Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 06. 04. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от
младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 14994
по описа на Софийския градски съд за 2018
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от община Ч., БУЛСТАТ ********, адрес
град Ч., бул. „*************, адрес за призоваване и съобщения град Берковица,
ул. „********(въззивник) чрез кмета П.П.срещу решение № 485511,
постановено на 11. 09. 2018 г. от
Софийския районен съд, 71-ви състав, по гр. д. № 78272 по описа на Софийския
районен съд за 2017 г. (обжалвано решение). С него районният съд е уважил
частично два кумулативно съединени иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във
връзка с чл. 266, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съответно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Цената на всеки един от исковете е под 5 000 лева.
С въззивната
жалба първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която исковете са частично уважени. Въззивникът твърди,
че в съответната част обжалваното решение е необосновано и неправилно поради
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа, че е
изплатил авансово възнаграждение в размер на 1 250 лева без данък добавена
стойност (ДДС). Окончателното плащане в размер на 1 250 лева всъщност е
било поставено в зависимост от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие –
наличието на одобрено финансиране от управляващия орган по програмата на ЕС или
НДЕФ. Твърди, че районният съд е разгледал невъведени възражения за
недобросъвестно попречване на сбъдването на условието, не е посочил с доклада
по делото съответните факти, не е разпределил доказателствената тежест за тях,
не е указал на страните, че не сочат доказателства, и неправилно е приложил
неблагоприятните последици на тежестта на доказване (заявява, че
осъществяването на условието за плащане и евентуалното възпрепятстване от
страна на ответника са в доказателствена тежест на ищеца). Иска от въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново решение по същество, с
което да отхвърли изцяло предявения установителен иск. Претендира разноските по
воденето на делото и пред двете инстанции.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, ЕИК ********, седалище и актуален адрес на управление ***, ж.
к. „Хиподрума“, ул. „********съдебен
адрес *** (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат Т.М.. Оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е правилно
и обосновано. Тълкувайки договора, стига до извод, че окончателното плащане не
е уговорено под условие, а със срок: след предаване на работата, представяне на
оригинална данъчна фактура и финансиране от управляващия орган по програмата,
но не по-късно от 1 година от датата на двустранно подписване на
приемо-предавателния протокол. Твърди, че чл. 25 ЗЗД предвижда възможност за
сключването на договори под условие, но не и възможност за изпълнение на
задължението на едната страна под условие след като другата вече е изпълнила
изцяло задълженията си и изпълнението е прието. Поддържа, че договорът за изработка
е възмезден договор и че поставянето на плащането под условие недопустимо
изменя вида на договора и подобно тълкуване би довело до нищожност на самата
клауза на т. 3. 2. 2. Подобно тълкуване според въззиваемото дружество би
противоречало и на чл. 20 ЗЗД. Позовава се на чл. 4, пар. 3, б. „а“ от
Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г.
относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки, както и на чл.
303а от ТЗ и твърди, че неизпълнение на задължението за заплащане на
извършената работа в продължение на повече от 4 години, както било в процесния
случай, е в пълно противоречие с добрите търговски практики и представлява
сериозна злоупотреба с правата на кредитора. Иска от въззивния съд да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира направените пред въззивната инстанция деловодни
разноски, включително и за адвокатско възнаграждение.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересована страна, подадена е в
законоустановения срок и е представен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно, както и
допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част приема
следното.
Предмет на
делото са претендирано главно вземане за договорно възнаграждение по чл. 79,
ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, както и претендирано акцесорно вземане
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законовата лихва.
Противно на твърдяното от въззивника, заповедно производство не се е развило. И
двата предявени иска са осъдителни, а не установителни.
Страните не
оспорват по-голямата част от фактическите и правни изводи на районния съд. Така
липсва спор, че страните са сключили договор за изработка, по силата на който
въззивникът (ответник) е възложил на въззиваемото дружество (ищец) извършването
на обследване за енергийна ефективност и издаване на сертификат за енергийни
характеристики на следния обект: Комплекс за извънкласна дейност към ОУ „*****Парчевич“,
град Ч., ул. „*************; че страните са уговорили възнаграждение в размер
на 2 500 лева без ДДС и че 50 % от него (1 250 лева) са били
заплатени авансово от въззивника (ответник) на въззиваемото дружество (ищец)
съобразно уговорения начин на плащане; че въззиваемото дружество (ищец) е
извършило договорените работи и те са били приети без забележка от въззивника
(ответника) с приемо-предавателен протокол от 15. 01. 2013 г.; че не е било
извършено финансиране от управляващия орган по програмата на Европейския съюз
или Националния доверителен екофонд; че към момента на издаването на фактура №
**********/05. 05. 2017 г. въззиваемото дружество (ищецът) вече е било
регистрирано по Закона за ДДС, поради което е начислило дължим ДДС върху
данъчна основа, равна на размера на цялото договорено възнаграждение –
2 500 лева; че съобразно уговореното въззивникът (ответник) е длъжен да
заплати ДДС, но начислен само върху основата на оставащите дължими суми.
Както пред
първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд страните спорят дали е
настъпила изискуемостта на задължението на въззивника (ответник) да заплати
уговореното окончателно плащане в размер на 1 250 лева без ДДС. По този
спорен въпрос въззивният съд приема следното.
Изискуемостта
на задължението за окончателно плащане е установена в раздел III на процесния договор за изработка
№ ЗД-136/19. 11. 2012 г., т. 3. 2. 2. Предпоставка на тълкуването в правото е
наличието на неяснота. В този смисъл са правната теория (Р.Т., „Теория на
тълкуването“) и съдебната практика („Изразената в нот. акт воля между страните
по договора за покупко-продажба е ясна и не се нуждае от тълкуване“: решение №
601 от 11.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2190/2008 г., I г. о., ГК). В
разглеждания случай уговорката по т. 3. 2. 2. от процесния договор за изработка
е ясна, поради което не подлежи на тълкуване. Съобразно уговореното
изискуемостта на окончателното плащане настъпва след приключване и приемане с
окончателен „приемо-приемателен“ протокол на предмета на договора (съобразно
раздел I
обследване за енергийна ефективност и издаване на сертификат за енергийни
характеристики) и финансиране от
управляващия орган по програмата на ЕС или НДЕФ.
Възраженията
на въззивника (ответник) срещу разглеждането на невъведени възражения,
неправилно разпределяне на доказателствената тежест, липса на дадени указания,
че за съответните факти не се сочат доказателства и неправилно прилагане на
неблагоприятните последици на тежестта на доказване, са неоснователни. С
проекта на доклад по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд правилно е разпределил
тежестта на доказване между страните съобразно твърденията им по исковата молба
и отговора на исковата молба. Самият въззивник (ответник) в писмено изявление
за първото открито съдебно заседание изрично е заявил, че е запознат с проекта
за доклад и няма възражения или искания за неговото допълване (л. 41 от делото
на районния съд).
На следващо
място, съображенията, по които районният съд е приел изискуемостта на
задължението за окончателно плащане за настъпила, са различни от изложените във
въззивната жалба. Въззивникът погрешно приема, че районният съд е намерил
условието „финансиране от управляващия орган по програмата на ЕС или НДЕФ“ за
фиктивно сбъднало се по чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД. Видно от мотивите към
обжалваното решение, първата инстанция всъщност е приела уговореното условие за
нищожно поради противоречие с добрите нрави, което с оглед чл. 26, ал. 4 ЗЗД
води до частична недействителност на процесния договор за изработка: това са
решаващите мотиви на първата инстанция. Действително, въззиваемото дружество
(ищецът) не е въвело с исковата молба или в първото открито съдебно заседание
твърдение за нищожност на уговореното условие. Районният съд обаче следи
служебно за спазването на повелителните норми на гражданския закон предвид чл.
5 ГПК. Нормата на чл. 26, ал. 1, която прогласява за нищожни безнравствените
договори, е тъкмо такава. Следователно първата инстанция не е допуснала
процесуално нарушение.
След като
изводът на районния съд за нищожност на
уговореното условие поради противоречие с добрите нрави не е бил оспорен с
въззивната жалба, въззивният съд не следва да проверява правилността му (чл.
269, изр. второ ГПК). Предвид изложеното въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Разноски. С оглед на изхода на делото в полза на въззиваемото
дружество следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство
разноски. Те се свеждат до адвокатското възнаграждение. Задължението за заплащането
му в размер на 480 лева с ДДС е възникнало въз основа на договор за правна
защита и съдействие (л. 21 от делото на районния съд). Представено е
доказателство за заплащането му в уговорения размер по банков път (л. 31 от
въззивното дело). Следователно в полза на въззиваемото дружество трябва да
бъдат присъдени 480 лева разноски.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
485511, постановено на 11. 09. 2018 г.
от Софийския районен съд, 71-ви състав, по гр. д. № 78272 по описа на Софийския
районен съд за 2017 г. в частта, в
която община Ч., БУЛСТАТ ********, адрес град Ч., бул. „************* е осъдена
да заплати на „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, ЕИК ********, съдебен адрес *** – чрез адв. М.,
на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите сумата от 1 500 лева с ДДС, представляваща
неизплатена част от възнаграждение по договор № ЗД-136/19.11.2012 г., ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска – 01. 11. 2017 г. до
окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите сумата от 72 лева и 50 стотинки – лихва за забава върху главницата
за периода 11. 05. 2017 г. – 31. 10. 2017 г.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс община Ч. да заплати в полза на
„Д.Е.Е.П.Б.“ ООД
сумата от 480 (четиристотин и осемдесет)
лева – разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1. 2.