Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №391
гр. ВРАЦА, 13.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 22.11.2019 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА
Т.ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар
ГАЛИНА ЕМИЛОВА като разгледа докладваното от съдия СИМЕОНОВА в.гр.дело N
564 по описа за 2019
год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на адв.М.Д., като особен представител на ответницата И.Г.Д.,
против Решение № 692/01.08.2019 г. по гр.д.№ 5107/2018 г. на Районен съд-Враца,
В ЧАСТТА, в която е уважен предявен иск с правно основание чл.422 ГПК и е
признато за установено, че И.Г.Д. ЕГН ********** ***
дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД
гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С. - изпълнителен
директор, сумата от 664.08 лева, представляваща главница по договор за паричен
заем № 2290756, сключен на 20.04.2015г.
и Приложение 1 от 01.02.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г.; сумата 54.39лв. договорна лихва за периода от
16.12.2015г. до 14.04.2016г.; сумата 176.87 лв. обезщетение за забава за
периода 17.12.2015г. до 06.08.2018г.; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 06.08.2018 г. до окончателното изплащането на
задължението, за които суми е издадена Заповед №2269/08.08.2018 г. по
ч.гр.д.№3576/2018 г. на Районен съд Враца, както и В ЧАСТТА, в която И. Г. Д. е
осъдена да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, гр.София
деловодни разноски за първата инстанция.
В жалбата се
поддържа, че в частта, в която е уважен предявения иск, решението е постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Навеждат се
доводи, че ответникът не е получавал уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД. Развиват
се съображения, че клаузите на договора за кредит, касаещи ГЛП и ГПР са
нищожни, поради противоречие с добрите нрави и на основание чл.146 ЗЗП. Посочва
се, че договорът е изцяло недействителен и предвид разпоредбата на чл.22 ЗПК. Жалбоподателят счита, че
предявеният иск е недоказан, тъй като не е установено наличието на задължения
за заплащане на суми, получаването на уведомление за извършената цесия, както
и уведомление по чл.143 ЗЗД. Иска се
решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, чрез ю.к. П.Б., в който се оспорва въззивната жалба и се
иска решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Въззиваемият
счита, че районният съд правилно е приел за доказано наличието на надлежно
уведомяване на ответника за цесията. Изтъква, че длъжникът може да възразява
успешно за липсата на уведомление само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на
уведомлението, каквито твърдения липсват в настоящето производство.
Въззиваемият оспорва твърденията за нищожност на договорни клаузи, поради
противоречие с добрите нрави, и излага подробни съображения за действителност
на клаузата за договорената възнаградителна лихва. Изтъква, че е спазена
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК относно размера на ГПР. Намира, че посочената
от въззивника разпоредба на чл.143 ЗЗД е напълно неотносима в конкретния
случай. Моли за присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция.
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на
законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК въззивният съд констатира,
че първоинстанционият съдебен акт е валиден, а в обжалваната част - и допустим.
За да се
произнесе по правилността на обжалваното решение, настоящият съдебен състав взе
предвид следното:
Районен
съд-Враца е бил сезиран със заявление на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, гр.София, с което се иска да бъде издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против И.Г.Д. *** за следните парични вземания:
главница в размер на 664,08 лева, договорна лихва в размер на 54,39 лева за
периода от 16.12.2015 г. до 14.04.2016 г.; неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 759,28 лева за периода от 15.01.2016 г. до
14.04.2016 г.; законната лихва от датата
на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението;
мораторна лихва в размер на 176,87 лева за периода от 17.12.2015 г. до датата
на подаване на заявлението в съда. Претендира се и присъждане на направените
съдебни разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 3576/2018 г. по описа на
Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 2269/08.08.2018 г., с което заявлението е уважено изцяло.
Издадената
заповед за изпълнение е връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с Разпореждане № 8147/19.10.2018 г. районният съд на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Съобщение с тези указания е връчено на заявителя
на 02.11.2018 г. и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК - на 30.11.2018 г. същият е
предявил иск пред ВРС, за което е уведомил и заповедния съд.
Както в заявлението, така и в исковата молба се сочи, че вземанията произтичат от сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и И.Г.Д. Договор за паричен заем № 2290756/20.04.2015 г., по силата на който дружеството е отпуснало паричен заем в размер на 1700,00
лева, а заемополучателката се е задължила да го върне в срок до 14.04.2016 г.
на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 174,20 лв., включващ
изплащане на главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя
по отпускане и обслужване на кредита, както и договорената лихва. Със сключения
договор заемателката е поела и задължение да заплаща такса за разходи при
забавяне плащането на погасителната вноска с повече от 30 календарни дни, която
в случая е дължима в предвидения максимален размер от 45,00 лева. Твърди се, че
съгласно договора, заемателката се е задължила да предостави на заемателя
обезпечение по договора чрез осигуряване на две физически лица-поръчители, като
за неизпълнение на това задължение е начислена неустойка в размер на 2277,84
лева, която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 12 равни
вноски, всяка в размер на 189,82 лева. Посочва се, че на основание ЗПК на
длъжника е начислена и лихва за забава за периода от 17.12.2015 г. до датата на
подаване на заявлението в съда. Твърди
се, че ответницата не е заплатила изцяло дължимите суми по договора, като със
заплатените до момента суми в общ размер от 2935,49 лева са погасени, както
следва: неустойка за неизпълнение от 1518,56 лв., такса разходи от 45,00 лева,
договорна лихва от 336,01 лв., главница от 1035,92 лв. Срокът на договора е
изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 14.04.2016 г. и не е
обявяван за предсрочно изискуем, като са останали дължими следните суми: главница
от 664,08 лв., договорна лихва от 64,97 лв., неустойка от 476,94 лв. и
обезщетение за забава от 123,33 лв.
В исковата молба се посочва също, че на 01.02.2017 г. е подписано Приложение
1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010 г., по силата на който "Изи Асет Мениджмънт" АД е
прехвърлило на ищеца "Агенция за събиране на вземания" ООД вземането
си , произтичащо от договор за паричен заем № 2290756/20.04.2015 г. Цедентът е
упълномощил ищеца, в качеството на цесионер, да уведоми длъжниците за
извършената цесия, поради което по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД до ответницата Д. е
изпратено уведомително писмо за станалата продажба, което е върнато в цялост. На 05.11.2018 г. е изпратено
повторно уведомително писмо за станалата продажба, като пратката е побучена
лично от адресата на 06.11.2018 г. Ищецът представя и с исковата молба копие от
уведомление за извършената цесия, което да бъде връчено на ответника в случай,
че оспори действията във връзка с уведомяването му за станалата продажба.
При тези обстоятелства ищецът твърди, че за него е налице правен интерес от
предявяването на иск за признаване за установено по отношение на И.Г.Д., че
дължи сумите по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 2269/08.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 3576/2018 г. по описа на ВРС.
В съдебното производство отново е извършено връчване на исковата молба в
условията на чл.47 ГПК, поради което и на основание ал.6 от същата разпоредба
съдът е назначил особен представител на ответницата И.Д.. В срока по чл.131 ГПК
е подаден отговор на исковата молба от адв.М.Д., в качеството й на особен
представител, в който оспорва предявения иск по основание и размер. Оспорва
твърденията, че на ответницата е предоставена сумата от 1700 лв. Навежда
доводи, че клаузата, с която е договорен ГЛП в размер на 40% е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, а тази, с която се уговаря ГПР в размер на
49,02% е нищожна и на основание чл.146
ЗЗП. Излага съображения, че ответницата не е получавала уведомление по чл.99,
ал.3 ЗЗД. Твърди, че кредиторът не е спазил разпоредбите ЗПК, в т.ч. и тези по
чл.11, ал.1, т.9 и 10 от същия закон. Развива съображения за недоказаност на
исковите претенции.
С Решение № 692/01.08.2019 г. по гр.д.№ 5107/2018 г. РС-Враца е уважил
частично предявените искове, като е признал за
установено, че И.Г.Д. дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, гр.София сумата от
664.08 лева, представляваща главница по договора за паричен заем; сумата
54.39лв. - договорна лихва за периода от
16.12.2015г. до 14.04.2016г.; сумата 176.87 лв. обезщетение за забава за
периода 17.12.2015г. до 06.08.2018г.; ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 06.08.2018 г. до окончателното изплащането на задължението. Със
същия съдебен акт е отхвърлена претенцията за признаване за установено
дължимостта на сумата 759,28 лева - неустойка за неизпълнение на договорно
задължение. Ответницата е осъдена да заплати на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, гр.София деловодни разноски за първата инстанция и
заповедното производство.
Както бе посочено, първоинстанционният съдебен акт се обжалва само в
частта, в която са уважени предявените искове и са присъдени деловодни
разноски. Решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в законна сила в
частта, в която е отхвърлена исковата претенция за признаване за установено
дължимостта на сумата 759,28 лева - неустойка за неизпълнение на договорно
задължение.
При това положение предметът на спора
пред въззивната инстанция се свежда до установяване дължимостта на следните
парични вземания: сумата 664.08 лева - главница по договора за паричен заем;
сумата 54.39лв. - договорна лихва за
периода от 16.12.2015г. до 14.04.2016г.; сумата 176.87 лв. обезщетение за
забава за периода 17.12.2015г. до 06.08.2018г.; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 06.08.2018 г. до окончателното изплащането на
задължението.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е прието
заключението на специализирана съдебно-счетоводна експертиза. След като
обсъди събраните доказателства,
поотделно и в тяхната пълнота, настоящият съдебен състав приема за установено
от фактическа страна следното:
На 20.04.2015 г. ответницата И.Г.Д. е подала до „Изи Асет Мениджмънт” АД попълнено и
подписано Предложение за сключване на договор за паричен заем при следните
параметри: сума на кредита - 1700.00 лева; срок на кредита - 12 месеца; дата на първата
вноска - 20.05.2015 г.
На същата дата
- 20.04.2015 г. е сключен Договор за паричен заем № 2290756, по силата на който
"Изи Асет Мениджмънт" АД предава на И.Г.Д. сумата от 1 700,00 лева,
която заемателката се задължава да върне при следните условия: на 12 броя
месечни погасителни вноски по 174,20 лева, с дата на първата погасителна вноска
- 20.05.2015 г.; при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40.00%; общ
размер на всички плащания от 2090,40 лева; годишен процент на разходите по
заема - 49.02%. В договора е отразено, че се сключва на основание стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и посочващ
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем и въз основа на направеното от
заемателя предложение за сключване на договора.
Посочено е също, че с подписването на договора заемателят удостоверява,
че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума и договорът има
силата на разписка за предаването, съответно получаването на сумата.
Към исковата
молба е приложено заверено копие от Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен на 16.11.2010 г. между "Изи Асет
Мениджмънт" АД и "Агенция за събиране на вземания" ООД , с които
страните са се споразумели, че продавачът Изи Асет Мениджмънт" АД ще
прехвърля на купувача "Агенция за събиране на вземания" ООД станали
ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще бъдат инидивдуализирани
в Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора за цесия.
Представени
са също потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД от
"Изи Асет мениджмънт" АД, както и пълномощно от изпълнителния
директор на същото дружество, с което упълномощава "Агенция за събиране на
вземания" АД да уведоми от името на цедента всички длъжници по вземанията
на дружеството, възникнали по силата на договори за кредит, които дружеството е
цедирало съгласно рамковия договор.
От
представеното препис-извлечение от Приложение
№ 1/01.02.2017 г. се установява, че
"Изи Асет мениджмънт" АД е прехвърлило на "Агенция за
събиране на вземания" вземанията си по договор № 2290756/20.04.2015 г.
против И.Г.Д..
От
приложените уведомителни писма за извършеното прехвърляне на вземания е видно,
че са били изпращани от "Изи Асет Мениджмънт" АД, чрез "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, до И.Г.Д.. Първото от тези писма от
03.02.2017 г. е върнато в цялост на подателя с отметка, че не е потърсено.
Второто писмо от 05.11.2018 г. е връчено на И.Г.Д. чрез куриерска агенция на
06.11.2018 г., видно от приложената обратна разписка към товарителница №
68071841.
От
заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че по
кредита са отразени плащания в общ размер на 2935,49 лева, като дължимият
остатък на главница е в размер на 664,08 лв., а на договорна лихва - в размер
на 54,39 лв. Вещото лице е изчислило, че размерът на претендираната лихва за
забава възлиза на 176,87 лв.
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Правната
квалификация на предявените установителни искове е чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД,
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
За
уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици, а
именно: сключването на валиден договор за кредит между "Изи Асет
Менджмънт" АД и И.Г.Д. чрез реално предоставяне на определена парична сума
на ответницата, в качеството й на заемател; поемане на задължение от заемателя
за връщане на заетата сума и договорените лихви в претендираните размери;
сключването на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят е
прехвърлил на ищеца вземанията си по сключения с ответницата договор за
потребителски кредит.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе
посочено, от представените доказателства се установи, че на 20.04.2015 г. между
"Изи Асет Мениджмънт" АД, гр.София и ответницата И.Г.Д. е сключен
Договор за паричен заем № 2290756, по силата на който дружеството е
предоставило на ответницата паричен заем в размер на 1700,00 лева.
Договорът е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит /Обн. ДВ бр.18 от
05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор "Изи Асет
Мениджмънт" АД е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответницата като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния
договор редакция на чл.22 ЗПК /преди допълнението, обн. ДВ бр.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г./, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В конкретния случай още с отговора
на исковата молба особеният представител на ответницата е навел доводи за
недействителност на договора, поради противоречие с разпоредби на ЗПК и наличие
на неравноправни клаузи.
При
извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-12, като е разяснено и наличието на право на отказ от договора. Към договора не е приложен погасителен план,
но такъв е инкорпориран в самия договор.
Както в
отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба особеният представител
на ответницата навежда доводи за недействителност на договора на основание
чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
Посочените разпоредби въвеждат изисквания в договора да бъде посочен лихвения
процент по кредита и условията за прилагането му, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПК по определения в приложение № 1 начин. В
процесния договор са посочени както размера на ГЛП - 40.00%, така и ГПР - 49.02%,
както и допусканията при изчислението му.
Навеждат се
и доводи, че клаузата относно ГЛП е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни, поради
следните съображения:
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика
е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила,
условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.); , като
на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване
на волята на договарящите се, относно икономическата тежест поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е
заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до
изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е
уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата
на чл.
19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта
за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска информираност
и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар,
понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До тази
законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било
регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът
намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на
същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Към датата на сключване на договора за
потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 49.02 % не
надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен процент е
40.00 %, Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със
закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
По същите мотиви се налага изводът, че не е
налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 – 19
от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават
възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го
постави в по – неравностойно имуществено положение.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите
на районния съд за нищожност на клаузата за договорна лихва, поради
противоречие с добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП
да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния,
именно за да защити потребителя и да се
избегне неоснователното обогатяване на финансовите институции. В тази връзка,
след като сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания
от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент
от 41.24% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. Районният съд излага мотиви, че съгласно съдебната практика
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва. Цитираната от първоинстанционния съд
практика на ВКС в тази насока обаче е постановена преди с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен лимит на
възнаграждението на кредитора. Неправилните изводи на съда обаче не са повлияли
на правилността на решението, тъй като е присъден пълния претендиран от ищеца
размер на договорната лихва.
В чл.8, ал.2
от договора страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е
погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателят законната лихва
за всеки ден забава. От заключението на ССЕ се установи, че размерът на
обезщетението за забава за периода 17.12.2015 г. до 06.08.2018 г. възлиза на претендирания размер от 176.87
лева.
В обобщение
на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото
доказателства е установено сключването на валиден договор за кредит, по силата
на който "Изи Асет Мениджмънт" АД, в качеството си на кредитодател, е
предоставил на И.Г.Д., в качеството й на кредитополучател, паричен заем в
размер на 1700,00 лева, а ответницата се е задължила да върне заема в срок до 14.04.2016
г., за заплаща възнаградителна лихва в уговорен процент, както и обезщетение за
забавено плащане.
От събраните
по делото доказателства се установи, че между кредитора по договора "Изи Асет Мениджмънт" АД и ищеца
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД е сключен валиден договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който цедентът е прехвърлил вземания
произтичащи от сключени с физически лица договора за потребителски кредити,
сред които и вземанията си, произтичащи от сключения договор с ответницата И.Г.Д..
Основно
възражение на особения представител на ответницата пред двете съдебни инстанции
е, че до длъжника не е изпратено уведомление за извършеното прехвърляне на
вземанията по договора за кредит.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от
деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно
релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й
извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който
цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника,
съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника -
датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. От доказателствата по делото е видно, че цедентът, чрез
изрично упълномощения от него цесионер, е връчил на И.Д. уведомление за
извършената цесия. Към исковата молба също е приложено уведомление на
цедента до длъжника за извършената цесия. Ответницата
не е намерена на регистрирания постоянен адрес и е приета за редовно призована
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което й е назначен особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Това се отнася и до уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД
за извършеното прехвърляне на вземането. Ето защо съдът приема, че
уведомлението за извършената цесия и достигнало
до длъжника, както лично, така и с
връчване на препис от исковата молба и
приложенията на особения му представител. При това положение е налице надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл.
99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда. Най-сетне следва да се отбележи и това, че след като в настоящето
производство не се установи задължението на длъжника да е изцяло погасено, то
получаването на уведомлението за извършена цесия лично от кредитополучателя е
ирелевантно за основателността на предявените искове. Уведомлението по чл.99,
ал.4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойно
плащане на едно и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомяването. В случая
обаче липсват такива твърдения и не се установява претендираните с исковата
молба задължения да са погасени изцяло чрез плащане.
При тези съображения и като взема предвид
доказателствата за усвояване на сумата по кредита, настоящият съдебен състав
намира, че ответницата дължи изплащане на непогасената част от главницата,
уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на договора, както и
обезщетение за забавено изпълнение. От заключението на ССЕ се установи, че
ответницата е извършила частични плащания по договора, като към датата на
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е настъпил
крайния срок на договора и са останали непогасени следните суми: главница в
размер на 664,08 лева, договорна лихва в размер на 54,39 лева, както и
обезщетение за забава в размер на 176,87 лева. Върху главницата се дължи и
законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 06.08.2018
г. до окончателното изплащане на вземането.
Като е
достигнал до изводи за основателност на тези искови претенции в посочените
размери, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемото дружество следва
да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски в размер на
318,00 лева - внесено възнаграждение за особен представител и 150,00 лева -
юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр.
чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съобразно
изхода на делото и неоснователността на
въззивната жалба, въззивницата И.Д. следва да бъде осъдена да заплати по сметка
на Окръжен съд-Враца и дължимата държавна такса по жалбата в размер на 75,00
лева, която не е внесена предварително, тъй като жалбата е подадена от особения
й представител /в този смисъл т.7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6 от
2012 г., ОСГТК на ВКС/.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
692/01.08.2019 г. по гр.д.№ 5107/2018 г. на Районен съд-Враца, в обжалваните
части, в които са уважени предявените от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД против И.Г.Д. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. 79,
ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД и са присъдени
деловодни разноски за първата инстанция.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК И.Г.Д. ЕГН **********
*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, направените пред въззивната инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 318,00 лв. - внесено и изплатено
възнаграждение за особен представител, както и 150,00 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА И.Г.Д.
ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Окръжен съд-Враца държавна такса в размер на 75,00 лева.
Решението не
подлежи на касационно обжалване и е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........