Р Е Ш
Е Н И Е № 260055
гр. Хасково 17.05.
2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд ……………...................…..............…................ колегия в публично
заседание на двадесет
и седми април… .………………………….……….................................
през двехиляди и двадесет
и първа ……………………………...........................година в състав :
Председател : МИЛЕНА ПЕТЕВА
Членове : ФИЛИП
ФИЛИПОВ
КАПКА ВРАЖИЛОВА
при секретаря Димитрийка Христова….…………......................................
в присъствието на
прокурора .......Валентина
Радева-Ранчева…..…………….......като разгледа докладваното от
.........................съдията ПЕТЕВА.…………………...........ВНОХ дело № 154…......... по
описа
за 2021 год., ...........................................…….……… за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 260001/14.01.2021 г., постановена по НОХД № 6/2021 г. Районен съд-Свиленград е признал подсъдимата М.А.Х., гражданин С. а. р., за виновна в това, че на 29.12.2020 година през ГКПП „К. А.“-шосе, област Х., влязла през границата на страната от Р. Т. в Р. Б. без разрешение на надлежните органи на властта, поради което и на основание чл.279 ал.1 вр. чл.54 и чл.58а от НК е наложил наказание „лишаване от свобода за срок от шест месеца“ и „глоба в размер на 150 лева“. На основание чл.66 ал.1 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от три години. Произнесъл се е по направените по делото деловодни разноски.
Недоволен от присъдата е останал защитникът на подсъдимата, който я атакува в срок с оплаквания за неправилност в частта относно наложените наказания – „лишаване от свобода и глоба“. На първо място се твърди, че съдът неправилно не е освободил подсъдимата от налагане на наказание на основание чл.279 ал.5 от НК, след като по делото било установено, че причината за преминаване на държавната ни граница била търсенето на убежище. В този аспект, а и в аспекта на всички останали по делото обстоятелства, наложените наказания освен това били и несправедливи, защото индивидуализирания от съда размер не съответствал на всички смекчаващи вината факти, а последните обосновавали отговорност в граници, различни от типичните за този род престъпления. Така аргументирани, исканията в жалбата са за изменение на постановената присъда при прилагане на регламентирания в разпоредбата на чл.279 ал.5 от НК институт за неналагане на наказание или намаляване на наложените на подсъдимата наказания при занижаване на определените от районния съд размери.
В съдебното заседание пред въззивния съд защитникът разгръща своите доводи, свързани с исканото приложение на нормата в чл.279 ал.5 от НК, като заявява, че потърсената от подсъдимата закрила в Р. Б. в достатъчна степен доказва целта и подбудите за преминаване на държавната ни граница. Поддържа се, че създадената Европейска система за убежище не държи сметка за конкретната държава, в която закрилата ще бъде потърсена, а от друга страна задължава всяка една държава да разгледа молбата за закрила, независимо от мястото или страната, в която тя ще бъде депозирана. На фона на публично известните факти за наличието на въоръжен конфликт в страната на произход на подсъдимата Х. искането й за признаване на хуманитарен статут в Б. било съответно на поетите от страната ни международни и европейски ангажименти, а в аспекта на наказателната отговорност това налагало за инкриминираното поведение наказание да не бъде наложено. От друга страна се твърди от защитника, че при налагането на наказанието съдът не отчел обстоятелството, че подсъдимата е жена, чийто съпруг се намирал във ФРГ. и целта на пътуването е била именно живеене в общ дом при липса на алтернативен вариант за събиране на семейството. В пренията защитникът поддържа отправените с жалбата искания.
Подсъдимата поддържа жалбата на своя защитник и се присъединява към направените от него искания.
Прокурорът от Окръжна прокуратура-Хасково намира жалбата за неоснователна. Той счита, че делото е решено при изясняване на обективната истина, а наказанията били индивидуализирани съобразно степенна на обществена опасност на деянието и извършителя. Заявява, че не се установяват предпоставките за приложение на уредения в чл.279 ал.5 от НК институт, тъй като подсъдимата пристигнала в страната ни по скрит начин, а тезата, че намерението й е било да потърси убежище, била изградена единствено, за да обслужи защитната линия в процеса и не се подкрепяла от доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие. Предлага се атакуваната присъда да бъде потвърдена.
Хасковският окръжен съд, като провери правилността на обжалваната присъда по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същата, констатира следното:
Против подсъдимата М.Х., гражданин на С. а. р., е повдигнато обвинение за това, че на 29.12.2020 година през ГКПП „К. А.“-шосе, област Х., влязла през границата на страната от Р.Т. в Р. Б. без разрешение на надлежните органи на властта - престъпление по чл.279 ал.1 от НК. В първото заседание от съдебната фаза на наказателното производство по искане на защитника съдът е провел предварително изслушване на страните по реда на чл.370 от НПК, като в неговия ход подсъдимата е заявила, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и дава съгласие за тези факти да не бъдат събирани доказателства. Имайки предвид така изразеното становище, съдът е пристъпил към разглеждане на делото по реда на глава ХХVІІ от НПК. С определение по чл.372 ал.2 вр. с чл.371 т.2 от НПК той е обявил, че при постановяването на присъдата ще ползва направеното от подсъдимата самопризнание. Предвид разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК съдът не е провел разпит на подсъдимата и свидетелите, а след прочитане на заключителната част от обвинителния акт е изслушал становището на подсъдимата по обвинението, което е съответствало на дадените в хода на предварителното изслушване изявления. В мотивите към постановената присъда съдът е приел описаните от обвинението факти за доказани.
Настоящият съд счита, че решаващият съд правилно и в съответствие със закона, както и спазвайки процесуалните правила на глава ХХVІІ от НПК е провел съдебната фаза на наказателното производство. Налице са били предпоставките за разглеждане на делото по този ред – подсъдимата ясно и недвусмислено е заявила, че признава фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и не желае събирането на доказателства за тези факти. Правилно при постановяване на осъдителната присъда съдът е имал предвид направените самопризнания и доказателствата, събрани на досъдебното производство. Преценката, че последните подкрепят признатите факти е също законосъобразна, доколкото между доказателствените източници не се констатират противоречия, а съдържанието им установява именно фактическата съвкупност, която прокурорът е приел за установена и инкорпорирал в обстоятелствената част на своя акт. В тази връзка показанията на свидетелите Х. М. и Р. Р. са конкретни, хронологично подредени и еднопосочни относно времето, мястото и начина, по който е било открито, че в проверявания от тях автобус се укрива лице от женски пол, което по-късно пред тях обяснило, че решило да премине през Б., за да стигне до ФРГ., за да заживее заедно със своя съпруг. Жената разказала още пред свидетеля Р., че е гражданин на С. и пребивавала известно време при свои роднини в гр.И. до момента, в който се свързала с иракчанин, предложил й начин да премине на територията на Р. Б. Така срещу уговорено и платено възнаграждение Х. била отведена до въпросния автобус, в който се укрила с помощта на шофьора, като не била вписана в списъка с пътуващите, нито се представила като редовен пътник при извършения граничен контрол. Х. не носела у себе си документи за самоличност. След преминаването на границата тя не заявила пред граничните органи искане за предоставяне на убежище или друг вид хуманитарна закрила. Дадените от подсъдимата обяснения след привличането й като обвиняема изцяло кореспондират с казаното от двамата свидетели. В тези обяснения също не се откриват сведения за търсене на закрила от българските власти, а изложените подбуди за предприетото пътуване се състоят в желанието подсъдимата отново да заживее със своя съпруг, намиращ се в Г. Така изложените доказателствени източници, достоверността и валидността на които не са оспорени от защитата, са в пълен синхрон с възприетата в обвинителния акт фактическа обстановка и затова с основание съдът е приел, че направеното от подсъдимата признание на изложените от обвинението факти е подкрепено от събраните в досъдебното производство доказателства, а последните са били годна доказателствена основа за изграждане на фактическите и правни заключения. Законосъобразна е и направената от решаващия съд квалификация на извършеното като престъпление по чл.279 ал.1 от НК, защото безспорно на инкриминираната дата М.Х. е влязла през границата на страната ни от Р. Т. без разрешение на надлежните органи на властта. Изпълнителното деяние е било осъществено с факта на прекосяване на линията, обозначена като държавна граница – поведение, което безспорно е било реализирано, доколкото граничният контрол от служителите на ГКПП „К. А.“ е бил извършен на територията на Р. Б. Несъмнено, на следващо място, влизането в страната е било без разрешение на надлежните органи – граничните власти, защото даването на такова разрешение е предполагало удостоверяване на самоличността на влизащите в страната лица, а подсъдимата, укривайки се в автобуса, е затруднила този граничен контрол, като несъмнено е целяла неговото осуетяване. В този смисъл правилно е било прието от първоинстанционния съд, че така обективираното неправомерно поведение е било осъществено при условията на пряк умисъл – при съзнаване на неговия противоправен характер от подсъдимата и преследване на общественоопасните последици.
Възприетата от съда фактическа обстановка, както и направената квалификация на извършеното, не се атакуват от защитника или подсъдимата. Във въззивната жалба, както и в съдебното заседание пред настоящата инстанция, се поддържат доводи единствено във връзка с налагането и с размера на наказанията „лишаване от свобода” и „глоба”. Тук следва да се посочи, че формулираното от защитника искане за „освобождаване от наказание“, следва да бъде квалифицирано като претенция за приложение на нормата в чл.279 ал.5 от НК, според която не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото си на убежище съгласно Конституцията. Причините, непозволяващи прилагане на тази разпоредба, в случая са както от процесуално, така и от материалноправно естество. Както вече беше посочено по-горе, съдебното следствие е протекло по диференцираните правила на глава 27 от НПК при хипотезата на признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не бъдат събирани доказателства за тях. Сред изложените от прокурора обстоятелства в изготвения обвинителен документ липсват такива, сочещи на търсено от подсъдимата убежище или друг вид закрила в българската държава, поради което и съдът не е бил в състояние да обсъжда такива. Няма спор в съдебната доктрина и практика, че при проведено при условията на чл.371 т.2 от НПК съкратено съдебно следствие съдът не е в състояние да надхвърли фактическата рамка на обвинителния акт и да установява фактически положения, различни от присъстващите в него. От друга страна, подсъдимата и защитата, признавайки верността на изложеното от прокурора, сами се отказвали от възможността да установяват различна от записаната в прокурорския акт фактология и да се позовават на положения, които този акт не възприема. Тук следва да се отбележи, че данни за търсена закрила в България отсъстват не само сред описаните от прокурора обстоятелства, но и не се откриват сред материалите от досъдебното производство, защото нито разпитаните гранични служители свидетелстват за изявления на подсъдимата в такова насока, нито дадените от подсъдимата обяснения съдържат ясно и красноречиво твърдение, че прекосяването на държавната граница е диктувано от непосредствена угроза за живота или здравето, кореспондираща с търсене на спасение в страната ни. И както вече се отбеляза, имплицитно съдържащото се в защитните доводи искане за установяване на такива обстоятелства е в противоречие с избрания от защитата диференциран ред, приложението на който не сочи нито процесуални пропуски в необходимите разяснителни и гарантиращи правата на подсъдимата механизми, нито опорочаване на направените изявления, инициирали развитието на производството по особените правила. В този смисъл искането за преквалификация на поведението, по необходимост свързано с твърдение на факти, надхвърлящи обвинителната фактология, представлява недопустимо последващо оттегляне на самопризнанието и на съгласието да не бъдат събирани доказателства.
На следващо място е необходимо да се посочи, че правото на убежище е конституционно гарантирано в разпоредбата на чл.27 ал.2 от КРБ, а условията за предоставяне на убежище са уредени в Закона за убежището и бежанците. Съгласно тази уредба от право на убежище могат да се ползват чужденци, преследвани заради своите убеждения или дейност в защита на международно признати права. Производството за предоставяне на убежище се образувано въз основа на молба, отправена до президента на Р. Б. или до друг орган, задължен да я изпрати на компетентния. В случая не се установява такава молба да е била депозирана от подсъдимата. Представената пред въззивния съд регистрационна карта на чужденец удостоверява образуване на производство за международна закрила пред Държавната агенция за бежанците, но не и такова за предоставяне на убежище по смисъла на чл.61 от ЗУБ. Самите твърдения на Х. също сочат провеждане на процедура по „събиране на семейството“, която изключва искане за закрила от вида „даване на убежище съгласно Конституцията“. Ето защо, следва да се приеме, че Х. нито е направила надлежно искане за предоставяне на убежище, нито е налице производство по предоставяне на този вид закрила, поради което и не може де се счита, че същата е влязла в страната ни именно за да се възползва от това международно признато право и то при наличие на предпоставките за неговото упражняване. И след като единствено търсенето на убежище е основанието неправомерно влезлият в страната чужденец да бъда освободен от наказателна отговорност, то условията в чл.279 ал.5 от НК очевидно не са изпълнени.
Относно индивидуализацията на наказанията на първо място следва да се посочи, че съдът правилно е имал предвид разпоредбата на 373 ал.2 от НПК, предвиждаща задължително приложение на чл.58а от НК, както и правилно е приел, че в случая не следва да намери приложение хипотезата на чл.55 от НК, тъй като по делото не са били установени многобройни, нито изключителни смекчаващи вината факти, които да обосноват извод за несъразмерност и на най-ниското предвидено в закона наказание с тежестта на деянието. При определяне на конкретния размер на наказанието „лишаване от свобода”, наложено на Х. и преди приложение на императивната редукция по чл.58а ал.1 от НК съдът е обсъдил всички установени по делото факти, които са били относими към отговорността – анализирани са подбудите за престъплението, оказаното в досъдебния стадий на производството съдействие за разкриване на фактите по делото, взето е предвид чистото съдебно минало на подсъдимата. Действително съдът е коментирал обстоятелства от социално, политическо и медицинско естество, които нямат отношение към наказателната отговорност на подсъдимата, защото нито зачестилите случаи на такъв вид престъпления, нито необходимостта от противоепидемични мерки, нито обществените настроения към влизащите в страната ни чужденци, са фактори, влияещи върху тежестта на извършеното, още по-малко върху подбудите и причините за извършване на престъплението, поради което те няма как да бъдат отнесени към индивидуализиращата отговорността съвкупност. В този смисъл настоящият съд не се съгласява с тезата, че деянието е със завишена обществена опасност поради засилената обществената критика към този вид прояви, тъй като гражданската нетърпимост е иманентен белег за всяка една престъпна дейност, поради което не би могъл да се яви допълнително завишаващ опасността на конкретното деяние фактор. Независимо от това, несподелима е и тезата на защитата, според която настоящото деяние не е с характерна, а със значително по-ниска степен на обществена опасност, а смекчаващите вината обстоятелства са такива по вид и количество, че налагат по-ниско от обичайно налаганите наказания. Вярно е, че определените от съда наказания „лишаване от свобода за срок от шест месеца“ и „глоба в размер на 150 лева“ са в границите на възприетия от съда стандарт. Вярно е обаче също, че и проявата не е чувствително отклоняваща се от обичайните престъпления, свързани с незаконно преминаване на държавната ни граница. Касае се за случай, при който подсъдимата с помощта на трето лице се е укрила в автобус, не е присъствала в списъка на пътуващите, не е носела документи, с които да удостовери своята самоличност, а откриването й е било резултат от задълбочената гранична проверка. Така извършено, престъплението в никакъв случай не е по-малко укоримо отколкото обичайните трансгранични противоправни прояви, поради което и не може да се счита, че неговата обществена опасност е по-ниска в сравнение с тях. Действително подбудите за престъплението могат да бъдат окачествени като оправдани от гледна точка на общовалидните хуманни категории, но тяхното влияние върху наказателната отговорност не може да се счита за решаващо при доминиращата роля на обществената опасност на извършеното и на дееца, изводими от начина, по който е извършено престъплението и степента, в който е бил засегнат защитения обект. При това положение изводът на съда, че смекчаващите вината на подсъдимата обстоятелства имат превес, но те не се нито многобройни, нито изключителни, е напълно законосъобразен. Както вече се посочи, определеният размер на наказанието „лишаване от свобода“ е бил базиран на цялостна и точна преценка на всички обстоятелства, съществени за инвидидуализацията на наказателната отговорност /с изключение на тези, за които съдът изрази несъгласие/, поради което това наказание не може да се счита за несправедливо, както се поддържа от защитата, защото то не се явява изолирано от тежестта на извършеното, нито е в нетърпимо противоречие с действителните цели на държавното санкциониране, напротив - напълно хармонира с тях и най-вече на целта за превенция на подобен род противоправни прояви, както в индивидуален, така и в генерален план. Това, съпоставено с обстоятелствата, касаещи обществената опасност на самата подсъдима /с чисто съдебно минало, но предприела въпросното пътуване след предварителна подготовка и използване на трето лице/, окачествява наказанието „лишаване от свобода“ като адекватно санкциониращо престъпната проява при баланс между нивото на засягане на защитения обект и подбудите, причините, житейски оправданите мотиви, които са го генерирали. Същите съображения се отнасят и до кумулативното по-леко наказание - „глоба”. Тук следва да се посочи, че за наказанието „глоба“ не са приложими правилата на редукцията, уредени в чл.58а от НК, и в този смисъл правилно съдът е определил тази санкция, обсъждайки изброените в чл.54 от НК предпоставки. Като е индивидуализирал глобата в средния предвиден от санкционната част на нормата размер при отчитане на събраните по делото данни за имотното състояние и социално положение на подсъдимата, съдът е приложил закона правилно. Причини да не бъде наложено това наказание не се установяват по делото, още повече че липсата на някое от условията в чл.55 от НК изключва възможността за приложение на ал.3 от същата разпоредба. От друга страна, както правилно е отбелязал и районният съд, подсъдимата е в работоспособна възраст и здравословно състояние, позволяващи й да реализира доходи. Уязвимото социално положение, в което се намира понастоящем, не може да бъде основание за освобождаване от по-лекото кумулативно предвидено наказание, както защото законът не предвижда това, така и защото състоянието „търсене на закрила“ има временен характер - до приключването на започналото производство по Закона за убежището и бежанците или установяването на местоживеене в страната ни, в друга държава-член или в държавата на произход.
Поради изложеното, съдът намира, че атакуваната присъда следва да се потвърди, тъй като липсват основания за нейното изменение или отмяна.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 260001/14.01.2021
г., постановена по НОХД № 6/2021 г. по описа на Районен съд-Свиленград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.