№ 266
гр. Елин Пелин, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, IV СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ
ДЕЛА, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Петко Р. Георгиев
при участието на секретаря Цветанка Анг. Николова
като разгледа докладваното от Петко Р. Георгиев Гражданско дело №
20231820101277 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК .....,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1404, район Средец, ж. к. „Мотописта“, бул.
„България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7 срещу Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: с. Горна
Малина, общ. Горна Малина, ул. „Първа“ № 42, която се иска признаването за установено
вземането на ищеца в размер на: 3876,75 лева главница по договор за потребителски кредит
№ 40007415554 от 12.01.2022 г.; 1450,82 лева, договорно възнаграждение от 07.08.2023 г. до
07.03.2023 г.; 303,01 лева, законна лихва от 07.03.2023 г. до 29.08.2023 г.; ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането. За вземанията по ч. г. д. № 947/2023 на РС Елин Пелин е издадена заповед за
изпълнение, срещу която длъжникът възразил в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Н. Н. Н., ЕГН **********, чрез пълномощника си
адв. Д. М. – АК Пловдив е подала писмен отговор, в които оспорва исковете като
неоснователни. Твърди се, че договорът е нищожен на основание чл. 19 ал. 4 ЗПК, а оттам и
на действителния размер ГПР по чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В писмена молба заявява, че поддържа
иска, като няма доказателствени искания. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Прави се възражението за прекомерност на адвокатското възражение.
В съдебно заседание ответницата не се явява и не се представлява. Подадени са писмени
становища, в които се оспорва иска. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства, приема за установено от фактическа
1
страна следното:
Не се спори между страните и се установява от договор за потребителски кредит №
40007415554/12.01.2022 г., че на ищцата била предоставена сумата на кредит от 4000 лева,
при срок на кредита 36 месеца, с размер на вноската по кредита от 191,58 лева, при ГПР
49,32 %, ГЛП 41%, с обща дължима сума по кредита 6895,80 лева. Посочено е
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1400 лева и
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2600 лева, като
размерът на вноската по закупена допълнителна услуга/и е в размер от 111,11 лева и
дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Според чл. 15 от ОУ,
неразделна част от договора за кредит, кредитополучателят или солидарен длъжник може да
изберат да не закупи допълнителна услуги или да закупят една или повече допълнителни
услуги към ДПК, а именно: допълнителна услуга „Фаст“, представляваща приоритетно
разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди
кредитоискателите без закупена допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на един час,
считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД /чл. 15, 1/, а допълнителна услуга „Флекси“
представлява правото на кредитополучателя да променя едностранно погасителния си план,
като отложи на части или накуп допустимия брой погасителни вноски съобразно срока на
договора за кредит при изпълнение на изискванията по чл. 15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3 в
договора.
Представено е искане за отпускане на потребителски кредит. Представени са договор за
потребителски кредит № 40007415554/12.01.2022 г. с приложени декларации, ОУ към него,
погасителен план към договора, стандартен европейски формуляр и искане за отпускане на
потребителски кредит.
С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което се подчинява на
правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
2
В отговора на исковата молба ответницата е направила възражение, че договорът за кредит е
недействителен, поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения по делото
договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за пакет
допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на
падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства/, което се
начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. По делото се установява от
съдържанието на договора, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в
посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че разходите за
заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при
изчисляването му. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение
относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК води до неговата
недействителност.
Предвид горното съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК процесният договор
за потребителски кредит е недействителен, тъй като не отговаря на част от изискванията на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗПК. Последиците от
обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
на лихва или други разходи по кредита.
3
Доколкото договорът е недействителен отпада уговореното в него разсрочено плащане на
вноските и потребителят дължи връщане на цялата сума, която е получил по договора за
кредит. По гореизложените съображения за нищожност на договорните клаузи и при режима
на чл. 23 ЗПК следва да се отрече дължимостта изцяло на възнаградителната и мораторната
лихва.
С оглед изложеното и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност
по кредита, а именно предоставения кредит в размер на 3876,75 лева главница по договор за
потребителски кредит № 40007415554 от 12.01.2022 г., в която част искът следва да се
уважи, като следва да се отхвърлят като неоснователни исковете за: 1450,82 лева, договорно
възнаграждение от 07.08.2023 г. до 07.03.2023 г.; 303,01 лева, законна лихва от 07.03.2023 г.
до 29.08.2023 г.
Съгласно задължителните указания дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК съдът, който разглежда иска предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.
1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство. В заповедното производство ищецът е
направил разноски в размер на 112,61 лева за внесена дължима държавна такса и 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Ищецът има разноски в съдебното производство в размер
на 112,61 лева за дължима държавна такса, 200 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно уважената част на исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 361,62 лева за направени разноски.
Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и,
ал. 3, приложими за всяка инстанция, като за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е
представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното
основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Съгласно чл. 38 от Закона за
адвокатурата, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА – т. е. в размер не по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, и
осъжда другата страна да го заплати. Съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C?
438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
4
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения
и практики. Предвид посоченото решение на СЕС, съдът намира, че не е обвързан от
минималния размер на адвокатските възнаграждения, посочен в Наредба № 1 от 2004 г. на
Висшия адвокатски съвет, при определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Съдът като взе предвид вида, броя и размера на исковете, действащата Наредба №
1/09.07.2004 г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при съобразяване
на Решение на СЕС по дело С-438 от 25.01.2024 г., както и правната и фактическа сложност
на спора, намира, че възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е основателно,
поради което и претендираните адвокатски възнаграждения ще се редуцират до 700 лева – за
исковото производство и до 200 лева – за заповедното производство. С оглед това на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК общият размер на разноските за заповедното и исковото
производство, дължими в полза на ответника е 280,34 лева, съразмерно с отхвърлената част
от исковете.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: с. Горна Малина,
общ. Горна Малина, ул. „Първа“ № 42 дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. София 1404, район Средец, ж. к.
„Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, сумата от: 3876,75 лева главница по
договор за потребителски кредит № 40007415554 от 12.01.2022 г.; ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението на 30.08.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за сумата от: 1450,82 лева,
договорно възнаграждение от 07.08.2023 г. до 07.03.2023 г.; 303,01 лева, законна лихва от
07.03.2023 г. до 29.08.2023 г.
ОСЪЖДА Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: с. Горна Малина, общ. Горна Малина, ул.
„Първа“ № 42, ДА ЗАПЛАТИ НА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: гр. София 1404, район Средец, ж. к. „Мотописта“, бул.
5
„България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, сумата от 361,62 лева, разноски съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление: гр. София 1404, район Средец, ж. к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл.
53Е, вх. В, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. - АК Пловдив с адрес: гр. Пловдив, бул.
„Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 280,34 лева, разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Софийския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Елин Пелин: _______________________
6