Р Е Ш Е Н И Е
гр.Соф.05.04.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на шестнадесети март
през
две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА СТОЕВА
при
секретаря Мария Методиева
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№5145 по описа за 2021 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20039269 от 11.02.2021 г. по гр.д.№ 60096
от 2019 г. СРС, ГО, 24-ти състав: ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД, обективно, субективно, кумулативно съединени
установителни искове, с правна квалификация чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, при условията на разделна
отговорност срещу Я.Р.К. и Д.Д. Б.-К., за установяване при условията на
разделна отговорност за по ½ дължимостта на сумата от 1 155,49 лева, от
които 958,57 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена ТЕ за
периода от м.05.2015г. до м.04.2017г., 179,08 лева – мораторна лихва за периода
от 14.09.2016г. до 22.05.2019г., главница дялово разпределение в размер на
15,00 лева за периода от м.05.2018г. до м.04.2018г. и лихва м размер на 2,84
лева за периода от 30.04.-2017г. до 22.05.2019г., ведно със законната лихва
върху главницата, от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, за които суми в
производството по ч.гр.дело № 32003/2019г. по описа на СРС, 24 състав и била
издадена заповед за изпълнение, като неоснователни.
Подадена е
въззивна жалба от ищеца пред СРС – „Т.С.“ ЕАД.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. Твърди се че СРС неправилно бил приложил разпоредбата на
пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ. Ответниците били титуляри на вещното право и затова
имали качеството на потребител. Счита, че е неприложимо ТР № 2/17.05.2018 г. по
тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС на което се позовал съдът. Сочи, че според
действащите за периода ОУ само договор за наем не било достатъчно за откриване
на партида. Наемното правоотношение било гражданско и затова не можело ищцовото
дружество да бъде задължено да прехвърли партидата на друго лице освен
собственика. Не можело страните да черпят права от собственото си поведение по
непрехвърляне на партидата. Необходим в случая бил нот.акт по чл.18 ЗЗД.
Неправилно СРС бил приел, че задължение за плащане на топлинната енергия има
ползвателя на имота. Понятието „титуляр на партидата“ имало само
вътрешно-счетоводно значение.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така
предявените искове. Разноски се претендират.
От въззиваемите, ответници в производството
пред СРС –е постъпил отговор, в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното първоинстанционно решение. Сочат, че в обстоятелствената
част на исковата молба самият ищец не сочел, че ответниците са ползватели на
имота. Представените по делото фактури били на името на ползвателя – С.К.Д.на
чието име била и партидата. Договорът за наем бил представен още с исковата
молба. Самият ищец бил представил декларация – съгласие пред „Т.С.“ ЕАД
наемателят да бъде ползвател на имота. Затова и договорът за доставка на
топлинна енергия бил между ищеца и наемателя Д.. Затова последния бил задължено
лице, в този смисъл било прието и в решение № 205 от 28.02.2019 г. по гр.д.№
439 по описа за 2018 г. на ВКС, ГК, Трето ГО. Приложимо било ТР № 2/17.05.2018
г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС на което се позовал СРС.Претендира
разноски.
Трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не
депозира отговор по въззивната жалба, както и не взема становище по въззивната
жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
Въззивната жалба е допустима като подадена от надлежна
страна с правен интерес, както и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен
контрол.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо:
За издадената на 19. 06.2019 г. по ч.гр.д.№ 32003 по
описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, всеки
длъжник е бил уведомен на 22.07.2019 г.
На 30.07.2019 г. всеки длъжник е възразил по реда на
чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 18.09.2019
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 18.10. 2019 г.,
т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от доказателствата по делото не се установявало, че между страните по
спора е налице валидно облигационно отношение по доставка на топлинна енергия. Действително,
по делото не било спорно, че собствеността върху топлоснабдения имот принадлежи
на ответниците. Недвижимият имот, обаче, бил отдаден под наем на едно трето за
спора лице –С.Д. като договорът за наем от 17.02.2015 г. бил представен по
делото и бил със срок 5 години. Установило се, че партидата при ищцовото
дружество е на името на наемателя Д. ; фактурите за дължимите суми също били на
името на Д.. Касаело се до хипотеза на „трето ползващо лице“ по смисъла на ТР №
2/17.05.2018 г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС и именно това трето
ползващо лице придобивало качеството на „клиент“ на топлинна енергия. При тези
си мотиви СРС е достигнал до извода, че страните по спора не са обвързани от
облигационно отношение и претенциите на ищеца са недоказани и неоснователни
поради което са отхвърлени.
Спорно по делото е обстоятелството дали ответниците са потребители
на топлинна енергия.
В тежест на ищеца е да докаже, че ответниците са в
облигационно отношение с ищеца, респ., че са потребители на ТЕ. В този смисъл са били и указанията
на СРС в доклада по делото, обективиран в определение № 20247121 от 09.11.2020
г., виж л.56. Във връзка с доклада на съда и разпределението на
доказателствената тежест, ищецът не е представил доказателства. Точно
обратното, още с исковата молба ищецът е представил договора за наем със страни
ответниците и третото за спора лице –С.Д. /л.17 по делото/. Видно от последния,
в чл.12 е уговорено задължението на наемателя да заплаща всички консумативи за
жилището, вкл. задълженията за топлинна енергия.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Съгласно чл.64 ОУ е необходимо писмено съгласие на собственика
на имота за придобиване качеството на клиент на топлинна енергия от страна на
наемателя.
В случая още с исковата молба /л.19/ е представена
декларация-съгласие на собствениците /ответници/ партидата да бъде на името наС.Д..
От представените по делото съобщения към фактурите за
дължимост на сумите за топлинна енергия /л.54 и следв./ е видно, че партидата е
на името наС.Д.. На негово име е и изравнителната сметка /л.64/.
При това положение следва извода, че облигационното
отношение по доставка на топлинна енергия е възникнало не между ищцовото
дружество и ответниците, а между ищеца и едно трето за спора лице –С.Д..
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 24 с-в е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивникът
не се следват разноски и такива не ще бъдат присъдени.
Въззиваемите
претендират разноски и такива им се
следват за адвцвъзнаграждение.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Всеки въззиваем претендрира адв.възнагражадение в
размер на 600 лв.или общо 1200 лв.
Като се има предвид материалния интерес – 1155,49 лв. /общо за двамата/
възражението се явява основателно. Въззивната инстанция намира, че следва да
бъде присъдено адв.възнаграждение в
полза на всеки един от въззиваемите в размер на по 300 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20039269 от 11.02.2021 г. по гр.д.№ 60096 от 2019 г. СРС, ГО, 24-ти
състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Д. Б.-К.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, партер, офис 3 – адв.С.Р., разноски за адв. възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 300лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Я.Р. К., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
партер, офис 3- адв.С.Р., разноски за адв. възнаграждение пред въззивната инстанция в
размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: