РЕШЕНИЕ

гр. София, 17.03.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 СТОЙЧО ПОПОВ

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 5012 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20070130 от 17.03.2021 г., постановено по ГД № 4062 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 35 с-в, е отхвърлен предявеният от Т.Д.П. срещу Н. Х.С. осъдителен иск с правно основание по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от противоправни действие и бездействие на ответника, като неоснователен и недоказан.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца Т.Д.П.. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата. Сочи, че спорният за делото въпрос е следвало ли е да бъде призоваван по досъдебното производство, респективно налице ли са били предпоставките за постановяване на принудителното му довеждане и обявяване за общодържавно издирване при положение, че ответникът е знаел как да го открие, предвид това, че страните са поддържали връзка по телефона. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд (СГС) като въззивна инстанция да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което исковата му претенция да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Н. Х.С., с който оспорва въззивната жалба и се изразява становище за неоснователност на същата, като излага подробни съображения за това в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Процесното първоинстанционно решение е валидно. Налице са обаче основания за обезсилване на същото, тъй като е постановено срещу ответник, който не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск. Това е така поради следното:

Съгласно чл. 216, ал. 2 от Закона за МВР ЗМВР), държавните служители в МВР не носят имуществена отговорност пред увредените граждани, щом са причинили вредите по непредпазливост при или по повод изпълнение на служебните си задължения, като в тези случаи надлежен ответник, посочен от закона е държавата. В чл. 216, ал. 3 от ЗМВР са уредени три различни хипотези, при които искът за обезщетение може да бъде предявен направо срещу служителите по общия ред на ЗЗД, а именно: 1. ако вредите са причинени умишлено; 2. причинени са в резултат на престъпление; или 3. причинени са не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Ответникът в качеството си на разследващ полицай е държавен служител в системата на МВР, на основание чл. 142 от ЗМВР.

Ищецът търси обезщетение за неимуществени вреди от конкретно посочени и извършени от ответника виновни действия и бездействия, извършени при или по повод изпълнение на служебни задължения на последния, а именно бездействие, изразяващо се в отказ на ответника да призове ищеца, и действие – ответникът е постановил ищеца да бъде принудително доведен и евентуално, ако не бъде открит, да бъде обявен за общодържавно издирване. Ищецът не е конкретизирал формата на вината, не твърди изрично деянията да са извършени умишлено и от посочените в обстоятелствената част на исковата молба факти не може по тълкувателен път да се изведе такова твърдение. Наличието на влязла в сила присъда по отношение на ответника е друго възможно основание да се търси отговорност за вреди, причинени на увредени граждани от служители на МВР. По делото обаче няма фактически твърдения, които биха квалифицирали деянията по предявения иск като престъпни, а ако бе така, съдът следва да изиска данни дали това е установено с присъда или това е невъзможно поради пречките по чл. 124, ал. 5 от ГПК, като съответно прецени приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК (така Определение № 60228 от 23.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1336/2021 г., IV г. о., ГК). Иначе казано твърдените увреждащи деяния на ответника представляват виновно неизпълнение на служебни задължения, което не може да бъде квалифицирано като престъпно или умишлено, респективно не са налице предпоставките за приложение разпоредбата на чл. 216, ал. 3 от ЗМВР.

Прогласеният функционален имунитет не лишава пострадалите от действията на служителите на МВР, извършени при или по повод изпълнение на служебните им задължения, от възможност да защитят правата си чрез справедлив съдебен процес по реда на ЗОДОВ или по общия ред на ЗЗД, доколкото в чл. 7 от Конституцията на Република България е предвидено, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, а съгласно чл. 216, ал. 2 от ЗМВР, държавата е длъжна да обезщети увредения за всички имуществени и неимуществени вреди съобразно общите правила на гражданското право (така Определение № 428 от 26.09.2018 г. на ВКС по ЧГД № 2847/2018 г., IV г. о., ГК; Определение № 304 от 5.07.2018 г. на ВКС по ЧГД № 2253/2018 г., IV г. о., ГК; Определение № 566 от 7.12.2018 г. на ВКС по ЧГД № 4551/2018 г., IV г. о., ГК).

Нормите, изключващи отговорността на полицейските служители за причинени от тях действия по непредпазливост в кръга на служебните им задължения, обезпечават осъществяването на предвидените в закона правомощия за разследване на престъпления. Функционалният имунитет може да бъде преодолян в случаите на извършено умишлено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или с решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК. В останалите случаи за увредените субекти съществува възможност да търсят обезщетение за вреди от съответния държавен орган, а не от конкретните длъжностни лица, като отговорността се реализира по реда на ЗОДОВ или по ЗЗД.

Изложеното дава основание на въззивният съд да достигне до извод, че искът е предявен против ненадлежен ответник. При това положение и в съответствие с разясненията, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС първоинстанционният съд е следвало да даде изрични указания по чл. 129, ал. 2 от ГПК за наличие на противоречие между обстоятелствена част и посочен ответник, че предвид изложеното в исковата молба, искът следва да бъде предявен срещу друг – посочен от съда ответник, да даде указания на ищеца да го стори и че ако не изпълни – исковата молба ще бъде върната. Посочените действия се предприемат и тогава, когато ищецът с исковата молба изрично твърди, че не желае да предявява иска срещу други правни субекти, различни от посочените в исковата молба. Това е така, защото съдът, по силата на чл. 7, ал. 1 от ГПК дължи изрично указание на ищеца, че се касае за нередовност на исковата молба и че при неотстраняване на недостатъка ход по нея не може да се даде, така че при неизпълнение, тя ще бъде върната. Едва при евентуален отказ на ищеца да изпълни според указанията, исковата молба подлежи на връщане, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК.

Когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, тъй като ищецът обосновава правен интерес от търсене на защита срещу друг ответник и в този случай следва да се дадат указания на ищеца да отстрани нередовността като поиска конституирането на надлежния ответник (така Определение № 447 от 4.10.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3105/2018 г., IV г. о., ГК).

Предвид гореизложеното, обжалваното решение следва да се обезсили, а делото да се върне на първоинстанционния съд за даване на указания за отстраняване нередовността на исковата молба, с оглед конституирането на надлежен ответник по предявения иск.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, тъй като цената на иска е над 5000,00 лв., а именно – 10 000,00 лв.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 20070130 от 17.03.2021 г., постановено по ГД № 4062 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 35 с-в.

ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, съгласно мотивите, изложени в настоящото решение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от същото.

ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото решение.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ:        1.                                 2.