№ 21499
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110132656 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на П. И. И. срещу „Стик-кредит“
АД.
Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за потребителски кредит от
разстояние № ********/14.03.2023г., съгласно който на ищеца следвало да бъде
отпусната сумата от 950лв. при срок за погасяване от 24 месеца. Размерът на ГЛП бил
36%, а на ГПР 42,58%. В чл. 17 от договора било уговорено в срок от 3 работни дни
кредитополучателят да предостави обезпечение от трето лице, което да сключи
договор за поръчителство, като това лице трябвало да отговаря на редица изисквания.
Чл. 27 предвиждал, че при неизпълнение на задължението на заемателя за
предоставяне на обезпечение, същият дължи неустойка в размер от 0,9% от стойността
на уговорения кредит за всеки ден, през който не предостави обезпечението, като му
била начислена такава в размер от 2693,97лв.
Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК,
тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му, а именно ГПР. Същият бил
посочен единствено като процент, като не било изпълнено изискването за посочване
на компонентите, които го формират, за яснота и прозрачност. Отделно, същият бил
посочен погрешно, тъй като действителният бил в по-висок размер, тъй като
неустойката трябвало да бъде включена в него. Евентуално посочва, че клаузата за
заплащане на неустойка е нищожна като неравноправна и противоречаща на добрите
нрави.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че сключеният между страните договор за кредит е нищожен,
а в условията на евентуалност, че клаузите на чл. 27 от договора и чл. 45 от общите
условия са нищожни.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок.
Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит, но отрича същият
1
да е недействителен. Посочва, че такава неустойка не е начислявана и претендирана,
но и самата клауза била действителна.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил и насрещни искове,
които са приети за съвместно разглеждане. Посочва, че в изпълнение на сключения
договор за кредит предоставил на ищеца заемните средства, като имало неплатен
остатък от 950лв. главница и 538,88лв. възнаградителна лихва.
С оглед изложеното, моли ответникът по насрещните искове да бъде осъден да
му заплати сумата от 950лв. - главница по договора за кредит, ведно със законната
лихва от подаване на насрещната искова молба до окончателното плащане, и сумата от
538,88лв. – възнаградителна лихва за периода 14.04.2023г.-21.08.2024г.
Ответникът по насрещните искове е подал отговор на исковата молба в
законоустановения срок, с който ги оспорва. Поддържа, че договорът е недействителен
и би се дължала само чистата стойност на основание чл. 23 ЗПК.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и насрещни осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства,
че на 13.03.2023г. между страните е сключен договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, с № ********, по силата на който ответникът се задължава
да предостави на ищеца потребителски кредит в общ размер от 950лв. Посочено е, че
лихвеният процент е 36%, ГПР 42,58%, общата дължима сума 1488,79лв., срок за
погасяване 24 месеца. В чл. 1, т. 9 е отбелязано – обезпечения: да – поръчител или
банкова гаранция. В чл. 17, ал. 1 е предвидено, че ако страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство в полза на кредитора, с което да отговоря за изпълнение на
задълженията по потребителя по договора, или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя в срок от един работен ден от получаване на
писмено искане от кредитора. В ал. 2 е посочено, че третото лице – поръчител и
банковата гаранция трябва да отговорят на изискванията, посочени в ОУ и се
одобряват от кредитора, като преценката е изцяло негова. В чл. 27, ал. 1 е уговорено,
че ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 17, дължи неустойка в размер
на 0,9 от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечението. В ал. 2 е предвидено, че в случай на настъпване
дължимостта на неустойката, същата се заплаща периодично с всяка погасителна
вноска. Видно от съдържанието на погасителния план към договора за кредит,
неустойката е начислена и включена в него, като нейният размер възлиза на 2693,97лв.
и е посочен размер на фиксирана месечна вноска от 174,28лв., в който е включена и
неустойката.
Не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че
сумата е усвоена от ищеца посредством извършен банков превод с платежно
нареждане от 14.03.2023г. /л. 72/.
От допуснатата, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, която не е
оспорена от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно дадена, се
установява, че посоченият в договора ГПР е изчислен само на база вноските за
2
главница и договорна лихва, като в случай че се добави и размерът на неустойката,
ГПР възлиза на 326,15%. Вещото лице посочва, че не се установява извършването на
плащания по кредита от длъжника.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в
отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и
ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42,58%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер
не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се
включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била
изначално известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още
при сключване на договора и е включена в погасителния план към него, като размерът
на месечната погасителна вноска е определен и съгласно начислената неустойка. В
посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната
лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено
въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита.
Според експертното заключение, при добавяне на този разход, реалният размерът на
ГПР възлиза на 326,15%. При това положение се налага изводът, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се
3
тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В
задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно,
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива,
следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните
разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки,
така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и
същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.
61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав
включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки
при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено
до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с
възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския
съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633
ГПК.
В случая начислената неустойка надвишава почти три пъти размера на
главницата, което е напълно недопустимо и чрез нейното добавяне реалният годишен
процент на разходите възлиза на 326,15% съгласно експертното заключение, което
надвишава значително максимално допустимия такъв според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице
е съществено нарушение на императивните законови изисквания, водещо до
4
нищожност на договора съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
нищожност на договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните
предпоставки за разглеждане на евентуалните искове.
По насрещните искове:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
Не е спорно, че главницата по договора е в размер на 950лв., като е платима на
24 месечни вноски. По делото не се установява плащане от страна на длъжника,
поради което за кредитора се е породило правото по чл. 43 от договора да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което е сторил надлежно с депозираната насрещна
искова молба, връчена на длъжника за отговор. От това следва, че същият дължи
пълния размер на чистата стойност по договора (главницата) от 950лв. В най-
актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020
г. на ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ г. о. на
ВКС, се приема, че при недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по
предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-
горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в
специалния ЗПК. Поради това, чистата стойност следва да бъде присъдена в същото
производство.
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да бъде уважен насрещният
осъдителен иск за главницата.
По отношение на претендираната възнаградителна лихва, както и законната
лихва за забава от подаване на исковата молба до окончателното плащане, бе
разяснено, че съгласно чл. 23 ЗПК такива не се дължат. В този смисъл е и практиката
на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС, в което е
5
прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не съответства на целта
на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в
областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето
защо, в полза на кредитора не следва да се присъжда нито възнаградителна лихва и
този иск подлежи на отхвърляне, нито законна лихва върху чистата стойност на
главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
По отношение на установителния иск, който е уважен изцяло, ищецът има право
на разноски за държавна такса от 50лв., 200лв. депозит за експертиза и 1290лв. адв.
възнаграждение или общо 1540лв. По отношение на предявените насрещни искове,
право на разноски имат и двете страни, като ищецът по насрещните искове
(дружеството) има право на разноски в размер на 50лв. за държавна такса, 400лв. за
адв. възнаграждение и 127,62лв. за депозит за експертиза или общо 577,62лв.
Ответникът има право на разноски за адв. възнаграждение в размер на 318,38лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. И. И., ЕГН: **********,
с адрес: ***************************************, срещу „Стик-кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
установителен иск по 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, с № ********/14.03.2023г. е
нищожен на основание 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА П. И. И., ЕГН: **********, с адрес:
***************************************, да заплати на „Стик-кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, на
основание 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК сумата от 950,00лв., представляваща
чистата стойност (главницата) по сключения между страните договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, с № ********/14.03.2023г., както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 577,62лв. – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на сумата от 538,88лв, представляваща
възнаградителна лихва по договора за кредит за периода 14.04.2023г.-21.08.2024г.
ОСЪЖДА „Стик-кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, да заплати на П. И. И., ЕГН:
**********, с адрес: ***************************************, на основание чл.
78, ал. 1 и 3 ГПК сумата от 1858,38лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6