свидетелят Б., работил през спорния период в затворническата кух­ня, заявява, че там (в затворническата кухня) винаги се дава храна с кило­грам, килограм и половина повече, дават се добавки - сирене за закуска, чай и други такива работи. Никога не се е давало по-малко храна. На диабетиците, освен общата храна, се дават мляко, сирене, кашкавал, като тези продукти се дават персонално, по списък. Свидетелят си спомня ищеца, както и че на него не му е давана такава храна. Няма спомен същият да е бил диабетик.

В хода на съдебното производство по делото е изслушано заключение по допуснатата СТЕ, чието заключение съдът кредитира като компетентно, без­прист­растно и кореспондиращо със събраните по делото писмени доказателст­ва.Вещото лице, след извършен оглед и измерване на килия № 107 в ареста гр. Пловдив е установил площ на килията 10,77 кв.м., 1 бр. прозорец с площ 1,98 кв.м., който е с отваряемо крило, санитарен възел с размер 1,4 кв.м. с умивал­ник с постоянно течаща вода, килията се отоплява/охлажда посредством цент­рал­на климатична инсталация. Обзавеждането се състои от 3 бр. легла, 1 бр. маса, 2 бр. столове и 2 бр. шкафчета с посочени размери. Изготвена е и скица.

Като доказателства са приети Медицински картон за първоначален меди­цински преглед от 01.07.2017г., Справка за медицински преглед от 29.06.2017г., 2 бр. Справки за И.Р.Я. от 21.12.2017г. и 11.04.2018г., изгот­вени от Главен надзирател ОС „ИН“ – Пловдив, Копие на месечен график за дежурствата на НОС в арест Пловдив за м.07.2017г., Справка от д-р П.Стоилов лекар-ординатор в арест Пловдив от 18.05.2018г., Здравен картон, 4 бр. епикри­зи, 4 бр. амбулаторни листа, резултати от изследвания за И. Я..

При така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.

Исковата претенция е процесуално ДОПУСТИМА.

Ищецът претендира обезщетение за понесени неимуществени вреди в периода 01.07.2017г. – 05.07.2017г. по време на пребиваване от него в Арест – гр.Пловдив, в килия 107, пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС. Твърдя­ното от ищеца нарушение се изразява в неосигуряване на задържаното лице на еле­мен­тар­ни битови и хигиенни условия – мръсна тоалетна, постоянно отворе­на с изключително силна и неприятна миризма; подлагане на въздействие на заразоносители, с оглед наличието на плъхове в тоалетната и коридора; ограничаване на престоя на открито като време и площ (14 души в едно малко каре), на дневна светлина; неосигуряване на нормални условия за хранене; неосигуряване на нормални условия за сън – денонощно включено осветление, което сериозно смущава и пречи на съня; липса на условия за поддържане на нормална лична хигиена; лишаване от условия за осъществяване на свиж­дания; лишаване от адекватно медицинско обслужване и преживяно унизител­но и недостойно отношение в следствие нанасяне на физически побой от стра­на на надзиратели.

Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от спе­циализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС.

Според чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи като ответници органите по чл.284 ал.1, от чиито актове, действия или без­действия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл.205 АПК са юридическите лица, представлявани от органа /в случая от специализира­ните органи по изпълнение на наказанията/, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структу­рата, на което са Областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, дейст­вия и/или бездействия на администрацията на областните служби „Изпъл­не­ние на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълне­ние на наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и мате­риал­но­правна легитимация да отговаря по предявения иск. Следва да се посо­чи, че цитираните разпоредби на закона са приложими към настоящия казус в редакциите им, обнародвани в ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г.

За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението неиму­ществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на Държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или по­раждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/.

Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворничес­ка­та администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова регламентация.

Според Европейския съд по правата на човека /решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу България/, разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевант­ност­та на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обез­щетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Тако­ва разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въз­дейст­вие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

В най-общ план разпоредбата на чл.3 ЗИНЗС е еманация на установе­ните в практиката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действа­ли през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен слу­чай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази зако­нова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното мяс­то, където ищецът е пребивавал в спорния период 01.07.2017г. – 05.07.2017г.

Относима към спора е и друга материалноправна разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Консти­ту­цията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противо­речат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предот­вратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Же­нева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите: 10. Всички помещения, от които се полз­ват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, тряб­ва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветря­ване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от сво­бода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от нали­чието или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява свои­те естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.

По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища /решение № 10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011г., решение № 6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012г., решение № 104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр. д. № 5895/2007г., решение № 538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008г., решение № 15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламенти­ращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.

При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода /решение от 10.06.2006г. по делото Йорда­нов срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу Бъл­га­рия, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С. К. срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу Бъл­га­рия/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов меха­низъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в дър­жава член на Съвета на Европа. Така например, в пилотното решение от 27 Януа­ри 2015г. за условията в българските затвори „Н. и други против Бъл­га­рия“, жалба № 36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производст­во по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване за претърпени от тях неиму­ществени вреди във връзка с лошите условия в българските затвори не е ефек­тивно средство за защита, което би поправило нарушението, заради формалис­тичния подход на съдилищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба, указанията до ищеца за посоч­ване на надлежния ответник по исковете, оценката на доказателствата, в част­ност – на свидетелски показания; възлагане на доказателствената тежест вър­ху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установя­ва­не наличието и размера на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените съдебни ре­ше­ния се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за из­търпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.

От събраните по делото доказателства се установява безспорно, че прес­тоят на ищеца в ареста – гр.Пловдив е в периода 01.07.2017г. – 05.07. 2017г., където е бил преведен от Затвора – Враца, в който изтърпява наказание “лишаване от свобода”. През това време е бил настанен в килия № 107, заедно с М.Г..

Едно от оплакванията, наведено в хода на съдебното производството и доразвито в писмените бележки на служебния защитник на ищеца, е за прена­селеност на килиите. От данните по делото се установява обаче, че изиск­ванията за осигуряване на минимална жилищна площ /4 кв.м./ са спазени. Това е така, защото, видно от приложените по делото справки /л.103 и л.125/ в Арест – гр.Пловдив ищецът е пребивавал в килия № 107 заедно с М.Г.. Твърдения и доказателства за други лица, настанени в тази килия през спорния период, не са ангажирани по делото. От заключението на вещото лице се уста­новява, че тази килия е с площ от 10,77 кв.м. Или, на човек се полагат по около 5,38 кв.м., което от своя страна води до извода, че за периода 01.07.2017г. – 05.07.2017г. Я. не е бил поставян в условия на пренаселеност. Освен то­ва, доколкото не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, ако затворниците имат на разположение по-малко от три кв. м. жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията. В конкретния случай площта е била повече от 4 кв. м. за всеки от обитателите, по­ради което не може да се приеме, че е било осъществено соченото наруше­ние, доколкото тя осигурява възможност лицата да сменят позата си и да из­вършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.

Посочената килия е разполагала и със санитарен възел и течаща вода, тоест ищецът е имал постоянен достъп до тях. Килията разполага и с прозорец, което ще рече, че има осигурена естествена светлина и чист въздух. Твърде­нието на свидетеля Г., че прозорецът се отваря: „…само 2 см.“, е явно несъстоятелно. Съгласно разпоредбата на чл.43 ал.5 ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветря­ване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обза­веждане на спалните помещения се определят с Правилника за прилагане на закона. Съответно нормата на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС предвижда, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естест­вено проветряване. Количеството дневна светлина, степента на изкуст­ве­ното осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изиск­ванията на съответните стандарти за обществени сгради. Съгласно изиск­ва­нията на чл.115 ал.1 и 2 от Наредба № 7/22.12.2013г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, помеще­нията в жилището трябва да имат осигурено проветряване чрез прозоречни отвори и балконски врати и вентилационни канали(шахти, комини и др.). Килии­те в затворите и арестите по своята същност представляват жилищни помеще­ния, макар и разположени в обществена сграда и след като са снабдени с про­зорци, то същите безспорно служат за проветряване, респ. за проникване на естествена светлина, поради което не е налице твърдяното бездействие. Ки­лия­та безспорно разполага и с маса и столове, като по този начин на ищеца са били осигурени и нормални условия за хранене.

Действително, от показанията на свидетеля Г. и твърденията на ищеца е възможно да се приеме, че килия № 107 е с изключително лоши хигие­нни и битови условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните поме­щения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лише­ните от свобода, които се грижат за почистването. В тази насока са и показа­ния­та на свидетеля Ш., че един път седмично се дават препарати за почистване, което се потвърждава от показанията на свидетеля Г., който сочи, че това е ставало в събота или неделя. Или, още с настаняването на Я. в килия № 107 на 01.07.2017г. – ден събота, или най-късно на следва­щия ден 02.07.2017г./неделя/ същият е имал възможност да хигиенизира килия­та си, в т.ч. и тоалетната. Освен това, по делото не се установиха и данни да има плъхове, в каквато насока са твърденията на ищеца. Обратно, в отговора на исковата молба/л.46/ от страна на администрацията се сочи, че не е подаде­но оплакване за хигиената в помещенията на арест гр.Пловдив от страна на ищеца, а и най-малко два пъти в годината се извършва дезинфекция, дезинсек­ция и дератизация /ДДД/ от фирма със съответен лиценз.

Не така стои въпросът обаче с липсата на обособен отделен санитарен възел, по-конкретно тоалетна, каквото вече се констатира да е реализирано след извършения ремонт, но последващо на исковия период, видно от заклю­чението на вещото лице. Няма пречка тоалетната в килията да бъде само с пре­града, но липсата на уединение е факт, който принизява човешкото дос­тойнст­во и е несъвместимо със забраната по чл.3 ЕКПЧ и чл.3 ЗИНЗС.

По отношение твърденията за липсващо медицинско обслужване и вло­шеното здравословно състояние на Я., съдът намира, че от събра­ните по делото писмени и гласни доказателства, не може да бъде направен извод ище­цът да е имал конкретен здравословен проблем през исковия период, за реше­нието на който да му е било отказано медицинско обслужване, достъп до спе­циа­ли­зирано медицинско заведение или специализирано лечение. От предста­вения по делото Медицински картон на Я. за първоначален медицински преглед от 01.07.2017г. се установява, че същият в момента на настаняването му в ареста гр.Пловдив е бил в добро общо състояние, адекватен, афебрилен, постъпил е с диагноза „артериална хипертония“, „личностно разстройство“, „язве­на болест“ (по анамнеза) и „хроничен бронхит“, описана е и назначената му редовна терапия със собствени медикаменти, които няма данни да е бил възпрепятстван да приема, на втора страница от посочената справка на дата 03.07.2017г. е вписана и приложената Справка за медицински преглед от Затвора Враца от 29.06.2017г., от която също се установява, че И.Я. е без оплаквания /л.101-102/. Представените допълнително от Затвора Враца Здравен картон, епикризи, амбулаторни листи и резултати от изследвания /л.153 и сл./ касаят периоди извън процесния такъв, в който лицето е преби­вавало в ареста гр.Пловдив. Освен това, в тях също не се сочи, Я. да се е върнал в Затвора – Враца с някакви здравословни проблеми.

Относно храната, единствените наведени възражения са, че на ищеца не е била осигурена храна за диабетици и че същата не отговаря на порциона. В тази връзка по искане на Я. е допуснат разпит на свидетеля Г. Бори­сов, който в периода 01.07.2017г. – 05.07.2017г. е работел в затворническата кухня, но от неговите показания се установява, че количеството храна дори е била в повече, но никога по-малко, а добавките за диабетици са давани по спи­сък само на диабетици. От постъпилия отговор от д-р П. Стоилов лекар-ордина­тор в ареста гр.Пловдив се установява, че по отношение на задържания И.Я. – при извършените му от медицинските лица в арест гр.Пловдив прегледи, не е имало анамнестични данни и не е предоставяна медицинска документация за налично заболяване от захарен диабет, поради което същият не е получавал хранителна добавка за това /л.150/.

Не може да бъде споделено и твърдението, че ищецът е бил ограни­чаван в свижданията, доколкото по делото няма данни същият да е имал конк­ретен посетител и/или да е изявявал желание за свиждания и да му е било отказано. Бланкетно пък е посочването за липса на условия за поддържане на нормална лична хигиена.

Съдът намира за недоказано и следващото наведено от ищеца оплак­ване, свързано с неосигуряване на престой на открито. Разпоредбата на чл.86 ал.1, т.1 ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на от­крито не по-малко от един час на ден. Това право, видно от показанията на раз­питаните по делото свидетели, не е било нарушавано – през процесния период към ареста гр.Пловдив има обособено място – открито пространство за провеж­дане на престой на открито, което е преградено за избягване на контакти между задържаните. Не се приемат за нарушение по смисъла на чл.3 от ЗИНСЗ твър­денията, свързани с малкото пространство/около 12 кв.м./, на което е осигуря­ван престоят на открито. Изложените в този смисъл оплаквания не биха могли да се определят като изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отноше­ние. Не могат да се отъждествят и като действия, които уронват човешкото достойнство или пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност, доколкото вложеният от законодателя смисъл в разпоредбата на чл.86 ал.1, т.1 ЗИНЗС е да се провежда престой извън сградата на затвора/ареста, което без­спорно е било осигурено на ищеца.

Доказано е обаче твърдението на ищеца за нарушение на чл.3 ал.2 ЗИНЗС, поради денонощното изкуствено осветление в килията. От ответника не се сочат конкретни твърдения по така заявеното от ищеца, но от разпитания по делото свидетел Ш. се установява, че осветлението се състои от чети­ри луминисцентни лами, една от които остава да свети през нощта. Непрестан­ното осветление през тъмната част от денонощието, която служи за спане, без­спорно представлява неблагоприятни условия за сън, което води до нарушение на чл.3 ал.2 ЗИНЗС.

Не бяха доказани твърденията за използвана без причина срещу ищеца физи­ческа сила от служители на ответника в арест – гр. Пловдив. Показанията на свидетеля М.Г. в тази насока са достатъчни, за да се приеме за доказано единствено, че Я. е бил заплашван, което го е накарало да кре­щи в продължение на три – четири минути, но не и че по отношение на него е упражнена физическа сила. Това е така, тъй като свидетелят не е видял побоя, няма данни и да е чул шум от удряне с палка по тялото и/или главата на Я., а само, че той крещи, от което е предположил, че „…може би е бил удрян с нещо, с палка не знам.“ Тук е мястото да се посочи, че когато ЕСПЧ решава дали има нарушение на чл.3 в случаи на физическа сила, се разглеждат дока­зателствата за физически наранявания до изискваната степен за „телесна пов­реда“. В тази връзка по делото не бяха представени медицински документи, от които да се установи по безспорен начин, че ищецът е получил каквито и да е физически наранявания в следствие от нанесен побой.

Това не пречи обаче съдът да приеме за доказано, че Я. е пре­търпял унизително отношение, което съгласно практиката на ЕСПЧ се приема за такова, когато чрез него дадено лице се унижава или принизява, като се де­монстрира липса на зачитане или омаловажаване на човешкото му дос­тойнство, или ако предизвиква чувства на страх, страдание и малоценност, кои­то могат да пречупят психичната и физическа устойчивост на дадено лице. В тази насока са показанията на свидетеля Г., с когото ищецът е преби­вавал в една килия през исковия период и който твърди, че Я. е търсил надзирателите само при необходимост от нещо – лекарства, храна и др. под., но в края на разправията е бил заплашен от влезлите в килията надзиратели да не ги занимава повече, да не им тропа, както и че няма какво повече да му дадат, при положение, че ищецът е болен и има нужда както от храна, така и от лекарства. Това е унизително отношение чрез психическо въздействие и опит да се накърни достойнството на ищеца, което е станало достояние на други лишени от свобода. С оглед изложеното, съдът приема, че тези действия на слу­жителите на ответника са от естество да породят у ищеца и чувство на страх за живота и малоценност, каквито той твърди, че е преживял, като се има предвид положението му на лишен от свобода и ситуацията, в която е поста­вен. Налице е незаконосъобразно действие на специализиран орган по изпъл­нение на наказанието, извършено в нарушение на забраната по чл.3 ЗИНЗС. Впрочем от страна на ответника не са изложени каквито и да било твърдения в тази връзка.

Разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС въвежда презумпцията, че в случаи­те по ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Следователно, успешно проведеното по делото доказване на пред­поставката по чл.284 ал.5 във вр. ал.1 ЗИНЗС, а именно унизително отно­ше­ние на служители в ареста гр.Пловдив към ищеца в нарушение на чл.3 ЗИНЗС, налага извод, че за Я. са настъпили неимуществени вреди.

Съдът намира, че е налице и незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение на конкретно установените факти по делото относно неосигуряване на нормални условия за сън – денонощно включено осветление и липсата на уединение при задоволяване на физиологични нужди, които водят до извода, че битовите условия в ареста гр.Пловдив създават предпоставки за увреждане на психичес­кото и физическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пря­ко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобо­да, водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.

С оглед доказателствената тежест в процеса, ответникът не е предста­вил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпя­ване на наказанието си лишаване от свобода и за дните в ареста в гр.Пловдив за исковия период.

Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конк­ретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че Държавата отго­варя за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконо­съобраз­ните им актове, действия или бездействия, без значение дали са при­чинени виновно от тях.

В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фак­тическо бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтър­пяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – нормални условия за сън, за задоволяване на физиологични нужди и за спокойното му биологично съ­щест­вуване, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.  Макар да е предвиден отлагателен срок за влизане в сила на част от по­со­че­ните разпоредби, налице е общото правило на чл.3 от ЕКПЧ, забраняващо нечовешко и унизително отношение, поради което администрацията на ареста е длъжна да осигури на задържаните лица такива условия, които да не съз­дават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство.

Поставянето на ищеца в невъзможност за уединение, неосигуряване на нормални условия за сън и подлагане на унизително отношение, са предизви­кали такова ниво на страдание за Я., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпи­тание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение не само за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство, но и за опазване на физи­ческото им здраве. В този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Тореджани, делото Червенков срещу България и други. В слу­­чая липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти са от такова естество, че да предизвикат у всяко нормално психически здраво чо­вешко същество стрес, емоционално и физическо страдание от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, каквито ищецът е претърпял, и обосноват настъпили за него неимуществени вреди. Лишаването на ищеца от горните права предпоставя нечовешко и унизително отношение спрямо него и представлява нарушение на чл.3 ЕКПЧ.

Следва да се отчете, като специфика за конкретния правен спор, и че ищецът е лице с трайно намалена работоспособност, страдащо от „лека умст­ве­на изостаналост“, като е инвалидизиран за това по съответния ред с начална дата още от 29.09.2006г., която е продължавана пред годините и така последно със срок до 01.02.2021г./съгласно последното решение на НЕЛК, Специализи­ран състав по психични болести  от 12.07.2018г./. Именно с оглед това състоя­ние на лишения от свобода, длъжностните лица от състава на структурното му звено в гр.Пловдив са дължали едно по-завишено внимание, за което състоя­ние последните е следвало и да бъдат надлежно уведомени от изпращащото ищеца друго структурно звено на ответника в гр.Враца.

Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вре­ди се присъжда от съда по справедливост. Размерът на обезщетението зави­­си от степента и характера на вредите и от продължителността на перио­да, през който са били претърпени. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и краткият престой на същия в тези условия от 01.07.2017г. до 05.07.2017г. /5 дни/ според настоящия състав обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 200 лева при съобразяване цялостната практика на ВАС по иден­тични дела.

Според този съд именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания и този размер именно съот­ветства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

За останалата част - за разликата над 200 лева до пълния предявен раз­мер от 120 000 лева претенцията, като неоснователна, следва да се отхвър­ли.

При този изход от производството и съобразно разпоредбата на чл.286 ал.3 ЗИНЗС, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Адми­нист­ративен съд – Пловдив деловодни разноски в размер на 100 лева за изгот­вяне на заключение по изслушаната в хода на производството техническа експер­тиза,както и сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на произ­­водството.

Претенцията на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаг­раждение се явява неоснователна. Това е така, защото нормите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78 ал.3 ГПК, съг­ласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за при­съждане на юрисконсултско възнаграждение, е неоснователно.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, ул.”Н. Столетов”№21 да заплати на И.Р.Я., понастоящем в Зат­вора – Враца сумата от 200/двеста/ лева, представляваща обезщетение за при­чинени неимуществени вреди за периода 01.07.2017г. до 05.07.2017г. вклю­чи­телно, като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния и заявен размер от 120 000 лева, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, ул.”Н. Столетов”№21 да заплати на Административен съд – Пловдив сумата от  100/сто/ лева, представляваща направени по делото разноски - заплатено въз­награждение на вещото лице от бюджета на Съда, по сметката за вещи лица.

 ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - Со­фия, ул.”Н. Столетов”№21 да заплати на Административен съд-Пловдив сумата от 10/десет/ лева, представляваща  дължимата държавна такса за образуване на делото, по сметката на Съда за държавни такси.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - Со­фия, ул.”Н. Столетов”№21 за присъждане на разноски – за осъществената защита от юрисконсулт по делото.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

 

                                     АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :