№ 547
гр. Пловдив, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000592 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 136 от 01.06.2022 година, постановено по т. дело №
1285/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдена „З.“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ***, район С., бул. „С.“
67 А, да заплати на Й. С. П., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Ч., ул.
„И.“ № 10, сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от смъртта на нейния
внук П.З.П., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 11.11.2016г.,
причинено от Т.Я.И. при управление на лек автомобил „Ф.“ с рег.№ ***, за
който е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
в З.к. „Л.“ АД с полица № ***, с покритие от 18.02.2016г. до 06.12.2016г.,
ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на
предявяване на застрахователната претенция - 01.08.2018г., до окончателното
плащане. Искът за разликата над уважения размер от 25000 лв. до пълния
предявен размер от 50000 лв. е отхвърлен като неоснователен.
Осъдена е „З.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Д. И. С. от АК-К.,
сумата от 1280 лв. адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
правна помощ на ищцата Й. С. П..
Осъдена е „З.“ АД, ЕИК ***, да заплати в полза на Старозагорския
1
окръжен съд сумата от 1000 лв. дължима по делото държавна такса върху
уважения размер на иска.
Осъдена е Й. С. П., ЕГН **********, да заплати на „З.“АД, ЕИК ***,
сумата от 1015 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Така постановеното решение е обжалвано от ответника в
първоинстанционното производство „З.“ АД в осъдителната му част, с която
на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на
25 000 лева, ведно със законната лихва от 01.08.2018 година до окончателното
изплащане на сумата. Оплакванията са за незаконосъобразност –
противоречие на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост
на решението в обжалваната част. Поддържа се, че ищцата е извън кръга на
лицата, очертан с ППВС 4/1968 година и ППВС 5/1969 година, допълнен с
ТР № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на близък, в частност на внук. Становището
на жалбоподателя е, че установените по делото факти не обосновават
материално правната легитимация на ищцата да получи обезщетение
съгласно задължителната съдебна практика - ТР № 1/2016 година на
ОСНГТК на ВКС. Не били установени при условията на пълно и главно
доказване обстоятелства, сочещи на изключителна връзка между баба и внук
по смисъла на цитираното тълкувателно решение, даващи основание да се
присъди обезщетение за неимуществени вреди на бабата - лице извън
очертания кръг с ППВС 4/1968 година и 5/1969 година. В решението не било
посочено кои обстоятелства съдът е приел за особени, надхвърлящи
традиционните за българското общество отношения между баба и внук,
съпоставими със съдържанието и интензитета на връзката с лицата от най-
близкия родствен кръг. По делото не били събрани доказателства за такива
обстоятелства. В решението липсвали мотиви, свързани с приложението на
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и обосноваващи присъдения размер на
обезщетението. Не били посочени конкретните обективно съществуващи
обстоятелства, които съдът е преценявал при определяне размера на
обезщетението по справедливост съгласно ППВС 4/1968 година.
При условията на евентуалност се поддържа, че определеното
обезщетение е над нормативно определения лимит за обезщетенията за
неимуществени вреди на лица от т.нар. „разширен кръг“, посочен в § 96 от
ДР на ЗИД на КЗ, а именно 5000 лева.
Във въззивната жалба са изложени и доводи за началния момент, от
който се дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди
от застрахователя, като становището на жалбоподателя е, че е приложима
разпоредбата на чл. 497, ал. 1 от КЗ, според която застрахователят дължи
законна лихва за забава върху обезщетението считано от по-ранната от двете
дати: изтичането на срок от 15 дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал. 3 от КЗ или изтичането на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1
2
от КЗ за произнасяне по извънсъдебната претенция, а не от датата на
завеждане на застрахователната претенция.
По тези съображения се иска отмяна на решението по главния и
акцесорния иск в обжалваните части и отхвърляне на исковите претенции
като недоказани и неоснователни, като се присъдят на жалбоподателя
разноски за производството по делото, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищцата в
първоинстанционното производство Й. С. П. чрез процесуалния й
представител адвокат С., в който се изразява становище за нейната
неоснователност. Посочено е, че по делото са установени конкретни
житейски обстоятелства, заради които привързаността между баба и внук е
станала толкова силна, че смъртта на внука е причинила на бабата морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите на такава родствена връзка, поради което било справедливо
ищцата да получи обезщетение за причинените й неимуществени вреди.
Размерът на обезщетението бил съобразен с характера и продължителността
на търпените от нея болки и страдания. Изразено е становище, че
разпоредбата на § 96 от ДР на ЗИД на КЗ е неприложима в отношенията
между страните като противоречаща на правото на ЕС. Неоснователни били и
доводите, касаещи началния момент, от който следва да се присъди законната
лихва върху обезщетението, като в тази връзка има позоваване на
разпоредбите на чл. 429 от КЗ. Искането е да се потвърди решението в
обжалваните части и да се присъди на процесуалния представител на
ответника по въззивната жалба адвокатско възнаграждение на основани чл. 38
от Закона за адвокатурата поради осъществяването на безплатна правна
помощ на основани чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, като се запозна със събраните по делото доказателства и
доводите на страните, прие следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, а
именно от ответника срещу осъдителната част на решението. При подаване на
въззивната жалба е спазен предвиденият в чл. 259 от ГПК срок.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или
когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото
или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по
3
въведените от жалбоподателя оплаквания, подробно посочени по-горе.
С предявения по делото иск ищцата претендира обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на своя внук П.З.П., настъпила при ПТП,
станало на 11.11.2016 година. Изложените в исковата молба обстоятелства,
свързани с вида и интензитета на болките и страданията на ищцата, на които
се основава искът, са следните:
Посочено е, че ищцата и съпругът й са полагали грижи за П. от ранна
детска възраст поради това, че родителите му имали животновъдно
стопанство извън града и заради трудовата им заетост бабата и дядото приели
да ги отменят в отглеждането на детето и да се грижат за внука си. П.
посещавал училище в град Ч. и през учебната година нощувал в дома на
ищцата и съпруга й. Той бил много добро момче, след училище помагал на
баба си и дядо си, както и на родителите си във фермата. Връзката между
бабата и внука била силна и се основавала на много обич и доверие, внукът
носел радост на баба си и дядо си и изпълвал живота им със смисъл. Нямало
ден, в който ищцата да не види внука си или да не се чуе с него по телефона.
Тя обожавала да се грижи за него – да му готви, пере и подрежда стаята, а той
й отвръщал с прегръдка за благодарност. Посочено е, че няколко години
преди инцидента П. П. имал приятелка, с която заедно живеели при ищцата и
правели планове да се оженят, след като завършат гимназия, като споделянето
на плановете и щастието на внука им правело много щастливи бабата и
дядото. В знак на благодарност за грижите и доброто отношение на техния
внук, ищцата и съпругът й решили да дарят на П. етаж от къщата, когато
завърши гимназия, като по този начин го обезпечат жилищно. Съвместно с П.
и приятелката му бабата и дядото направили ремонт на етажа и го обзавели по
техен вкус. Смъртта на П. отнела на ищцата щастието, вече нищо не било в
състояние да я зарадва, мъката я сринала, преобърнала живота, душата й
опустяла, тя изпитвала ярост към съдбата, която й го отнела толкова млад и то
по такъв жесток начин, тя дълго време отказвала да приеме, че него го няма, с
времето усещала липсата му все по-силно, спомените за него предизвиквали
страдание у нея, тя не можела да преодолее мъката.
От събраните по делото доказателства във връзка с така изложените
обстоятелства е установено следното:
Ищцата Й. С. П. е баба по бащина линия на П.З.П., починал
вследствие на ПТП на 11.11.2016 година. Към момента на своята смърт П. П.
е бил седемнадесетгодишен, а неговата баба Й. П. – на 73 години.
На настоящия етап от производството не са спорни между страните
следните обстоятелства, имащи отношение към ангажиране на отговорността
на ответника ЗК „Л.“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на П. П.:
Безспорно е, че смъртта на П. П. е настъпила вследствие на получени
телесни увреждания при ПТП, станало на 11.11.2016 година, виновно
причинено от Т.Я.И. при управление на лек автомобил „Ф.“ с рег. № ***, за
4
който към момента на настъпване на ПТП е имало валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ с ответното дружество. Вината на Т.И. е
установена с влязла в сила присъда по НОХ дело № 2457/2017 година по
описа на Окръжен съд – Пловдив.
Представени са писмени доказателства/стр. 36-38/, обосноваващи
допустимостта на иска пред съда с оглед разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от КЗ.
От тях е видно, че ищцата Й. С. П. е предявила застрахователна претенция с
вх. № 10845/01.08.2018 година пред ЗК „Л.“ АД с искане за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния внук.
Застрахователят е отказал заплащане на обезщетение с мотив, че
представените доказателства не установяват основание за определяне на
такова.
По делото в качеството на свидетели в съдебно заседание на 12.04.2022
година са изслушани Н. П. П. –син на ищцата и неговата дъщеря Й.Н. П. –
внучка на ищцата, които са съответно чичо и първа братовчедка на загиналия
при ПТП П. П..
От показанията на свидетелите е видно, че ищцата е полагала грижи
на починалия П., който е ходел на училище в град Ч. от първи клас и през
седмицата основно живеел при баба си и дядо си. Родителите на П.
отглеждали животни в село П., където живеели от 20 години. В края на
седмицата П. ходел при родителите си. В П. нямало деца, поради което в
училищна възраст П. не искал да стои на село, защото приятелите му били в
град Ч.. Родителите на П. също се грижели за него, но той бил постоянно с
баба си. Грижите на бабата се изразявали в приготвяне на храна и дрехи, в
ходене на родителски срещи, като майка му също ходела на родителски
срещи, но по-рядко. Ищцата следяла за образованието на П., учила заедно с
него, дъщерята на свидетеля също помагала на П. в училище. Ищцата, заедно
със своя съпруг, който починал след смъртта на П., живеели на приземния
етаж на къщата в град Ч., която била тяхна собственост. В същата къща, на
първия етаж живеел свидетелят Н. П. със семейството си. Двамата братя – Н.
и бащата на П. - З. П., постигнали съгласие за разпределението на етажите от
къщата на родителите им, когато Н. се оженил първи и се нанесъл на етажа,
който бил готов. Вторият етаж бил ремонтиран за П. и неговата приятелка.
От показанията на свидетеля П. се установява, че ремонтът на втория
етаж бил извършен от родителите на П.. Намерението на ищцата и нейния
съпруг било да прехвърлят този етаж на П., който бил единствено дете на
родителите си. Една седмица след като П. и приятелката му заживели на
втория етаж, П. починал. След смъртта му ищцата отказвала да се качва на
този етаж. Тя не била добре след смъртта на П., не искала да прави нищо,
само плачела, наложило се да я водят на много лекари, дъщерята на свидетеля
я водила и на психиатри. Сега ищцата била горе-долу добре, държала се,
като нейната внучка я наглеждала. От показанията на свидетеля Н. П. е
видно, че селото, в което живеят родителите на П., е на 10 километра от град
5
Ч.. В жилището на родителите си в село П. П. имал собствена стая, ходел
при майка си и баща си, поддържал постоянна връзка с тях. Коледата
прекарвали всички заедно – цялото семейство. Свидетелят П. установява, че
родителите му са имали двама внука – П. и неговата дъщеря Й., но обръщали
повече внимание на П., тъй като те го отгледали и той живеел главно при тях.
Другата свидетелка Й. П. твърди, че когато П. починал, баба й приела
доста трудно случилото се, което за нея било огромен шок, тя започнала да
получава паник-атаки и нервни кризи, сковавала се напълно и се налагало да
търсят медицинска помощ. Свидетелката доста пъти водила баба си на
психиатър, според който състоянието й се дължало на случилото се и на
невъзможността й да преживее смъртта на П.. Към момента ищцата била
доста по-емоционална, по-религиозна, ходела на църква, все още била много
тъжна, цялата й стая била в снимки на П., като имало и снимки на
свидетелката, но по-малко. Свидетелката заявява, че баба й се е грижела
повече за П., отколкото за нея, тъй като за нея се грижели основно родителите
й. От нейните показания е видно, че докато П. е бил по-малък, родителите му
почти ежедневно са посещавали къщата в град Ч. и се виждали с него, но
рядко оставали да преспиват. На големите празници цялото семейство,
включително родителите на П., се събирали в къщата в град Ч..
Преценявайки доказателствата, обсъдени по-горе, съдът намира, че
ищцата не е активно материалноправно легитимирана да получи
обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на своя
внук П. П.. Този извод е в съответствие с разрешението, дадено в
Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 година на ВКС по т.д. № 1/2016
година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално
легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от
24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд /сред които не са бабите и
дядовците/, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени.
За да се присъди обезщетение обаче, е необходимо със събраните по
делото доказателства да са установени при условията на пълно и главно
доказване обстоятелства, сочещи на създадена трайна и дълбока емоционална
връзка, характеризираща се с изключителност и надхвърляща обичайната
привързаност, обич, подкрепа и грижи между баба и внук. Следва да са
събрани и доказателства, че причинените на лицата от т.нар. „разширен
кръг“, в случая на бабата, болки и страдания от смъртта на техния
родственик, надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка.
По настоящото дело самите обстоятелства, изложени от ищцата, въз
6
основа на които претендира присъждане на обезщетение, не сочат на
житейски връзки и ситуации, придаващи на родствените отношения между
баба и внук характеристиката на изключителни.
Грижите, полагани от бабата за внука, са типични за отношенията в
българското общество, а не изключителни такива. Те са предоставяни, за да
бъдат подпомогнати и улеснени родителите. От свидетелските показания е
видно, че в случая става дума за традиционни семейни отношения за
България, при които бабата и дядото поемат грижите за внуците, докато
родителите работят. Установеното обстоятелство, че през седмицата, докато е
бил на училище, починалият П. е оставал да преспива в дома на баба си, не
променя горния извод. Връзката между П. П. и родителите му не е
прекъсвана, те са го посещавали ежедневно, когато е оставал при бабата,
докато е бил по-малък, празнували са заедно семейните празници, майката
също е ходела на родителски срещи. От своя страна починалият е ходел при
родителите си в неучебните дни, имал е своя собствена стая в тяхната къщата
на село. Всичко това сочи на упражнявана от бабата подпомагаща грижа, а не
такава, заместваща родителската. От свидетелските показания се установява,
че ремонтирането и обзавеждането на втория жилищен етаж в къщата в град
Ч., за да живее в него П. П. заедно със своята приятелка, е извършено от
неговите родители, а не от бабата и дядото, както се твърди в исковата
молба. През последните години преди смъртта си починалият П. П. е имал
приятелка, с която е съжителствал и към която е имал сериозни намерения.
При тези обстоятелства -пълноценни отношения с родителите, които не са
прекъсвани в нито един момент и съжителство с момиче в последните
години преди смъртта на П. П., не може да се приеме, че връзката между
ищцата и нейния внук е изключителна, надхвърляща обичайните за
българското общество грижи на бабата за внуците и привързаност на внуците
към бабата. По делото не е установено конкретно обстоятелство, сочещо на
изключителност в отношенията между баба и внук.
Въз основа на събраните доказателства не може да се приеме, че
болките и страданията, които ищцата е преживяла след смъртта на внука си,
надхвърлят по сила и интензитет обичайните такива при загуба на близък
човек. Свидетелите описват проявите на болка и тъга при ищцата след
случилото се, свързани с индивидуалните особености на психиката й.
Липсват обаче твърдения и данни за болестно състояние, причинено от
преживяното и за нарушаване на възможността на ищцата за социално
функциониране. Свидетелката П. е придружавала баба си на преглед при
психиатър, но не установява да й е поставена някаква диагноза, а заявява
само, че лекарите са обяснявали състоянието й с преживяното. От
свидетелските показания е видно, че към момента ищцата се е възстановила,
макар все още да тъгува за внука си.
Имайки предвид гореизложените мотиви, съдът приема, че по делото
не е проведено пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР
1/2016 година на ОСНГТК на ВКС – наличие на особено близка духовна и
7
емоционална връзка с починалия, даваща основание да се направи
изключение от правилото за определяне на кръга на правоимащите
съобразно ППВС 4/1961 година и 5/1969 година, свързана с причиняване на
неимуществени вреди в правната сфера на ищцата, чиито интензитет и
продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между
баба и внук.
По тези съображения съдът приема, че ищцата не е материално
правно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своя внук. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в обжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати на
ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лева, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на застрахователната претенция
– 01.08.2018 година и следва да се постанови ново решение по същество, с
което да се отхвърли искът в тази му част.
Следва да се отмени решението и в частта, с която на процесуалния
представител на ищцата е присъдено адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за първоинстанционното производство в размер
на 1280 лева, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати
държавна такса в размер на 1000 лева.
С оглед изхода на спора ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответника допълнително разноски за първоинстанционното производство в
размер на 1015 лева, както и разноски за въззивното производство,
присъждането на които ведно с юрисконсултско възнаграждение, е
претендирано с въззивната жалба. Направените от жалбоподателя разноски за
въззивното производство включват заплатената държавна такса от 500 лева.
Той има право и на юрисконсултско възнаграждение, каквото се дължи на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, доколкото пред въззивната инстанция
дружеството е представлявано от юрисконсулт. Съдът определя дължимото
юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 37 от Закона за правната
помощ във връзка с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, в размер на 360 лева. Общият размер на разноските, които Й. П.
следва да бъде осъдена да заплати на ЗК „Л.“ АД за въззивното производство,
е 860 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 136 от 01.06.2022 година, постановено по т.
дело № 1285/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО:
-е осъдена „З.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., ***, район С., бул. „С.“ 67 А, да заплати на Й. С. П., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.Ч., ул. „И.“ № 10, сумата от 25 000 лева, представляваща
8
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от
смъртта на нейния внук П.З.П., настъпила при пътно-транспортно
произшествие на 11.11.2016г., причинено от Т.Я.И. при управление на лек
автомобил „Ф.“ с рег.№ ***, за който е сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите в З.к. „Л.“ АД с полица № ***, с покритие
от 18.02.2016г. до 06.12.2016г., ведно със законната лихва върху присъдената
сума, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция -
01.08.2018г., до окончателното плащане;
-е осъдена „З.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Д. И. С. от АК-К.,
сумата от 1280 лв. адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
правна помощ на ищцата Й. С. П.;
-е осъдена „З.“ АД, ЕИК ***, да заплати в полза на Старозагорския
окръжен съд сумата от 1000 лв. дължима по делото държавна такса върху
уважения размер на иска,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Й. С. П., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. Ч., ул. „И.“ № 10 против „З.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., ***, район С., бул. „С.“ 67 А, осъдителен иск за сумата от
25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди -
претърпени болки и страдания от смъртта на нейния внук П.З.П., настъпила
при пътно-транспортно произшествие на 11.11.2016г., причинено от Т.Я.И.
при управление на лек автомобил „Ф.“ с рег.№ ***, за който е сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в З.к. „Л.“ АД,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
на застрахователната претенция - 01.08.2018г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Й. С. П., ЕГН **********, да заплати на „З.“АД, ЕИК ***,
допълнително сумата от 1015 лв. / наред с присъдените с
първоинстанционното решение 1015 лева/, представляваща направени от
ответника разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство, както и сумата от 860 лева разноски за въззивното
производство, включваща заплатена държавна такса от 500 лева и 360 лева
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9