Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1805 13.05.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI
граждански състав, в публично заседание на шестнадесети април две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20448 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо и по чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Домовита“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Стамболийски, ул. „Христо Смирненски“ № 2, представлявано от **** С.М., е предявил против Община Стамболийски, БУЛСТАТ: *********, с адрес: град Стамболийски, ул. „Г. С. Раковски“ № 29, представлявана от *** Г.М., иск за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от общо 6 427, 86 лева- главница, представляваща недължимо платена такса битови отпадъци за периода м. декември 2012 г.- м. декември 2016 г. за собствен на ищеца недвижим жилищен обект и сумата от общо 3 118, 93 лева- лихва за забава, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 27.12.2018 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че ищецът се явявал собственик въз основа на договори за покупко- продажба на недвижими имоти в УПИ IV- жилищно застрояване, кв. *** по РП на гр. **** с площ от 3 800 кв.м. и построената в него сграда с 72 бр. апартамента, представляваща бивше **** на „Витамина“ АД. През пролетта на 2018 г. ищецът обжалвал акт за установяване на задължения по чл. 107 ал. 3 от ДОПК № 869-1/ 30.01.2018 г., с който се установили задължения по ЗМДТ за по- късен от процесния период относно имотите, включително и задължения за „такса битови отпадъци“. Твърди се, че тази такса, определена по чл. 14 от Наредбата на общинския съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, била незаконосъобразно начислена и неправилно събрана. В тази връзка счита, че за периода м. декември 2012 г.- м. декември 2016 г. всички плащания били недължимо платени, тъй като нямало норма, уреждаща размера на задълженията на търговските дружества за такса битови отпадъци относно притежавани от тях недвижими имоти. Ответникът по аналогия прилагал чл. 17 от Наредбата, но текстът се отнасял само за жилища на граждани и не следвало в случая да се начислява такава такса на предприятия. Тъй като сумите вече били платени от дружеството, било налице неоснователно обогатяване от ответника, защото сумите били недължимо платени, като наред с това се дължала и лихва за забава, която първоначално се претендира в частичен размер, но в последствие с изменение на иска се увеличава до пълния размер. В този смисъл се моли за осъждане на ответника. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си подава писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди се, че искът бил недопустим, защото ищецът вече бил заплатил доброволно сумите, които не подлежали на връщане- чл. 174 от ДОПК. Прави се и възражение за изтекла давност на платените суми преди 2014 г. Между страните имало и висящ спор по обжалвания акт, по който било образувано адм. дело № 1590/ 2018 г. на Административен съд- Пловдив. Ищецът в писмо до председателя на Общинския съвет посочил, че имотът му не се ползва за стопански цели, а там били настанени социално слаби семейства, в която връзка се искало намаляване на таксата за битови отпадъци, като се признавало, че се ползвала услугата сметосъбиране и сметоизвозване. На основание нормативната база се приело, че жилищните имоти на предприятията следва да се облагат с промилите на гражданите, защото данъчните им оценки се определяли по приложение № 2 от ЗМДТ. Ищецът бил редовно уведомен за задълженията си, той не бил обжалвал реда и начина за изчисление на таксата, а обжалвал само акта, по който въпрос се чакало решението на административния съд. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от представените към исковата молба нотариални актове за покупко- продажба и от договора за продажба на дружествени дялове, се установява, че ищецът е собственик на недвижими имоти в УПИ IV- жилищно застрояване, кв. *** по РП на гр. **** с площ от 3 800 кв.м. и построената в него сграда с 72 бр. апартамента, представляваща бивше *** на „Витамина“ АД.
Представени са решения на Общински съвет- Стамболийски за приемане на план- сметка за приходи и разходи за поддържането на чистотата и за определяне размера на ТБО за сметосъбиране и сметоизвозване за периода 2011 г.- 2016 г.
Представена е и методиката за изчисление на ТБО към Акт за установяване на задължения № 699-1/ 23.08.2018 г.
С молба от 05.02.2016 г. ищецът е поискал от ответника да бъде преразгледан размерът на ТБО за имота, предвид социалната функция на дружеството.
Приет е опис на платежните документи за извършените плащания от ищеца за имота като данъчни задължения и местни общински такси.
С решение № 300/ 11.02.2019 г., постановено по адм. дело № 1590/ 2018 г. на Административен съд- Пловдив, XXVIII състав (невлязло в сила към момента), е отменен Акт за установяване на задължения № 699-1/ 23.08.2018 г. относно дължима от ищеца към ответника такса ТБО за сметосъбиране и сметоизвозване за периода 01.01.2015 г.- 31.12.2017 г. в общ размер на 3 477, 16 лева.
По делото е приета съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на съответната документация е направило изчисления за това, че за процесния имот на имот на ищеца за периода 01.01.2012 г.- 10.12.2018 г. собственикът е заплатил такса битови отпадъци в полза на общината в размер на общо 6 427, 86 лева. Пресметнато е и обезщетението за забава върху всяка една от платените суми до предявяване на иска, което общо възлиза на 3 118, 93 лева.
Във връзка с приетата ССчЕ, ищецът е направил изменение на иска за лихва, като го е увеличил до размера, определен от вещото лице.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото за това, че ищецът е търговско дружество, което е собственик на жилищни имоти, като именно в тази връзка следва да се изложат съображения за начина и реда, по който на този правен субект са били начислени задължения по ЗМДТ от страна на ответника. В чл. 14 от Наредбата на Общинския съвет в община Стамболийски за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги е предвидено, че таксата за битови отпадъци (ТБО) се заплаща за услуги по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата в населените места, като размерът на таксата се определя за всяка услуга поотделно, а със същото съдържание са и нормите на чл. 62 и чл. 66 ал. 1 от ЗМДТ. Ответникът с отговора признава обстоятелството, че в конкретния случай е приел, че жилищните имоти на търговците следва да се облагат с промилите на гражданите, тъй като данъчната оценка както за физически лица, така и за дружества се определяла по правилата приложение № 2 от ЗМДТ. Според настоящия състав обаче няма правно основание за прилагане на подобна аналогия, а това е така, защото- на първо място, установяването на данъчни задължения по аналогия е недопустимо, тъй като се касае за норма, създаваща тежести и отговорност за субекта, а на второ място, което е и по- важното, липсва нормативно основание в специалната Наредба на общинския съвет за подобен случай. Според нормата на чл. 17 от горната Наредба, размерът на ТБО е предвиден от една страна за жилищни имоти на граждани (какъвто не е процесният случай, защото ищецът не е физическо, а юридическо лице), а от друга- за нежилищни имоти на предприятия (какъвто също не е казусът, доколкото собствеността е върху жилищна, а не за производствена сграда). При това положение, липсва норма в общинската Наредба, която да урежда въпроса за определяне на размера на ТБО за жилищни имоти на предприятия и след като не е регламентиран специален ред, по който да се установява съответното задължение за въпросната такса, такава не следва да се дължи. Както по- горе вече се посочи, не е допустимо прилагането по аналогия на други текстове от Наредбата, защото непълнотата на подзаконовия нормативен акт, касаещ определянето на размера на местни такси, не може да бъде заместена от други разпоредби, ако няма изрична регламентация на случая, доколкото се касае за създаване на задължения за правните субекти. Отделен е въпросът дали ищецът като данъчно задължено лице следва да носи отговорност за задълженията си, произтичащи от правото му на собственост, но това не е проблем на настоящото дело, а на уредба в специалните подзаконови правила на ответника, регламентиращи установяване на местните задължения на правните субекти в общината. Именно в тази връзка е без значение дали ищецът е искал от ответника корекция на размера на начислената му ТБО и кореспонденцията между страните по този въпрос, защото релевантно за процеса е липсата на основание за определяне на таксата, а не опитите на ищеца да уреди извънсъдебно проблема.
Извън горните съображения, ответникът в производството не доказва с представените към отговора писмени доказателства основанието за начисляване на публичните задължения за ТБО на ищеца. Представени са единствено няколко решения на общинския съвет за определяне размерите на ТБО за отделните години, но от една страна не е ясно каква данъчна декларация е подал ищецът, за да се прецени в коя хипотеза на чл. 17 от Наредбата попада субектът, с оглед приложимостта спрямо него на режима на жилищни имоти на фирми, а от втора- липсват приложенията с № 2 към решенията, за да се установи какви размери на промили са посочени в тях и оттук- евентуално да се прецени дали правилно са били определени данъчните задължения на ищеца. От представената методика също не става ясно на база на какво е изготвена, кога и как е приета тя, а освен това липсва и цитираният Акт за установяване на задължения № 699-1/ 23.08.2018 г., в който да са отразени начислените задължения и правното им основание. При това положение, въобще не е ясно как е определена данъчната основа, на база на която е изчислена ТБО през отделните години за съответните услуги и така ответникът не доказва (защото липсват каквито и да е писмени данни в тази насока) с ангажираните от него доказателства, че законосъобразно е начислил ТБО в тежест на ищеца.
Конкретните размери на платените суми не са спорни, освен това ответникът ги признава, а и вещото лице ги описва подробно в ССчЕ, като за всяка една от сумите е посочено на коя дата е платена и за какво. В тази връзка следва да се отбележи, че не може да бъде споделено съображението на ответника, основано на нормата на чл. 174 от ДОПК, за това, че не подлежат на връщане доброволно платените публични задължения. Няма спор, че това е така, но въпросната норма е приложима само в случаите, когато тези публични задължения са начислени законосъобразно, а в конкретния казус се установи, че липсва правно основание за определянето на задължения на ТБО на ищеца, поради което дори и той да ги е платил, е налице начална липса на основание за възлагането му на подобни тежести. В тази връзка лицето не е лишено от възможността да търси връщане на даденото без основание и това е единственият му разрешен от законодателя ред за претенция за възстановяване на недължимото платено.
Претенцията за лихвата за забава е акцесорно задължение към главното и тя следва изхода на спора досежно главницата, като основателността на основния иск обуславя и уважаването на свързания с него за лихва. Началният момент на тази мораторна лихва следва да бъде датата на плащането, а крайният- предявяването на иска, като в случая не е необходима покана за изпадането в забава, тъй като се касае за изначално недължима по основание сума.
Основателно обаче се явява възражението на ответника за изтекла давност, доколкото в случая е приложима общата петгодишна давност за вземания, които са били неоснователно платени. В този смисъл от значение за давността се явява не периодът на възникване на задължението за заплащане на ТБО за съответната година, а конкретният момент на плащането, предвид характера на настоящото производство. Исковата молба е подадена в съда на 27.12.2018 г., поради което всички плащания, извършени преди датата 27.12.2013 г. се явяват погасени по давност и те не подлежат на връщане, с оглед направеното в отговора възражение. От заключението на вещото лице и по- специално от таблиците № 1 и № 2 на страница 2 от ССчЕ, е видно, че ищецът е извършил девет плащания по бюджета на общината за ТБО, като плащанията на 28.12.2012 г. за сумите от 1 582, 25 лева (ТБО за 2012 г.) и от 52, 61 лева (лихви за забава) попадат в срока на давността и те не могат да се присъдят. По същите съображения, искът следва да се отхвърли и за лихвите за забава върху тези две суми, доколкото не може да съществува претенция за акцесорно вземане при погасено по давност главно такова. Така, според таблица № 2 на вещото лице обезщетенията по чл. 86 от ЗЗД в размер на 936, 69 лева- лихва върху сумата от 1 582, 25 лева и в размер на 32, 04 лева- лихва върху сумата от 52, 61 лева, също се явяват недължими, поради изтекла давност.
С оглед горното, исковете се явяват частично основателни- за главница, до размер на сумата от общо 4 793 лева, като до пълния от 6 427, 86 лева, претенцията следва да се отхвърли, като погасена по давност, а за лихва за забава- да се уважи за сумата от общо 2 123, 20 лева и да се отхвърли на същото основание- давност, до пълния си предявен размер от 3 118, 93 лева.
Предвид
изхода на делото, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК на всяка от страните се дължат разноски в производството, изчислени по
съразмерност, съобразно уважената и съответно- отхвърлена част от исковете.
Всяка от страните претендира разноски, като за тях ищецът представя списък по
чл. 80 от ГПК и доказателства, че те са действително направени- внесена държавна
такса в общ размер на 380, 80 лева (листове 2 и 96), депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева (л. 74) и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 300 (л. 3). Ответникът пък претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение на пълномощника му, което се
следва на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, като съдът намира, че същото следва да
бъде определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ. Така, по съразмерност, на всяка от
страните се дължат следните суми: на ищеца- 580, 14 лева, а на ответника- 27,
55 лева.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Община Стамболийски, БУЛСТАТ: *********, с адрес: град Стамболийски, ул. „Г. С. Раковски“ № 29, представлявана от *** Г.М., да заплати на „Домовита“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Стамболийски, ул. „Христо Смирненски“ № 2, представлявано от *** С.М., сумата от 4 793 (четири хиляди седемстотин деветдесет и три) лева- главница, представляваща недължимо платена такса битови отпадъци за периода м. декември 2012 г.- м. декември 2016 г. за собствен на ищеца недвижим жилищен обект, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 27.12.2018 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдената сума от 4 793 лева до пълния му предявен размер от 6 427, 86 лева, като погасен поради изтекла давност и ОСЪЖДА да заплати още сумата от общо 2 123, 20 (две хиляди сто двадесет и три лева и двадесет стотинки) лева- лихва за забава върху главницата за периода от плащането й до 26.12.2018 г. включително, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдената сума от 2 123, 20 лева до пълния му предявен размер от 3 118, 93 лева, като също погасен по давност.
ОСЪЖДА Община Стамболийски, БУЛСТАТ: *********, с адрес: град Стамболийски, ул. „Г. С. Раковски“ № 29, представлявана от *** Г.М., да заплати на „Домовита“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Стамболийски, ул. „Христо Смирненски“ № 2, представлявано от *** С.М., сумата от 580, 14 (петстотин и осемдесет лева и четиринадесет стотинки) лева- разноски по делото, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Домовита“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Стамболийски, ул. „Христо Смирненски“ № 2, представлявано от *** С.М., да заплати на Община Стамболийски, БУЛСТАТ: *********, с адрес: град Стамболийски, ул. „Г. С. Раковски“ № 29, представлявана от *** Г.М., сумата от 27, 55 (двадесет и седем лева и петдесет и пет стотинки) лева- разноски по делото, изчислени по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно
с оригинала.
АД