№ 835
гр. Стара Загора, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20225530101461 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл.11, във вр. с чл.22 ЗПК, чл.26, ал.1, т.3
ЗЗД и чл.34, вр. чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът П. К. П. против твърди в исковата си молба, че между него и ответника бил
сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние на 31.05.2021 г. Договорът
бил сключен при условията на закона за електронния документи и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор последният предоставял
заемни средства в размер на 1500 лв. на ищеца. Съгласно параграф 1 от договор, годишният
лихвен процент на заема бил 41.16%, а годишният процент на разходите бил 49.89%.
Уговореният срок на договора бил 18 месеца. Страните се съгласили ответникът да изплати
уговорената заемна сума на кредитополучателя чрез системата за разплащане на Изипей.
Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите
обаче бил различен от посочения в погасителния план към договора и с вписания от
кредитодателя годишен процент на разходите от 49.89% . Това било така, защото съгласно
договора се дължала “неустойка” по смисъла на параграф 7, в случай че ищецът не
предостави в тридневен срок от подписване на съглашение поръчител или банкова
гаранция. Кредитодателят, залагайки като клауза пар. 7 в договора за потребителски кредит
всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки
заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която го благоприятствала и
увреждала ищеца. Със самата уговорка ответникът целял да заблуди ищеца относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало
нищожност на разпоредбата на пар. 7 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във
връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от
1
съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.
Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. Съгласно пар. 6 и следващите от договора за потребителски кредит, ищецът
следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да е извършена
предварителна проверка от страна на ответника и едва след нея и след като отговаряло на
посочените от кредитора условия, да се сключи договор за поръчителство, алтернативно да
се предостави банкова гаранция във връзка с процесния договор за заем, като в противен
случай се дължала неустойка в размер на 1470.42 лв., която неустойка се дължала
пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и
представлявала неразделна част от договора. Поставените в пар. 6 условия, които
задължително трябвало да бъдат изпълнени, за да не се дължи неустойка били следните: 1/
да се предостави поръчител, който да удостовери чрез служебна бележка от работодател, че
получавал нетен размер на трудовото възнаграждение в размер на 1800 лв., алтернативно 2/
да се предоставят като поръчители две физически лица, които чрез служебни бележки от
работодател да докажат, че имат трудово нетно възнаграждение над 950 лв. всеки.
Поръчителите следвало също така да работят на безсрочен трудов договор, да не са
кредитополучатели по друг договор за паричен заем, да нямат неплатени осигуровки за
последните 2 години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции. 3/
алтернативно на гореизложените възможности кредитополучателят можел да представи като
обезпечение банкова гаранция, в еквивалентен размер на сумата по договора за заем.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който
следвал да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на
кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението
в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилаганият такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между
страните, представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това ищецът счита, че договорът за кредит бил нищожен на
основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала
легалната дефиниция на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия
случай, с цел свърхпечапба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към
потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител. Така в пар. 6 от договора било уговорено заемът да бъде
обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в пар. 6 от договора,
същият дължал „неустойка“ по пар. 7 от договора на кредитора в размер на 1470.42 лева,
която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест кумулирала се
2
месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително. Вноската по кредита ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на
неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало
предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
„Неизпълнението“ на задължението от страна на ищеца да се посочи поръчител, отговарящ
на тези условия, вдигало лихвеният процент на кредита на месец неколкократно, тъй като
тази „ неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и
от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид
неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил
недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредита,
без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48
преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да
включва да се направи справка в съответната база данни. На практика такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Посоченият лихвен процент в
договора от 41.16% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в пар.1 от договора в действителния му размер, а
това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се
нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на
договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното
ползване на заетата сума и когато било налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципът на добросъвестността
при участие в облигационните отношения. Ищецът моли, в случай че съдът прецени, че
договорът не е нищожен, в условията на евентуалност да се постанови, че договорната лихва
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на
договора, страните се уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 41.16 %
годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен
от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на
договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на
повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли
максималния размер, до който можел да се уговаря възнаградителна парична лихва. Според
приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд,
3
противоречаща на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била
уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет. В процесния случай задълженията по
договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния
размер на законната лихва за претендирания период, което правела клаузата нищожна. В
случай че съдът прецени, че договорът не е нищожен, ищецът моли в условията на
евентуалност да се постанови, че уговорената неустойка в пар. 7 от договора противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло
единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза
извън присъщите функции на неустойката. Последната се равнявала на 3/4 от размер на
целия предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала
кредитора за претърпените от него вреди, нито служила за обезпечение на задължението по
договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямала увреждащо
действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната
клауза. Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП
и съответно нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.
Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително
изготвена от ищцовото дружество и съответно не била индивидуално уговорена.
Неустойката била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на
потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя,
поради обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така уговорената
неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал.
1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната
лихва. Ищецът моли съда да признае за установено, че договор за потребителски
микрокредит от 31.12.2020 г., е изцяло недействителен. Евентуално, в случай че целият
договор не е недействителен, ищецът моли съда да признае за установено, че параграф 7 и
параграф 1 от сключения Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
31.05.2021 г. са нищожни. Ищецът моли съда да осъди ответника да заплати на основание
чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на 800 лева. Моли да му бъдат присъдени
разноските. а неустойка уговорена в каквагчита зази, които не са индивидуално и следва да
се окаестви като тта на договора.тта на длъжника
Ответникът „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София оспорва изцяло
твърденията за недействителност на процесния договор за кредит, сключен между „София
Комерс Кредит Груп“ АД и П. К. П., изложени в исковата молба. Процесният договор за
кредит напълно отговарял на императивните изисквания, заложени в Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителя, Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, поради което бил и действителен. Неоснователни били
4
твърденията, че индивидуално договорената между страните неустойка представлявала
добавка към възнаградителната договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът бил
предоставен при фиксирана годишна лихва в размер на 41,16 % на година. Неустойката,
договорена между страните в §7 от процесния договор, нямала характера на договорна
лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено задължение и договорната лихва били
плащания, които имали различен характер. Докато договорната лихва представлявала
„цената“, която потребителят заплаща за използването на предоставената в заем сума и се
изчислявала като процент от същата сума, неустойката представлявала задължение за
заплащане на обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в
конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в
§6 от процесния договор за кредит. По аргумент от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно
договарянето на такъв тип плащания и същите не се вземали предвид при изчисляването на
ГПР. Следователно не можело да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на
договорно задължение представлявала възнаградителна лихва. Поради разпоредбата на чл.
19, ал.3, т.1 ЗПК били неоснователни и твърденията, че в размера на ГПР трябвало да бъде
начислена и сумата за неустойката в размер на 1470.42 лв., а оттам и твърденията, че
невключването на сумата за неустойка към ГПР било основание за прогласяване на договора
за недействителен. Дори и уговорената клауза да била нищожна, то по никакъв начин това
не влечало нищожност на целия договор. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни
части не влечала нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. Освен това според правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността
на клаузи в потребителските договори не водела до нищожност на целия договор, ако той
можел да се прилага и без тези клаузи. Ето защо, в случай че клаузата за неустойка била
прогласена за нищожна, единствената последица щяла да бъде, че договорът щял да се
прилага без клаузата на §7 и от дължимата от потребителя сума щяла да се приспадне
уговорената сума за неустойка в размер на 1470.42 лв. Възнаградителната лихва не била
нищожна и поради противоречие с добрите нрави. В закона липсвала легална дефиниция на
термина „добри нрави“, но същият бил формулиран по тълкувателен път в съдебната
практика. „Добрите нрави“ представлявали обща правна категория, приложима както към
гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадали тези наложили се
правила и норми, които бранели принципи и ценности, които били общи за всички правни
субекти и тяхното зачитане било в интерес на обществените отношения като цяло, а не само
на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал. 1, пр.З ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който може и да не
бил законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Въпросът дали поведението
на конкретния правен субект съставлявал действие, накърняващо „добрите нрави”,
злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следвало да се
5
преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните, събраните
доказателства по конкретното дело и приложимите към спора императивни правни норми.
Липсата на легална дефиниция и обективни критерии налагали извода, че противоречието с
добрите нрави зависело от субективната преценка на правоприлагащия орган.
Противоречието на договора или отделни негови клаузи с добрите нрави следвало да се
преценява, ако спорният въпрос, в случая допустимият размер на възнаградителната лихва,
не бил решен е императивни правни норми на действащото законодателство, какъвто бил
настоящият случай. От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 19, ал.4 ЗПК, чл.
19, ал.1 ЗПК и §1. т. 1 от ДР на ЗПК следвал изводът, че годишният процент на разходите по
кредита (ГПР) включвал в себе си и възнаградителната лихва като разход, наред с
останалите такси, комисионни, възнаграждения и др. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП
въвеждала максимален предел на ГПР, който не можел да надвишава 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с
постановление на Министерския съвет. При актуалния размер на законната лихва от 10 % на
година, максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва, не можел да
надвишава 50 %, като нарушаването на въпросната забрана било скрепено със санкция. По
аргумент за противното от разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит,
които не надвишавали определения по ал. 4 размер на ГПР по кредита, не се смятали за
нищожни. В конкретния случай при изчисляването на годишния процент на разходите по
процесиите договори за кредит бил включен единствено разходът за възнаградителна лихва,
тъй като други такси, комисионни и възнаграждения съгласно същия договор не се дължали.
Видно от §1 от процесния договор за кредит, ГПР, изчислен по начина, посочен в
приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК бил в размер на 49,89%, което било в рамките на
законодопустим размер, според ЗПК. Основната цел на ЗПК била да осигури по-висока
степен на защита на потребителите от тази, предвидена в общите ЗЗД и ЗЗП. Със ЗПК
детайлно се регулирали отношенията между кредитора и потребителя по отношение на
сключените помежду им Договори за потребителски кредити. Същият специален закон
признавал за действителни клаузите, с които се договаряли разходи по кредита в размер на
до 5 пъти размера на законната лихва. Ответникът моли съда да отхвърли като
неоснователни предявените установителни искове, с които е поискано сключеният Договор
за потребителски микрокредит от разстояние да бъде прогласен за нищожен. Претендира
всички разноски, сторени от дружеството във връзка с настоящото исково производство.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 31.05.2021 г. страните са сключили договор за потребителски микрокредит от
разстояние, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит
под формата на заем в размер на 1500 лв. Срокът за погасяване на кредита е 18 месеца, при
ГПР - 49.89% и годишен лихвен процент – 41.16%.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
6
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 49,89 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
Действително от заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно,
че ГПР включва единствено възнаградителната лихва в размер на 535,26 лв., а не и
неустойката, тъй като в противен случай размерът на ГПР би бил 249,83%. При изчисляване
на ГПР вещото лице е стигнало до извода, че същият би следвало да е в размер на 49,82%.
7
Посоченото разминаване в размера на ГПР още веднъж потвърждава необходимостта от
ясно посочване в договора на методиката за изчисляване на ГПР и съобщаването й на
потребителя.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Предвид формирания извод за недействителност на целия договор за кредит съдът не
следва да се произнася по евентуално съединените искове за нищожност на договорната
лихва и на клаузата за неустойка по § 7 от договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 31.05.2021 г. поради противоречие с добрите нрави - основание за нищожност
на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Ищецът е предявил и иск чл.34, вр. чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 800 лв., като
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 1500 лв., която сума е реално
получена от ищеца. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се
установява, че ищецът е заплатил на ответника за периода 10.08.2021 г. - 30.11.2021 г. обща
сума в размер на 2265,70 лв. Следователно частта от тази сума над размера на 1500 лв., а
именно сумата 765,70 лв. е заплатена при начална липса на основание по смисъла на чл.55,
ал.1 ЗЗД поради недействителността на договора и подлежи на връщане на основание чл.34
ЗЗД.
Ето защо искът по чл.34 ЗЗД, вр. с чл.55, ал.1 ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен до размера на 765,70 лв., а в останалата част до претендирания размер 800 лв. следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски съобразно уважената част от исковете в размер на
286,95 лв., представляващи държавна такса и възнаграждение на вещо лице. На
процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да
бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7, ал.1, т.4 и
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищеца се следва сумата 900 лв., а съобразно уважената част
от исковете - 887,14 лв. На основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъде осъден ищецът да
заплати на ответницата разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 7,29
лв., представляващи адвокатско възнаграждение и възнаграждение на вещо лице.
Воден от горните мотиви, съдът
8
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен договор за потребителски микрокредит от разстояние от
31.05.2021 г., сключен между П. К. П. от гр.Стара Загора, ... и „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ
ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********,
представлявано от Адриан Димитров Станев, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.
„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от Адриан Димитров Станев, да
заплати на П. К. П. от гр.Стара Загора, ... сумата 765,70 лева, дадена без основание по
недействителен договор за потребителски микрокредит от разстояние от 31.05.2021 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до претендирания размер 800 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.
„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от Адриан Димитров Станев, да
заплати на П. К. П. от гр.Стара Загора, ... сумата 286,95 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.
„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от Адриан Димитров Станев, да
заплати на адвокат М. В. М. от АК – Стара Загора, с адрес на кантората: гр.Стара Загора, ...,
с личен номер ********** сумата 887,14 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА П. К. П. от гр.Стара Загора, ... да заплати на „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ
ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********,
представлявано от Адриан Димитров Станев, сумата 7,29 лева, представляваща разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен
съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9