№ 338
гр. София, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100511677 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.05.2021 г. по гр.д. № 1050/21 г., СРС, І ГО, 48 с-в е
осъдил „П.г.“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на основание чл.232, ал.2 ЗЗД вр.
чл.79,ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД на В. К. ИВ., ЕГН **********, сумата от 4800
лв., представляваща дължима наемна цена за периода от м.03.2020г. до
м.10.2020г., съгласно сключен договор за наем на недвижим имот, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска /05.11.2020г./ до
окончателното плащане, сумата от 15,33 лв., представляваща заплатени от
ищеца консумативи за електрическа енергия за периода от м.05.2020г. до
м.07.2020г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
/05.11.2020г./ до окончателното плащане, сумата от 679,30 лв.,
представляваща заплатени от ищеца консумативи за топлинна енергия за
периода от 21.12.2019г. до 28.04.2020г., ведно със законната лихва от датата
на предявяване на иска /05.11.2020г./ до окончателното плащане, както и
сумата в размер на 171,84 лв., представляваща дължима мораторна лихва
върху дължимата наемна цена за периода от 05.03.2020г. до 05.11.2020г.
Отхвърлил е предявения от В. К. ИВ., ЕГН **********, срещу „П.г.“ ЕООД,
ЕИК ****, иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.79,ал.1 ЗЗД за
1
заплащане на сумата от 432 лв., представляваща дължим от наемателя данък
общ доход за периода от м.03.2020г. до м.10.2020г. Осъдил е „П.г.“ ЕООД,
ЕИК **** да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на В. К. ИВ., ЕГН
**********, разноски в размер от 916,15 лв. Осъдил е В. К. ИВ., ЕГН
********** да заплати на основание чл.78,ал.З ГПК на „П.г.“ ЕООД, ЕИК
****, разноски в размер от 56,67 лв.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника „П.г.“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
Студентски“, **** представлявано от управителя Б.Б., чрез пълномощника по
делото адвокат Д.Т. от АК-Благоевград, със съдебен адрес: гр. София,
бул.**** с мотиви, изложени в жалбата. Твърди се недопустимост на
съдебното решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, а
именно ищцата не е навела твърдения, че ответното дружество е продължило
да ползва имота с нейно знание и без нейно противопоставяне сред изтичане
на първоначалния срок на договора. На ищеца е следвало да бъдат дадени
указания за отстраняване нередовността на исковата молба съгласно т.5 от ТР
№ 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Твърди се, че
исковата молба е нередовна поради липса на конкретно посочване на
правопораждащите юридически факти и падежите на всяко от
претендираните вземания в петитума на исковата молба, т.е. всеки един от
исковете трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК, липсва
посочване на цената на веки от исковете, не е за платена държавна такса за
всеки от исковете. Твърди се още, че такса се дължи върху всяка наемна
вноска, отделно за всеки един от исковете за лихва.
Ако съдът приеме, че решението е допустимо то моли да бъде отменено
като неправилно, поради наличие на съществени процесуални нарушения и
неправилно прилагане на материалния закон. Съдът е допуснал и изслушал
недопустими свидетелски показания. Доколкото твърдяното наемно
правоотношение произтича от договор за наем, който е сключен в писмена
форма, то с формулираното искане ищцата се е домогвала да докаже
съществуването на писмен договор, по който е страна, а чл.164, ал.1, т.5 от
ГПК изрично забранява установяването със свидетелски показания на
писмени съглашения, в които страната е участвала. Освен това, свидетелите
не са се ограничили до свидетелстване относно обстоятелствата, за които са
2
били допуснати показанията им. В мотивите към обжалваното решение се
сочи, че свидетелите били допуснати за установяване на обстоятелството дали
ползването на наетия имот е продължило след изтичане на първоначалния
шест месечен срок. По този начин ответното дружество е било поставено в
положение на процесуална изненада. Съдът не е постановил определение за
изменение на иска, не е изготвил допълнителен доклад и не е предоставил на
ответника допълнителен срок за отговор.
Твърди се още, че не е осъществен фактическият състав на чл.301 от ТЗ.
Съдът не е съобразил съдебната практика на ВКС, съгласно която
разпоредбата на чл.301 от ТЗ е приложима единствено към търговски сделки
по смисъла на чл.286 от ТЗ, а в случая не е установено, че процесният
Договор за наем е търговска сделка, тъй като нито „П.г.“ ЕООД, нито ищцата,
нито К.Ц., не извършват по занятие отдаване на имоти под наем.
Счита за необоснован изводът на първоинстанционния съд, че лицето
К.Ц. е сключило договора като представител на „П.г.“ ЕООД. В договора, на
последната страница като наемател е посочено физическото лице К.П.Ц., без
никакво отбелязване, че той действа от чуждо име или в някакво особено
качество. При липса на манифестиране, че лицето действа от чуждо име, не
би могло да е налице действие от чуждо име без представителна власт по
смисъла на чл.301 от ТЗ.
Неправилен е изводът на съда, че „П.г.“ ЕООД е заплатило наемна
вноска за февруари 2020 г., от което следва, че дружеството е узнало за
договора за наем и по този начин го е потвърдило по силата на чл.301 от ТЗ.
Заявява, че преводното нареждане от 26.02.2020 г. е документ без
доказателствена стойност, тъй като е неподписан, не съдържа индивидуален
номер, нито печати на банка. Преводното нареждане само по себе си
представлява едностранна сделка, която не доказва плащане по банков път.
Като основание на въпросното преводно нареждане е посочено единствено
„наем м.02.2020г.“, но с него не се индивидуализира процесния договор за
наем.
Въззивникът сочи, че не налице продължено ползване на имота след
изтичане на срока на договора за наем, като по делото не е доказано, че
служители на „П.г.“ ЕООД са продължили да ползват имота след изтичане
срока на договора за наем, каквито твърдения ищцата не е заявила, а такива
3
твърдения се сдържат единствено в показанията на свидетеля И., съпруг на
ищцата, чиито показания следва да бъдат преценявани при отчитане неговата
заинтересованост съгласно изискването на чл.172 ГПК. Дори и да се приеме,
че договорът за наем е сключен, то той е сключен за срок от шест месеца,
считано 11.06.2019 г. до 11.12.2019 г., а дори и да се приеме, че той е
продължен за нов шест месечен срок след 11.12.2019 г., то срокът на същия
следва да е изтекъл през юни 2020 г., поради което всички претендирани
задължения след юни 2020 г. се явяват неоснователни.
Твърди се, че ищцата не е заплатила претендираните консумативни
разходи, за които тя е представила разписки, сметко-фактури и фискални
бонове. Тези документи не са подписани и от тях не е установен кой е
авторът на съответните плащания. Ищцата не е ангажирала доказателства, че
плащанията са извършени от нея, а не от трети лица. Игнориран е и фактът,
че в чл.12, ал.2 от договора за наем е уговорено наемателят да заплаща
консумативните разходи пряко в полза на съответните трети лица-доставчици
на топлоенергия, електроенергия, вода и др., към които те са дължими.
Моли съда да постанови решение, с което да обезсили процесното като
недопустим и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за
произнасяне по предявените искове. Ако съдът приеме, че решението не е
недопустимо, се моли съгласно т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд да остави исковата молба без
движение поради нередовността й на основание чл.129, ал.2 ГПК, да укаже на
ищеца да отстрани допуснатите нередовности на основание чл.129, ал.2 ГПК.
Ако СГС разгледа спора по същество, моли да бъде постановено решение, с
което да бъде отменено процесното като неправилно, с което да бъдат
отхвърлени изцяло исковете на В.К. И. срещу „П.г.“ ЕООД като
неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски пред двете
съдебни инстанции.
Въззиваемата В. К. ИВ., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Русе,
ул.****, чрез пълномощника по делото адвокат М.Д. от АК-Русе, със съдебен
адрес: гр.Русе, **** оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение. В размер на 1000 лв.
Съдът намира, въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
4
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от В. К. ИВ.,
ЕГН ********** срещу „П.г.“ ЕООД, ЕИК **** за следните суми: за сумата
от 4800 лв., представляваща дължима наемна цена за периода от м.03.2020г.
до м.10.2020г., съгласно сключен договор за наем на недвижим имот, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска 05.11.2020г. до
окончателното плащане, сумата от 15,33 лв., представляваща заплатени от
ищеца консумативи за електрическа енергия за периода от м.05.2020г. до
м.07.2020г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
05.11.2020г. до окончателното плащане, сумата от 679,30 лв., представляваща
заплатени от ищеца консумативи за топлинна енергия за периода от
21.12.2019г. до 28.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска 05.11.2020г. до окончателното плащане, сумата от 432
лв., представляваща дължим от наемателя данък общ доход за периода от
м.03.2020г. до м.10.2020г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска 05.11.2020г. до окончателното плащане, както и сумата в
размер на 171,84 лв., представляваща дължима мораторна лихва върху
дължимата наемна цена за периода от 05.03.2020г. до 05.11.2020г.
Ищцата В. К. ИВ. твърди, че е собственик на апартамент, находящ се в
гр. Русе, ул. ****, бл. ****, че на 11.06.2019г. сключила с ответника договор
за наем на недвижим имот, въз основа на който ищцата, в качеството си на
наемодател, предоставила на наемателя правото възмездно да ползва
гореописания недвижим имот, с предназначение служители на ответника да
живеят в него. Наемната цена била в размер на 600 лв. месечно, като
ответникът се задължил да заплаща вместо ищцата дължимия от последната
5
данък общ доход в размер на 54 лв. месечно. Заявява, че с приемо-
предавателен протокол от 11.06.2019 г. предала фактическата власт на
наемателя. Твърди, че м.03.2020 г. ответникът преустановил плащането на
наемната цена и дължимите суми за консумативи. Ето защо, претендира
наемна цена за периода от м.03.2020г. до м.10.2020г., уговорения данък,
консумативи за електрическа и топлинна енергия, както и начислена
мораторна лихва.
Ответникът „П.г.“ ЕООД в срока по чл131 ГПК е оспорил предявените
искове с твърдението, че между страните не е възникнало облигационно
правоотношение. Оспорил е авторството на представения по делото договор
за наем и приемо-предавателен протокол с твърдения, че същият не е
подписан от управителя на дружеството. Навел е възражение за нищожност
на сключения договор за наем поради невъзможен предмет, тъй като имало
разминаване в описанието на имота, посочен в представения от ищцата
нотариален акт за собственост и имота, предмет на договора за наем.
Оспорил е дължимостта на вземанията за процесния период, тъй като
договорът за наем е прекратен, считано от 12.12.2019 г. Счита, че
претендираните разноски за консумативи не са дължими на наемодателя, а е
уговорено да се заплащат от наемателя към комуналните дружества.
Оспорил е претендираните разноски за консумативи и данък общ доход да са
реално заплатени от наемодателя, а задължението за данък общ доход е в
тежест на наемодателя.
Съдът констатира следното:
По делото е депозиран нотариален акт за дарение на недвижим имот №
56, том IX, per. № 12992, дело № 1044 от 2017 г., съставен от нотариус А.Ф.,
от който се установява, че ищцата В. К. ИВ. е придобила собствеността върху
¾ идеални части от апартамент № 19, находящ се в гр. Русе, ул. ****, сграда
****. В нотариалния акт е посочено, че В.И. притежава на основание
наследствено правоприемство останалите 1/4 идеални части от описания
апартамент, поради което следва да извода, че ищцата е собственик на
процесния имот. По делото е представен договор за наем на недвижим имот
от 11.06.2019 г., от който се установява, че ищцата в качеството си на
наемодател се е задължила да предостави на ответното дружество за
временно и възмездно ползване следния недвижим имот - апартамент № 9,
6
находящ се в гр. Русе, ул. ****, бл. **** за срок от 6 месеца срещу заплащане
на месечна наемна цена в размер от 600 лв., платима от наемателя в срок до 5
дни от началото на отчетния период по договора /чл.4, ал.З от договора/.
Страните са уговорили в чл. 17 от договора, че ако след изтичане на наемния
срок наемателят продължи да ползва наетия имот със знанието и без
противопоставянето на наемодателя договорът се счита за продължен като
договор за наем за шестмесечен период.
От правна страна:
Настоящата инстанция намира за неоснователно твърдението на
въззивника за недопустимост на съдебното решение, тъй като съдът се е
произнесъл по непредявен иск, а именно ищцата не е навела твърдения, че
ответното дружество е продължило да ползва имота с нейно знание и без
нейно противопоставяне сред изтичане на първоначалния срок на договора.
Във фактологичната част на исковата молба е посочен наемният период, а
именно периодът за който се търси наемната цена е от м.март 2020 г. до
подаване на исковата молба, това е периодът след продължаване на наемния
договор без противопоставяне от страна на наемодателя. Както бе посочено, в
чл.17 договора за наем е посочено, ако след изтичане на наемния срок
наемателят продължи да ползва наетия имот със знанието и без
противопоставянето на наемодателя договорът се счита за продължен като
договор за наем за шестмесечен период. Става въпрос за продължен договор
за наем, а именно като договор за наем.
Твърди се, че исковата молба е нередовна поради липса на конкретно
посочване на правопораждащите юридически факти и падежите на всяко от
претендираните вземания в петитума на исковата молба, т.е. всеки един от
исковете трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК, липсва
посочване на цената на веки от исковете, не е за платена държавна такса за
всеки от исковете, като според въззивника такса се дължи върху всяка наемна
вноска, отделно за всеки един от исковете за лихва. Възивната инстанция
приема, че не е налице твърдяната нередовност на исковата молба. Няма
изискване да бъде формулиран отделен петитум за всеки от исковете, цената
на всеки от тях е ясно посочена, както и периодът, за който се отнасят,
включително и лихвите. Спазени са изискванията на чл.127, ал.1 ГПК,
включително и т.5 от визираният текст, като ясно е формулирано в какво се
7
състои искането. Ясно е формулиран главният иск, а именно неплатен наем,
неговият размер, периодът на претенцията, определен е периодът и
претенциите на исканите консумативи, както и дължимите лихви. Що се
отнася до дължимата държавна такса, то тя е правилно определена, като за
акцесорните искове за лихви не се дължи отделна държавна такса, противно
на твърденията във въззивната жалба, както и не следва да се определя
държавна такса върху всяка наемна вноска.
Ето защо, съдът намира за неоснователно искането във въззивната
жалба на ищеца да бъдат дадени указания за отстраняване нередовността на
исковата молба съгласно т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС.
По съществото на спора се твърди, че решението е неправилно, поради
наличие на съществени процесуални нарушения и неправилно прилагане на
материалния закон. Съдът е допуснал и изслушал недопустими свидетелски
показания, доколкото твърдяното наемно правоотношение поизтича от
договор за наем, който е сключен в писмена форма, то с формулираното
искане ищцата се е домогвала да докаже съществуването на писмен договор,
по който е страна, а чл.164, ал.1, т.5 от ГПК изрично забранява
установяването със свидетелски показания на писмени съглашения, в които
страната е участвала. С допуснатите свидетели се установява фактът, че на
практика става въпрос за един и същ апартамент, този посочен в договора
като ап. 9 и този посочен в нотариалния акт като ап. № 19. За този факт няма
писмени документи, става въпрос за същия апартамент и това се установява
от свидетелските показания на свидетелите П. И., съпруг на ищцата и
свидетелят П. Д., неин съсед. Последният установява, че и неговият
апартамент е № 8, а по документи е № 20, т.е. апартаментът съществува в
обективната действителност и представлява годен обект за сделки. Именно за
това разминаване в номерацията са допуснати свидетелите на ищцата, както и
относно съществуването на наемното правоотношение и към момента, т.е. не
е налице твърдяната недопустимост на свидетелските показания.
Относно депозираният договор за наем, СГС приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.232, ал. 2 от ЗЗД наемателят е длъжен да
плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.
В правната доктрина и в съдебната практика няма спор, че договорът за
8
наем е неформален и че за валидното възникване на наемно правоотношение
следва да е налице съгласие на страните относно вещта, която се предоставя
във временно ползване и относно възнаграждението (наемната цена), която
наемателят дължи за предоставеното му ползване. При наличието на съгласие
относно посочените съществени елементи договорът се счита за валидно
сключен, като ирелевантен по отношение на действителността му е фактът
дали вещта реално е предадена на наемателя. Последното е от значение
единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на
наемодателя е обусловено от изпълнението на основното му задължение да
отстъпи ползването на вещта. Както е посочено в решение № 238 от
04.09.2013 г. по т.д. № 123/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК и задължително за съдилищата, правноирелевантно е реалното
ползване на наетия имот от страна на наемателя според Решение № 292 от
14.07.2005 г. на ВКС по т.д. № 558/2004 г., ТК, ІІ т.о., но тази ирелевантност е
налице само в хипотезата, при която наемодателят е изпълнил основното си
задължение по договора, а въпросът дали и как наемателят ще упражнява
фактическа власт е предоставен в негова дискреция.
В настоящия казус е безспорно обстоятелството, че К.П.Ц.ас е положил
подпис под договора в качеството на наемател, като въззивникът твърди, че в
договора липсва отбелязване, че той действа от чуждо име или в някакво
особено качество и не може да се направи извод лицето К.Ц. е сключило
договора като представител на „П.г.“ ЕООД. Въззивникът възразява още
относно приложение нормата на чл.301 от ТЗ, като заявява, че не става
въпрос за търговска сделка, като процесният договор за наем не е такава.
Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че сключеният договор за наем
не е сключен между две физически лица, а е по повод изпълнение на договор
по ЗОП за ремонт на сграда в гр.Русе, собственост на ТП ПБЗН-Русе,
поделения Запад и е бил сключен във връзка с изпълнение на основната
търговска дейност на дружеството. Това се установява от свидетелските
показания и на двете страни. Изводът е, че в случая става въпрос за
едностранна търговска сделка, а съгласно чл.287 ТЗ, разпоредбите за
търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях
сделката е търговска и не следва друго от този закон. Именно характерът на
търговската сделка обуславя приложение нормата на чл.301 от ТЗ, съобразно
която когато едно лице действа от името на търговец без представителна
9
власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. По делото е депозирано преводно
нареждане от 26.02.2020г., от което се установява, че ответното дружество е
заплатило сумата в размер на 600 лв. с основание „наем м.02.2020 г.“.
Настоящата инстанция също приема, че това действие води към извод, че
ответникът не се е противопоставил на действията на пълномощника, а е
приел сключения договор за наем и е изпълнявал задълженията си по него.
Въззивникът твърди, че преводното нареждане от 26.02.2020 г. е документ без
доказателствена стойност, тъй като е неподписан, не съдържа индивидуален
номер, нито печати на банка, както и че с него не се индивидуализира
процесния договор за наем. Следва да бъде отбелязано, че представеното
платежно нареждане има референтен номер, който доказва, че фирмената
сметка е осчетоводена с наредената сума. То се разпечатка от онлайн
банкирането от сметката на ищцата и е извадено от историите на преводите.
В този смисъл има твърдяната доказателствена стойност.
Предвид изложеното настоящата инстанция също приема, че между
страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало
въз основа на договор за наем на недвижим имот от 11.06.2019г. Видно от
представения по делото приемо-предавателен протокол от 11.06.2019 г.
ищцата е изпълнила основното си договорно задължение като е предала е
фактическата власт върху описания с договора за наем имот на представител
на ответното дружество, поради което за наемателя - ответник е възникнало
задължението да заплаща уговорената в договора наемна цена. Съгласно
уговореното между страните в чл. 16 договорът се сключва за срок от 6
месеца, считано от 11.06.2019 г., а според чл. 17 от него, ако след изтичане на
наемния срок наемателят продължи да ползва наетия имот със знанието и без
противопоставянето на наемодателя договорът се счита за продължен като
договор за наем за шестмесечен период.
Както бе посочено по-горе, за установяване на обстоятелството, че
ползването на имота продължава във визирания в исковата молба период, а
именно от м.март 2020 г. до „настоящия момент“ и че наемното
правоотношение съществува и към момента, са били събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелите И., Д. и Ц.. От
показанията на свидетеля И., съпруг на ищцата, се установява, че месец юни
10
2019 г. ищцата взела решение да отдаде процесния имот под наем, за което е
ангажирала агенция за недвижими имоти „И.и.“. Свидетелят сочи, че
договорът бил подписан от К.Ц.ас в качеството му на пълномощник на
ответника в офиса на агенцията - посредник. Ползването на имота било
предоставено на 11.06.2019 г. и продължава и до настоящия момент, като
според свидетеля договорът за наем не е прекратен, съгласно уговорените в
него клаузи. Твърди, че фактическата власт върху имота била предадена на
Ц., а впоследствие в имота се настанил друг служител на ответното
дружество - Т.С.. Свидетелят сочи, че в процесното жилище и към момента се
съхраняват кашон с документация, ксерокопия и друга официална
документация, оригинали на ответното дружество, снимки на пожарната от
дрон, невзети от ответното дружество. Свидетелят Д. твърди, че е съсед на
ищцата и живее в съседен на процесния имот. Сочи, че преди около 2 години
имотът бил отдаден под наем, като свидетелят видял лек автомобил с лого на
ответното дружество и се запознал с физическото лице, което реално ползва
имота К.Ц.ас, като свидетелят редовно виждал Ц. в жилищната сграда.
Впоследствие виждал друго физическо лице, което обитавало процесния
имот и също ползвало автомобил с логото на ответното дружество.
Свидетелят Ц., служител в ответното дружество на длъжност „технически
ръководител“, установява, че ответното дружества изпълнява строителна
дейност на обект в гр. Русе, за който обект е отговарял К.Ц.ас. На свидетеля
не му е известно дали процесният имот е нает от ответното дружество, нито
дали Ц. е живял в гр. Русе или е нощувал в хотел.
Настоящата инстанция също кредитира показанията на свидетелите,
като последователни, непротиворечиви и съответстващи на събрания по
делото доказателствен материал. След преценка на писмените и гласните
доказателства в тяхната съвкупност, включително и представеното от ищцата
преводно нареждане от 26.02.2020 г. за платена наемна цена за м.02.2020 г. от
ответното дружество, въззивната инстанция също стига до извода, че след
изтичане на уговорения с договора 6-месечен срок, наемателят е продължил
да ползва имота със знанието и без противопоставянето на наемодателя. Това
се установява и от показанията на свидетеля И., който сочи, че и към момента
в жилището се съхранява кашон с документация на ответното
дружество/наемател, както и от показанията на свидетеля Д., който твърди, че
многократно е виждал Ц., а в последствие и С. в жилищната сграда.
11
Ищцата е изпълнила задължението си за предаване на фактическата
власт върху наетия имот още към датата на възникване на облигационното
отношение, произтичащо от договора за наем. По дефиниция на основание
чл.228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят да му плати
определена цена. В случай, че страните сами са определили начало и край на
наемния период, се касае за договор за наем с определен срок. В този случай с
изтичане на така определения по обща воля срок договорът за наем се
прекратява. Ако след изтичане на наемния срок използването на вещта
продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя договорът се
счита продължен за неопределен срок /арг. чл.236, ал.1 ЗЗД/. Нормата на
чл.236, ал.1 ЗЗД е диспозитивна, т.е. позволява на страните да уговорят нещо
различно като отклонят поведението си от законовата норма в съответствие
със свободата на договаряне по см. на чл.9 ЗЗД. В случая страните са
постигнали съгласие за дерогиране на посочената диспозитивна норма, тъй
като в чл. 17 от договора са уговорили след изтичане на наемния срок
договорът да се счита за продължен като договор за наем за шестмесечен
период. Включвайки така описаната клауза в договора, страните са се
съгласили след първоначално предвидения срок съглашението между тях да
се подновява неограничено за нов шестмесечен период при ползване на имота
и до изричното противопоставяне на наемодателя по договора, респ.
настъпване на някое от останалите прекратителни основания. Ответникът не е
ангажирал доказателства да е налице настъпването на някое от изброените
прекратителни основания в чл.18 от договора. СГС също приема, че след
изтичане на първия шестмесечен период /11.12.2019г./ е започнал да тече нов
такъв, който изтича на 11.06.2020г., респ. втори такъв, който изтича на
11.12.2020г. По делото е установено, че фактическата власт върху имота все
още не е върната от ответника на ищеца, като е ирелевантно за спора.
Заявената претенция обхваща период, през който страните са били обвързани
от действащ договор за наем, респ. ответникът дължи наемна цена.
Предвид гореизложеното и доколкото ответникът не доказал плащане
на наемните вноски след м.02.2020 г., СГС също приема, че за периода от
м.03.2020г. до м.10.2020г. ответникът дължи заплащане на 8 броя месечни
наема, всеки по 600 лв., т.е. на сумата от общо 4800 лв.
12
Искът с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на консумативи, СГС
също намира за основателен.
По иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД в тежест на ищцата е да
докаже възникнало облигационно правоотношение; че е предоставила на
ответника ползването на процесния имот; че вземанията за процесиите
консумативи са изискуеми, както и какъв е техния размер, а в тежест на
ответника е докаже погасяването на дълга.
Налице е валидно облигационно правоотношение между ищцата и
ответника през процесния период, по което ищцата е изпълнила основното си
договорно задължение да предаде фактическата власт върху описания с
договора за наем имот на представител на ответното дружество. По делото са
депозирани доказателства за възникнали и погасени от ищцата задължения
към „Енерго Про-Продажби“ АД на стойност 15,44 лв. за периода
05.05.2020г. до 04.07.2020г., доказателства за възникнали и погасени от
ищцата задължения към „Топлофикация Русе“ ЕАД на стойност 679,30 лв. за
периода от 21.12.2019г. до 28.04.2020г. В представените разписки и фактури
изрично е посочено, че заплатените комунални услуги касаят процесния имот,
предмет на сключения между страните договор за наем. Ответникът е
възразил, че претендираните разноски за консумативи не са дължими на
наемодателя, защото е уговорено да се заплащат от наемателя към
комуналните дружества. Съгласно нормата на чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД
върху наемателя тежи задължението да плаща наред с наемната цена още и
разходите, свързани с ползването на вещта, т. нар. консумативни разходи.
Видно от клаузата на чл.12, ал.2 от договора страните са постигнали съгласие
наемателят да заплаща за своя сметка в дължимия срок консумативните
разходи на наетия имот - ток, вода, топлинна енергия, разходи за общи части
и др. В представените от ищеца доказателства за плащане на начислените
суми за потребена в имота ел. енергия и топлинна енергия се съдържат данни
за клиентски номер, адрес на обекта, номер на фактура, стойност и период, за
който се отнася начислената сума, т.е. водят до несъмнен извод, че
наемодателят е заплатил консумативните разноски именно за процесния имот
в полза на комуналните дружества. Твърденията във въззивната жалба за
липса на доказателства, че именно ищцата е заплатила въпросните
консумативи, се явяват недоказани. Доколкото консумативните разходи,
13
свързани с ползването на имота се дължат от наемателя, то ищцата има право
да получи сумите, които вече е погасила, тъй като именно ищцата като
собственик на имота дължи същите към самите комунални дружества,
съответно представляват пасив в нейния патримониум. При липсата на
доказателства, че ответното дружество е погасило дължимите консумативни
разходи, възникнали в периода на действие на договора за наем, предявеният
иск се явява основателен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на спора и предявената претенция,
въззивникът/ответник следва да заплати на въззиваемия/ищец направените
разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в
размер на 613, 33 лв., изчислено по реда на чл.7, ал.2, т. 3 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение
предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 18.05.2021 г. по гр.д. № 1050/21 г. на
СРС, І ГО, 48 с-в.
ОСЪЖДА „П.г.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Студентски“, **** представлявано от
управителя Б.Б., чрез пълномощника по делото адвокат Д.Т. от АК-
Благоевград, със съдебен адрес: гр. София, бул.**** да заплати на В. К. ИВ.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Русе, ул.****, чрез пълномощника по
делото адвокат М.Д. от АК-Русе, със съдебен адрес: гр.Русе, ****
направените разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение
в размер на 613, 33 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 ГПК.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15