№ 37912
гр. София, 25.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110152352 по описа за 2023 година
Предявени са от „Топлофикация“ ЕАД срещу М. А. Г., Ф. М. Г. и Х. М. Г. осъдителни
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане от ответниците
на ищеца при условията на разделна отговорност на задължения за цената на доставена
топлинна енергия за стопански нужди и мораторната лихва върху нея. Ищецът излага
твърдения, че между страните не е сключен договор за доставка на топлинна енергия за
стопански нужди, поради което ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на
дружеството.
Съдът намира, че не е международно компетентен да разгледа делото по следните
съображения:
Към момента на образуване на делото приложим е Регламент (ЕС) № 1215/2012 на
Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела,
регламентиращ международната компетентност на съдилищата.
Предмет на делото е претенция за неоснователно обогатяване. В Определение №
331/30.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2082/2018 г. по описа на ВКС, III ГО, е прието, че „празнота“
в Регламента относно исковете за неоснователно обогатяване няма, защото за искове, чиято
правна природа или предмет не е определена в изключенията за специална компетентност,
се прилага правилото, че искът срещу ответник, гражданин на държава – членка, следва да
се предяви пред съда по неговото местоживеене. В тази връзка ВКС изтъква водещото
съображение на Европейския Парламент и на Съвета в § 15, 16 от уводната част на
Регламента, че освен няколко ясно определени случаи, когато предметът на спора или
автономията на страните обосновава различен свързващ фактор, предвидимостта изисква да
се следва правилото, че компетентността се основава на местоживеенето на ответника.
Върховната съдебна инстанция приема, че аналогия между неоснователното обогатяване и
непозволеното увреждане не може да се прави по причини, еднозначно изяснени в
1
общностното правно пространство и практиката на СЕС, както и че дерогациите от
принципа за компетентност по местоживеене на ответника представляват изключения и се
тълкуват стриктно (Решение на СЕС от 31.01.2018 г. по дело С-106/17, реш. на СЕС от
17.06.1992 г по дело С-26/91, Решение на СЕС от 17.09.2009 г. по дело С-347/2008 г. и др.).
Предвид изложеното съдът приема, че позоваването на неоснователно обогатяване в
исковата молба не покрива никое от изключенията за специална компетентност по Раздел 2
от Регламента, поради което международната компетентност следва да се определи от чл. 4,
§ 1 от Регламента, т.е. по местоживеене на ответника. Поради това, за да се приеме, че
българският съд е компетентен да разгледа и да се произнесе по предявените искове, следва
да бъде установено, че ответниците имат местоживеене в Република България.
Съгласно чл. 62, § 1 от регламента, за да определи дали една страна има
местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага
вътрешното си право. В случая сезиран съд е българският съд, поради което приложение
при определяне дали ответниците имат местоживеене в Република България намира
българското право. Макар Регламентът да използва понятието „местоживеене“, същността
на термина не съвпада с тази, вложена в нормите на ЗГР, а е по-близка до понятието
„обичайно местопребиваване на физическо лице“, което е дефинирано в чл. 48, ал. 7 КМЧП
като мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за
определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен
или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или
от намерението му да създаде такива връзки.
В случая от представените по делото писмени доказателства не може да бъде
направен извод, че ответниците имат обичайно местопребиваване в Република България.
Представено е Споразумение от 31.01.2021 г. с ответницата М. А. Г., в което е посочено, че
тя е гражданин на Испания, и е представлявана от пълномощник. В Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот от 2022 г. всички ответници са посочени като
испански граждани, притежаващи испански документи за самоличност и имащи постоянни
адреси в Испания, като е видно, че при сключването на договора те са представлявани от
пълномощник. Тези данни кореспондират и с данните от служебно изисканите от съда
справки по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. Макар липсата на постоянен и настоящ адрес
в Република България да не е единствен критерий за липсата на обичайно местопребиваване
в Република България, преценката на този факт в контекста и на другите установени по
делото факти, включително при съобразяване, че с договора, обективиран в нотариалния акт
от 2022 г., ответниците са прехвърлили собствеността върху притежавания от тях в
Република България до този момент недвижим имот, като при сключването на договора
дори не са се явили лично, а са представлявани от пълномощник, категорично сочи липсата
към датата на подаване на исковата молба на каквато и да е тяхна трайна връзка с Република
България, както и на намерение да създадат такава връзка. Ето защо съдът приема, че те не
са се установили да живеят преимуществено в Република България, а тяхното местоживеене
2
е в Кралство Испания.
Горните съображения налагат извод, че българският съд не разполага с
международна компетентност по отношение на предявените искове. Следователно
производството по делото следва да бъде прекратено.
Така мотивиран, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 52352/2023 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85
състав.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен
срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3