РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 45 28.06.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: четиринадесети
май две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ Р.-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 538 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В,
представлявано от всеки двама измежду
Светослав Николаев Николов, Ирина Харалампиева Георгиева, Ондрей Локвенц и
Ярослав Ян Чечински, подадена чрез пълномощник ю.к.Радина Иванова, против решение № 87/11.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 4980/2018 г. по
описа на РС-Бургас, с което е
отхвърлен предявения иск на „Профи кредит България“ ЕООД против Г.С.Х. *** и З.А.Р.
***, с правно основание чл.422 ГПК за
приемане за установено, че ответниците–съдлъжници
Г.Х. и З.Р. дължат солидарно на ищеца сумата от 5078.18 лв. – главница, дължима по договор за потребителски кредит
№ ***от
30.03.2009 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване
на заявлението
по чл.410 ГПК – 10.04.2018г. до
окончателното й
изплащане,
за които суми ищецът се е снабдил със заповед № 1282/11.04.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 2516/2018г.
по описа на БРС. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответниците
направените по делото разноски в размер на по 750 лв. за всяка от тях.
Въззивникът
изразява недоволство от постановеното решение, като счита същото за неправилно.
Оспорва се като неправилен извода на съда, че ответниците не са получили и не
са били запознати с общите условия към момента на подписването на договора,
като се сочи, че ОУ са отпечатани на гърба на договора за револвиращ заем № ***и
представляват физически неразделна част от него, като нормите на чл.147а ЗЗП и
чл.11, ал.2 ЗПК са неприложими в случая, тъй като процесният договор е сключен
при действието на ЗПК (отм.). Счита се за неправилен и извода на съда, че
окончателните параметри на договора са били попълнени след подписването от
ответниците на бланка и е нямало как те да се запознаят и да влияят на тях. В
тази връзка, въззивникът сочи, че съгласно уговорките в договора, ответниците с
помощта на кредитния експерт са попълнили всички данни и клаузи до раздел V,
което се потвърждава и от представения от тях проекто-договор, поради което те
са били запознати с всички параметри на кредита към момента на подписване на
договора, подписали са се под него с попълнени параметри и на тази база кредиторът
е извършил необходимата оценка и е одобрил кредита, като процесният договор
напълно отговаря на изискванията за форма и съдържание, установени в ЗПК
(отм.), който е приложимият закон, действащ към момента на сключването му.
Счита се, че районният съд неправилно е приел, че договора е недействителен на
основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД поради противоречие с императивни правни
норми, като се сочи, че същият има минимално необходимото съдържание по чл.14 ЗПК (отм.) и съдържа информацията по чл.7, т.4-14 ЗПК (отм.). В тази връзка,
въззивникът е изложил подробни съображения, че процесният договор за револвиращ
заем е действителен и претендираните по него суми са дължими на валидно правно
основание. Изразява се несъгласие и извода на съда, че уговореното договорно
възнаграждение противоречало на добрите нрави, тъй като с оглед принципа на
свобода на договарянето и по своя собствена воля страните са се съгласили да
сключат договор за кредит с договорно възнаграждение в размер на 6 912
лв., като ответниците са погасявали и месечни вноски при тези условия. В тази
връзка, въззивникът счита, че след като размерът на договорната лихва не е
ограничен от закона и може свободно да бъде уговарян между страните, то не е
налице нищожност на уговореното договорно възнаграждение поради надвишаване на
трикратния размер на законната лихва, тъй като не е налице зависимост между
тях. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като
неправилно и вместо него да постанови ново решение, с което да се уважи
исковата претенция. Не са направени нови доказателствени искания. Претендират
се направените по делото съдебни разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемите Г.С.Х. и З.А.Р.,
подаден чрез пълномощника им адв.Арнаудова. В отговора са изложени подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба, както и за неоснователност
на исковата претенция. Моли се потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендират
се направените по делото съдебни разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 4980/2018 г. по описа на РС-Бургас
е образувано по исковата молба на „Профи кредит България“ ЕООД против Г.С.Х. и З.А.Р.
за приемане за установено по отношение на ответниците –съдлъжници, че дължат солидарно на ищеца сумата от 5078.18 лв. – главница, дължима по договор за револвиращ заем № ***от 30.03.2009 г., ведно със законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 10.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с №
1282/11.04.2018г. по ч.гр.д.№ 2516/2018г.
по описа на БРС.
Изложени са твърдения, че на 30.09.2009 г. е сключен договор за револвиращ заем № ***/30.03.2009 г. между „Профи кредит България“ ЕООД като кредитор и Г.С.Х., Г. М. Х.и З.А.Р.
като солидарни съдлъжници, по силата на който ищецът е предоставил на
ответницата Г.С.Х. паричен заем в размер на 2696 лв. със срок
за погасяване на 36 месеца при равни месечни вноски от по 192 лв., платими на
20-то число на всеки текущ месец при договорно задължение в размер на 4216 лв.,
или общо дължима сума по кредита в размер на 6912 лв. В исковата молба се
твърди, че съгласно чл.4.1 от общите условия, при изплащане от клиента на
двадесет и четири последователни вноски с падеж 36 месеца и след допълнителна
преценка и одобрение от страна на кредитора, заемът му автоматично се
продължава и кредиторът му предоставя револвинг. Така, на 11.04.2011г. ищецът й
е превел по сметка на ответницата-кредитополучател в заем и сумата от 1935 лв.
револвинг, при договорно възнаграждение в размер на 2673 лв., или общо
дължимата сума по револвинга е 4608 лв. Твърди се също, че ответницата Г.Х. и
солидарно отговорните с нея съдлъжници не са изпълнявали точно и в срок
задълженията си по договора, като са направили 34 пълни погасителни вноски,
последната от 28.06.2012г., поради което на основание чл.10 от ОУ договорът за
кредит е прекратен от ищеца на 07.08.2012 г. и задължението е станало
предсрочно изискуемо. Ищецът твърди, че длъжниците са извършили плащания по
заема в общ размер от 6912.21 лв., като с част от тази сума е погасено
задължение от номинала на договора по погасителния план в размер на 6825.82
лв., в т.ч. и начислени лихви за просрочие на вноските по погасителния план в
размер на 86.36 лв., като към настоящия момент неизплатеното задължение на
ответниците по договора за кредит е в размер на 5078 лв. Предвид
неплащането, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но длъжниците
депозирали в срок писмени възражения против заповедта, поради което и в
изпълнение указанията на съда ищецът
предявил настоящия установителен иск, с който претендира установяване
спрямо ответниците-солидарни съдлъжници дължимостта на сумата от 5078 лв. –
главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението. Ангажирал е
писмени доказателства.
В
депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответниците са оспорили предявените искове
като неоснователни, като са изложили
съображения за нищожност на договора за кредит и
за неравноправност на клаузите му, а евентуално ако се установи, че договорът е валиден са посочили,
че дължимите
по него суми са
платени от
тях. Оспорили са
твърденията в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията
по кредита, като е направено и
правопогасяващото възражение, че вземането е погасено по давност,
поради което нямат задължения към ищеца. В случай, че съдът уважи иска,
ответницата Г.Х. е направила и възражение за прихващане на установените за дължими от нея
вземания към ищеца с насрещните й вземания за сумата от 4580 лв., за която сума твърди, че е платила на ищеца по договора. Ангажирали са доказателства.
Първоинстанционният
съд е приел, че процесният договор за
револвиращ заем има характеристиките на договор за потребителски кредит, поради
което в
случая са приложими разпоредбите
на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр.53/30.06.2006 г., отм. – ДВ, бр.18/05.03.2010 г.), действащ към момента на сключване
на сделката. За безспорно е
прието между страните, че ответницата Г.Х., в изпълнение на описаната процедура в чл.2 от общите условия, е попълнила с помощта на кредитен експерт предоставена й
бланка на проектодоговор, като в същата са вписани данните на кредитния
експерт, кредитора, кредитополучателя и солидарния длъжник, вида на кредита и
параметрите на искания револвиращ заем (т.I – т.V от бланковия договор), а окончателните условия по кредита,
посочени в т.VI от договора, са одобрени впоследствие от кредитора. По делото обаче няма данни ищецът
да е предоставил на ответниците описаните в сключения бланков договор общи
условия, нито погасителния план, от който да е видно какви са сроковете и
условията по кредита, както и какви вземания включва месечната вноска,
като ищецът е представил такива едва в исковото производство и видно от съдържанието им същите не
съдържат подписите на ответниците. В тази връзка, съдът
е приел, че уредената в ОУ процедура по сключване на
процесния договор противоречи на нормата на чл.6, ал.1 ЗПК (отм.), задължаваща кредитора да уведоми потребителя за всички
условия на потребителския кредит преди сключването на договора,
тъй като непредоставянето на
информация относно крайните параметри на заема води до невъзможност за
потребителя да вземе информирано решение относно сключването на сделката и го
поставя в неравностойно положение спрямо контрагента, което от своя страна
противоречи на основния принцип на добросъвестност, прогласен в чл.12 ЗЗД. Отделно е прието, че съдържанието на договора не съответства и на
императивно установените изисквания в чл.7 ЗПК (отм.), тъй като размерът на отпуснатия заем и на останалите суми в договора са посочени единствено с цифровото отразяване на сумите за изплащане от клиента, без да е конкретизираната
съответната валута на поетото задължение, а непосочването на паричната единица
води до неяснота за подлежащата на връщане сума, която е съществен елемент от съдържанието на договора и не
може да се предполага, като отразените
параметри на заемното правоотношение водят до неяснота относно общия размер на
плащанията по потребителския кредит, което може да бъде квалифицирано като пълна липса на задължителен
реквизит на договора. За неясен е приет и срокът за връщането на кредита,
тъй като в договора е посочена само цифрата „36“, означаваща броя погасителни
вноски, без отбелязване на точния времеви период за изплащане с начален и краен
срок. Липсва и погасителен план, който да е
предоставен на ответниците и подписан от тях, отразяващ условията за издължаване на
кредита, включително размера, периодичността и датите на погасителните вноски,
която информация е
необходима на потребителите, за да могат същите да вземат информирано
решение и да бъдат наясно с конкретните задължения, които поемат, встъпвайки в
заемно правоотношение с икономически по-силната страна. Районният съд
е приел още, че договорът не отговаря
по съдържание и на чл.7, т.7 ЗПК (отм.), тъй като в него не са посочени условията, при които
годишният процент на разходите (ГПР) може да бъде променян, както и че
уговореният размер
на ГПР от 101.11 %
противоречи на добрите нрави, тъй като се явява в необосновано висок размер и
е несъответен на интереса
и на двете страни от сключването на договора, респ. обуславя неоправдано разместване
на имущество като последица от изпълнението му и води до липсата на еквивалентност
на престациите по двустранния договор като основно правило в частноправните
отношения и своеобразна граница на свободата на договаряне.
По горните съображения, БРС е приел, че процесният договор за потребителски кредит не
съдържа нормативно установените реквизити и на основание чл.14, ал.1, вр. чл.6 и чл.7, т.7 и т.8 ЗПК (отм.) е недействителен,
като съгласно чл.14, ал.2 ЗПК (отм.) потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В тази връзка
и предвид безспорния факт, че общо
предоставената в заем сума по договора е в размер на 4631 лв., а извършените от
ответниците плащания са
в размер на 6912.21 лв.,
съдът е приел, че изплатената сума е
по-голяма от чистата стойност на кредита и задължението на ответниците по
договора за револвиращ заем е погасено чрез изпълнение. С тези мотиви
районният съд е отхвърлил предявения иск по чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД като
неоснователен, ведно с акцесорната претенция за дължимост на законната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като обсъди доводите
на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по делото и
същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на БРС за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит на основание чл.14, ал.1 ЗПК (отм.), както и изводите за неоснователност
на предявения иск по чл.422 ГПК, поради изплащане на чистата стойност на
кредита по смисъла на чл.14, ал.2 ЗПК (отм.), които са формирани въз основа на
установената и изяснена по делото фактическа обстановка, като намира тези изводи
за правилни и в съответствие с приложимия закон, поради което препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Безспорно
е по делото, че между страните е сключен договор за револвиращ заем № ***от
30.03.2009 г., при общи условия, който има характеристиките на потребителски
кредит и за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на отменения ЗПК (ДВ, бр.53/30.06.2006 г., отм. – ДВ, бр.18/05.03.2010 г.), действащ към момента на сключване на
сделката, както правилно е приел и районния съд. Съгласно т.В
от договора, неразделна част от ДРЗ са общите условия, които са предадени при
подписването му на кредитополучателят и солидарните длъжници и същите са
запознати с тях и ги приемат, което е удостоверено с техните подписи. Настоящият
съд не споделя изложените от въззивника доводи, че общите условия били
отпечатани на гърба на процесния договор и представлявали физически неразделна
част от него, като намира тези твърдения са неверни, тъй като видно от
приложения екземпляр на договора за револвиращ заем на гърба на документа
липсват отпечатани общи условия. Независимо от това обаче, първата инстанция
неправилно е приела, че липсват данни ответници да са запознати с общите
условия към процесния договор и същите да са разписани от тях. Тук следва да се
има предвид разпоредбата на чл.298, ал.1, т.1 ТЗ, съгласно която общите условия
стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема. В
конкретния случай, кредитополучателят и солидарно задължените с него лица изрично
са декларирали с подписите, че са запознати с общите условия и ги приемат, поради
което БОС намира, че с приемането
им общите условия са станали неразделна част от договора и на основание чл.298, ал.1, т.1, вр. чл.287 ТЗ обвързват
ответниците, без да е необходимо отделното подписване на ОУ от страните по
договора, тъй като подобно изискване не се съдържа в приложимия ЗПК (отм.) за
разлика от действащия понастоящем чл.11, ал.2 ЗПК (нов). Изложените в този
смисъл възражения във въззивната жалба са основателни, но това не се отразява
на правилността на изводите на районния съд, че процесният договор за
револвиращ заем е недействителен.
Съгласно
на чл.14, ал.1 ЗПК (отм.), действал към момента на сключване на процесния
договор за револвиращ заем, когато не са спазени изискванията на чл.6 и чл.7,
т.4-14 от същия закон, договорът за потребителски кредит е недействителен. Доколкото
разпоредбата на чл.14, ал.1 ЗПК (отм.) не предвижда специално недействителността
да се отнася до отделни разпоредби на потребителския договор, следва да се
приеме, че при неспазване на посочените в нея изисквания се предвижда недействителност
на целия договор, поради което нормата на чл.14, ал.2 ЗПК (отм.) разпорежда, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Съгласно чл.6 ЗПК (отм.), кредиторът е длъжен да
уведоми потребителя за всички условия на потребителския кредит преди
сключването на договора (ал.1); потребителят не е длъжен да извършва каквито и
да са плащания, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, които
не са включени в условията на сключения договор за потребителски кредит (ал.3);
всички изменения и
допълнения към сключения договор за потребителски кредит се извършват в писмена
форма и се подписват от двете страни по договора (ал.4). За действителността на
договора, разпоредбата на чл.14, ал.1, вр. чл.7, т.4-т.14 ЗПК (отм.) изисква
договорът за потребителски кредит да е изготвен на ясен и разбираем език и да има
следното задължително съдържание: т.4
– чиста стойност на кредита (подлежаща на получаване главница на кредита); т.5
– максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото
определяне; т.6 – годишен процент на разходите по кредита, които потребителят
трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е
възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на
сключване на договора за кредит; т.7 – условията, при които посочените в т.6
разходи по кредита могат да бъдат променяни; т.8 – условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания; т.9 –
разходите по чл.21, ал.2, с изключение на тези, които възникват поради
неизпълнение на договора от страна на потребителя; т.10 – елементите на общата
стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент
на разходите по кредита; когато точният размер на тези елементи е известен, те
трябва да бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези елементи не
е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка за
тяхната стойност; т.11 – свързаните с договора разходи, които трябва да се
понесат от потребителя, ако има такива; т.12 – правото на потребителя да погаси
предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора; т.13 – обезпеченията,
които потребителят е длъжен да предостави, тяхната стойност, както и условията,
при които могат да бъдат освободени; т.14 – изискуемите застраховки и разходите
по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя.
В случая, въззивният съд намира за
правилни изводите на първата инстанция, че
процедурата по сключване на договора, разписана в чл.2 от ОУ,
противоречи на разпоредбата на чл.6 ЗПК (отм.), както и изводите за
несъответствие на съдържанието на договора с императивно установените в чл.7 ЗПК (отм.) изисквания. Всички изложени в този смисъл възражения във въззивната
жалба са неоснователни.
Съгласно чл.2.2 и чл.2.5 от ОУ,
кредиторът предоставя бланка на проектодоговор за ДРЗ на печатен формуляр, в
който кредитополучателят с помощта на кредитен експерт попълва параметрите на
искания заем до т.V от ДРЗ, с изключение на данните, които се попълват от
кредитора след одобрение на заема. Изрично е посочено, че подписването от
кредитополучателя на бланка на ДРЗ представлява молба за отпускане на заем, която
след попълването й се предава на кредитора за одобрение и ако кредитополучателя
отговаря на изискванията, кредиторът попълва ДРЗ с конкретните параметри на
заема и изпраща на клиента известие за одобряване на заема, като договорът е в
сила от момента на подписването му от кредитора. Следователно, моментът на
сключване на договора е именно този, в който кредиторът одобрява направеното
искане за отпускане на кредит и неговият представител полага подпис върху
договора, като до този момент договорът има характер на проектен такъв. Предвид
това, с оглед уредената процедура в ОУ за сключване на договора, както и
изявленията на ищеца в исковата му молба и във въззивната му жалба, настоящият
съд приема за установено, че ответниците са попълнили данните до т.V от
договора, касаещи параметрите на искания от тях заем, като полето по т.VІ –
„Параметри на одобрения револвиращ заем“, едва в което вече са посочени ГПР,
сума на револвинг и договорно възнаграждение при револвинг, не е било попълнено
към момента на подписването на договора от ответниците, а тези данни са били
попълнени от ищеца-кредитор впоследствие при одобряването на заема, когато е
положен и подпис от представител на дружеството. Ето защо, правилни са изводите
на районния съд, че уредената в чл.2 от ОУ процедура по сключване на договора
противоречи на изискването на чл.6, ал.1 ЗПК (отм.), тъй като кредиторът не е
уведомил потребителя за всички условия на потребителския кредит преди
сключването на договора. В случая, окончателните параметри на заема, посочени в
т.VІ и включващи размера на ГПР, сума за изплащане при револвинга,
договорното възнаграждение при револвинг
и размер на револвинга, не са могли да бъдат известни на ответниците при
попълването от тях на бланката за проектодоговор, като същите не са имали
възможност да изразят воля и съгласие по отношение на тези елементи на договора
за потребителски кредит, като по
този начин са били лишени от възможността да вземат информирано решение относно
сделката и са поставени в неравностойно положение.
Във
връзка с горното, се налага извода, че съгласие между страните е било
постигнато само по параметрите в т.V, които са били вписани в проектодоговора
към момента на подписването му от ответниците. По
останалите параметри в т.VІ
относно размера
на ГПР, сумата за изплащане при
револвинга, договорното възнаграждение при револвинг
и размер на револвинга, които ищецът е вписал след подписването на договора от
страна на ответниците,
следва да се приеме, че липсва постигнато съгласие между страните, тъй като
тези параметри са били включени в договора след волеизявлението на длъжниците
за сключването му. Ето защо, клаузите,
включени в т.VI „Параметри на
одобрения револвиращ заем“
са нищожни, поради липса на
съгласие по смисъла начл.26, ал.2 ЗЗД. Въззивникът
всъщност не оспорва горните обстоятелства, че полето с „одобрени параметри по
заема“, в което се съдържа както общото задължение, така и ГПР, револвинг и
възнаграждение за револвинг, се попълва от негов служител в по-късен момент от
датата на подписване на договора от ответниците, което е видно от изявленията в
исковата молба и във въззивната жалба. Следователно, при подписването на
договора от длъжниците, в същия е липсвала информация за ГПР на заема,
условията за неговата промяна, общия размер на плащанията при одобрените
параметри и т.н. В този смисъл, процесният договор за револвиращ заем не
отговаря на изискванията на чл.7, т.6, т.7 и т.8 ЗПК (отм.), доколкото в него
не е било обективирано съгласие относно годишния процент на
разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи
кредита, респ. годишния лихвен
процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за
кредит; относно условията,
при които ГПР
по кредита могат да бъдат променяни, както и относно условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания, тъй като по делото не е представен
погасителен план към процесния договор, който да е подписан от ответниците,
както и предвид липсата на представено известие за одобряване на заема по
чл.2.5 от ОУ, в което да се съдържат тези данни. При това положение, както
правилно е приел и районния съд, процесният договор за револвиращ заем е
недействителен на основание чл.14, ал.1 ЗПК (отм.), тъй като съдържанието му не съответства на
изискванията на чл.7 от същия закон, клаузите по т.VI от договора
не са били предварително известни
на ответниците, като самата процедура по оформяне и одобряване на
параметрите на договора е опорочена.. Тук следва да се отбележи, че предвидената възможност за
ответниците да се откажат от договора при одобрените параметри, от която те не
са се възползвали, не санира неговата порочност, като изложените в този смисъл
доводи от въззивника са неоснователни.
Настоящата
инстанция споделя като правилни и изводите на районния съд за противоречие на
уговорения ГПР от 101.11 % на добрите нрави, недействителна на това основание е
и уговорката за договорно възнаграждение по заема, като намира всички изложени
от въззивника възражения в този смисъл за неоснователни. Уговореното договорно възнаграждение
по същността си представлява възнаградителна лихва и при преценката дали с
клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени
условия за неоснователно обогатяване на кредитора, следва да се съобрази
размера на законната лихва към момента на сключване на договора, без обаче тя
да се приема като максимален размер. Съдебна практика по сходни казуси приема,
че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, не трябва да надвишава с повече от три пъти законната
такава дори при необезпечени кредити (в този смисъл решение № 378/18.05.2006 г.
по гр.д.№ 315/2005 г. на ВКС, II г.о.). В случая това съотношение не е налице,
тъй като договорената между страните възнаградителна лихва в размер от 4216 лв.
надхвърля значително размерa на законната такава за процесния период, поради
което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени тези
критерии и към клаузата за ГПР от 101.11 %, също обосновават нейната нищожност.
Действително, на страните по едно договорно правоотношение е предоставена
свобода на договарянето – чл.9 ЗЗД, но тя не следва да противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. В случая, въззивникът
неоснователно се позовава на прокламираната в закона договорна свобода, тъй
като посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост
и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца, като нарушават принципите
на добросъвестност по чл.9 ЗЗД и чл.143 ЗЗП при определяне на възнаградителната
лихва и ГПР в размер, който да налага връщане на сума в пъти по-голяма от
отпуснатия кредит – при заем от 2696 лв., в края на срока на договора ответниците
следва да върнат сумата от 6912 лв. Налице е явна нееквивалентност между двете
престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГПР по процесния договор в такъв висок размер,
довел до нееквивалентност на насрещните престации.
С оглед изложените съображения, БОС
намира, че процесният договор за револвиращ заем от 30.03.2009 г. е
недействителен на основание чл.14, ал.1 ЗПК (отм.), тъй като процедурата по
сключването му е опорочена и не са спазени изискванията на чл.6, ал.1, чл.7,
т.6, т.7 и т.8 ЗПК (отм.), поради което ответниците дължат на ищцовото
дружество-кредитор само чистата стойност на заема, без лихви или други разходи
по кредита – чл.14, ал.2 ЗПК (отм.). При това положение и с оглед безспорния
факт по делото, че ответницата Г.Х. е заплатила по договора за револвиращ заем
сумата от 6912.21 лв. и предвид недължимостта на останалите суми по договора,
поради неговата недействителност, въззивният съд намира, че платената сума е в
по-голям размер от чистата стойност на кредита, поради което не е останало
непогасено задължение. Ето защо, предявеният иск по чл.422 ГПК за установяване
дължимост на сумата 5078.18 лв., представляваща неизплатено задължение по
договор за револвиращ заем № ***/30.03.2009 г., е неоснователен и правилно е
бил отхвърлен от БРС.
С оглед изложените съображения и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно,
поради което същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника
не му се следват направените пред настоящата инстанция разноски, поради което
искането му в този смисъл е неоснователно, като на основание чл.78, ал.3 ГПК
същият следва да заплати на двете въззиваеми сумата общо от 2000 лв. за
направените от тях разноски в настоящото дело за платено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 87/11.01.2019г.,
постановено по гр.д.№ 4980/2018г. по описа на РС – Бургас.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от всеки двама измежду
Светослав Николаев Николов, Ирина Харалампиева Георгиева, Ондрей Локвенц и
Ярослав Ян Чечински, да заплати на Г.С.Х. *** и З.А.Р. ***, сумата от 2000 лв. (две хиляди
лева) за направените от тях разноски във въззивното производство пред БОС.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.