Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Снежана
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 5505 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20041023 от 12.02.2021 г., постановено по
гр. д. № 32971/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав, са отхвърлени
предявените искове от И.И.Х. срещу „Т.С.“ ЕАД,с правно основание чл.439, ал.1 ГПК – за установяване недължимост на сумата от 880, 03 лв. – главница за
доставена топлинна енергия за периода 01.03.2010 г. – 30.04.2021 г. и сумата от
424, 67 лв. – мораторна лихва за периода 01.05.2010 г. – 20.03.2013 г., за
които суми срещу ищцата е издаден изпълнителен лист на 26.05.2020 г. по ч. гр.
д. № 5670/2013 г. по описа на СРС, ГО, 89 състав. Ищцата е осъдена да заплати
на ответника сумата от 100 лв. – разноски по делото.
Срещу постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищцата И.И.Х., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че
обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че давността за процесните вземания е
прекъснато последно на 16.06.2013 г., когато е признала съществуването на
задълженията, до датата на налагане на запора през м.07.2020 г. През този
период давността не е прекъсната нито спирана, като е изтекла 3- годишната,
както и 5 – годишната погасителна давност. Недопустимото съдено производство не
може да спре давността. Предявяването на отрицателен установителен иск също не
води до спиране на давността, поради което при решаване на делото съдът следва
да зачете изтеклата в хода на съдебния процес погасителна давност. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
сторените по делото разноски, прави възражение за прекомерност на разноските,
претендирани от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД. С молба от 10.02.2022 г. оспорва
въззивната жалба. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира
сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.439 ГПК. Ищцата
твърди, че спрямо нея е постановена заповед за изпълнение на парично задължение
за сумата от 880, 03 лв. – главница за периода 01.03.2010 г. – 30.04.2012 г.,
ведно със законната лихва, считано от 11.04.2013 г. до окончателното изплащане
и мораторна лихва в размер на 424, 67 лв. за периода 01.05.2010 г. – 20.03.2013
г. относно доставена топлинна енергия за аб. № 220082 за апартамент № 79,
находящ се в гр. София, ж. к. „********. Не е депозирала възражение срещу
постановената заповед. Ответникът се е снабдил с изпълнителен лист на
26.05.2020 г. за горепосочените суми. Сита, че към момента на снабдяване на
ответника с изпълнителен лист вземанията му са били погасени по давност. След
образуване на заповедното производство давността за вземанията е продължила да
тече и е изтекла най- късно през м.06.2016 г. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено спрямо ответника, че горепосочените вземания, за
които в полза на ответника е издаден изпълнителен лист, са погасени по давност.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че на 09.04.2013 г. е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответницата, чрез
законния й представител Н.Г.И., за сумата от 5 509, 48 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.02.2009 г.
– м.04.2012 г. и 752, 73 лв. – лихва за забава за периода 31.03.2009 г. –
20.03.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
15.01.2009 г. до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
Въз основа на заявлението е образувано гр. д. № 5670/2013 г. по описа на СРС,
ГО, 89 състав, по което е постановена исканата заповед. Срещу постановената заповед е постъпило
възражение от ответницата, във връзка с което е предявил устаниветелен иск и е
образувано гр. д. № 41925/2013 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав. Постановеното
съдебно решение е обжалвано от ответницата и е постановено решение то гр. д. №
12058/2015 г. по описа на СГС, ВО, ІІІ Г състав, поправено с решение от
11.03.2016 г. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение е издаден
изпълнителен лист срещу ищцата за сумата от 880, 03 лв. – стойност на доставена
топлинна енергия за периода 01.03.2010 г. – 30.04.2012 г., ведно със законната
лихва, както и сумата от 424, 67 лв. - мораторна лихва за периода 01.05.2010 г.
– 20.03.2013 г. Въз основа на молба от дружеството е образувано изп. д. №
1208/2020 г. по описа на ЧСИ С..Х.. Твърди, че ищцата е потребител на топлинна
енергия през исковия период. Излага съображения, че процесните вземания не са
погасени по давност. След изтичане на 2 – годишен срок започва да тече нова
давност. Твърди, че на основание чл.18, ал.1 ЗСИ е възложил на ЧСИ С.Х.да
проучи имущественото състояние на длъжника, за прави справки, да набавя
необходимите документи, книжа и др., както и да определя начина на
изпълнението. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените
по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
На 09.04.2013 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.И.Х. за сумата от
5 509, 48 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода
м.02.2009 г. – м.04.2012 г. за топлоснабден имот в ж. к. „********, ап.79,
както и 752, 73 лв.- мораторна лихва за периода 31.03.2009 г. – 20.03.2013 г. ,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
С разпореждане от 11.04.2013 г., постановено по ч. гр.
д. № 5670/2013 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 89 състав, е постановена исканата
заповед за изпълнение, като в полза на заявителя са присъдени разноски в размер
на 125, 24 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
И.И.Х., със съгласието на нейната майка и законен
представител Н.Г.И., е депозирала възражение срещу постановената заповед.
Позовава се на изтекла погасителна давност. Не оспорва и изрично признава
дължимостта на вземането за периода м.02.2010 г. – м.04.2012 г. за сумата от
1 561, 16 лв. – главница и 424, 67 лв. – мораторна лихва. Заявява
готовност да заплати посочените суми на заявителя по банков път.
„Т.С.“ ЕАД е предявила по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск
за установяване съществуването на вземанията, за които е постановена
горепосочената заповед за изпълнение на парично задължение.
С решение № І-40-128 от 03.07.2015 г., постановено по
гр. д. № 41925/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 40 състав, е признато за
установено по искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.124, ал.1 ГПК
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
предявен от „Т.С.“ ЕАД против И.И.Х., действаща със съгласието на своята майка Н.Г.И.,
че И.И.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 263, 64 лв. – стойност на
доставена топлинна енергия за периода м.03.2010 г. – м.04.2012 г. за
топлоснабден имот, находящ се в ж. к. „*******, аб. № 220082 и сумата от 449,
85 лв. – мораторна лихва за периода 01.05.2010 г. – 20.03.2013 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение от 11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 5670/2013
г. на СРС, 89 състав, като искът за главница е отхвърлен за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 5 509, 48 лв. и за периода
м.02.2009 г. – м.02.2010 г., както и е отхвърлен искът за мораторна лихва над
уважения размер до пълния предявен размер от 752, 73 лв. и за периода
31.03.2009 г. – 30.04.2010 г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата
от 52, 51 лв., на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 ГПК, представляваща сторени
по делото разноски, както и сумата от 96, 85 лв. – разноски в заповедното производство.
Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 285 лв., представляваща сторени по делото разноски. Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.
С решение от 17.11.2015 г., постановено по гр. д. №
12058/2015 г. По описа на СГС, ГО, ІІІ г въззивен състав, е обезсилено решение
от 03.07.2015 г. на СРС, І ГО, 40 състав по гр. д. № 41925, в частта, с която
са уважени предявените по реда чл.422 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК искове на „Т.С.“
ЕАД срещу И.И.Х. за сумата над 1 561, 16 лв. – стойност на потребена топлинна енергия за
топлоснабден имот на адрес гр. София, ж. к. „********, ап.**аб. № 220082 за
периода 01.03.2010 г. – 30.04.2012 г. и за сумата над 424, 67 лв. – лихва за
периода 01.05.2010 г. – 20.03.2013 г., като производството по делото е
прекратено в тази му част. Отменено е обжалваното съдебно решение в частта за
призната като дължима главница за сумата от още 681, 13 лв. , като е отхвърлена
претенцията, със законните лихви за забава от 09.04.2013 г. до окончателното
плащане. Обжалваното решение е отменено
и в частта, с която на „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски над размера от 377, 75
лв.. „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати сумата от още 211, 29 лв. –разноски в
първоинстанционното производство, както и 469, 03 лв. – разноски във въззивното
производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца „Н.“
ЕАД. В мотивите на въззивното съдебно решение е констатирано, че за конкретно
посочените от длъжника суми и периоди не е заявено възражение за тяхното
оспорване.
С решение от 11.03.2016 г., постановено по гр. д. №
12058/2015 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ Г въззивен състав е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка в решението от 17.11.2015 г. ,като след думите
„осъжда „Т.С.“ ЕАД да заплати“ и преди думите „сумата от още 211, 29 лв.
разноски в първоинстанционното производство, да се чете „И.И.Х. с посочени ЕГН
и адрес, на която са присъдени разноските.
С решение № 163053 от 03.05.2021 г., постановено по гр. д. №
12058/2015 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ Г въззивен състав, е допуснатапоправка
на очевидни фактически грешки в решението от 17.11.2015 г по същото дело,
поправено в частта за разноските с решение от 11.03.2016 г., както следва: на
стр.4 в диспозитива и на стр.5 от съдебното решение в продължението на първия
абзац на диспозитива се премахват изразите „над размера“; На стр.5 от съдебното
решение (в диспозитива) след израза „изтекла лихва от 01.05.2010 г. до
20.03.2013 г.“ се вмъква израза „ ведно със законната лихва върху посочената
главница от 09.04.2013 г до окончателното й заплащане , след което продължава
наличният текст “като прекратява производството по делото в тази част“ и се
поставя точка и край на изречението; на стр.5 от съдебното решение в
диспозитива изразът „както и отменя решението в частта на признатата като
дължима главница за сума от още 681, 13 лева, като отхвърля претенциятасъс
законните лихви за забава от 09.04.2013 г. до окончателно плащане.“ се заменя с
израза:„отменя посоченото решение на СРС в частта, с която е признато за
установено на основание чл.415 ал.1 ГПК във вр.чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД , че И.И.Х.
ЕГН ********** *** дължи на “Т.С.” ЕАД *** разликата над 1561, 16 лева до
размера от 2 263, 64 лева главница за доставена топлинна енергия за периода
м.03.2010 г – м.04.2012 г за ап.№79 в гр.София ж. к.*********, ведно със
законната лихва върху посочената главница от 09.04.2013 г до окончателното й
заплащане; както и разликата над 424, 67
лева до размера от 449, 85 лв. лихви за забава
за периода 01.05.2010 г – 20.03.2013 г върху посочената главница, за
които суми е издадена (частично) заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
11.04.2013 г по ч. гр. д. №5670/13 г на СРС, 89 състав и вместо него
постановява: отхвърля исковете на „Т.С.” ЕАД срещу И.И.Х., които искове са с
правно основание чл.415 ал.1 ГПК във вр.чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, да се признае за установено , че Х. му дължи
разликата над 1 561, 16 лева до размера от 2 263, 64 лева главница за доставена
топлинна енергия за периода м.03.2010 г – м.04.2012 г за ап.№ ** в гр. София ж.
к. „*********, ведно със законната лихва върху посочената главница от
09.04.2013 г. до окончателното й заплащане,
както и разликата над 424, 67 лв. до размера от 449, 85 лв. лихви за
забава за периода 01.05.2010 г –
20.03.2013 г върху посочената главница, за които суми е издадена (частично)
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.04.2013 г по ч. гр. д. № 5670/13 г на
СРС , 89 състав„.
С молба от 19.05.2020 г. „Т.С.“ ЕАД е отправено искане
за издаване на изпълнителен лист.
С разпореждане от 26.05.2020 г. е постановено издаване
на изпълнителен лист.
Върху заповедта за изпълнение е поставен печат за
издаване на изпълнителен лист на 26.05.2020 г. в полза на „Т.С.“ ЕАД за сумата
от 880, 03 лв. и лихва в размер на 424, 64 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана
по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което съдът следва да се обсъдят доводите относно неговата правилност.
В предмета на делото се включва отрицателен
установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищецът не
дължи на ответника исковата сума, за която е издаден изпълнителен лист на
18.01.2017 г.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата
на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г.
по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на
длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл.39 ГПК се
дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради
факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче
имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи
и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези, които
са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение № 214
от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в съответствие с
императивните изисквания на процесуалния закон на изследване подлежат само
онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано
изпълнително производство.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД
регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива задължителна
съдебна практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013
г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК). Извън искът по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове
- чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК отм.), които не се
преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок
за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и
заповедното производство, уредено в
Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за
изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм).
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването
на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415,
ал.4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по
чл.415, ал.4 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз
основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че
нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на
вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК.
В случая заповедта за изпълнение в неоспорените от длъжника части е
влязла в сила на 20.06.2013 г., когато е изтекъл срокът за депозиране на
възражение от длъжника. От този момент е започнала да тече давността по чл.117,
ал.2 ЗЗД, като същият изтича на 20.06.2018 г.
Неправилно решаващият съд е приел, че процесните вземания са част от
оспорените от длъжника вземания, по отношение на които е постановено влязлото в
сила съдебно решение. С постановеното влязло в сила съдебно решение е частично
обезсилено първоинстанционното съдебно решение за сумите, за които не е
депозирано възражение, а в останалата обжалваната част решението на СРС, ГО, 40
състав е отменено, като са отхвърлени предявените искове. Решението на СРС, І
ГО, 40 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените искове поради
погасяването им по давност, е влязло в сила, като необжалвано. Ето защо с
влязлото в сила съдебно решение не е налице съдебно признато за установено съществуване
на вземане в полза на заявителя. Същият разполага с изпълнително основание за
цялата призната от длъжника сума, въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение. Заповедният съд е постановил издаването на изпълнителен лист, като
такъв е издаден само за част от признатите от длъжника суми. Разпореждането за
издаване на изпълнителен лист подлежи на обжалване, от която възможност
заявителят не се е възползвал. Това не рефлектира върху извода, че вземанията,
за които е издаден изпълнителен лист, са признатите от длъжника с постъпилото
възражение срещу част от постановената заповед за изпълнение.
На основание чл.116, б.“б“ ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане
за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането
за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята
прекъсната. В случая заявителят е предявил иск за установяване на вземанията му
към длъжника, включително и признатите от него, спрямо които заповедта за
изпълнение е влязла в сила. С влязлото в сила съдебно решение искът в тази част
е прекратен поради процесуалната му недопустимост. Ето защо и доколкото искът в
тази му част не е уважен с влязло в сила съдебно решение, то не е налице и
основание за прекъсване на погасителната давност.
По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на
ответника, предмет на издадения изпълнителен лист, са погасени по давност с
изтичане на 5 – годишния давностен срок на 20.06.2018 г. с оглед на това
предявеният иск се явява изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното
решение следва да се отмени, като предявените искове следва изцяло да се уважат.
По разноските
по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на
жалбоподателката следва да се присъди сумата от 350 лв. – сторени разноски във
въззивното производство, от които: 50 лв. – заплатена държавна такса за
въззивно обжалване, както и 300 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат
за процесуално представителство в настоящото съдебно производство. Тъй като
адвокатското възнаграждение в минималния размер, то възражението за
прекомерност на насрещната страна се явява неоснователно.
На ищцата следва да се присъдят сторените разноски в производството пред
СРС. Техният размер възлиза на 401, 90 лв., от които 101, 90 лв. – държавна
такса и 300 лв. – възнаграждение за един адвокат за осъществяване на
процесуално представителство в производството пред СРС.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20041023
от 12.02.2021 г., постановено по гр. д. № 32971/2020
г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, срещу И.И.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, ж. к. „******и съдебен адрес ***, кантора 313 – адв. Р.А., че И.И.Х.,
ЕГН ********** не дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******сумата от 880,
03 (осемстотин и осемдесет лева и три стотинки) лв. – главница за доставена
топлинна енергия за периода 01.03.2010 г. – 30.04.2021 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж. к. „********, ап**, аб. № 220082, ведно със
законната лихва, считано от 11.04.2013 ж. до окончателното изплащане, както и
сумата от 424, 67 (четиристотин
двадесет и четири лева и шестдесет и седем стотинки) лв. – мораторна лихва за
периода 01.05.2010 г. – 20.03.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен
лист на 26.05.2020 г. по ч. гр. д. № 5670/2013
г. по описа на СРС, ГО, 89 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, да заплати
на И.И.Х., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „******и съдебен адрес ***,
кантора 313 – адв. Р.А., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 350
(триста и петдесет) лв., представляваща сторени разноски във въззивното
производство, както и сумата от 401, 90 (четиристотин и един лева и
деветдесет стотинки) лв., представляваща сторени разноски в производството пред
СРС.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.