№ 118
гр. Казанлък, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20215510103844 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от адв. Д.В. М., в качеството
му на пълномощник на П. Д. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.А.,
обл. С.З., ул. „*******“ *** против „ ******“ ООД, ЕИК: ****** , със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул. ****** ***, бл.
АТЦ „********“ ********, представлявано от Д.С.Д..
Правно основание: по установитеяния иск - чл.26 ал. 1 от ЗЗД; по
осъдителния иск - чл.55 ал.1 от ЗЗД
Цена на иска: по установителния иск- 900,18 лева и по осъдителния иск –
900,18 лева
Ищецът, чрез процесуалния си представител твърди, че доверителят му бил
страна по Договор за паричен заем ****** № ****** подписан с ответното
дружество „******“ ООД.
Същаено чл.1 ал.3 от договора, доверителят му трябвало да заплати такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер
на 540,18 лева.
Съгласно чл.2 от договора за паричен заем, доверителят му трябвало да върне
сумата по кредита с включена такса за експресно разглеждане в общ размер
на 1809,36 лева, при сума на получаване в размер на 1100.00 лева, при ГПР
49.39%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент наден 0,11 при
срок на кредита от 18 на брой вноски.
Наред с това в чл.4 ал.2 от договора било предвидено и заплащането на
неустойка в размер на 360,00 лева. По този начин общата сума, която
доверителят му следвало да заплати е в размер на 2169,36 лева.
Счита, че клаузата, съдържаща се в чл.1 ал.3 от Договор за паричен заем
****** № ******, която предвиждала заплащането на такса за експресно
разглеждане на документите в размер на 540,18 лева и клаузата съдържаща се
в в чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем ****** №******, която предвиждала
1
заплащането на неустойка в размер на 360,00 лева, са нищожни на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че били сключени при неспазване на
нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл.
143, ал.1 от ЗЗП.
Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то, вр. от
ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която е прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правило от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1, предл. 3от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26,
ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорного съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
В тази връзка предвидените клаузи на чл.1 ал.З и чл.4 ал.2 от Договор за
паричен заем ****** № ****** спрямо които се дължали сумите в размер на
540,18 лева и 360,00 лева или общо 900,18 лева били изцяло уговорена в
противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта.
Сумата била прекомерна и в размер на почти сумата на отпуснатия кредит,
като чрез заплащане на сумите по чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договора,
последният се оскъпявал двойно.
Сочи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, била рагламентирана в
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.).
Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона,била нищожна. Предвидените клаузи в чл.1 ал.3 и
чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем ****** № ****** били и неравноправни
по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
С предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на
документа“ и „неустойка“ се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи/лихви, друга преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Посочва съдебна практика.
Сочи, че посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявало
невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща тьрговска щэактика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Имало и нарушение на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
зашнодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП
2
Сочи, че ищецът заплатил цялата тьрсена по Договор за паричен заем
******* № ****** сума в размер на 2169,36 лева.
С оглед нищожността на клаузите съдържащи се в чл.1,ал.3, и чл. 4, ал.2 от
Договор за паричен ******* № ******, подписан с ответното дружество
„******“ ООД счита, че доверителят му не е следвало да заплати сумата в
размер на 900,18 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на
документите в размер на 540,18 лева и неустойка в размер на 360,00 лева,
като по този начин била надвнесена общо сума 900,18 лева, която сума
следвало да му бъде върната, като получена без правно основание на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
Моли съда да приеме, че клаузата съдържаща се в чл.1 ал.3 от Договор за
паричен заем ******* № ******, сключен между ищеца и „******“ ООД,
която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на
документите в размер на 540,18 лева и клаузата съдържаща се в в чл.4 ал.2 от
Договор за паричен заем ******* № ******, сключен между ищеца и
„******“ ООД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на
360,00 лева, или общо 900,18 лева са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл. 10а, чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
чиято невалидност моли да бъде прогласена.
Моли съда на основание чл.55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД, да осъди „******“ ООД да
заплати на ищеца, сумата в общ размер на 900,18 лева, представляваща
неустойка в размер на 360,00 лева и такса за експресно разглеждане на
документи в размер на 540,18 лева, или общо 900,18 лева, получена от
ответника без правно основание.
Претендира за разноски по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника.
Възразява срещу предявените искове за обявяване на клаузите на чл. 4 ал. 1 и
ал.2 и по чл. 1, ал. 3 от договора за нищожни, както и размера на
осъдителните искове.
Сочи, че ищецът е заплатил за неустойка по чл. 4, ал. 1 сума в размер на
172,86 лева, а за такса експресно разглеждане на документи - сума в рразмер
на 540,18 лева, а не твърдените от него суми в исковата молба.
Счита претенциите на ищеца за неоснователни, следвало да бъдат изцяло
отхвърлени.
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, ищецът се съгласил и
задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете
обезпечения, подробно описани в него. В процесния случай било дадено
право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост
от възможностите му. В този смисъл не се съгласява с наведените твърдения,
че за него били поставени условия, невъзможни за изпълнение. Добрите
нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение,
ззщото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, била обща правна категория, приложима
към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки и
конкретен случай към момента на сключване на договора. Нямало
универсален критерий кога дадена уговорка влиза в противоречие с добрите
нрави.
3
Сочи, че законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се
посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. В това се изразявал
нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани
от изправната страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). Не следвало да се
подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищецът удобно
забравил, че получил и усвоил сума в размер на 1000,00 лв. без
предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й.
Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е.
да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите
договорим задължения
Направените в исковата молба твърдения, че размерът на неустойката бил
твърде висок, противоречали с всякаква житейска и бизнес логика и най-вече
с принципа на свободата на договаряне.
Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя изисквания за
обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира
за резонни, то той на свой ред имал пълното право да не полага подписа си
под тях. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок
от сключването на Договора, кредитополучателят е можел да забави
сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо
да не встъпва в договорни правоотношения с ответника.
Сочи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с
гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-
дневен срок, за която ищецът също бил информиран чрез СЕФ и от текста на
самия Договор. В случай, че упражни правото си, той би дължал връщане
единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му
поради непредоставяне на обезпечение неустойка. След като е разбрал, че е в
невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от Договора и при
положение, че не е желаел да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от
договора, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този
начин да избегне неблагоприятните за себе си последици.
Сочи, че следвало да се прави разграничение между печалба, каквато
неустойката категорично не била, и обезщетяване на понесения риск и
допълнителни разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-
голямото внимание за проследяване живота на един необезпечен кредит в
сравнение с един обезпечен такъв.
Неприемливо било и твърдението, че уговорената с чл. 4, ал. 2 от Договора
неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при
калкулацията на ГПР. Както било посочено в чл. 4, ал. 1 от процесния
договор, задължението за заплащане на неустойка било условно и
възникването му зависило изцяло от действията на потребителя.
Твръди, че разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение и не
било налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за
неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне на
обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата.
Периодът, за който била начислена неустойка, била от изтичането на
тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на
договора, а претендираната законна лихва била за период от настъпването на
падежа на договора до изплащането на задължението.
Сочи, че потребителят имал възможност свободно и доброволно да реши,
дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да
изчака 10 дни. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на
4
предоставяната от кредитора услуга, приложение намирала свободата на
договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Неоснователни били твърденията на ищеца, за липса на еквивалентност
между размера на таксата и извършената услуга.
Заплащането на таксата било свързано с осъществяването на насрещна
престация от страна на кредитора, затова и твърденията за наличие на
неоснователно обогатяване били неоснователни.
Услугата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна
услуга, клиентът доброволно избрал дали да се възползва от нея,
следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на
ГПР по договора.
Не споделя становището на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на
документи целяла заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не била
случайна, тъй като единствено финансовата институция може да остойности
цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на тази услуга.
Следвало да се вземе предвид, че експресното разглеждане в толкова кратьк
срок от подаване на заявката изисквало бърза реакция от страна на
заемодателя, ангажиране на по-голям административен и човешки ресурс,
което оскъпявало услугата. Дружеството не изисквало от ищеца еднократно
заплащане на таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата било
разсрочено с погасителните вноски по кредита, което било в интерес на
ищеца.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че процесният договор
противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисквала посочване на годишния процент на разходите по
кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, което изискване в случая било спазено.
Видно било от чл. 2 т. 5 от договора, че е посочен фиксираният годишен
лихвен процент, а в т. 8 на същия член било посочено ГПР в размер на 49,36
%, а в т. 7 - общия размер на всички плащания по договора /главница,
възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане/. Тъй като таксата била
допълнително избрана услуга преди сключване на договора за заем,
единствения компонент, който определял ГПР била възнагрздителната лихва,
посочени били в т. 8 и допусканията, при които това ГПР се изчислява.
Процесният договор за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл.
11, т. 10 ЗПК. Чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Нормата на чл. 11,
т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и
изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая било изпълнено.
По отношение на твърденията на ищеца, че неустойката следвало да се
включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в
Договора ГПР не бил действителен, следвало да се подчертае, че при
изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключвало плащания,
възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит.
5
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит
трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР,
както и условията, при които последният можело да бъде променян. В член 1а
от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в член 4,
буква а) от нея се уточнявало, че ГПР трябвало да се изчисли „в момента, в
който кредитният договор е сключен“.
Не споделя твърденията на ищеца, че договорената неустойка следвало да
бъде включена в ГПР по кредита, като невключването й представлявало
нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19
ЗПК изрично предвиждал, че в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение имала точно такъв характер.
Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение
предявените срещу Дружеството искове и да присъди на Дружеството
направените разноски в производството в пълен размер.
В случай че постанови решение в полза на ищцовата страна и ако тя
претендира адвокатско вьзнаграждение в по-голям размер от предвидения с
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, прави възражение за преномерност на адвокатското
вьзнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума съгласно
посочената наредба.
Претендира за разноски по делото. Посочва банкова сметка.
С молба вх. № 2555/07.03.2022 г. пр.представител на ищеца адв. Д.М., АК-
Пловдив на осн. чл. 214 ГПК прави искане за намаляне размера на
предявения осъдителен иск като вместо сумата от 900,18 лева претнедира
сума в размер 713,04 лева., представляваща неустойка в размер на 172,86 лева
и такса за експресно разглеждане на документи в размер на 540,18 лева или
общо 713,04 лева.
В съдебно заседание от 14.03.2022 г. съдът е уважл искането на осн. чл. 214
ГПК и е намалил размера на предявения осъдителен иск от 900,18 лева в
размер на 713,04 лева, представляваща неустойка в размер на 172,86 лева и
такса за експресно разглеждане на документи в размер на 540,18 лева.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните
правни изводи:
Между страните по делото не се спори, а и от приетите по делото писмени
доказателства се установява, че на 06.04.2021 г. между страните по делото е
сключен договор за паричен заем Standard 14 № ******, по силата на който
ответникът в качеството на заемодател е предоставил на ищеца в качеството
на заемополучател заем от 1 100,00 лв. В договора са уговорени и ГПР:
49,39%, годишен лихвен процент : 40.32 % и лихвен процент на ден : 0,11 при
срок на кредита от 18 на брой вноски. Посочени са датите, на които настъпват
падежите на всяка от вноските, като е отразен общият размер на всички
плащания с включена клауза за експресно разглеждане – 540,18 лева., като е
отразено, че същият е сбор от общия размер на заемната сума и общите
разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т. 8. Съгласно
чл.4 от договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на
сумата по договор да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: поръчител -
6
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представянето и да отговоря на
следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по
безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен договор в размер от 1000
лв., както и през последните 5 години да няма кредитна история в Централния
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус ,, период
на просрочие от 0 до 30 дни‘‘, да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател
или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора. Съгласно чл.4 ал.2 от договора е предвидено и заплащането на
неустойка в размер на 360,00 лева. По този начин общата сума, която ищецът
следва да заплати е в размер на 2169,36 лева. В чл. 1, ал. 3 от договора
страните са постигнали съгласие, че за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документите за
отпускане на паричен заем в размер на 540,18 лева.
Предявен е главен иск на прогласяване нищожност на клаузите по чл. 1,ал.3 и
чл. 4,ал.2 от Договор за кредит Standard 14 № ******, сключен между
страните, като съдът намира следното: Процесният договор за кредит е
потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП, като следва да се вземе предвид, че СЕС многократно е
подчертавал, че националният съд е длъжен и служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в 4 обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
редица решения.За договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143–148 от ЗЗП. Макар и
поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него,
липсват данни, а и твърдения от ответната страна клаузите на същия да са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. В тази връзка
съдът намира, че уговорената между страните такса за експресно обслужване
на документи и неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, са неравноправни, респективно нищожни, поради
следното:Претендираната такса за експресно разглеждане на документите,
чрез които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита противоречи
пряко на чл.10а,ал.2 от ЗПК, която забранява на кредитора да иска от
потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване на кредита. А експресното разглеждане на документи, е част от
процедурата по усвояване на кредита. Съдът намира, че с тази такса
кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в
закона. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се подкрепя и от
това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора,
която да обоснове начисляването на претендираната от него такса – не е ясно
каква е разликата между експресното и обичайното преглеждане на
документите и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена
от кредитора „експресно разглеждане на документи‘‘. По същество тази
уговорена „такса“ оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен
критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита.С
оглед на тези доводи и предвид прякото противоречие на уговорената такса с
7
разпоредбата на чл. 10а,ал.2 от ГПК, съдът приема, че същата е нищожна
поради противоречие със закона, на осн. чл. 26,ал.1,пр. трето от ЗЗД. На
следващо място, предвидената в договора неустойка, следва да се
квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна
неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност длъжника, които
кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена
договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не
са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен
кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. Такова договаряне
противоречи и на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и
да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва),
съответна на получените гаранции. Тя поражда значително фактическо
оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на
кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да
е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка.На следващо място, съгласно чл.143,т.5 от ЗЗП,
неравноправна е клаузата ,която задължава потребителя при неизпълнение на
негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, като съгласно ЗЗП, неравноправността се преценява към момента
на сключването на договора при вземане предвид видът на стоката или
услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг договор, от
който той зависи”. В случая основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, създаваща значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя на услугата, обуславящо нейната
нищожност, на осн. чл. 26,ал.1,пр първо от ЗЗД вр. чл. 143,т.5 от ЗЗП.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника, че
кредиторът е бил добросъвестна страна по сделката, тъй като предварително е
информирал клиента за всички условия по кредита, както и че потребителят е
имал свободата да реши дали договорът го устройва. Фактът, че ищецът е
подписал договора не може да санира недействителността на посочените
клаузи по чл.1,ал.3 и по чл. 4,ал.2, като противоречащи на ЗПК и ЗЗП,
обстоятелства, обуславящи основателността на предявения от ищеца главен
иск за прогласяване на нищожността на клаузите по чл.1,ал.3 и по чл. 4,ал.2
от Договор за кредит Standard 14 № ****** от 06.04.2021г., сключен между
8
страните, като основателен и доказан, на осн. чл.26,ал.1,пр. първо от ЗЗД и
чл. 143,т.5 от ЗЗП. Доколкото съдът достига до извод за основателност на
главния иск, не дължи произнасяне по предявените в условията на
евентуалност такива.
По разноските:
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. Д.В. М. за
присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38,ал.2 вр. чл.
38,ал.1т.2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния представител на
ищцата следва да се определи възнаграждение в размер на 600лв., платимо от
ответника, с оглед осъщественото процесуално представителство по двата
предявени иска и уговорената в договора за правна защита такава по всеки
иск, на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2,ал.2 и ал.5 и чл.7,ал.2,т.1 от
НМРАВ.Доколкото адвокатското възнаграждение на представителя на ищеца
е определено от съда в минимален размер, съобр. разпоредбите на НМРАВ,
съдът не дължи произнасяне по предявеното в условията на евентуалност
възражение на ответника по чл. 78,ал.5 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от
100,00 лв. за държавна такса.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл.1,ал.3 и чл. 4,ал.2 от Договор за
кредит Standard 14 № ****** от 06.04.2021 г., сключен между П. Д. Т., ЕГН
**********, с постоянен адрес: с.А., обл. С.З., ул. „*******“ *** и „******“
ООД, ЕИК: ****** , със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. *******,
бул. ****** ***, бл. АТЦ „********“ ********, представлявано от Д.С.Д.,
поради противоречие със закона, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.143,т.5
от ЗЗП.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. *******, бул. ****** ***, бл. АТЦ „********“ ********,
представлявано от Д.С.Д. да заплати на П. Д. Т., ЕГН **********, с
постоянен адрес: с.А., обл. С.З., ул. „*******“ *** на основание чл.55 ал.1 пр.
1 от ЗЗД сумата в общ размер на 713,04 лева, представляваща неустойка в
размер на 172,86 лева и такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 540,18 лева, получена от ответника без правно основание.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. *******, бул. ****** ***, бл. АТЦ „********“ ********,
представлявано от Д.С.Д. да заплати в полза на държавата, по бюджета на
съдебната власт, сумата от 100,00 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. *******, бул. ****** ***, бл. АТЦ „********“
********, представлявано от Д.С.Д. да заплати на П. Д. Т., ЕГН **********, с
постоянен адрес: с.А., обл. С.З., ул. „*******“ *** адвокатско възнаграждение
в размер на 600,00 лв. на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2,ал.2 и 5 и
чл.7,ал.2,т.1 от НМРАВ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С.З. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
10