Решение по дело №4462/2019 на Софийски градски съд

           Р    Е   Ш   Е   Н   И   Е   № ..…

                                                           гр. София, 17.06.2020 г.

                         

 

 

                             В      И  М  Е  Т  О      Н  А       Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав :

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                  ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                      Мл. съдия : Светослав Спасенов

при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4462 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 7580/10.01.2019 г. по гр. д. № 56460/2017 г. на СРС, 87 с - в, са отхвърлени исковете предявени от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******срещу Т.И. Б., ЕГН **********, с правно основание  чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение от 09.06.2017 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 32577/2017 г. на 87 с - в, СРС. Ищецът е осъден за разноски в полза на ответника.

Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния му представител с доводи за неправилност поради нарушения на материалния закон. В жалбата се твърди, че неправилно СРС е отхвърлил исковете приемайки, че ответникът не е потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ. Поддържа се, че от представените пред СРС доказателства се установява, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот. Не е представен нотариален акт, от който да е видно, че е учредено вещно право на ползване върху имота и да се направи извод, че ответникът не е клиент по договора за доставка на ТЕ. Поддържа се, че лицата, които фактически ползват имота имат качеството на държатели на имота, а не на потребители по смисъла на чл. 153 ЗЕ. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, като прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ответникът Т.И. Б. оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че жалбата е бланкетна, а решението на СРС е правилно и обосновано. Според ответника по делото не са представени доказателства, че е собственик или носител на ограничено вещно право на ползване върху процесния имот в периода, съгласно изискванията на ЗЕ. От справките по партидата на ответника в СлВп, както и от писмо от СО, Дирекция „Общински приходи“ се установява, че имотът не е вписан на името на ответника, нито е деклариран от него. По делото не са представени никакви доказателства, че ответникът е придобил собствеността върху имота. Излага, че е представено копие от разделителен протокол от 04.04.1980 г., с който И.Т.Б. (наследодател на ответника) е получил в дял процесния имот. Не е ясно дали имотът е придобит в режим на СИО, дали има други съсобственици, както и дали към момента на смъртта на И.Б. през 2010 г. този имот все още е бил в патримониума му, за да бъде придобит от ответника след смъртта на наследодателя. На ищецът е дадена няколкократна възможност да ангажира доказателства за пасивната материалноправна легитимация на ответника, както и да установи, че е налице правоотношение с него относно доставката на ТЕ. Понеже такива не са ангажирани, основателно исковете са отхвърлени. Моли да се потвърди решението.Претендира разноски, съгласно списък.

Третото лице помагач на ищеца „Б.” ООД не взема становище по жалбата. 

Настоящият състав намира за установено следното :

СРС се е произнесъл по обективно кумулативно съединяване на искове, предявени по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и  чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, след подадено в срок възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК. 

Решението на СРС, върху което въззивният съд, в рамките на правомощията си съгласно чл. 269 ГПК се произнася, е валидно и процесуално допустимо. По законосъобразността на решението, съдът е обвързан от доводите по въззивната жалба. В нея се поддържа основно съображение, че за да отхвърли исковете неправилно СРС е приел, че ответникът няма качеството потребител на ТЕ за процесния период.  

В тази връзка следва да се отбележи, че по общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава – че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

За да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на суми за консумирана енергия, следва да се обсъди основният спорен факт - дали ответникът е потребител на ТЕ за процесния имот през претендирания период : 01.06.2014 г. - 30.04.2015 г.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Според пар. 1, 41 б, б. „а“ (изм. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в сила от 15.05.2015 г.) „потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчика.

Съгласно нормата на пар. 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Като се съобрази посочената уредба следва, че съгласно ЗЕ, по договора за доставка на топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува ТЕ за битови нужди.

Съгласно мотивите на т. 1 от ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК ТР № 2/2018 г., „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

В заключение ВКС приема, че в тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2 а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. ВКС приема още, че договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие, не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване, например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.

В случая пред СРС като доказателство е представен Окончателен разделителен протокол (на лист 104-105 дело СРС) от 04.04.1980 г., според който И.Т.Б. (баща на ответника и негов наследодател съобразно удостоверение за наследници - на лист 94 от делото на СРС) е получил в дял и изключителна собственост жилищен апартамент № 72, находящ се в гр. София в жилищната сграда на ЖСК "Перун", на ул. „*******. Съгласно удостоверение на ГИС – София, този апартамент е идентичен с процесния.

Основателно обаче СРС е направил извод, че няма категорични данни по делото дали И.Т.Б., към датата на придобиване на имота, да е бил в брак или не, доколкото по делото има данни, че е разведен, и в този смисъл - дали апартаментът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност или не, съответно дали има и други съсобственици. Не са ангажирани доказателства и дали към момента на смъртта на И.Т.Б. на 24.08.2010 г. имотът все още е бил в патримониума на последния и съответно дали след смъртта му ответникът го е придобил като негов единствен наследник по закон.

Съгласно справките от 12.06.2018 г. от СлВп към АП няма данни имотът да е вписан на името на ответника. Освен това, за процесния имот не са установени записи за периода 01.01.1998 г. – 15.05.2018 г.

Предвид доказателствата представени по делото, основателно СРС е приел, че ищецът, чиято е била тежестта на доказване в случая, не е провел пълно и главно доказване на основния правопораждащ факт в процеса.

Следователно, в правилно приложение на закона СРС е приел, че между ищцовото дружество и ответника не се установява да е възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период. Основателно съдът е приел, че ищецът не е доказал качеството на ответника на потребител на топлоенергия през периода и от там - пасивната му материалноправна легитимация да отговаря по исковете.

Ето защо както главният иск, така и акцесорният - за установяване дължимост на суми за лихва за забава върху главното вземане са недоказани и следователно - неоснователни. При липса на първата основна предпоставка за възникване на вземането, без правно значение е да се обсъждат по същество количествата и стойността на топлоенергията ползвана в имота през процесния период.

Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, оспореното решение е постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и е обосновано и следва да се потвърди.

По разноските пред СГС :

С оглед изхода от спора право на разноски има въззиваемата страна - ответника, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Той е представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар за въззивната инстанция в размер на 1 400 лв., но  ищецът е направил възражение за прекомерност на възнаграждението, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Като се съобрази материалния интерес по спора, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, възнаграждението за адвокат е в размер на 513 лв. Съобразно нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК и като се съобразят извършените от представителя на ответника процесуални действия пред въззивната инстанция, както и фактическата и правна сложност на спора съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 1 400 лв. е прекомерно и следва да се намали на 700 лв.

Така мотивиран, съдът                                                                 

      

     Р   Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 7580/10.01.2019 г. по гр. д. № 56460/2017 г. на СРС, 87 с – в.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.И. Б., ЕГН **********, с адрес : гр. София, сумата от 700 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Б.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ : 1.                               

 

 

 

 

 

2.