№ 22
гр. София, 04.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20221100500708 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Д. В. М. срещу решение №
20177932/28.08.2021г., постановено по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и
състав, поправено и изменено с решение № 20211913/15.11.2021г. по чл. 247 ГПК и чл.
248 ГПК, в частта, в която съдът е признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че Д. В. М. дължи на ищеца „А. за с. на в.” ЕАД, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата 595.94
лева, представляваща главница по сключен между Д. В. М. и „С.К.“ ООД договор за
паричен заем № 138976/08.08.2017г., в.та по който са прехвърлени на „А. за с. на в.”
ЕАД с Приложение № 1/25.03.2019г. към Рамков договор за цесия от 25.03.2019г.,
ведно със законната лихва от 14.10.2019г. до изплащане на вземането, сумата 76.70
лева – възнаградителна лихва, начислена за периода от 12.12.2017г. до 10.07.2018г.,
както и сумата 93.91 лева – мораторна лихва за периода от 28.11.2017г. до 13.10.2019г.,
за които в. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
04.12.2019г. по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.
Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и
процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че
СРС неправилно приел, че договорът за паричен заем № 138976/08.08.2017г. бил
1
действителен и съответствал на законовите изисквания към потребителските кредити,
уредени в ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Ответникът, който бил икономически по-слабата страна,
нямал възможност да влияе на съдържанието на договора. Позовава се на разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, като по-конкретно поддържа, че било налице неизпълнение на чл. 10,
ал. 1 ЗПК по отношение на ОУ към договора, тъй като не било спазено изискването за
шрифт не по-малък от 12, предвид на което ответникът не бил обвързан от ОУ, такива
липсвали и този съществен порок довел до пълна недействителност на договора за
потребителски кредит. На следващо място твърди, че договорът не предвиждал
задължителен реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК – срок и по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК –
методика за изчисляване на референтния лихвен процент. Грубо била нарушена
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – от договора и от погасителния
план не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната
погасителна вноска суми, а именно колко главница, лихва и такса и др. се погасява с
всяка вноска, как лихвата се изчислява. Позовава се още на неспазени правила на чл.
11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК – право на отказ от договора, размер на лихвения процент
на ден, реда за прекратяване на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване
на спорове, обезщетяване на потребители и условия за това. С оглед на всичко
изложено намира, че договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен –
чл. 22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца не било
прехвърлено валидно вземане. Отделно СРС не съобразил, че клаузата за договорна
лихва била нищожна на самостоятелно основание независимо, че ГПР бил в
регламентирания от ЗПК размер. С посочения в договора размер от 40.08%
възнаградителна лихва бил надвишен с повече от три пъти размерът на законната
лихва, което било в противоречие с добрите нрави и принципите за еквивалентност на
престациите, добросъвестност и справедливост. Обосновава твърденията си за
цялостна нищожност на договора и с клаузата за неустойка при непредоставяне на
обезпечение. При цялостна нищожност на договора вземането на кредитора за чистата
стойност на кредита се основавало на неоснователно обогатяване, като в случая по
делото иск на такова основание не бил предявен. Сочи съдебна практика. Излага
съображения за неправилност на решението и в частта, в която е признато вземането на
ищеца за сумата 93.91 лева – законна лихва. Съществен елемент от договора за цесия
бил плащането на цена по същия, рамковият договор не пораждал транслативен ефект,
като оспорва още и надлежното уведомяване на длъжника за цедирането на вземането,
като такова не можело да се реализира след образуването на заповедното
производство. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба,
заявява искане за отмяна на решението в обжалваната част и вместо това -
постановяване на друго, с което исковете с правно основание чл. 422 ГПК бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А. за с. на в.” ЕАД депозира
2
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага, че по
делото бил установен фактическият състав на в.та му. Позовава се на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, приета в изпълнение на Директива 93/13/ ЕИО и Директива
2008/48/ЕО. Развива подробни съображения както в тази връзка, така и относно
валидността на извършената цесия и уведомяването на длъжника. Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на
първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно в обжалваната част, да
бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.
Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба на
Адвокатско съдружие „Б.Л.“, като процесуален представител на ответника Д. В. М.,
срещу решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-
и състав, в частта, в която съдът е оставил без уважение молба по чл. 248 ГПК с вх. №
25143807/28.09.2021г., за изменение или допълване на решението по делото в частта за
разноските, като ищецът бъде осъден да заплати в полза на дружеството разноски в
размер на сумата 130.79 лева за оказаната безплатна адвокатска защита в исковото
производство пред СРС и евентуално – пряко на адвокат Н.И. вместо на адвокат К.Б..
Позовава се на съдебна практика и моли за отмяна на решение №
20211913/15.11.2021г. в обжалваната част (с характер на определение), като въззивния
съд уважи молбата на дружеството по чл. 248 ГПК с вх. № 25143807/28.09.2021г.
Претендира разноски за производството по частната жалба.
Постъпила е още частна жалба на адвокат К.Б. – в лично качество и като
процесуален представител на ответника Д. В. М., срещу решение №
20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, в частта,
в която СРС е изменил на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение №
20177932/28.08.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. в частта за разноските като отменил
решението в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „А. за с. на в.” ЕАД е осъдено
да заплати на адвокат К.Б. разликата над 50 лева до първоначално присъдените 122.37
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита в
заповедното производство по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.
Намира, че неправилно СРС приложил чл. 6, ал. 5 НМРАВ, вместо чл. 7, ал. 7 от
Наредбата. По подробно изложените съображения моли въззивният съд да отмени
решение № 20211913/15.11.2021г. в обжалваната част (с характер на определение), като
присъди на адвокат Б. възнаграждение до първоначално присъдения размер от 122.37
лева за оказаната безплатна адвокатска защита в заповедното производство по ч.гр.д.
№ 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав. Претендира разноски за производството
по частната жалба.
Ответникът по частните жалби „А. за с. на в.” ЕАД оспорва същите като
неоснователни, за което излага подробни съображения. Претендира разноски за
3
юрисконсултско възнаграждение за производството по частните жалби.
Решението не е обжалвано в частта, в която предявените установителни искове
са отхвърлени за горницата до пълните предявени размери, поради което в същата част
е влязло в законна сила.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Със сезиралата съда искова молба ищецът „А. за с. на в.” ЕАД излага, че на
08.08.2017г. между ответника Д. В. М. и „С.К.“ ООД бил сключен договор за паричен
заем № 138976, при Общи условия. В изпълнение на договорните си задължения
кредиторът „С.К.“ ООД предоставил на ответника заемната сума от 800 лева, а
ответникът поел задължение за връщането й, ведно с възнаградителна годишна лихва в
размер на сумата 162.74 лева, на 24 двуседмични погасителни вноски, последната с
падеж 10.07.2018г. Ответникът не изпълнил задължението за връщане на заема в
уговорените срокове, предвид на което за времето от 03.10.2017г. до 13.10.2019г.
дължал и обезщетение за забава върху неплатените погасителни вноски. С договор за
цесия от 25.03.2019г. в.та по договора били прехвърлени от кредитора „С.К.“ ООД на
ищеца. Ответникът бил надлежно уведомен за цедирането, респ. уведомяването се
извършва с исковата молба и приложеното към нея уведомление за извършена цесия.
Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата 715.28
лева – главница по договор за за паричен заем № 138976 от 08.08.2017г., сключен със
„С.К.“ ООД, включена в месечните вноски за периода от 03.10.2017г. до 10.0.2018г.,
ведно със законната лихва от 14.10.2019г. до погасяването на вземането, договорна
лихва в размер на сумата 127.13 лева, дължима за периода от 03.10.2017г. до
10.07.2018г. и обезщетение за забава върху просрочените погасителни вноски в размер
на сумата 452.24 лева за периода от 03.10.2017г. до 13.10.2018г., вкл., за които суми по
ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав на 04.12.2019г. била издадена
заповед по чл. 410 ГПК. Претендира присъждането на разноски.
Ответникът Д. В. М. в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете. Твърди недействителност на договора за паричен
заем № 138976/08.08.2017г. Позовава се на разпоредбата на чл. 22 ЗПК и на
неизпълнение на нормите на чл. 10, ал. 1 ЗПК (ясен и разбираем език, шрифт не по-
малък от 12), чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК (срок), чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК (методика за
изчисляване на референтния лихвен процент), чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК (размер на
4
включените в месечната погасителна вноска суми), чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК
(право на отказ от договора, размер на лихвения процент на ден, реда за прекратяване
на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване на спорове, обезщетяване на
потребители и условия за това). Договорът за потребителски кредит бил изцяло
недействителен – чл. 22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца
не било прехвърлено валидно вземане. Уговорения с договора ГЛП от 40.08%
противоречал на добрите нрави – позовава се на съдебна практика в този смисъл.
Ответникът М. извършил плащания и по нищожната клауза за неустойка, за която СРС
отхвърлил заявлението по чл. 410 ГПК, предвид на което иска недължимо платените
по от него във връзка с нищожните клаузи суми за неустойка и договорна лихва да
бъдат приспаднати от чистата стойност на кредита. Оспорва и претендираното вземане
за обезщетение за забава - начислено било съобразно ОУ по договора и надвишавало
установения размер на законната лихва. Оспорва извършената цесия – не била платена
цената по договора за цесия, не бил надлежно уведомен за цедирането на вземането. В
условията на евентуалност възразява за изтекла погасителна давност за в.та. Моли за
отхвърляне на исковете с правно основание чл. 422 ГПК. Претендира разноски.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД.
От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – молба за
сключване на договор за паричен заем № 0164698, договор за паричен заем №
138976/08.08.2017г., ведно с Общи условия (ОУ) и погасителен план към същия се
установява, че „С.К.“ ООД и ответникът Д. В. М. сключили договор за паричен заем,
по силата на който „С.К.“ ООД, като заемодател, поел задължение да предостави на
заемателя Д. В. М. заемната сума от 800 лева. Съобразно текста на чл. 4, ал. 1
договорът има характер на разписка за предадена, съответно получена заемна сума.
От приложения писмен договор за паричен заем от 08.08.2017г. и погасителен
план към същия се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да
стане на 24 двуседмични вноски – 23 броя по 40.11 лева и последна 24-та вноска в
размер на 40.21 лева. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 22.08.2017г.
до 10.07.2018г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 40.08% и годишен процент на
разходите (ГПР) – 48.855%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение
към кредитора в абсолютна стойност, а именно 962.74 лева. С разпоредбата на чл. 8 от
договора страните уговорили неустойка в полза на заемодателя в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер на 1 022.16 лева, платима разсрочено с 24-те
двуседмични погасителни вноски.
Видно от приложените по делото ОУ на ищеца, ответникът М. положил подпис
за приемането на общите условия на ищеца, поради което съдът приема, че договорът
5
за заем от 08.08.2017г. бил сключен от страните по същия при ОУ.
Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде
сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12. Законодателят е предвидил относно договора за
потребителски кредит и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.
С отговора на исковата молба ответникът М. възразява за недействителност на
договора за паричен заем № 138976/08.08.2017г. при твърдение, че била нарушена
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Пред настоящата съдебна инстанция възражението
се поддържа в частта по отношение на ОУ към договора - не било спазено изискването
за шрифт не по-малък от 12.
От изслушаното по делото заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице Г.М.,
неоспорено от страните, съдът приема, че по делото се установява, че текстовете на
договора за паричен заем били отпечатани със шрифт „Камбриа“ с размер на шрифта
12. Текстовете в ОУ към същия договор били компютърно генерирани, с двустранно
подравняване, с равномерна разрядка и равномерни интервали между буквите в
думите. Използван бил един и същ по вид и размер шрифт, който не бил наличен в
стандартния пакет Уиндоус. Вещото лице при изследването си установило, че размерът
на буквите в ОУ съвпадал с размера на буквите в договора. Различие се явявало в
разрядката, онагледено от вещото в приложение № 2 на експертизата. При разпита си
по реда на чл. 200 ГПК вещото лице М. пояснява, че използваният в ОУ шрифт имал
същата височина, но за разлика от шрифта „Камбриа“ в договора, нямал допълнителни
елементи в краищата на изписване на буквите. Вещото лице при разпита си по чл. 200
ГПК потвърждава, че размерът на буквите съответствал на 12 пункта. Настоящият
състав напълно кредитира неоспореното заключение на СТЕ като обосновано и
компетентно изготвено и приема, че и по отношение на текста на ОУ към договора за
заем от 08.08.2017г. били спазени изискванията на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а
възраженията на въззивника М. в противен смисъл са неоснователни.
Неоснователно се явява и възражението на въззивника, основано на нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, тъй като несъмнено от съдържанието на чл. 3 от договора се
установява, че същият бил сключен за една година, доколкото за дата на последното
6
плащане се сочи 10.07.2018г.
Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК за включване в задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит на методика за изчисляване на
референтния лихвен процент не е абсолютно, а е във връзка с разпоредбата на т. 9 на
същата норма, която изисква в договора да бъде посочен лихвеният процент по
кредита. Изискването касае случаите на промяна на лихвените проценти, когато
лихвата по договора е обвързана от прилагане на индекс или референтен лихвен
процент, свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент (знач. референтен – опорен, базов).
Доколкото в конкретния казус лихвеният процент е фиксиран такъв, соченото от
въззивника нарушение не е налице.
Разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК изисква в договора да бъдат посочени
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В разглеждания казус в договора е посочен ГЛП – 40.08% и ГПР –
48.855%, както и размерът на цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност,
а именно 962.74 лева, от които 800 лева са отпуснатата в заем сума. Съобразно
неоспорения погасителен план погасяването се извършва на 24 двуседмични
погасителни вноски в точно посочен размер и падеж на всяка вноска. Както вече бе
отбелязано приложим в случая е фиксиран лихвен процент за целия едногодишен срок
на договора, предвид на което неотносими се явяват изискванията към съдържанието
му в случаите на променлив лихвен процент. Когато не са приложими различни
лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване
отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска (решение
№ 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021г., III г.о. на ВКС). Ето защо настоящият
състав на съда приема, че по отношение на процесния договор за заем са спазени и
изискванията по обсъждания законов текст.
Неоснователно е и позоваването на въззивника на неспазени правила на чл. 11,
ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК, доколкото правото на отказ от договора е регламентирано с
разпоредбата на чл. 16 ОУ към същия, предсрочното погасяване – чл. 7 от ОУ,
прекратяване – чл. 11 ОУ, разрешаване на спорове – чл. 23 и сл. ОУ.
Съдът намира, че при сключването на договора страните по ясен и недвусмислен
начин посочили размера на задължението за договорна лихва като годишен фиксиран
лихвен процент – 40.08%. Ясен е и общият размер на задължението за договорна лихва
за ползване на заемния ресурс от 800 лева за една година в абсолютна стойност, а
именно 162.74 лева.
7
Предвид нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК лихвата съставлява част от общите
разходи по кредита, които се включват в ГПР. С разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК
законодателят е уредил начина на изчисляване на ГПР, като от обхвата на ГПР изрично
са изключени разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит – ал. 3 на същия текст. В този
смисъл договорената от страните по заема неустойка по чл. 8 за неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение не е елемент от разходите по
кредита, включени в ГПР.
Нито в ЗПК, нито в друг закон е уреден максимален размер на договорната
лихва по договор за паричен заем. Единственото ограничение е предвидено от нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която законодателят е предвидил максимален размер на ГПР -
той да не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ето защо предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към
датата на сключване на договора, се налага изводът, че договореният ГПР в случая от
48.855% не надвишава 50 % на годишна база и поради това се явява договорен в
рамките на допустимата от закона и морала граница.
Във въззивната си жалба въззивникът твърди, че договорната лихва била в
противоречащ на добрите нрави размер, като се позовава на обилна съдебна практика,
постановена преди приемането на чл. 19, ал. 4 ЗПК с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от
23.07.2014г. Сочената съдебна практика приема за противоречащи на морала уговорки,
предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния размер на
законната лихва. Същата практика бе коректив до приемането на нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК до който момент законът не съдържаше никаква разпоредба в тази насока.
Именно с приемането на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е установил
контрол върху ГПР, като е определил краен предел, до който размерът на
възнаградителната лихва, като част от ГПР, е допустим от гледище на закона и морала.
За да възприеме като законов критерий максималният размер на ГПР законодателят е
отчел, че размерът на договорната възнаградителна лихва за предоставяне на средства
на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат и
допълнителни разходи (такси, комисиони, гаранции, застраховки и други разноски) и
те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да
бъде избегната подобна злоупотреба от икономически по-силната страна спрямо по-
слабата, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР по
кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на
добрите нрави общото оскъпяване на кредита, като в конкретния случай при договорен
ГПР от 48.855% същият предел е спазен.
8
Отделно от горното следва да се има предвид, че преценката за накърняване на
добрите нрави при уговарянето на договорната лихва е винаги конкретна и във всеки
отделен случай следва да се направи извод налице ли е неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора, накърнен ли е принципът на добросъвестност,
който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените
от договора субективни права и дали за сметка на икономически по-слабия субект
заемодателят реализира прекомерна печалба. В тази връзка следва да се съобрази от
една страна, че заемодателят по занятие извършва дейност по предоставяне на
потребителски кредити, която за него е търговска по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и
има за своя непосредствена икономическа цел реализиране на търговска печалба. На
тази непосредствена икономическа цел търговецът да реализира печалба, която да не е
силно занижена, противостои интересът на потребителя, като икономически по-
слабата страна по правоотношението, да не заплати прекалено висока цена за
ползвания в заем финансов ресурс. В конкретния случай за периода на действие на
договора от 08.08.2017г. до 07.08.2018г. върху главница от 800 лева размерът на
законната лихва, определен посредством използването на лихвен калкулатор възлиза
на 81.10 лева, предвид на което договорената възнаградителна лихва от 162.64 лева не
се явява прекомерно висока, не е постигната във вреда на потребителя, нито накърнява
изискванията за добросъвестност, а интересите и на двете страни са еднакво добре
защитени.
По гореизложените съображения се налага извода, че договорът за кредит
валидно е обвързал страните, в т.ч. нищожната неустоечна клауза по чл. 8 от същия не
влече нищожност на целия договор, тъй като не е налице нарушение на императивните
изисквания на чл. 22, обосноваващи приложението на 23 ЗПК. Поради това и
заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, ведно с договореното
възнаграждение съгласно уговорения погасителен план.
Предвид уговорените от страните срокове досежно задължението на ответника
за плащане настъпил падежът и за последната вноска съобразно договорения
погасителен план, поради което цялото вземане по договора за кредит е изискуемо.
Съобразно неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ
ответникът заплатил на заемодателя сума в общ размер 290.10 лева, с което погасил
главница в общ размер 84.72 лева, 35.61 лева – възнаградителна лихва и 169.77 лева –
неустойка по чл. 8 от договора. Съобразно неоспореното заключение на ССчЕ
непогасеното задължение на ответника за главница било в размер на 715.28 лева, а това
за възнаградителна лихва - в размер на сумата 127.13 лева. Заплатената по нищожната
неустоечна клауза сума от 169.77 лева първоинстанционният съд съобразил като такава
за погасяване на валидно възникналите за ответника договорни задължения за
главница и договорна лихва съобразно договорения погасителен план.
9
От представените по делото договор за продажба и прехвърляне на в. (цесия) от
25.03.2019г., потвърждение за сключена цесия и приложение № 1 - списък-извлечение
към договора за цесия се установява, че ищецът „А. за с. на в.” АД придобил в.та на
„С.К.“ ООД от ответника по договор за паричен заем № 138976/08.08.2017г. В
хипотезата на чл. 99 ЗЗД вземането преминава върху цесионера със самото сключване
на договора за цесия и той става от същия момент негов носител, тъй като съобразно
предмета на консенсуалния договор с постигането на съгласието по същия цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което се е намирало към същия момент, заедно с
акцесорните му права-аргумент от чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Уведомяването на длъжника по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД има значение единствено за действието на договора спрямо него в
смисъл, че преди нотификацията /уведомяването/ същият може да изпълни и към
цедента и да се освободи от задължението си, докато след надлежното му уведомяване
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД валидното изпълнение ще бъде само това към цесионера.
Уведомяването, противно изложеното от ответника няма никакво отношение към
действието на договора за цесия между страните по него и прехвърлянето на вземането
към новия кредитор. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС по
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 40/13.05.2010г. по т.д. 566/2009г., Т.К.
I ТО на ВКС, решение 1279 от 12.11.1996г. по гр.д. 29/1996г. на V ГО.
Законът не поставя изисквания за заплащане на цената по договора за цесия като
условие за неговата валидност. Договорът за цесия се определя в правната доктрина
като каузален, неформален и консенсуален, като прехвърлянето на вземането може да
бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. Поради това противно на доводите
на ответника плащането на цената по договора е напълно ирелевантно за валидното
преминаване на цедираното вземане в патримониума на цесионера.
Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина на уведомяване,
то съобщаването на цесията, извършено в рамките на съдебното производство по
предявения иск следва да бъде зачетено от съда. С уведомяването е завършен
фактическият състав по чл. 99 ЗЗД и доколкото не са въведени твърдения, а и не се
установява ответникът да е изпълнил на цедента, то ищецът-цесионер се явява носител
на в.та.
Предвид горния извод на съда за основателност на претенциите на ищеца
следва да бъде разгледано възражението на ответника за погасеност на същите по
давност.
Дължимата престация от ответника е една – за връщане на получената в заем
сума, като уговореното разсрочване на престацията на заемополучателя на вноски,
всяка от които включва съответна част от главницата на отпуснатия заем,
възнаграждение на кредитора върху нея към момента на предоставянето на кредита и
съответните такси /ако такива се дължат/. Така формирани отделните вноски нямат
10
характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Поради това
приложимият към правоотношението давностен срок е общият петгодишен срок,
предвиден в чл. 110 ЗЗД. В този смисъл е налице последователна практика по реда на
чл. 290 ГПК, постановена от състави на ВКС, застъпена в Р 103/16.09.2013г. по гр.д.
№1200/2011г., ІІ т.о. на ВКС, Р 28/05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г., ІІІ г.о. на ВКС, Р
261/12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г., ІV г.о. на ВКС. Предвид нормата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД с
предявяването на заявлението от ищеца по чл. 410 ГПК пред съда на 14.10.2019г. При
това положение възражението на ответника за погасяване по давност на процесните
погасителни вноски се явява неоснователно.
Предвид неизпълнението си на падежа ответникът дължи плащане на
претендираното от ищеца обезщетение за забава. Същото правилно е определено от
СРС в размер именно на законната лихва за периода на забавата и възлиза на сумата
93.91 лева.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно в обжалваната с въззивна жалба с вх. № 25143809/28.09.2021г.
част на въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено
в същата част на основание чл. 272 ГПК, като на основание последната норма
настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от
първоинстанционния съд.
По частна жалба с вх. № 25173685/07.12.2021г., депозирана от адв. Б. :
В конкретния случай с възражението по чл. 414 ГПК, депозирано по ч.гр.д. №
58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав, е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между Д. В. М. и адв. Б., видно от съдържанието на който,
страните се съгласили, че на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, адв. Б. предоставя
безплатно адвокатските си услуги, а от своя страна доверителят й М. е направил
изявление, че бил материално затруднено лице. С възражението е поискано
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв.
Б.. Последната норма въвежда задължение за съда да определи адвокатско
възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при условията на ал.
1 на същия текст, което следва да е в размер не по-малък от предвидения в Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящият съдебен състав приема, че Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения не предвижда ред за определяне размера на
адвокатското възнаграждение, платимо от длъжник в заповедно производство за
подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за разлика от възнаграждението, дължимо на
заявителя по чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от Наредбата за минималните размери на
11
адвокатските възнаграждения. Съставът на съда намира, че по отношение размера на
възнаграждението, платимо от длъжника, не е приложима по аналогия разпоредбата на
чл. 7, ал. 7 от Наредбата, доколкото същата е отнесена изрично само към заявителя.
Следователно размерът на възнаграждението следва да се определи като се съобразяват
и общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА - размерът му да бъде
справедлив и обоснован.
В тази връзка и като съобрази доводите в жалбата съдът намира, че
фактическата и правна сложност на процесуалните действия, извършени от
представителя на заявителя и тези на представителя на длъжника не е еднаква.
Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
необходимо действие от страна на кредитора, за да установи безспорността на
притежаваното от него вземане, което предполага предварителна подготовка,
проучване и посочване на фактите, от които произтича претендираното вземане, които
подробно се описват на съответните полета от заявлението, доколкото непълнотата му
би била основание за неговото отхвърляне. От друга страна възражението по чл. 414
ГПК е по бланка, която не изисква мотивиране, а за настъпване на правните последици
на възражението не се изисква излагане на каквито и да било съображения или
обосновка от длъжника. Достатъчно е възражението да се подаде в срок и на попълнен
образец.
В обобщение и понеже в Наредба № 1/2004г. не е определен минимален размер
на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник
срещу издадена заповед за изпълнение, възнаграждението следва да се определи при
съобразяване на тежестта на извършеното процесуално действие, а не по аналогия с чл.
7, ал. 7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз
основа на материалния интерес по делото. Процесуалното действие на адвоката се
изразява в попълване на утвърден образец от министъра на правосъдието с Наредба №
6/20.02.2008г., който съдържа указания за попълването му. Настоящият състав намира,
че най-сходни по обем с подаване на възражение са действията, посочени в чл. 6, т. 5
от наредбата - за изготвянето на книжа и молби, при които минималният размер на
възнаграждението е 50 лева. Като се съобразят извършените от адвоката действия,
въззивният съд намира, че няма основание да бъде определян по-висок размер на
възнаграждението от минималния такъв от 50 лева и последният е справедлив и
обоснован такъв по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА на положения от адвоката на
длъжника труд. В този смисъл - определение № 3262 от 10.10.2017г. по ч.гр.д. №
3474/2017г. на САС. Въззивният състав изцяло споделя изложените от СРС в тази
връзка мотиви, като намира постановеното от СРС решение № 20211913/15.11.2021г.
по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, за правилно в обжалваната с
частна жалба с вх. № 25173685/07.12.2021г., депозирана от адв. Б. част с характер на
определение, предвид на което то следва да бъде потвърдено в същата обжалвана част.
12
По частната жалба с вх. № 25173681/07.12.2021г., депозирана от Адвокатско
съдружие „Б.Л.“ чрез адв. И.:
Видно от представения по делото договор за правна помощ и съдействие (л. 50
от преписката на СРС) ответникът Д. В. М., като доверител и Адвокатско съдружие
„Б.Л.“, като довереник, сключили договор с предмет оказване на правна консултация и
съдействие при изготвяне и депозиране на отговор на искова молба, подадена от „А. за
с. на в.” АД, с която е образувано гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав,
както и процесуално представителство в производствата пред СРС и СГС. Страните се
съгласили, че същите услуги ще бъдат предоставени безплатно на доверителя, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, който от своя страна декларирал, че е материално
затруднено лице. Представен е и списък по чл. 80 ГПК, с който се претендират
разноски в полза на адвокатското съдружие, а в условията на евентуалност – на адв. И.
или евентуално – на адвокатите-съдружници И. и Б., съразмерно на участието им в
съдружието. В преписката на СРС са налични и пълномощни за преупълномощаване на
адв. И. от страна на адвокатското съдружие, респ. – на адв. Б., осъществили и защитата
на ответника пред първата инстанция.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице пречка адвокатското
възнаграждение да бъде присъдено в полза на адвокатското съдружие, в какъвто
смисъл е и адресираното към първата инстанция искане със списъка по чл. 80 ГПК.
Поради това решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г., 118-и състав
на СРС следва да бъде отменено в частта с характер на определение, в която молба с
вх. № 25143807/28.09.2021г. на Адвокатско съдружие „Б.Л.“ е оставена без уважение,
като вместо това постановеното решение № 20177932/28.08.2021г. по гр.д. №
11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 20211913/15.11.2021г. по същото дело, бъде изменено в частта, в която на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът „А. за с. на в.” ЕАД е осъден да заплати на адвокат
К.И. Б. сумата 130.79 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита на ответника Д. В. М. в исковото производство по гр.д. №
11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, като вместо това възнаграждението в
същия размер бъде присъдено на Адвокатско съдружие „Б.Л.“.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемият-ищец. Същият е представляван от юрисконсулт и претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени 100 лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение, сторени пред СГС.
Настоящият съдебен състав приема, че за производството по частните жалби
страните нямат право на разноски. Производството по чл. 248 ГПК има
13
несамостоятелен характер и е продължение на съдопроизводството по конкретното
дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при
направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови
разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Както в
производството по чл. 248, ал. 1 ГПК, така и в това по чл. 248, ал. 3 ГПК (при
обжалване) относно дължимостта и размера на разноските, е недопустимо кумулиране
на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира
приложение, респективно в това производство не се носи отговорност за разноски. В
този смисъл - определение № 52/19.03.2019г. по ч.гр.д. № 740/2019г., І г.о. на ВКС,
определение № 205/19.12.2018г. по ч.гр.д. № 4518/2018г., І г.о. на ВКС, определение №
393/17.09.2018г. по ч.гр.д. № 2845/2018г., IV г.о. на ВКС, определение №
489/17.10.2017г. по ч.гр.д. № 3926/2017г., IV г.о. на ВКС, определение №
552/25.11.2016г. по ч.гр.д. № 4894/2016г., IV г.о. на ВКС и др.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20177932/28.08.2021г., постановено по гр.д. №
11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, поправено и изменено с решение №
20211913/15.11.2021г. по чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК, в частта, в която е признато за
установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д. В. М., ЕГН **********, дължи на
ищеца „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата 595.94 лева,
представляваща главница по сключен между Д. В. М. и „С.К.“ ООД договор за паричен
заем № 138976/08.08.2017г., в.та по който са прехвърлени на „А. за с. на в.” ЕАД с
Приложение № 1/25.03.2019г. към Рамков договор за цесия от 25.03.2019г., ведно със
законната лихва от 14.10.2019г. до изплащане на вземането, сумата 76.70 лева –
възнаградителна лихва, начислена за периода от 12.12.2017г. до 10.07.2018г., както и
сумата 93.91 лева – мораторна лихва за периода от 28.11.2017г. до 13.10.2019г., за
които в. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
04.12.2019г. по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г.,
118-и състав на СРС, в частта с характер на определение, в която на основание чл.
248, ал. 1 ГПК е изменено решение № 20177932/28.08.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. в
частта за разноските като е отменено в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
„А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на адвокат К.И. Б., ЕГН
**********, разликата над 50 лева до първоначално присъдените 122.37 лева –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита в заповедното
производство по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.
14
ОТМЕНЯ решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г., 118-и
състав на СРС, в частта с характер на определение, в която молба с вх. №
25143807/28.09.2021г. на Адвокатско съдружие „Б.Л.“ е оставена без уважение, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 20177932/28.08.2021г., постановено по гр.д. №
11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, поправено и изменено с решение №
20211913/15.11.2021г. по чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК, в частта, в която на основание чл.
38, ал. 2 ЗА „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК ****, е осъден да заплати на адвокат К.И. Б., ЕГН
**********, сумата 130.79 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита на ответника Д. В. М. в исковото производство по гр.д. №
11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, в следния смисъл:
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК ****, да
заплати на Адвокатско съдружие „Б.Л.“, с БУЛСТАТ ****, сумата 130.79 лева –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Д. В. М. в
производството по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д. В. М., ЕГН **********, да
заплати на „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК ****, сумата 100 лева – разноски по делото,
сторени пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15