№ 144
гр. Разград, 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър М. Милев Въззивно гражданско дело
№ 20223300500158 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивната жалба от ЕРХ. Н. М., представляван от адв.
Е.К., против Решение № 260154 от 13.12.2021 г. по ГД № 436/2020 г. по описа
на РС Исперих, с което въззивникът е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да
заплати на М. С. С. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки
и страдания, от нанесени обиди на 01.05.2018 г. в град Исперих, за които
лицето е било признато за виновно с Решение № 39/14.06.2018 г. по АНД №
156/2018 г. на РС Исперих, влязло в сила на 15.06.2018 г., в размер на 700 лв.,
ведно със законната лихва от непозволеното увреждане – 01.05.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата. С решението е отхвърлен искът за
горницата над 700 лв. до първоначално заявения размер от 2 000 лв. като
неоснователна. Въззивникът е осъден да заплати разноски по делото –
адвокатско възнаграждение, изчислено пропорционално на уважения иск.
Твърди се, че първоинстанционното решение е неправилно, постановено в
отклонение от задължителната практика по чл. 52 от ЗЗД, при неточно
прилагане на критериите за определяне размера на справедливото
обезщетение и е необосновано.
1
Във въззивната жалба се твърди, че определеният размер на
обезщетението е изключително завишен, като първоинстанционният съд не
е взел предвид посочените в практиката на ВКС критерии за определяне на
неговия размер.
Въззивникът счита, че съобразно доказателствата по делото не е
установен интензитет на претърпените болки и страдания от ищеца,
както и такива последици за психичното му състояния, които да отговарят
по размер за обезвреда на определения от районния съд размер от 700 лв.
Излагат се твърдения, че не са взети под внимание критериите за
определяне на обезщетението по чл. 45 от ЗЗД, като съгласно цитираната
съдебна практика първоинстанционният съд е следвало в мотивите на
решението си да посочи конкретните обстоятелства и значението за
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
В обобщение се иска отмяна на решението и решаване на спора по
същество. Поискани са присъждане на разноски по делото. Няма направени
доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
В частта, с която искът е отхвърлен за горницата над 700 лв. до
първоначално заявения размер от 2 000 лв., решението на районния съд е
влезнало в законна сила, понеже няма подадена въззивна жалба от ищеца,
нито насрещна въззивна жалба.
По въззивната жалба е образувано ВГД № 67/2022 г. по описа на ОС
Разград. С Определение № 125 от 14.04.2022 г. по ВГД № 67/2022 г. по
описа на ОС Разград делото е прекратено и върнато на районния съд за
администриране на исковата молба и въззивната жалба.
В изпълнение на указанията по ВГД № 67/2022 г. районният съд на
основание чл. 77 от ГПК е издал Определение № 260032 от 21.04.2022 г. по
ГД № 436/2020 г. по описа на РС Исперих , с което ищецът М. С. С. е осъден
да заплати по сметка на РС Исперих сумата от 80 лв., представляваща
държавна такса по предявения граждански иск. В диспозитива на
определението данните за ищеца са правилно посочени. Определението е
връчено на адвоката на ищеца на 03.05.2022 г.
Съдът служебно е констатирал наличието на очевидна фактическа
2
грешка по чл. 247 от ГПК, разменил е книжа със страните по делото, които
не са изразили становище, и е постановил Решение № 260012 от 31.05.2022
г. по ГД № 436/2020 г. по описа на РС Исперих , с което е допуснал
поправка на очевидна фактическа грешка в Определението от 21.04.2022 г.,
като в мотивите на определението имената на задълженото лице и ЕГН следва
да се четат „М. С. С., ЕГН **********“.
На 10.05.2022 г. е постъпила жалба с вх. № 260254 от ищеца М. С. С., с
която обжалва Определение № 260032 от 21.04.2022 г. по ГД № 436/2020 г.
на РС Исперих като необосновано и неправилно и моли да бъде изменено.
Изтъква се, че на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК ищецът е освободен от
такси и разноски в производството по иск за вреди от деликт, установен с
Решение № 39/14.06.2018 г. по АНД № 156/2018 г. по описа на РС Исперих
(решение по УБДХ). Навежда доводи за приложение на чл. 78, ал. 6 от ГПК
предвид изхода на спора с решението на първата инстанция.
Съгласно Определение № 125 от 14.04.2022 г. по ВГД № 67/2022 г. по
описа на ОС Разград и на въззивника са дадени указания за отстраняване на
нередовности по въззивната му жалба. Указанията са му връчени на
09.05.2022 г., като на 12.05.2022 г. е постъпила молба за тяхното
отстраняване. В молбата се сочи, че въззивникът е внесъл държавна такса в
размер на 26 лв. по сметка на ОС Разград, потвърждават се действията без
представителна власт – а именно подадената от адв. К. въззивна жалба,
представено е пълномощно за процесуално представителство по делото пред
въззива. С уточняваща молба е изяснен и петитумът на въззивната
жалба, като е посочено, че се иска отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на ново, с което присъденото обезщетение да
бъде намалено. Посочва се, че справедливо според въззивника е сумата да
бъде намалена на 150 лв.
На 06.06.2022 г. делото се е върнало в Окръжен съд Разград и е
образувано като ВГД № 158/2022 г. по описа на същия съд.
С Определение № 209 от 08.06.2022 г. по ВГД № 158/2022 г. по описа на
ОС Разград въззивният съд е констатирал, че исковата молба и въззивната
жалба са редовни, като е приложил чл. 101, ал. 2 от ГПК. Със същото
определение частната жалба е обездвижена, както и е даден срок на ответната
по частната жалба страна да вземе становище по нея. Впоследствие
3
нередовностите по частната жалба са отстранени. Отговор по частната жалба
не е постъпил.
В открито съдебно заседание на 11.07.2022 г. процесуалният
представител на въззивваемия – адв. К., оспорва въззивната жалба против
решението и поддържа частната жалба против определението по чл. 77 от
ГПК. Излага съображения по същество против намаляване на присъденото
обезщетение по чл. 45 от ЗЗД. Оспорва определението по чл. 77 от ГПК с
довода, че ищецът по делото е освободен от заплащането на държавна такса
на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Окръжен съд Разград, след като обсъди събрания по делото
доказателствен материал поотделно и в съвкупност, като съобрази
процесуалната им годност и взе предвид доводите и възраженията на
страните, и след като в съответствие с чл. 269 от ГПК провери изцяло
валидността на обжалваното решение и частично допустимостта и
правилността на същото съгласно обжалваната част, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в рамките на преклузивния двуседмичен
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Въззивната жалба съдържа изискуемите по чл.
260 от ГПК реквизити. Легитимацията на страните съответства на
произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е
компетентен въззивен съд за проверка на този подлежащ на обжалване акт.
Съдът е приел, че въззивното производството е допустимо.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице
положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на
молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата, с която е бил
сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради
което обжалваното решение е и правилно. Аргументите за това са следните:
4
Съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Ищецът М.С. и свид. А. С. (брат на ищеца) работят в автосервиз,
находящ се в гараж в гр. Исперих, ул. „Цар Освободител“ № 1А, собственост
на свид. С.М. – баща на ищеца. До автосервиза има и жилищен блок, в който
на първия етаж живее ответникът Е.М. с жена си Н.А.. Откакто двамата братя
са започнали да работят в автосервиза, отношенията между страните са
обтегнати и постоянно има конфликти, които са породени от проблема с
паркирането около блока заради многото коли, които ищецът и брат му
паркират до автосервиза за обслужване. И преди е имало случаи на скандали
между ищеца и брат му А., от една страна, и ответникът от друга страна, при
които отново се е стигало до размяна на обиди и закани.
На 01.05.2018 г. пред автосервиза имало спрени коли, които свид. А. С.
щял да връща на клиентите си. Е.М. и жена му пристигнали към 9,30 ч – 10,00
ч с автомобил, спрели пред автосервиза, като Е.М. се разкрещял на свид. А. С.
„ще видите вие“, „ще ви изселим от тука“, защото имало спрени коли пред
автосервиза, заради които не можело отново да се паркира до блока. В един
момент Е.М. заплашил, че сега щели да видят какво ще стане и заминал
някъде с колата си.
Впоследствие в автосервиза пристигнал ищецът М.С., който бил навън,
за да купи части. Малко след това Е.М. се върнал и заедно с него спрели още
няколко коли, от които слезли много хора. Е.М. отново започнал да вика, да
псува и да заплашва този път и двамата братя – ищеца М.С. и свид. А. С., с
думите „ще ви еба майката“, „ще ви изселим от тука“, „селяндури“. Е.М. и
неговите хора разделили двамата братя и започнала саморазправа. Е.М.
изкъртил метална щека, с която бил подпрян предния капак на един от
автомобилите за ремонт и нанесъл удари върху предното панорамно стъкло
на паркиран в близост лек автомобил Опел Астра. След това Е.М. нападнал
свид. А. С., като го удрял, но последният успял да се измъкне и да отиде в
полицията, където се оплакал за случилото се. Междувременно скандалът
приключил и участниците се разотишли.
След инцидента ищецът М.С. бил засрамен, като с наведена глава
посрещнал баща си свид. С.М.. Ищецът не бил в състояние да говори с баща
си за случилото се, бил стресиран и засрамен. Известно време след инцидента
ищецът нямал желание да работи в сервиза.
5
Във връзка с инцидента било образувано досъдебно производство №
168/2018 г. РУ към МВР гр. Исперих, резултатите от проверката по което
били изпратени в прокуратурата и така било образувана прокурорска
преписка № 406/2018 г. по описа на РП гр. Исперих. С Постановление от
02.05.2018 г. Е.М. е привличан като обвиняем за извършени престъпления по
чл. 325, ал. 2, предл. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. В двата
проведени разпита на Е.М. като обвиняем на 02.05.2018 г. и на 14.05.2018 г.
същият отрича да се е заканвал на някого с убийство, но признава ударите по
стъклото на паркираната кола и че е обиждал и отправял псувни към ищеца. С
Постановление от 18.05.2018 г. на прокурор от РП Исперих досъдебното
производство срещу Е.М. било прекратено с аргументите, че деянията
представлявали дребно хулиганство и лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1
от НК. Поради което на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК досъдебното
производство е прекратено.
След прекратяване на досъдебното производство по случая бил издаден
Акт за констатиране на дребно хулиганство № А-5 от 13.06.2018 г. , с
който било установено, че на 01.05.2018 г. около 10,30 ч в гр. Исперих на ул.
„Цар Освободител“ № 1А, пред автосервиз „УМУТ – 2003“ ЕООД лицето
Е.М. отправил псувни, закани и заплахи към А. и М.С.. Отправил заплаха към
двамата, че ще ги изсели от града. Счупил с тояга предното панорамно стъкло
на Опел Астра. Нанесъл удари с ръце по тялото и лицето на двамата.
В Районен съд Исперих било образувано административнонаказателно
дело относно дребното хулиганство. В открито съдебно заседание на
14.06.2018 г. Е.М. признава за счупеното стъкло на колата. Делото
приключило с Решение № 39 от 14.06.2018 г. по АНД № 156/2018 г. по
описа на РС Исперих, с което съдът е признал Е.М. за виновен в това, че на
01.05.2018 г., около 10,30 ч в гр. Исперих, обл. Разград, на ул. „Беласица“ №
15 отправял псувни, закани и заплахи към А. и М.С. и двамата собственици на
автосервиз „УМУТ – 2003“ ЕООД, счупил с метален прът предното
панорамно стъкло на чужда движима вещ – л.а. Опел Астра с рег. № РР 6713
АР, нанесъл удари по лицето и тялото на А. С., на публично място, пред
повече хора, с което свое поведение е нарушил правилата за обществен ред и
спокойствие – деяние, съставляващо дребно хулиганство по смисъла на чл. 1,
ал. 2 от УБДХ, поради което и на основание чл. 6, ал. 1, буква „а“ във връзка с
чл. 1, ал. 1 от УБДХ, му е наложил административно наказание „глоба“ в
6
размер на 250 лв.
На 30.10.2018 г. било образувано ЧНД № 321/2018 г. по описа на РС
Исперих във връзка с тъжба на А. С. и М.С.. Тъжбата е срещу Е.М. и Е.М.Б..
Частното обвинение срещу Е.М. съдържа твърдения за нанесена лека телесна
повреда на А. С. – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, и твърдения за обида,
понеже е извършил нещо унизително за честта и достойнството на А. С. и
М.С. в тяхно присъствие, отправял обидни думи и псувни по техен адрес,
наричайки ги „боклуци, селяндури“, „ще ви еба майката“ – престъпление по
чл. 146, ал. 1 от НК. Делото по отношение на престъплението по чл. 146,
ал. 1 от НК е прекратено с протоколно определение от 07.02.2019 г., в сила
от 25.04.2019 г. (съгласно Решение № 32 от 25.04.2019 г. по ВЧНД № 92/2019
г. на ОС Разград) при зачитане на принципа за ne bis in idem поради
наличието на влязло в сила решение по административнонаказателното
производство за дребното хулиганство. За това престъпление не е
присъждано обезщетение на ищеца М.С.. По отношение на престъплението
по чл. 130, ал. 1 от НК делото е приключило със спогодба от 24.10.2019 г. ,
с която Е.М. като подсъдим се е задължил да заплати на М.С. като тъжител
500 лв., представляващи обезщетение за претърпените вреди от деянието,
предмет на настоящото дело, включващо и направените деловодни разноски.
Свидетелят А. С. С. при разпита си пред районния съд на 18.05.2021 г.
дава сведения за това, че на 01.05.2018 г. при него са отишли Е.М. и жена му
да се жалват, че нямало място за паркиране. Е.М. е викал, крещял спрямо
свид. А. С. с думите: „ще видите вие“, „ще ви изселим от тука“ и си е
тръгнал. Имало хора пред гаража, които се чувствали засрамени. Сочи, че в
автосервиза два месеца почти нямали клиенти. Когато Е.М. и жена му си
тръгнали, тогава дошъл ищецът М.С. в автосервиза. И Рейхан – вуйчото на
Ерхан, също се заканвал и викал срещу ищеца М.С..
Свид. С. С. М. като баща на ищеца твърди, че отишъл след инцидента
на 01.05.2018 г. пред своя автосервиз, в който ищецът С. и свид. С. били
назначени на трудови договори. Сочи, че там имало клиенти, които му
разправяли, че Е.М. викал наред „майка ви ще еба“, „боклуци“, „вий от
селото дойдохте, имате ли право да вземете тука сградата“. Излага, че
намерил сина си М.С. с наведена глава, като същият дори не искал да говори с
него. Наложило се да затворят автосервиза за известно време, понеже децата
7
му не искали да работят, не искали да излязат пред клиентите. Свид. М.
твърди, че ищецът М.С. бил много стресиран от случилото се. Автосервизът
продължавал да работи, но почти 70/100 нямало клиенти.
Районен съд Исперих е приел, че е сезиран с иск по чл. 45 от ЗЗД, като в
тази връзка с доклада по делото е разпределил и доказателствената тежест,
изложена в протокола от открито съдебно заседание на 12.03.2021 г., в
смисъл, че ще ищецът следва да докаже противоправно поведение на
ответника, неговото авторство, причинената вреда и причинно-следствена
връзка между виновното противоправно поведение, осъществено от
ответника и настъпилите противоправни последици, претенцията на
обезщетението по размер. След което процесуалният представител на ищеца е
предложил да бъде прието, че не подлежи на доказване установеното с
решението по УБДХ, което според адв. К. имало правните последици по чл.
412, ал. 2 от НПК и чл. 300 от ГПК и обвързва районния съд относно
извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца.
Против това предложение на адвоката на ищеца не е възразено от адв. К.
като процесуален представител на ответника. С оглед на което районният
съд е приел, че не подлежи на доказване „факта, че с Решение №
39/14.06.2018 г., постановено по АНД № 156/2018 г. по описа на РС Исперих,
ответникът ЕРХ. Н. М. е признат за виновен в това, че на 01.05.2018 г. около
10,30 ч в гр. Исперих, обл. Разград, на ул. „Беласица“ № 15 е отправял
псувни, закани и заплахи към ищеца М. С. С., с което свое поведение е
нарушил правилата за обществен ред и спокойствие – деяние, съставляващо
дребно хулиганство по смисъла на чл. 1, ал. 2 от УБДХ, поради което и на
основание чл. 6, ал. 1, буква „а“ във връзка с чл. 1, ал. 1 от УБДХ му е
наложено административно наказание глоба в размер на 250 лв.“.
Като се имат предвид горепосочените факти и обстоятелства,
съдът приема за установено от правна страна следното:
Настоящата съдебна инстанция намира, че районният съд неправилно е
отделил като безспорен факт и ненуждаещ се от доказване гореизложеното,
описано в протокола от открито съдебно заседание на 12.03.2021 г., като
аргументите на съда са подробно изложени в Определение № 125 от
14.04.2022 г. по ВГД № 67/2022 г. по описа на ОС Разград. Но тъй като няма
изричен довод от въззивника в тази връзка, няма основание да се дават
8
указания относно подлежащите на доказване факти. Поради което
въззивната инстанция не следва да изпълнява задълженията си по т. 2 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, за даване на указания относно подлежащите на доказване факти и
необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
По основателността на иска с правна квалификация чл. 45 от ЗЗД:
Въпреки неправилно възприетите от районния съд в предмета на
доказване факти, въззивната инстанция смята, че ищецът е доказал своята
искова претенция с ангажираните писмени и гласни доказателства,
приобщени към делото. Аргументите за това са следните:
Фактическият състав на иска по чл. 45 от ЗЗД съдържа следните
основни елементи: противоправно поведение, изразяващо се в действие или
бездействие; увреждане, изразяващо се в причинени неимуществени вреди;
причинна връзка между противоправното действие или бездействие и
вредите; размерът на вредите над обичайните; вина на делинквента, която се
предполага.
На първо място, от събрания по делото доказателствен материал се
достига до извода, че поведението на делинквента по време на инцидента е
било противоправно. Същият се е намирал на публично място – пред
автосервиза, и пред очите както на ищеца и свид. А. С., така и пред техните
клиенти и жена си е отправил закани и заплахи спрямо ищеца М.С.. Това му
поведение противоречи на добрите нрави и на общоприетия обществен ред,
като ги нарушава. В обществото не е прието нито на публично място, нито
пред по-малко хора да се вика, крещи, псува, обижда и да се заканва. Поради
което поведението на делинквента по време на инцидента, изразяващо се в
словесни действия, е противоправно.
На второ място, налице е увреждане изразяващо се в причинени
неимуществени вреди. При повторното посещение на автосервиза на
процесната дата ответникът е продължил да вика, да псува и да заплашва и
двамата братя – ищецът М.С. и свид. А. С., като им е отправил думите „ще ви
еба майката“, „ще ви изселим от тука“ и „селяндури“. Отправянето от
ответника спрямо ищеца на псувни и обиди на процесната дата се
потвърждава и от твърденията на Е.М., изложени в обясненията му като
9
обвиняем по досъдебно производство № 168/2018 г. по описа на РУ Исперих
(л. 14, ред 22 от ДП 168/2018 г. на РУ Исперих). Той не отрича да е обиждал и
псувал ищеца. Тези твърдения представляват неизгодни за ответника
факти, които макар и дадени не непосредствено пред настоящия съд, имат
висока доказателствена стойност и могат да се ползват в тази им част. Това
води до извода, че е налице увреждане, което е довело до възникване на
неимуществени вреди в полза на ищеца.
От доказателствата по делото, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, не се установява ответникът по делото да е изрекъл думите „ще
ви убия“ и „боклуци“, които се твърдят с исковата молба.
На трето място, предвид събитията от процесната дата и инцидента
въззивният състав счита, че е налице пряка причинно-следствена връзка
между противоправното поведение на делинквента и вредите за
увреденото лице. Ако делинквентът не беше нарушил общоприетите норми
за общуване между хората, добрите нрави и благоприличието на обществено
място, нямаше да се стигне до конфликтната ситуация и да настъпят вреди за
ищеца. Ерго, противоправното поведение на Е.М. е пряко свързано с
неимуществените вреди на ищеца М.С..
На четвърто място, въззивната инстанция намира, че от
противоправното действие на ответника са произтекли неимуществени
вреди. Макар и ищецът да не е провел изцяло доказването на
неимуществените си вреди, съдът намира, че такива са произтекли за него.
Съгласно практиката на ВКС достатъчно е да се претендира обезщетение за
неимуществени вреди от съответния деликт. Това представляват обичайните
негативни преживявания за съответното деяние. Само когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, то
тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да
могат да станат част от предмета на иска (в този смисъл Решение № 9 от
02.02.2018 г. по ГД № 1144/2017 г. по описа на ВКС, III ГО; Решение № 79 от
07.06.2019 г. по ГД № 3839/2018 г. по описа на ВКС, III ГО). В процесния
случай не са твърдени и не са доказани претърпени вреди над обичайните и с
трайни и неотстраними последствия. Следователно въззивната инстанция
намира, че неимуществените вреди са налице и се изразяват в унизена чест и
достойнство на ищеца, като обемът и размерът на вредите ще бъде
10
коментиран по-долу.
На пето място, вината на делинквента се предполага до доказване на
противното. Презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е оборена чрез събрания
доказателствен материал, дори напротив – същата беше подкрепена с
доказателства. От разпита на свидетелите по делото и извънсъдебните
признания на факти, направени от ответника по досъдебното производство, се
достига до извода, че делинквентът е действал небрежно и има вина за
причиняване на неимуществените вреди на ищеца.
Свидетелските показания на свид. А. С. и свид. С.М. досежно
оттеглянето на клиенти от сервиза нямат отношение към предмета на делото.
Тези факти касаят потенциални вреди, които юридическото лице, което
стопанисва сервиза, може да претендира като неимуществени вреди от
действията на ответника и други лица вследствие на засягане на доброто име
и престижа на дружеството.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:
При определяне на размера на обезщетението по справедливост реда
на чл. 52 от ЗЗД и при спазване на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на
Пленума на ВС от въззивната инстанция се отчетоха следните фактори:
тежестта и характера на конкретното неблагоприятно въздействие върху
личността на увреденото лице (изпитани чувства на стрес и срам, както и
нежелание известно време след инцидента да се полага труд на работното
място, където се е състоял инцидентът); начинът на извършването му (чрез
нанасяне на обидни изрази); обстоятелствата, при които е извършено (на
публично място пред много хора); интензитета на негативните емоционални
преживявания и отражението им върху психиката на увреденото лице
(изпитани чувства на стрес, срам и нежелание за работа в кратък период след
инцидента). Унизената чест и достойнство на ищеца са довели до
неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване по съответния ред.
В материалите по делото се съдържат и неизгодни за ищеца факти ,
понеже същият, когато е бил разпитван като свидетел по досъдебното
производство (л. 26, редове 12-13 от ДП № 168/2018 г. на РУ Исперих), е
посочил, че Е.М. „ни заплаши, че щял да ни изсели от там, щял да ни убие.
Ерхан крещеше и псуваше. Идвал е и друг път, крещи, псува, но ние не му
11
обръщаме внимание, след което Ерхан си е тръгвал “. Изложеното показва,
че между страните по делото има обтегнати отношения, които неминуемо
довеждат до конфликти по между им. В тези предходни конфликти обаче
ищецът е посочил, че не обръща внимание на Ерхан, когато той крещи и
псува. Тези факти следва да бъдат взети под внимание от въззивния съд като
такива, свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди. В
същото време следва да се отчетат и обстоятелствата, че при предходните
случаи не са представени по делото доказателства за намеса на полиция или
обръщане за съдействие към граждански или наказателен съд, както и че на
процесната дата ответникът е ангажирал присъствието и на други лица,
различни от обичайните страни в конфликтите.
След като тези конфликтни ситуации са често срещани в техните
отношения, макар и на процесната дата да са ескалирали, то и размерът на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди не може да бъде по-висок
от обичайно присъждания в такива случаи, като се отчитат и гореизложените
обстоятелства. Предвид събрания доказателствен материал, преценен по
отделно и в неговата съвкупност, въззивният състав намира, че за
обезвъзмездяване на понесените от ищеца неимуществени вреди с оглед
характера на обезщетението, служещо преди всичко за морално
удовлетворение на ищеца и същевременно имащо възпиращо и
предупредително значение за ответника, искът следва да бъде уважен до 500
лв. Съдът намира, че така определеният размер е от естество да репарира
действително причинените неимуществени вреди така, както са установени в
производството. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа и
морално удовлетворение – признаване, че действията на ответника са
противоправни и отговорността му за причинените вреди, като размерът на
паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не
бива да служи за неоснователно обогатяване (в този смисъл Решение 206 от
26.03.2019 г. по ГД № 4762/2017 г. по описа на ВКС). Това води до извода, че
решението на районния съд е частично правилно до размера на присъдените
500 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, а за горницата до
присъдените 700 лв. се явява неправилно и следва да бъде частично отменено.
Следва да се посочи, че спорът за сумата над 700 лв. до 2 000 лв. за
неимуществени вреди не е в предмета на настоящото дело и не подлежи на
изследване, понеже решението по отхвърления иск в тази си част е влезнало в
12
законна сила.
В обобщение, налице са всички елементи за ангажиране отговорността
на ответника по делото по чл. 45 от ЗЗД. От тази гледна точка районният съд
е постановил частично правилно решение с изключение на присъдения
размер.
По възражението за „съпричиняване“:
Предвид уважаване на исковата претенция съдът следва да вземе
отношение и по възражение за съпричиняване, ако същото е надлежно и
срочно въведено в предмета на спора. Въззивната инстанция намира, че
следва да изложи аргументи по това възражение, понеже такива липсват в
обжалваното решение.
В настоящия случай ответникът по делото е навел възражението за
съпричиняване едва в първото открито съдебно заседание на 12.03.2021 г. В
делото пред районния съд не са изложени обстоятелства по чл. 147 от ГПК.
Поради което тези възражения на ответника са преклудирани с изтичане на
срока за отговор на исковата молба на 08.11.2020 г. ( по арг. от т. 4 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Следователно възражението за съпричиняване се явява недопустимо
заявено.
По частната жалба против Определението по чл. 77 от ГПК на
РС:
Първоинстанционното дело е образувано по искова молба от М.С.
против Е.М. с искане за заплащане на обезщетение за причинените
неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, извършено на
01.05.2018 г. около 10,30 ч в гр. Исперих, изразяващо се в унизена чест и
достойнство от отправените от ответника към ищеца обидни думи – „боклук и
селяндур“, псувни „ще ти еба майката“ и закани и заплахи, в размер на 2 000
лв. ведно със законната лихва от датата на причиняване на вредите –
01.05.2018 г., до окончателното изплащане. Първоинстанционният съд не е
13
събрал държавна такса за образуване на гражданско дело. В своите актове
районният съд никъде не е посочил, че приема, че ищецът е освободен от
заплащането на държавна такса най-вероятно на основание чл. 83, ал. 1, т. 4
от ГПК поради наличието на решение по УБДХ. Като не е събрал държавна
такса за образуване на делото, а го е насрочил и го е разгледал,
първоинстанционният съд е постановил съдебен акт по нередовна искова
молба. До този извод е достигнал окръжният съд, като същият е описан в
Определение № 125 от 14.04.2022 г. по ВГД № 67/2022 г. на ОС Разград, с
което делото е прекратено и върнато на районния съд за отстраняване
нередовности на исковата молба. Това връщане е породено от факта, че
въззивната жалба също е нередовна и заради нейното администриране, което
ще отнеме време, въззивната инстанция е преценила, че с оглед процесуална
икономия районният съд следва да приключи процедурата по отстраняване на
нередовности на исковата молба и да върне в цялост делото на въззива.
С Определение № 125 от 14.04.2022 г. по ВГД № 67/2022 г. на ОС
Разград въззивният съд е дал задължителни указания на районния съд да
задължи ищеца да заплати дължимата такса в съдебноопределен срок, като
същият бъде предупреден, че ако не внесе таксата, срещу него може да бъде
издадено определение по чл. 77 от ГПК за принудителното й събиране.
Въпреки тези указания районният съд директно е издал Определение №
260032 от 21.04.2022 г. по ГД № 436/2020 г. по описа на РС Исперих, с което
на основание чл. 77 от ГПК ищецът М.С. е осъден да заплати по сметка на РС
Исперих сумата от 80 лв., представляваща държавна такса по предявения
граждански иск.
В срок е постъпила частна жалба против това определение, с което
ищецът по делото не е съгласен с него. Частната жалба е била нередовна, но
впоследствие в срок са отстранени нейните нередовности. Оспорва се
дължимостта на държавната такса с доводи, че ищецът е освободен от такси и
разноски в производството по иск за вреди от деликт, установен с Решение №
39/14.06.2018 г. по АНД № 156/2018 г. по описа на РС Исперих (решението по
УБДХ), което има силата на влязла в сила присъда.
Окръжен съд Разград констатира, че частната жалба е редовна и
допустима, подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на
обжалване по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, събрана е дължимата
14
държавна такса, както и е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от
ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е изцяло неоснователна поради
следните аргументи:
Съгласно т. 15 от мотивите към Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК „ понятието
„присъда”, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се тълкува
като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за
виновно в извършването на престъпно деяние“. Решението по Указа за борба
с дребното хулиганство (УБДХ) няма характеристиките на „присъда“ по
смисъла на цитираните в предходното изречение правни норми. Съгласно
съдебната практика на ВКС съдебното решение, с което по реда на УБДХ
посоченият в последващ граждански спор ответник по чл. 45 от ЗЗД е
бил признат за виновен в извършване на непристойна проява, изразяваща се
в обиди и заплахи по отношение на пострадалия ищец, не обвързва
гражданския съд по иска за обезщетение на вреди от същата проява със
задължението по чл. 300 от ГПК (в този смисъл Решение № 166 от
3.08.2011 г. по ГД № 1065/2010 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 1773
от 28.04.2014 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 16338/2013 г., Решение № 6768
от 31.10.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 2579/2018 г., Решение № 495 от
27.12.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 698/2019 г.). Решението по УБДХ
не попада и в актовете по чл. 413 от НПК. Аргументи за противното не
може да се извлекат от мотивите към Тълкувателно решение № 3 от
22.12.2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. по описа на ВКС, ОСНК. В това
тълкувателно решение е прието, че производството по УБДХ е наказателно
производство по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и следва да
се приеме, че влязлото в сила решение на съда, постановено по реда,
предвиден в УБДХ, представлява абсолютна пречка за образуване,
провеждане и санкциониране на дееца в друго наказателно производство за
същото деяние, ако то съдържа признаците на престъплението хулиганство по
чл. 325 от НК. Тези разсъждения се отнасят единствено до прилагането на
принципа за ne bis in idem, който касае главно фактите, но не и към други
правни институти. Аргументите на ОСНК не може да се приложат по
аналогия към института на освобождаване от държавни такси по чл. 83, ал. 1,
т. 4 от ГПК или на правните последици на влязлата в сила присъда по смисъла
15
на чл. 300 от ГПК. За тези гражданскоправни институти си важи съдебната
практика на гражданските съдилища.
Следователно неправилно районният съд не е събрал държавна такса за
образуване на гражданско дело и е постановил съдебно решение по нередовна
искова молба. Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 2 000 лв., което представлява цената на иска по чл. 69, ал. 1, т. 1 от
ГПК. Държавната такса се определя по реда на чл. 1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския
процесуален кодекс (ГПК) и възлиза на 4% от цената на иска (която е 2 000
лв.) или общо на 80 лв. Тази сума е трябвало ищецът да внесе по сметка на
Районен съд Исперих за разглеждане на иска му.
С обжалваното определение ищецът правилно е бил задължен да
заплати тази държавна такса по сметка на РС Исперих. Определението по чл.
77 от ГПК може да бъде издадено във времево отношение както по време на
разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в
рамките на давностния срок (в този смисъл Определение № 136 от
19.03.2018 г. по ЧТД № 672/2018 г. по описа на ВКС, I ТО; Определение №
104 от 9.02.2015 г. по ЧТД № 112/2015 г. по описа на ВКС, I ТО; Определение
№ 67 от 19.03.2015 г. по ЧТД № 385/2015 г. по описа на ВКС, II ГО;
Определение № 60288 от 30.07.2021 г. по ЧТД № 605/2021 г. по описа на
ВКС, I ТО; Определение № 555 от 29.09.2009 г. по ЧГД № 465/2009 г. по
описа на ВКС, IV ГО).
Окръжен съд Разград не се съгласява с доводите на частния
жалбоподател, че следва да се приложи правилото на чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Дължимостта на разноските по реда на чл. 77 от ГПК е процесуално
правоотношение между страната и съда, а отговорността за разноските по чл.
78 от ГПК е облигационно правоотношение между страните по делото, като
същата може да бъде реализирана само във висящ исков процес. Когато
съдът пристъпи към събиране на таксите по чл. 77 от ГПК, тези суми не
се явяват сторени от страната разноски и не може да бъдат възложени на
другата страна по спора предвид изхода на делото. До внасянето на
таксата от ищеца тя не се явява направени разноски по смисъла на чл.
78, ал. 1 от ГПК. Следователно ответникът при неблагоприятен за него изход
на делото, макар и частичен, не дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК
16
за невнесената от ищеца, но присъдена в полза на бюджета държавна такса (в
този смисъл Определение № 104 от 9.02.2015 г. по ЧТД № 112/2015 г. по
описа на ВКС, I ТО; Определение № 67 от 19.03.2015 г. по ЧТД № 385/2015 г.
по описа на ВКС, II ГО; Определение № 60288 от 30.07.2021 г. по ЧТД №
605/2021 г. по описа на ВКС, I ТО).
В обобщение, настоящият въззивен състав е на мнение, че частната
жалба против Определение № 260032 от 21.04.2022 г. по ГД № 436/2020 г. по
описа на РС Исперих, издадено по реда на чл. 77 от ГПК, е изцяло
неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
В обобщение, исковата претенция се явява частично основателна, като
по отношение на нейния размер настоящият съд счита, че същият е доказан
до 500 лв., което е основание за частична отмяна на обжалваното решение.
По разноските:
С оглед изхода на спора и двете страни имат право на разноски
пропорционално на уважената, респективно отхвърлената част от исковата
молба. Предвид частичната отмяна на решението, настоящата въззивна
инстанция, решаваща спора по същество, следва да промени и отговорността
за разноските пред първата инстанция досежно крайния изход на делото.
Исковата молба е уважена до размера от 500 лв. спрямо присъдените
700 лв. и претендирани 2 000 лв., поради което ищецът на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК има право на разноски пропорционално на уважената част
от исковата молба. Ищецът доказва сторването на следните разноски: в
производството по ГД № 436/2020 г. на РС Исперих – 500 лв. адвокатски
хонорар; в настоящото производство – 15 лв. държавна такса за частна жалба
(ВГД № 158/2022 г. на ОС Разград) и 300 лв. адвокатски хонорар (ВГД №
158/2022 г. на ОС Разград). И двата договора за правна защита и съдействие
имат характерът на разписки по чл. 77 от ЗЗД, понеже в тях е записано, че
заплащането на парите е в брой и е удостоверено с подписите на страните (по
арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №
6/2012 г. по описа на ВКС, ОСГКТ). Предвид изхода на спора ищецът има
право на разноски за първоинстанционното производство в размер на 125 лв.,
17
като до горницата на присъдените 175 лв. решението на районния съд в частта
за тези разноски следва да бъде отменено. За въззивното производство
ищецът въззивваема страна има право на разноски в размер на 225 лв.
предвид изхода на спора и потвърждаване в по-голямата част на решението на
районния съд.
С настоящото съдебно решение исковата молба ще бъде отхвърлена до
размера над 500 лв. до присъдените с решението на районния съд 700 лв.,
поради което ответникът на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има право на
разноски пропорционално на отхвърлената част от исковата молба.
Ответникът доказва сторването на следните разноски: в производството по
ГД № 436/2020 г. на РС Исперих – 300 лв. адвокатски хонорар (стр. 32 от
дело на РС); в настоящото производство – 14 лв. държавна такса за въззивна
жалба (стр. 10 от ВГД № 67/2022 г. на ОС Разград) и още 11 лв. за държавна
такса за въззивна жалба (стр. 8 от ВГД № 158/2022 г. на ОС Разград).
Договорът за правна защита и съдействие за процесуално представителство
пред районния съд имат характерът на разписка по чл. 77 от ЗЗД, понеже в
него е записано, че заплащането на парите е в брой и е удостоверено с
подписите на страните (по арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ВКС, ОСГКТ).
Ответникът Е.М. е надвнесъл с 15 лв. размера на дължимата държавна
такса за образуване на въззивното производство (стр. 8 от ВГД № 158/2022 г.
на ОС Разград), като тази сума не представлява разноски по производството,
които спрямо изхода на делото да се възложат пропорционално на ищеца.
Тези 15 лв. представляват недължимо платени суми, които подлежат на
връщане от съда при поискване от страната, която неправилно ги е внесла.
В раздел III от представения Договор за правна защита и съдействие от
11.05.2022 г., сключен между Е.М. и адв. К. (стр. 7 от ВГД № 158/2022 г. на
ОС Разград), е уговорено възнаграждението като „безплатно“. Така
написаното дава основание на съда да смята, че между страната и адвоката ще
се прилага чл. 38 от Закона за адвокатурата относно оказването на безплатна
правна помощ. Въпреки това с въззивната жалба адв. К. иска присъждане на
направените разноски по двете инстанции, без да засяга въпроса за
претендиране на адвокатското възнаграждение пред въззива като такова,
свързано с оказването на безплатна правна помощ. В изразеното писмено
18
становище по съществото на спора от 11.07.2022 г. отново се претендира само
заплащане на направените разноски пред двете инстанции. Като има
предвид изложеното, въззивната инстанция достига до извода, че поради
липса на изрично искане от страна на адв. К. да й бъдат присъдени
разноски в нейна полза като адвокат, оказващ безплатна правна помощ,
такива не следва да бъдат присъждани. Бланкетното искане за присъждане
на сторени разноски не може да се тълкува в смисъл на претендиране на
разноските по реда на чл. 38 от ЗА. В същото време, в делото няма данни това
възнаграждение въпреки уговорката да е заплатено на адвоката, поради което
не представлява и сторени от въззивника разноски. Следователно адвокатско
възнаграждение в полза на въззивника или на адв. К. не се дължи относно
осъщественото процесуално представителство пред окръжния съд.
Предвид изхода на спора и изложеното досежно адвокатския хонорар за
въззивваемата страна или адв. К., както и за надвнесената държавна такса за
въззивната инстанция ответникът има право на разноски за
първоинстанционното производство в размер на 225 лв. В тази връзка
районният съд неправилно е определил разноските на ответника, като е
посочил, че те са 105 лв., а в действителност спрямо изхода на делото пред
първата инстанция, описан в обжалваното решение, те би следвало да са в
размер на 195 лв. С оглед въззивното решението ответникът има право на
разликата от присъдените 105 лв. до действителния размер на дължимите му
се разноски в размер на 225 лв. за първата инстанция, която разлика в размер
на 120 лв. ще бъде дадена от въззивната инстанция с отделен осъдителен
диспозитив. Ответникът има право и на разноски пред въззивната инстанция в
размер на 7,14 лв.
Изложеното дотук води до извода, че Районен съд Исперих е
постановил частично правилно решение с изключение на присъдения размер
на обезщетението. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението на
Окръжен съд Разград по съществото на спора не подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд, понеже цената на иска по гражданско дело е 2 000
лв. В частта, с която настоящата съдебна инстанция се произнася по частната
жалба против определението по чл. 77 от ГПК, настоящото решение има
характер на определение, което подлежи на обжалване пред Върховния
19
касационен ред по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 от ГПК при условията
на чл. 280, ал. 2 от ГПК (в този смисъл Определение № 67 от 19.03.2015 г. по
ЧГД № 385/2015 г. по описа на ВКС, II ГО; Определение № 260749 от
22.03.2021 г. по ВЧГД № 651/2021 г. по описа на ОС – Пловдив).
С оглед на горното и на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 278 от ГПК,
Окръжен съд Разград:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260154 от 13.12.2021 г. по ГД № 436/2020 г. по
описа на РС Исперих, В ЧАСТТА, с която ответникът Е.М. е осъден да
заплати на М.С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на горницата
над 500 лв. (петстотин лева) до 700 лв. (седемстотин лева) ведно със
законната лихва върху тази горница от непозволеното увреждане – 01.05.2018
г., до окончателното изплащане на сумата, КАКТО И В ЧАСТТА , с която
Е.М. е осъден да заплати на М.С. разноски за първоинстанционното
производство в размер над 125 лв. (сто двадесет и пет лева) до пълно
присъдения размер от 175 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК М. С. С. с ЕГН
********** да заплати на ЕРХ. Н. М. с ЕГН ********** сума в размер на
120 лв. (сто и двадесет лева), представляващи сторените от ответника
разноски пред първоинстанционния съд, изчислени пропорционално на
отхвърлената част от исковата молба, както и сума в размер на 7,14 лв.
(седем лева и четиринадесет стотинки), представляваща сторените от
въззивника разноски пред въззивния съд, изчислени пропорционално на
уважената част с въззивната жалба.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ЕРХ. Н. М. с ЕГН
********** да заплати на М. С. С. с ЕГН ********** сума в размер на 225
лв. (двеста двадесет и пет лева), представляващи сторените от въззивваемата
страна разноски пред въззивния съд, изчислени пропорционално на
отхвърлената част с въззивната жалба.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260032 от 21.04.2022 г. по ГД №
436/2020 г. по описа на РС Исперих.
Решението в частта, с която е потвърдено Определение № 260032 от
20
21.04.2022 г. по ГД № 436/2020 г. по описа на РС Исперих, подлежи на
обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен
срок от съобщаването му на частния жалбоподател при условията на чл. 280,
ал. 2 от ГПК, а в останалата си част решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21