Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
втори октомври две хиляди и двадесета
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 13340 по описа
за 2019 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 142190 от 14.06.2019 г., постановено по гр. д. № 65492 по описа за 2018г. на
СРС, 113 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Б.Н.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 554,24 лева - главница за
доставена в периода от м.06.2013 г. до 27.11.2014 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.07.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата 129,65 лева – лихва за забава
върху главното вземане от 31.07.2013 г. до 12.07.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 28.07.2016 г. по ч. гр. д.
№ 40698/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 113 състав, като са отхвърлени исковете за
разликата до пълния предявен размер, като неоснователни.
Ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 471,33 лева – разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за
заповедното производство в размер на 266,40 лева. Ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 72,12 лева – разноски по делото.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Недоволен от
постановеното решение останал ответникът в производството Б.Н.Н., предвид което депозирал въззивна
жалба срещу съдебния акт в частта, с която предявените искове за главница и мораторна лихва са уважени. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на процесуалния закон и
превратно интерпретиране на събраните доказателства. Поддържа се, че решението
е постановено пo недопустим иск – липсвала
пасивна легитимация за ответника да отговаря по същия, с оглед погасяването на
правото на иск на ищеца. Вземането било погасено чрез плащане в хода на
изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения изпълнителен
лист, още преди депозиране на исковата молба по реда на чл. 422 ГПК. Счита
предявяването на иска за злоупотреба с право. Навежда оплаквания, че
изслушаното в хода на първоинстанционното
производство заключение на СТЕ не следвало да се кредитира, доколкото вещото
лице не е посетило имота, а изготвило същото по данни, предоставени му от
ищеца. Счита, че освен недопустим, предявеният иск е и неоснователен, като заявява
искане за отмяна на решението в обжалваната от ответника част и за отхвърляне
на предявените искове. Претендират се разноски в пълен размер за двете съдебни
инстанции.
Не е подаден
отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С
молба от 21.10.2020 г. въззиваемата страна моли за
отхвърляне на въззивната жалба на ответника и за
потвърждаване на първоинстанционното решение в тази
част. Претендират се разноски за производството и се прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Третото
лице-помагач на страната на ищеца не заявява становище по въззивната
жалба на ответника.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен
състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно като
краен резултат и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са
следните:
Оплакванията за
недопустимост на производството по предявените по реда на чл. 422 ГПК,
съдържащи се във въззивната жалба са неoснователни.
При проследяване
процесуалното развитие на производството въззивният
съд констатира, че възражението срещу издадената въз основа на заявлението на
по чл. 410 ГПК заповед за изпълнение от 28.07.2016 г., е прието от въззивния съд по реда на чл. 423 ГПК. Същото е депозирано
на 21.05.2018 г., като е образувано ч.гр.д. № 9982/2018 г. по описа на СГС. С
възражението е поискано възобновяване висящността на
производството, в хода на което да бъде установена неоснователността на
претенцията на заявителя /стр. 4 от същото/. С определение от 01.08.2018 г. въззивният съд е намерил искането за приемане на същото за
основателно, като по реда на чл. 423, ал. 3 ГПК съдът е постановил спиране
изпълнението на заповедта за изпълнение и изпълнителното производство по
изпълнително дело № 100 по описа за 2017 г. на ЧСИ С. Х.. Делото е върнато на
СРС за продължаване на съдопроизводствените действия
по същото, т.е. за указване на заявителя по реда на чл. 415 ГПК, че може да
предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от съобщението.
В указания срок от
страна на ищеца „Т.С.“ ЕАД е предявен иск за установяване основателността на
вземанията, за които е издадена процесната заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 40698/2016 г. на СРС, 113 състав. Това
производство не е недопустимо, доколкото същото се е развило след подадено от
страна на длъжника по заповедта за изпълнение възражение срещу вземанията по
същата и указания на съда до заявителя да предяви иск за вземанията си. По
доводите на въззивника, че действията по
предявяването на искове в конкретния случай съставляват злоупотреба с право от
страна на ищеца, предвид извършени погасявания със суми от запор на вземания по
образувано изпълнително дело, съдът ще изложи съображения в решението си, с
оглед обстоятелството, че същите са по същество на спора, пренесен за
разглеждане пред настоящата инстанция.
Предвид горното, въззивният съд приема, че исковете, съответно и решението,
с което СРС се е произнесъл по същите, в обжалваната му част не е недопустимо и
следва да разгледа оплакванията за неправилност на същото, релевирани
във въззивната жалба.
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При извършване на
собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата
инстанция доказателствен материал, настоящият състав
намира, че по делото е установено, а също и не е спорно между страните, че
ответникът е бил собственик на процесния имот до
прехвърлянето му по силата на договор за покупко-продажба, за който е съставен
нотариален акт № 110, том IV, рег. № 4791,
дело № 653/2014 г. на нотариус Й.Л.. Част
от писмените доказателства по делото е и заявление-декларация от 29.04.2008 г.,
подадена от ответника до ищеца за откриване на партида за процесния
апартамент № 35, аб. № 58792. Ето защо верен е
изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно правоотношение по
договор за доставка на топлинна енергия между страните по делото и именно
ответникът е длъжник по договорното правоотношение за цената на топлинната
енергия за част от процесния период, а именно от
м.06.2013 г. до 27.11.2014 г.
Противно на
възраженията на ответника и както правилно е посочил в обжалваното решение СРС,
облигационното правоотношение в случая и качеството на потребител на топлинни
услуги на ответника произтича от правото му на собственост върху процесния недвижим имот до датата на разпореждане със същия
с оглед съдържанието на нормите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.), съгласно които потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през процесния период е физическо лице –
ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за битови
нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения
недвижим имот въз основа на вещно или облигационно право на ползване и купува
топлинна енергия за нуждите на домакинството си.
От представените
по делото писмени доказателства /договор № 3632/13.09.2002 г., сключен между
етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. **********и „Т.С.“ ЕООД, протокол
за проведено общо събрание на 11.09.2002 г., заявление-декларация за откриване
на партида от 29.04.2008 г. и споразумителен протокол
от 29.04.2008 г., а също от документите за извършен главен отчет на водомера в
имота през процесния период, включително и от
заключението на СТЕ/ се установява, че сградата, в която се намира апартамент №
35, собственост на ответника до посочената вече дата, е топлоснабдена.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната
станция, обслужваща процесната сграда, в която се
намира топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ
топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за
сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело, че за процесния период общият топломер е годно средство за
измерване на топлинната енергия. Експертът е констатирал, че разпределението на
топлинна енергия е извършвано след отчет на уредите за дялово разпределение и
водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в сградата – етажна
собственост. За процесния период е извършван главен
отчет в имота по показанията на апартаментен водомер за топла вода. Процесният апартамент, за който при ищеца е разкрит аб. № 58792, е с отопляем обем 137 куб.м., на базата на
който е разпределяна енергията, отдадена на сградната
инсталация. Съгласно експертизата са спазени изискванията на нормативната
уредба, действала в процесния период. Установява се,
че сумата за потребена топлинни услуги за процесния период в имота възлиза на 1261,52 лв., която видно
от заключението на СТЕ не включва предишни просрочени и неплатени сметки,
изравнявания за периоди извън исковия или лихви.
Неоснователни са
доводите на ищеца, наведени в въззивната жалба, че
заключението на СТЕ не следва да се кредитира, защото вещото лице не е посетило
процесния имот. На първо място, между страните не е
спорно, че в имота се отчита едниствено водомер за
топла вода, предвид че отоплителните тела са били свалени във време,
предхождащо началото на исковия период. Ето защо въззивният
съд намира, че заключението е обективно и компетентно изготвено, а доводът, че
не следва да се кредитира само защото имоът не е
посетен от експерта, не е основание съдът да не даде вяра на изводите на
експерта. Не се установява основателност и на оплакванията на процесуалния
представител на въззивника, направени в съдебното
заседание пред въззивния съд, че страната не е имала
възможност да зададе въпросите си към допуснатите и изслушани по делото
експертизи. Ответникът се е запознал както с доказателствените
искания на ищеца, така и с произнасянето на съда по същите, представляван е в
откритото съдебно заседание, в което са приети заключенията, с оглед което
съдът не констатира процесуално нарушение, допуснато от СРС в този аспект.
Ищецът е предявил
иска си за главница за топлинна енергия за по-малка сума от посочената в
заключението на СТЕ, а именно за 649,30 лв., претендирана
за периода м.06.2013 г. – м.04.2015 г. По делото са представени изравнителните
сметки, изготвени от дружеството, осъществяващо услугата дялово разпределение
на топлинна енергия през периода, видно от които за отоплителен сезон м.05.2013
г. – м.04.2014 г. сумите по фактури са в размер на 598,63 лв. със сума за
получаване 16,72 лв. или след изравняване 581,91 лв. /като в посочената сума се
включват услуги, предоставени и за месец май 2013 г., който е извън исковия
период/. За следващия отоплителен сезон м.05.2014 г. – м.04.2015 г. сумата по
издадените от ищеца фактури са в размер на 543,00 лв., а резултатът от
изравняването е сума за доплащане в размер на 55,70 лв. или общо 598,70 лв.
В резултат от
анализа на заключението на СТЕ, изравнителните сметки, изгответни
от третото лице помагач, като взе предвид обстоятелството, че по делото са
представени доказателства за извършен главен отчет на показанията на водомера в
имота, съдът установява, че ищецът претендира по-малка стойност от цената на
услугите, предоставени на адреса на процесния имот за
целия исков период. С оглед принципа на диспозитивното
начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/ съдът следва да се произнесе само в рамките на
заявената претенция като прецени дали същата е основателна или не.
С оглед изложеното
въззивният съд приема, че е верен изводът на първата инстанция,
че ответникът е задължен за цената на предоставените от ищеца услуги на адреса
на процесния апартамент № 35 за периода м.06.2013 г. до 27.11.2014 г., за който период се
установява от събраните доказателства, че услуги са потребявани
– ползвана е топла вода съгласно показанията на водомера, монтиран в обекта,
начислявана е топлинна енергия за щранг лира за
отопление в баня и коридор, както и топлинна енергия, отдавана на сградната инсталация съобразно отопляемия обем на имота. Следва
да се даде отговор на въпроса какво е количеството потребена
енергия, за което ответникът дължи заплащане на цена на услугите.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия,
то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на
прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от
изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Ето защо за определяне
размера на дължимата цена за периода м.06.2013 г. до 27.11.2014 г. съдът ползва
данните на СТЕ и тези от изравнителните сметки, обсъдени и по-горе. След анализ
на същите настоящият състав на въззивния съд намира,
че цената на потребената топлинна енергия за посочения
период /до 27.11.2014 г./ възлиза на 860,93 лв., като сбор от цената на
фактурираните услуги за този период /830,96 лв./, към който сбор съдът прибави
дял от сумата за изравняване /38,30 лв. съгласно СТЕ за целия процесен период/, пропорционален на броя на месеци от
периода, през които ответникът е бил собственик на имота /18 месеца или 38,30
лв. ÷ 23 месеца х 18 месеца = 29,97 лв./. Следователно, приемайки иска
за главница за основателен за сумата от 554,24 лв., първият съд не е допуснал сочените
във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуалния
закон. В решението си СРС е посочил, че основава изводите си за фактите на база
формираната в хода на съдебното дирене доказателствена
съвкупност, а не единствено въз основа на фактурите, издадени едностранно от
ищеца. Решението в тази част следва да бъде потвърдено по изложените по-горе
съображения.
По исковете с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на
длъжника в забава – уговорен падеж за плащане на цената на доставена топлинна
енергия.
Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия, при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Първоинстанционният
съд е определил размера на задължението мораторна
лихва по реда на чл. 162 ГПК, ползвайки данните от ССчЕ
и прилагайки пропорционалното съотношение между уважена и отхвърлена част на
главния иск. Ето защо въззивният съд, с оглед
съдържащите се във въззивната жалба доводи, не намери
основание за ревизия на атакувания съдебен акт и в тази му част.
По оплакванията
на въззивника, че вземанията на ищеца са погасени в
хода на образуваното въз основа на изпълнителния лист, издаден в заповедното
производство по ч.гр.д. № 40698/2016 г. СРС, изпълнително дело № 100 по описа
за 2017 г. по описа на ЧСИ С. Х.:
Като писмено доказателство във въззивното производство е прието удостоверение по
горепосоченото изпълнително дело, от което се установява, че въз основа на
издадения в полза на ищеца изпълнителен лист е образувано изпълнително
производство. Съдебният изпълнител е наложил запор върху вземането на ответника
за трудово възнаграждение, като постъпилата сума е в общ размер на 1570 лв.
Извършени са разпределения на суми в размер на 1290 лв., като на взискателя са преведени общо 1098,17 лв. - 108 лв. такси в
изпълнителното производство, 260,33 лв. – главница, 156,57 лв. – мораторна лихва; 148,27 лв. – законна лихва, 325 лв. –
съдебни разноски и 100 лв. – разноски по изпълнителното производство. Съдебният
изпълнител е удостоверил, че сума в размер на 280 лв. не е разпределена в
производството.
Съгласно мотивите
на тълкувателно решение № 4/2014 г. ОСГТК, ВКС, по общото правило на чл. 235,
ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното
право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на
съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
респ. 415, ал. 1 ГПК.
В тълкувателното
решение ВКС разглежда хипотезата на чл. 418, ал. 1 ГПК, съгласно която
разпоредба заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради
което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на
основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение,
което не подлежи на проверка в исковия процес.
Правото на обратен
изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК възниква за длъжника при събрани суми в
изпълнителното производство за погасяване на вземане, което не съществува към
момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, но не е
съществувало и към момента на осъщественото принудително изпълнение.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо,
когато правото е отречено, обхваща установяване, че правото никога не е
съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е
прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. При
съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство искът за
установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма
да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е
съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Предвид
изричното разпореждане в нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК за издаване на обратен
изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да
съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист в образувания изпълнителен
процес.
По нататък в
същото тълкувателно решение ВКС приема, че при отхвърляне изцяло или частично
на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради невъзникване на вземането;
недействителност на основанието, от което произтича вземането, или поради
погасяване на вземането по давност, на ответника се издава обратен изпълнителен
лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК за сумата, предмет на отхвърлената
част на иска, но само ако има получени от взискателя
за удовлетворяването му суми чрез осъществено принудително събиране на
вземането по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес, и до размер на тези суми.
При отхвърляне
изцяло или частично на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради доброволно
погасяване на вземането чрез плащане, прихващане, даване вместо изпълнение
или друг погасителен способ извън изпълнителното производство, въз основа на
фактите, взети предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, на ответника се издава
обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК за сумата,
предмет на отхвърлената част на иска, но само ако има получени от кредитора за
удовлетворяването му суми чрез осъществено принудително събиране на вземането
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес и до размера, до които същите
представляват двойно плащане. Двойно плащане е налице, когато сборът на
сумата, получена от кредитора чрез осъщественото принудително събиране на
вземането в образувания изпълнителен процес, и сумата, погасена доброволно от
длъжника извън образувания изпълнителен процес, надхвърля по размер вземането,
предмет на заповедта за изпълнение.
Настоящият състав
на съда намира за приложими в конкретния случай на постановките на цитираното
тълкувателно решение. При уважаване на искането на длъжника за приемане на възражението
му по реда на чл. 423 ГПК съдът е спрял изълнителното
производство по делото, с оглед което настоящият състав намира /доколкото друго
не се твърди и не се установява от доказателствата/, че сумите, с които вземанията,
предмет на заповедта, са погасявани, са постъпвали само по изпълнителното дело
от наложения запор върху вземане на ответника. Ето защо и съобразявайки
задължителното разрешение, възприето с тълкувателното решение, въззивният съд приема, че плащанията в хода на изпълнителния
процес не следва да се отчитат в исковото производство по чл. 422 ГПК,
доколкото същите се съобразяват от съдебния изпълнител според приетото за
установено със силата на пресъдено нещо на съдебното
решение.
Съдът не
констатира основателност на твърденията на въззивника
за допуснати от първия съд процесуални нарушения и превратно интерпретиране на
събраните в хода на съдебното дирене доказателства, като във връзка с тези
изводи изложи съображенията си по-горе в настоящото решение.
Ето защо въззивната жалба е неоснователна, а решението по гр.д. № 65492
по описа на СРС за 2018 г., 113 състав, следва да бъде потвърдено в обжалваната
от въззивника ответник част. В останалата част /с
която исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлен като
неоснователни/, като необжалвано, решението на СРС е влязло в законна сила.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението
на първоинстанционния съд следва да се потвърди и в
частта за разноските. Ответникът не е възразил срещу същите по реда на чл. 248 ГПК, с оглед което не е в правомощията на въззивния
съд да изменя същите при потвърждаване на обжалвания съдебен акт по същество на
спора.
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата страна да претендира присъждането на разноски
за производството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В качеството си на въззиваема страна ищецът е депозирал на 21.10.2020 г. бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие
и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, без
да излага каквито и да било доводи за неоснователност на същата. Молбата не
може да се третира като отговор на въззивната жалба, какъвто
не е депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“ ЕАД като въззиваем
не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно
заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 142190 от 14.06.2019 г., постановено по
гр.д. № 65492 по описа за 2018г. на СРС, 113 състав, в обжалваната част, с
която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Б.Н.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
сумата от 554,24 лева - главница за доставена в периода от м.06.2013 г. до 27.11.2014
г. топлинна енергия в имот с абонатен № 058792, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 21.07.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата 129,65
лева – лихва за забава върху главното вземане от 31.07.2013 г. до 12.07.2016
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
28.07.2016 г. по ч. гр. д. № 40698/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 113 св, както и в частта за разноските.
Решението в частта,
с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълните предявени размери, е влязло
в сила поради необжалването му.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.