Решение по дело №824/2020 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 1004
Дата: 22 юли 2020 г. (в сила от 14 август 2020 г.)
Съдия: Искрена Илийчева Димитрова
Дело: 20207050700824
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 13 април 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

_________

 

 

гр. Варна _____________2020 г.

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

Административен съд – Варна, VІІІ-ми състав, в публичното заседание на седми юли две хиляди и двадесета година в състав:

                                              

Административен съдия: ИСКРЕНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Калинка Ковачева, като разгледа докладваното от съдията
Искрена Димитрова адм. дело № 824 на Административен съд – Варна по описа
за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

            Производството е по реда на чл.156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

            Образувано е по жалбата на „АЛДО РИЛА“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ****, представлявано от Д.С.А., против Ревизионен акт /РА/ № Р-03000319003068-091-001/19.11.2019г. на органи по приходите при ТД на НАП-Варна, поправен с РА № П-03000320021094-003-001/05.02.2020г., потвърдени с Решение № 13/05.03.2020г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - Варна, с който в резултат на извършено увеличение на финансовия резултат за 2017г. с непризнати на основание чл.26, т.2 ЗКПО разходи в размер на 40000лв. по лицензионен договор за търговска марка от 05.01.2017г., сключен с ТРАНСКОМЕРС S.A, Тръст К К остров А М , Република Маршалови острови, на дружеството са установени допълнителни задължения за КД по ЗКПО за 2017г. в размер на 4000,00лв. и лихви в размер на 663,39лв.

            Жалбоподателят твърди незаконосъобразност на ревизионния акт по съображения за неправилно установени факти и обстоятелства и неправилно приложение на материалния закон. Конкретно сочи, че лицензионният договор за неизключителен лиценз на търговска марка „ALDO“ е действителен и представлява надлежно основание за изпълнение на поетите с него взаимни задължения между страните. Производството по вписване на нормативно предвидените обстоятелства в Държавния регистър към Патентното ведомство е охранително-регистърно и преценката дали договорът е валиден или не е извън преценката на държавния орган. По всяко направено искане от страна на лицензодател до административния орган за вписване на лицензионен договор, правомощията на административния орган се заключават единствено в проверка дали искането е направено от оправомощено лице и дали е налице подлежащо на вписване обстоятелство. Тоест, липсата на вписване на договор не е основание да се заключи, че по процесния договор не са предоставени права и че получателят не се е възползвал от тях. Вписването на лицензионния договор има единствено декларативно действие, т.к. самото вписване на обуславя възникването на дадено обстоятелство, а само го оповестява и има охранителна функция. Вписването има основно значение за противопоставянето на договора спрямо трети лица и съответно дава възможност за претенции на собственика на съответната марка по съдебен ред пред тези трети лица. Позовава се на чл.2 от ЗСч и твърди, че чуждестранните юридически лица, които не са регистрирани клонове и нямат място на стопанска дейност в Република България не се считат за предприятия и за тях не са приложими изискванията на чл.6 от ЗСч. В тази връзка по арг.чл.10, ал.2 и ал.3 ЗКПО твърди, че фактурата не е единственият първичен документ, на основание на който може и следва да бъде отчетен разход. Лицензионният договор в случая отговаря на изискванията за първичен счетоводен документ, поради което с настъпване падежа по договора за лицензополучателя се е породило задължение да отрази в счетоводството си разход за дължимото възнаграждение. Твърди и че неправилно директорът на Дирекция „ОДОП“ - Варна е приел, че услугата по договора не е била реално извършена и сделката е сключена в отклонение от данъчно облагане, т.к. договорът не съдържа клауза в разрез с императивна забрана и не може да се класифицира като нищожен по смисъла на чл.26 ЗКПО. Предоставеното с лицензионния договор право върху търговската марка е използвано от лицензополучателя „АЛДО РИЛА“, което обосновава извод за действителността на договора за предоставяне на лиценз.

            В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв.И. С., който поддържа жалбата на наведените в нея основания. В представени писмени бележки С.д. № 8214/14.07.2020г. в допълнение сочи, че нито заявяването, нито регистрирането на търговска марка в Патентното ведомство, обосновава правото на дадено лице или търговец, да използва и идентифицира себе си и свързаните с него търговци, със знак, който да отличава тези търговци и/или техните стоки/услуги, от тези на други лица. По арг. от чл.1 ЗМГО /отм./ и чл.46, ал.1 ЗНА твърди, че законът урежда само правата и защитата, произтичащи от регистрацията на марката, а не правата, произтичащи от самата марка, поради което търговската марка може да съществува и без да е заявена за регистрация, като това не отменя съществуването ѝ, а само не ѝ дава защитата, която предоставя регистрацията по реда на ЗМГО /отм./, като доказателство за това е защитата, която законът дава на собствениците на общоизвестна марка и марка, ползваща се с известност /чл.50а/, като обосновава наличието на по-ранна идентична общоизвестна марка, като основание за отказ от регистрация на заявена търговска марка, при подадена опозиция /чл.12 ЗМГО/отм./. По изложените съображения твърди, че регистрацията на търговската марка не обуславя съществуването ѝ и всяко лице, което притежава такава, може да преотстъпва правата си по нея свободно, спазвайки общите разпоредби на гражданското и търговското законодателство, без да е обвързан от разпоредбите на ЗМГО. В този смисъл договорите за преотстъпване на права по заявяване и ползване на марката имат възможен и законен предмет, и са действителни. По изложените съображения иска отмяна на ревизионния акт, претендира присъждане на разноски.

            Ответната страна - Директора на Дирекция „ОДОП“ - Варна, оспорва жалбата и моли същата да се отхвърли като неоснователна по съображенията, изложени в решение № 13/05.03.2020г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

            След преценка на събраните доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

            Ревизията на „АЛДО РИЛА“ ЕООД е възложена със ЗВР № Р-03000319003068-020-001/13.05.2019г. за срок от три месеца, считано от датата на връчване на заповедта - 20.05.2019г., и в обжалваната част е обхващала задълженията за КД по ЗКПО за периода 01.01. - 31.12.2017г. Със ЗВР № Р-03000319003068-020-002/20.08.2019г. срокът за извършване на ревизията е изменен до 20.09.2019г., а със ЗВР № Р-03000319003068-020-003/20.09.2019г. - до 18.10.2019г. Цитираните ЗВР са издадени от М Ц М - н-к сектор „Ревизии“, оправомощен да възлага ревизии със Заповед № 2273/20.12.2018г. на директора на ТД на НАП-Варна. В срока по чл.117, ал.1 ДОПК е съставен РД
№ Р-03000319003068-092-01/31.10.2019г. фактическите констатации в който, ведно с предложените за установяване задължения за КД по ЗКПО  са потвърдени с РА № Р-03000319003068-091-001/19.11.2019г. РА е обжалван по административен ред пред директора на Дирекция „ОДОП“ - Варна, който с Решение № 13/05.03.2020г., връчено на 23.03.2020г., го е потвърдил.

            С Протокол № Р-03000319003068-ППД-001/16.10.2019г. са приобщени доказателства от предходното ревизионно производство, приключило с РА, отменен с Решение № 62/07.05.2019г. на директора на Дирекция „ОДОП“ - Варна, във връзка с което е възложена процесната ревизия.

            Установено е, че основната дейност на „АЛДО РИЛА“ ЕООД през ревизирания период е търговия на дребно в неспециализирани магазини предимно с хранителни стоки, напитки и тютюневи изделия с код по КИД 4711. Дейността се извършва в супермаркет в гр.С , к.к. Б. - бивш ресторант „О с “ срещу хотел „Р п “.

            За 2017г. дружеството е подало ГДД по чл.92 ЗКПО с № 0300И0514182/02.04.2018г., с която е декларирало:

 

Общо приходи

569444,19

Общо разходи

549219,18

Счетоводна печалба

20225,01

Положителен СчФР за данъчно преобр.

20225,01

всичко увеличения

0,00

всичко намаления

0,00

Данъчна печалба

20225,01

данъчна ставка

10%

полагащ се КД

2022,50

направени авансови вноски

0,00

разлика за внасяне /не е внесен в приход на РБ/

2022,50

 

            Установено е, че на 05.01.2017г. „АЛДО РИЛА“ ЕООД (лицензополучател) и „ТРАНСКОМЕРС“ S.A, Т К К , А , остров А М , Република Маршалови острови (лицензодател) са сключили лицензионен договор за търговска марка /стр.79-81/, по силата на който лицензодателят - като придобил правото и привилегията да използва Търговската марка от изключителния собственик на следната Търговска марка и регистрация „ALDO“, е предоставил на лицензополучателя, за срок от 1 година, неизключителен лиценз да използва Търговската марка върху или във връзка с Продуктите в Република България, както и върху опаковъчни, промоционални и рекламни материали, свързани с това.

            Съгласно чл.3, т.А от договора, като възнаграждение за предоставения лиценз, лицензополучателя дава съгласие да плаща на лицензодателя такса, както следва: фиксирана лицензна такса в размер на 40000лв. или лицензна такса /роялти/ от 5%, базирана на нетните продажби на лицензополучателя на продукти, начислявана върху продажбата на продуктите, калкулирано на база календарната година („Период на лицензната такса“). „Лицензната такса“ е дължима само, в случай че в края на срока на договора стойността ѝ надвишава фиксираната лицензна такса. Не по-късно от 10 (десет) дни след края на срока на договора, лицензополучателят ще предостави на лицензодателя доклад съобщаващ размера на нетните продажби на продукти и изчисляването на дължимата лицензна такса (роялти), в случай че възникне условието по т.А.

Съгласно протокол-опис от 11.01.2018г. към договора /стр.78/, „нетните приходи“ от продажби съгласно чл.3, т.В от договора са в размер на 472280,16лв., а компенсацията съгласно чл.3, т.А (5%) е в размер на 23614,01лв.

            В счетоводството на ревизираното лице фиксираната лицензна такса в размер на 40000лв. е осчетоводена като текущ разход по с/ка 602 Разходи за външни услуги, приключена със с/ка 611 Общопроизводствени разходи и с/ка 702 Приходи от продажба на стоки.

            Според писмените обяснения на ревизираното лице във връзка със съставения в предходното ревизионно производство ревизионен доклад, към датата на подписване на процесния лицензионен договор, лицензодателят - „ТРАНСКОМЕРС“ S.A не е вписан като притежател на правата по търговско марка в Патентното ведомство. Заявител на национална марка „ALDO“ - комбинирана, с вх.№ 135392/19.01.2015г. е „Алдо Холдинг“ ЕООД. На 14.06.2018г. заявката е прехвърлена на „ТРАНСКОМЕРС“ S.A с договор за прехвърляне на заявка от 12.07.2017г. Процесният лицензионен договор е от 05.01.2017г. със срок на действие една година (т.е. 05.01.2018г.) и е сключен с получателя на правата за прехвърляне на заявката за търговска марка ALDO от 12.07.2017г.

            Във връзка с осчетоводения разход в размер на 40000лв. на ревизиращите не са представени други счетоводни документи, в т.ч. фактура.

            При проверка в регистъра на търговските марки, воден при Патентно ведомство на Република България е установено, че марка с наименование ALDO е регистрирана с номер заявка **********N със заявители/ползватели „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕООД и „АЛДО СУПЕРМАРКЕТС“ ЕООД - т.е. нито „АЛДО РИЛА“ ЕООД, нито „ТРАНСКОМЕРС“ S.A са вписани като ползватели на търговската марка ALDO.

            По изложените съображения ревизиращите органи по приходите са приели, че отчетеният разход не е документално обоснован по смисъла на чл.10, ал.1, ал.2 ЗКПО, вр.чл.6, ал.1 ЗСч и на основание чл. 26, т.2 ЗКПО не следва да се признава за данъчни цели. В резултат на извършеното увеличение на ФР на дружеството за 2017г. с непризнатите разходи по лицензионния договор в размер на 40000лв., е установен ДФР - печалба, в размер на 60225,01лв., полагащ се КД и данък за внасяне в размер на 6022,50лв., от която 2022,50лв. деклариран КД за внасяне, за който е констатирано, че не е внесен към момента на ревизията.

            Във връзка с обясненията на жалбоподателя и предоставените данни за заявка вх.№ 135392/19.01.2015г., в хода на производството по административно обжалване са приобщени доказателства, събрани от други административни производства: жалба срещу РА № Р-0300318003988-091-001/05.07.2019г. издаден на „Голдън ритейл“ ЕООД, писмо изх.№ 92-00-190/24.01.2019г. от Патентно ведомство на РБ, справка за заявка за търговска марка ALDO с вх.№ 135392/19.01.2015г., договор от 12.07.2017г. между „Алдо Холдинг“ ЕООД /като праводател/ и „ТРАНСКОМЕРС“ S.A /като правоприемник/, с предмет прехвърляне правата по заявка за марка с вх.№ 135392/19.01.2015г. с наименование „ALDO“; писмо от Патентно ведомство на РБ № 92-00-1225/1/07.12.2018г., заявка за регистрация на търговска маркавх.№ 135392/19.01.2015г. подадена от „Алдо Холдинг“ ЕООД, заявка за вписване на промяна в заявка от 14.06.2018г., подадена от „ТРАНСКОМЕРС“ S.A.

            От приобщените доказателства е установено, че заявка за търговска марка ALDO с №  *****е със статус „подадена опозиция“ като по нея няма регистрация на заявената търговска марка, поради което същата не може да бъде предмет на лицензионен договор по смисъла на чл.22, ал.1 от ЗМГО /отм./. Прехвърлянето на заявката на „ТРАНСКОМЕРС“ S.A е от 14.06.2018г., т.е.  след изтичане действието на лицензионния договор от 05.01.2017г., което потвърждава изводите на ревизиращите, че към датата на сключване на договора „ТРАНСКОМЕРС“ S.A е нямал права върху марката и не е могъл да предоставя лицензионни права върху нея. Договорът за прехвърляне на заявката между „Алдо Холдинг“ ЕООД и „ТРАНСКОМЕРС“ S.A е от 12.07.2017г., което е също след сключване на процесния договор. До датата на вписване на договора за прехвърляне на заявката - 14.06.2018г., договорът няма достоверна дата по смисъла на чл.181 ГПК. Отделно, праводателят по договора от 12.07.2017г. „Алдо Холдинг“ ЕООД, считано от 10.07.2017г. е заличен от Търговския регистър поради преобразуването му в „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕАД, т.е. договорът е сключен с несъществуващ субект.

При така установеното директорът на Дирекция „ОДОП“ - Варна е приел, че отразеният разход в размер на 40000лв. по лицензионния договор за търговска марка не обективира реално осъществена стопанска операция и разходът не е документално обоснован. Освен договора, във връзка с осчетоводения разход не е представен никакъв друг първичен разходооправдателен документ - както в хода на предходното, така и в процесното ревизионно производство. Не са представени и първични счетоводни документи, доказващи реалното плащане на уговорената цена от 40000лв. Съобразено е и че в самия договор марката не е достатъчно индивидуализирана. Посочено е само наименование, а със същото име има и други търговски марки, поради което предметът на договора не може да се обвърже с конкретна регистрация или заявка за регистрация. Не е представена фактура, която да обоснове и обвърже разхода в счетоводството на дружеството. Поради това, че доставчикът по договора „ТРАНСКОМЕРС“ S.A не е разполагал с търговската марка, предмет на договора, е прието и че сделката е сключена с цел отклонение от данъчно облагане и е налице хипотезата на чл.16, ал.2, т.4 от ЗКПО - за отклонение от данъчно облагане се смята и начисляването на възнаграждения за услуги без те да са реално извършени.

В хода на съдебното производство са приети: Писмо от „ТРАНСКОМЕРС“ S.A от 31.12.2017г., с което уведомява „АЛДО РИЛА“ ЕООД, че по силата на договор за цесия от 31.12.2017г. „ПЕЙМЪНТ ФИНАНС“ ЕООД е закупило вземането на „ТРАНСКОМЕРС“ S.A срещу „АЛДО РИЛА“ ЕООД в размер на 40000лв., ведно с всички негови привилегии, обезпечения и лихви. Представено е и официално искане за плащане от 31.01.2017г. от „ТРАНСКОМЕРС“ S.A до „АЛДО РИЛА“ ЕООД, с което съгласно договора от 05.01.2017г. е изискано плащане на сумата от 40000лв. договорена лицензна такса за 2017г.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл.156, ал.1 от ДОПК, след изчерпване на задължителния административен контрол и в частта, потвърдена от директора на Дирекция „ОДОП“ - Варна с Решение № 13/05.03.2020г., поради което е ДОПУСТИМА.

При извършване на задължителната проверка по чл.160, ал.2 ДОПК съдът преценява, че ревизията е възложена от компетентен орган и е приключила в определения от него срок. Ревизионният акт е издаден от компетентни органи по приходите – органа по приходите, възложил ревизията и ръководителя на ревизията, в законоустановената форма и определя данъчни задължения за периода, за който е възложена ревизията, поради което обжалваният ревизионен акт не страда от пороци, влечащи неговата нищожност.

Видно от приложените по преписката разпечатки от ИС „Контрол“, заповедите за възлагане на ревизия, ревизионния доклад и ревизионния акт, са издадени като електронни документи, подписани с квалифициран електронен подпис. В с.з. на 07.07.2020г. електронните документи, представени на оптичен носител – 1бр. СD, са приети като доказателства по делото. При проверка на електронните документи се установява, че същите са подписани от органите по приходите, посочени като техен издател, с квалифициран електронен подпис по чл.13, ал.3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, издаден от B-TRUST, приравнен на саморъчен съгласно изричното указание на чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ, в срока на валидност на удостоверението по чл.25 от закона. От изложеното следва, че ревизията е възложена редовно и РА отговаря на изискването на чл.120, ал.1, т.8 от ДОПК.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Между страните не се спори, че жалбоподателят, в намаление на счетоводната и данъчна печалба за 2017г., е отчел разходи на стойност 40000лв. за външни услуги, отразени по дебита на с/ка 602 „Разходи за външни услуги“, на основание лицензионен договор за търговска марка от 05.01.2017г., сключен с ТРАНСКОМЕРС S.A, Т К К , с регистрация в Република Маршалови острови. Спорът между страните е формиран по въпроса дали посоченият договор обективира реално осъществена стопанска операция, респ. документално обоснован ли е отчетеният във връзка с него разход?

За разрешаване на спора, съдът съобрази следното:

Към датата на сключване на процесния лицензионен договор, условията и реда за регистрация на марките и географските означения, правата, произтичащи от нея, и защитата на тези права са регламентирани със Закона за марките и географските означения, отм. ДВ, бр.98 от 13.12.2019г. /ЗМГО (отм.)/.

Субективното право върху търговска марка е призната и гарантирана от правна норма възможност за носителя му да използва дадена търговска марка в законово лимитирани предели. Правото върху търговска марка, като всяко право върху интелектуална собственост, спада към категорията на абсолютните субективни права. Обективното право върху търговската марка е онази съвкупност от правни норми, която регламентира регистрацията на търговските марки, използването им и защитата на придобитите права. Правото върху марка съгласно чл.10, ал.1 ЗМГО /отм./, както и чл.6 Регламент (ЕО) № 207/2009г. на Съвета относно търговската марка на общността се придобива чрез регистрация на марката. Още с първата Директива № 89/104/ЕИО за сближаване законодателствата на държаните членки относно марката е прието, че като единствен начин за придобиване на търговска марка е нейната регистрация.

Субект на правото върху търговска марка, чието съдържание е определено в чл.13 ЗМГО /отм./, е това лице, на което законът признава възможността да упражнява всички или отделни правомощия, произтичащи от регистрация на марката, а използваният от законодателя термин „притежател на марката“ се интерпретира именно с това съдържание. Изключенията от това правило са изрично и изчерпателно регламентирани, като нормите, които ги уреждат следва да се тълкуват стеснително - доколкото не накърняват основното правило. Тези изключения са въведени чрез нормативното им ограничаване и се свеждат до общоизвестните марки - правото върху които се признава на база фактическо използване, както и нерегистрираните марки, които се признават за по-ранно право, но само при основанията за подаване на опозиция - чл.26, ал.5, т.2 ЗМГО/отм./ и чл.52, пар.1, буква б) от Регламент № 207/2009г.

С Решение № 195 от 31.01.2018г. по т.д. № 370/17г. на ВКС, І-во т.о., дефинитивно е определено понятието „действителен притежател на марка“ по смисъла на чл. 26, ал. 5, т. 2 ЗМГО, а именно – този, който реално ползва в търговската си дейност незащитен от него за територията на страната знак, извършвайки действия със стоки и услуги, с които се афишира като притежател на търговска марка без юридически да е признат за такъв. Със същото решение е прието и че понятието „действителен притежател на марката“ по смисъла на цитираната норма не е идентично с понятието „собственик на марката“, придобил права върху нея, чрез регистрацията ѝ по надлежния ред, а следва да бъде тълкувано в смисъл на правен субект, който фактически ползва в търговската си дейност за обозначаване на негови стоки или услуга знак, идентичен или сходен на заявения такъв за регистрация като търговска марка от лицето по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО.

Противно на твърденията на жалбоподателя различието между „действителен притежател на марката“ и „собственик на марката“ не се проявява само в характера и последиците от призната от ЗМГО защита, но и в обема на правата, с които разполага фактическия маркопритежател и признатия, посредством регистрацията, собственик на марката.

Така в контекста на съдържанието на изключителното право върху марка по чл.13, ал.1 ЗМГО и включените в него правомощия на маркопритежателя, предмет на лицензионен договор по чл.22 ЗМГО може да бъде само и единствено регистрирана, а не фактически ползвана марка. Този извод следва пряко и от основната функция на марката да гарантира на потребителя произхода на обозначената с нея стока или услуга, като му позволи без вероятност от объркване да отличи тази стока или услуга от такива с друг произход. Както е прието от СЕС в Решение от 23 април 2009г. по дело С-59/08 Copad SA срещу Christian Dior couture SA, точка 22, за да може марката да изиграе своята роля на съществен елемент от системата на ненарушена конкуренция, която Договорът за ЕО има за цел да установи и поддържа, тя трябва да предоставя гаранция, че всички обозначени с нея стоки или услуги са произведени или предоставени под контрола на едно-единствено предприятие, на което може да бъде възложена отговорността за качеството ми. В тази връзка и самата разпоредба на чл.22, ал.1 ЗМГО изрично указва, че с лицензионния договор притежателят на право върху марка може да разреши използването ѝ за всички или за част от стоките или услугите, за които е регистрирана.

            Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗМГО /отм./, правото върху марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. Тази разпоредба, регламентираща принципно правило, неправилно се интерпретира от жалбоподателя в смисъл, че правото върху марката възниква от датата на подаване на заявката, а регистрацията само предоставя защита на това право. Вярно е, че защитата на правото върху марка съставлява последица от надлежната ѝ регистрация, но уточнението „считано от датата на подаване на заявката“ не указва момента, в който възниква правото, а момента, от който възниква правомощието на притежателя да търси неговата защита. Регистрацията се осъществява в производство по чл.32-38ж ЗМГО/отм./ и не се изчерпва само със заявяването, а е резултат от осъществяването на сложен фактически състав, който приключва с решение по заявката от държавен експерт по чл.38ж, ал.1 ЗМГО /отм./, респ. с решение по постъпила опозиция на състав по чл.38г от ЗМГО /отм./. От този момент съгласно чл.10, ал.1 ЗМГО /отм./ се придобива и правото върху марката, считано от датата на подаване на заявката.

Безспорно е по делото наличието на заявка за регистрация на марка „ALDO“ - комбинирана в Патентно ведомство на Р България от „Алдо Холдинг“ ЕООД от 19.01.2015 година, с номер ******N. Доказателства за приключило в полза на заявителя, респ. на неговия правоприемник „Транскомерс“ S.A. производство по регистрацията на марката, не са представени както в хода на ревизията, така и пред съда. При наличието на данни за подадена опозиция срещу заявената марка и постановеното спиране на производството пред Патентното ведомство, не са представени доказателства за постановено решение по чл.38ж от ЗМГО /отм./, което налага извод, че лицензодателят по договора от 05.01.2017г. не е притежател на марката, предмет на договора, по смисъла на ЗМГО /отм./, както към деня на сключването му, така и впоследствие. Всъщност, към момента на сключване на лицензионния договор „Транскомерс“ S.A не е притежавало дори правата върху заявката, т.к. договорът с „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕООД е сключен по-късно, на 12 юли 2017г. Както правилно са констатирали и органите по приходите, този договор е без достоверна дата, т.к. прехвърлянето на заявката е вписано на 14.06.2018г., а и считано от 10.07.2017г. „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕООД е заличен от Търговския регистър поради преобразуването му в „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕАД.

След като към датата на сключване на лицензионния договор марката не е била регистрирана, не е възникнал обект, чието ползване да се учреди валидно с лицензионен договор, поради което правилно органите по приходите са приели, че лицензионният договор не може да прехвърли права и не може да прояви желаните от страните последици, което лишава от основание и уговорената насрещна престация, представляваща възнаграждение от 40000.00 лева.

Предвид абсолютния характер на правото върху търговска марка, липсата на регистрация определя правната ирелевантност на фактическото ползване от дружеството на словните символи на заявената марка в дейността му в конкретната хипотеза.

Правилно органите по приходите са съобразили и че в хода на ревизията не са представени фактура или друг счетоводен документ като основание за текущо начисления разход. Макар правилата за документиране на доставките по националното законодателство действително да не могат да се отнесат конкретно към чуждестранните лица, каквото е TRANSCOMMERCE S.A, следва да се съобрази, че самият лицензионен договор не обективира реално осъществена стопанска операция, т.к. предметът му не е индивидуализиран по начин, позволяващ недвусмислена идентификация на правата, които се преотстъпват за ползване. В договора от 05.01.2017г. само е посочено, че лицензодателят TRANSCOMMERCE S.A, като придобил правото и привилегията да използва Търговска марка и регистрация „ALDO“, предоставя на лицензополучателя неизключителен лиценз да използва същата върху или във връзка със стоките и/или услугите, обхванати от регистрацията. Не е посочен нито номер на регистрацията, нито номер на заявка, нито продуктите, за които се отнася - както например това е сторено в договора между TRANSCOMMERCE S.A и „АЛДО ХОЛДИНГ“ ЕООД от 12 юли 2017г. Едва в писмените си обяснения в хода на второто ревизионно производство жалбоподателят е предоставил данни, че се касае за права по заявка вх.№ 135392/19.01.2015г. От данните в Патентното ведомство на РБ е видно, че марката е заявена като комбинирана - словна и изображение, поради което и в контекста на гаранцията за произход, която марката предоставя на потребителите, следва в лицензионния договор същата да бъде идентифицирана чрез регистрираните/заявените словни и графични символи, така че да не позволява объркване и да може да се отличи брандираните стоки/услуги от стоки/услуги с друг произход. В случая в договора е посочено само словестното наименование, което не позволява марката, предмет на договора, да се отличи от други вече регистрирани/заявени марки, а в регистъра в Патентното ведомство, освен процесната заявена, фигурират и две регистрирани (№ 00047361 и № 00078763) с наименование ALDO, но с различно изображение. В този смисъл и доколкото не е установено процесният лицензионен договор да документира реално осъществена сделка, правилно решаващият орган е приел и че с отчитането на процесния разход е допуснато отклонение от данъчно облагане по смисъла на чл.16, ал.1 ЗКПО.

Не са представени и доказателства за реално плащане на уговорената по договора цена от 40000 лв. Съобщението до длъжника за извършена цесия на вземането на TRANSCOMMERCE S.A, както и споразуменията за уреждане на вземания и задължения, уреждат отношения между свързани помежду си лица, но не доказват реално осъществени стопански операции, които да са свързани с дейността на търговеца. Отделно, не става ясно как точно е определен размера на вземането в размер на 40000лв. към 31.01.2017г. - датата, на която е отправено искане за плащане, съответно към 31.12.2017г. - датата, на която се сочи, че е сключен договора за цесия. В лицензионния договор не е уговорен срок за плащане, а към посочените дати не е било ясно какво възнаграждение дължи лицензополучателя - фиксираната лицензна такса от 40000лв. или лицензната такса (роялти) на база нетните приходи от продажби, като едва с протокола от 11.01.2018г. се установява, че условието по чл.3, т.А не е възникнало. Преди възникването на условието, позволяващо да се определи окончателния размер на лицензионното възнаграждение, фиксираната лицензионна такса може да се дължи само като аванс, но липсват каквито и да било доказателства за документиране в този смисъл.

По изложените съображения правилно органите по приходите са приели, че отчетеният от жалбоподателя разход в размер на 40000лв. не е документално обоснован по смисъла на чл.10, ал.1 и ал.2 ЗКПО, поради което правилно на основание чл.77, вр. чл.26, т.2 ЗКПО не са признали тези разходи за данъчни цели.

            При този изход на спора, на основание чл.161, ал.1 ДОПК в полза на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

От страна на ответника се претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 556,44лв., което кореспондира с размера по чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, в редакцията ДВ, бр.84/2016г. В сила от 15.05.2020г. е изменение на разпоредбата на чл.8, ал.1 от Наредбата, ДВ, бр.45 от 2020г., според което за защита по административни дела възнаграждението се определя съобразно разпоредбите на чл.7, ал.1, т.4 и ал.2. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата, при обжалван материален интерес 4663,39лв., дължимото юрисконсултско възнаграждение е в размер на 200лв. + 6% за горницата над 1000лв., или 419лв. (четиристотин и деветнадесет лева).

            Водим от горното, Варненският административен съд, VІІІ-ми състав

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „АЛДО РИЛА“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ****, представлявано от Д.С.А., против Ревизионен акт /РА/ № Р-03000319003068-091-001/19.11.2019г. на органи по приходите при ТД на НАП-Варна, поправен с РА № П-03000320021094-003-001/05.02.2020г., потвърдени с Решение № 13/05.03.2020г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - Варна, с който в резултат на извършено увеличение на финансовия резултат за 2017г. с непризнати на основание чл.26, т.2 ЗКПО разходи в размер на 40000лв. по лицензионен договор за търговска марка от 05.01.2017г., сключен с ТРАНСКОМЕРС S.A, Т К К остров А М , Република Маршалови острови, на дружеството са установени допълнителни задължения за КД по ЗКПО за 2017г. в размер на 4000,00лв. и лихви в размер на 663,39лв.

 

ОСЪЖДА АЛДО РИЛА“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ****, представлявано от Д.С.А. да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна“ практика - Варна, юрисконсултско възнаграждение в размер на 419лв. (четиристотин и деветнадесет лева).

 

            Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

                                                                                   Административен съдия: