Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 11.03.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 9860 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от „А.ф.“
ООД, чрез упълномощения представител - адв. Г.В.С. от САК, срещу решение № 308592
от 09.01.2018г., постановено по гр. дело № 36952/2017г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), ІІІ ГО, 85 състав.
С обжалваното решение са уважени искове
на „Ч.Б.“ ООД за установяване по реда на чл. 422 от ГПК на вземане на
дружеството срещу „А.ф.“ ООД, в размер на още 867.39 лв. по фактура №
********** от 12.09.2016г., ведно със законна лихва за периода от 08.02.2017 г.
до изплащане на вземането, както и лихва за забава в размер на 36.90 лв. за
периода от 20.09.2016 г. до 09.02.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.02.2017г. по гр.д. № 7814/2017г. на СРС, 85
състав. Със същото решение ответника е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
да заплати на ищеца сумата 325 лв. – разноски в заповедното производство, както
и 500 лв. – разноски в исковото производство. Съдът е отхвърлил и молбата на „А.ф.“
ООД за присъждане на разноски по делото.
Във въззивната жалба са изложени твърдения
за неправилност на решението поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и допуснати нарушения на материалния закон. Въззивникът
твърди, че районният съд не е взел предвид обстоятелството, че товарният
автомобил е бил приет в оторизирания сервиз на Ивеко - „Ч.Б.“ ООД със здраво
челно стъкло, което се установява от показанията на разпитаните по делото
свидетели. Поддържа, че със сервизната поръчка не е възлагано подмяна на
предното стъкло, което е било счупено по времето когато предаденият от
ответника автомобил се е намирал изцяло във фактическата власт на ищеца за
извършването на други сервизни дейности. Излага съображения, че съдът се е
позовал единствено на издадената от ищеца фактура, която е доказателство за
сключен договор, но действащото законодателство не допуска осчетоводяване на
част от издадена фактура, а на друга – не. Твърди още, че дружеството не е
ползвало данъчен кредит в пълния размер на фактурата, което не е обсъдено от
съда. Поддържа, че районният съд не е изложил никакви мотиви по предявената от
ищеца претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Иска от съда да отмени изцяло обжалваното
решение, като неправилно и се отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира
разноски. Не сочи доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - „Ч.Б.“ ООД, в
която изразява становище за неоснователност на жалбата. Не сочи доказателства и
не претендира разноски.
В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, въззивника поддържа въззивната жалба. Изразява
становище по съществото на спора, като поддържа изцяло доводите по въззивната
жалба. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, въззиваемата страна поддържа отговора на
въззивната жалба. Изразява становище по съществото на спора, като иска
отхвърлянето на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Страните не сочат доказателства и във
въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните към спора правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното
от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по установителните искове
по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в
повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Въззивната жалба е основателна.
Предявени са по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК за разглеждане кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл.288 от ТЗ, във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.294, ал.1 от ТЗ.
От събраните в първоинстанционното
съдебно производство доказателства се установи, че със заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3009205/08.02.2017г. на СРС, заявителят
„Ч.Б.“ ООД е поискал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу „А.ф.“ ООД,
като претендира от длъжника сумите: 979.79 лева, ведно със законната лихва за
периода от 08.02.2017г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 38.88 лв.
за периода от 20.09.2016г. до 09.02.2017г. и 325 лв. разноски по делото. В т.
12 от заявлението са посочени обстоятелствата от които произтича вземането, а
именно: „Със сервизна поръчка № SRV2004798 от 01.09.2016г. „А.ф.“ ООД е
възложило на „Ч.Б.“ ООД извършването на ремонт на товарен автомобил с рег. № *******.
Ремонтът е завършен от заявителя на 12.09.2016г., за което е издал фактура №
********** от същата дата за стойността на извършения ремонт в размер на 976.79
лв., като е получена на посочената дата от длъжника. Заявителят сочи, че
фактурата е трябвало да бъде заплатена по банков път до 19.09.2016г., но това
не е било направено. Образувано е ч.гр.д. № 7814/2017г. на СРС, по което за
посочените от заявителя суми, както и за разноските по заповедното
производство, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК от 13.02.2017г., връчена на длъжника чрез представител на 16.03.2017г. Съдът
е посочил в заповедта, че вземането произтича от неизплатена сума за извършен
ремонт на автомобил, за което е издадена фактура от 12.09.2016г. В срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал възражение от 29.03.2017г., в което
поддържа, че не дължи изпълнение за вземането по издадената заповед за
изпълнение. Дружеството-заявител е уведомено за оспорването и възможността да
предяви установителен иск на 15.05.2017г. В изпълнение указанията на съда е
депозирана искова молба вх. № 2011912/06.06.2017г. на СРС, като е образувано
гр. д. № 36952/2017г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав. От районния съд е поискано да
установи с решението си, че „А.ф.“ ООД, дължи на „Ч.Б.“ ООД сумите за които е
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 13.02.2017г.
по ч.гр.д. № 7814/2017г. на СРС.
Ищецът – въззиваема страна основава
претенцията си на твърдение, че със сервизна поръчка № SRV2004798 от
01.09.2016г. ответника „А.ф.“ ООД е възложил на ищеца „Ч.Б.“ ООД извършването
на ремонт на товарен автомобил с рег. № *******, който бил завършен от ищеца на
12.09.2016г. за което към „А.ф.“ ООД била издадена фактура № ********** от
12.09.2016г. за стойността на ремонта в размер на 976.79 лв., която трябвало да
бъде заплатена по банков път до 19.09.2016г. Поддържа, че същата била получена
от представител на възложителя заедно с ремонтираното МПС, но в срока за
плащане не била заплатена. Твърди, че с писмо от 05.01.2017г., получено от „А.ф.“
ООД на 09.01.2017г. поканили ответникът да изпълни задължението си по
посочената фактура, но не постъпило плащане. Искал е да бъде установено
дължимостта на сумите от „А.ф.“ ООД, за които е издадена заповедта за
изпълнение от 13.02.2017г. по ч.гр.д. № 7814/2017г. на СРС.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответника, чрез упълномощения представител, е депозирал
писмен отговор на исковата молба. Сумите са оспорени като недължими, с
твърдението, че дружеството е приело и е заплатило на 02.02.2017г. частично
сумата от 109.04 лв. с ДДС, която представлява точен сбор от отделните
стойности на конкретни позиции по фактурата, които са били обект на възложените
от ответника на ищеца ремонтни дейности. Поддържал е, че „А.ф.“ ООД е отказал
да заплати разликата до 867.75 лв., тъй като това е сума която касае ремонт и
подмяна на предно стъкло на товарния автомобил с марка „Ивеко“, каквито услуги
не са били възлагани на ищеца. Твърди, че ответникът не дължи претендираната от
ищеца сума, тъй като стъклото на автомобила не е било счупено по негова вина и
е настъпило по време в което автомобилът не се е намирал в негова фактическа
власт.
В хода на съдебното производство
районният съд е събрал писмени доказателства, приел е заключение на вещо лице
по назначена съдебно-счетоводна експертиза и е разпитал двама свидетели.
Първоинстанционният съд е бил сезиран
с обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422 от ГПК,
предявени от „Ч.Б.” ЕООД срещу „А.ф.“ ООД с правно основание по чл.288 от ТЗ,
във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.294, ал.1 от ТЗ. От поръчка за сервизно
обслужване № SRV2004798 от 01.09.2016г. на „Ч.Б.“ ООД се установява, че „А.ф.“
ООД е заявил оплакване за МПС с рег. № *******, което е било за: „маркуч за
ключалка кабина; теч въздух; грешка по табло; не включва на бавни и бързи
скорости; 5л. масло в туба минерално за доливане; 10л. адблу доливане и копче
за ел. стъкла“ (лист 9 от делото на СРС).
От заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице Г.Д.Г., неоспорено от страните по делото, кредитирано
от съда на основание чл. 202 от ГПК като обективно и безпристрастно дадено, се
установява, че фактура № ********** от 12.09.2016 година за сума 976.79 лева е
осчетоводена своевременно по счетоводните сметки и са извършени съответните
записвания в счетоводните книги през месец септември 2016 година и при ищеца, и
ответника. Установява се, че при ищеца посочената фактура своевременно е
осчетоводена по дебита на сметка 411 - „Вземания от клиенти” в съответната
партида на ответника и по кредита по сметка 701 -„Приходи от продажба“ и 453 -
„Разчети с ДДС”, а при ответника фактурата своевременно е осчетоводена по
дебита на сметка 601 „Разходи за материали”, 602 - „Разходи за външни услуги” и
по дебита на сметка 4531 „Разчети по ДДС” и по кредита на сметка 401 „Доставчици”
по съответната партидата. Установява се също, че фактура № ********** от
12.09.2016 година е включена в дневниците за покупка и продажба на ответника и
ищеца съгласно изискванията на ЗДДС, а размерът на законната лихва за забава
върху главницата 976.76 лева за периода от падежа 20.09.2016 година до
09.02.2017 година възлиза в размер на 38.88 лева. Според заключението на
експерта „А.ф.“ ООД, ЕИК ******** е ползвало данъчен кредит по фактура №
********** от 12.09.2016 година, който данъчен кредит е в размер на 162.80
лева. Установява се още, че по фактура № ********** от 12.09.2016 година
дружеството „А.ф.“ ООД е извършило частичен превод в размер на 109.04 лева на
03.02.2017 година на „Ч.Б.“ ООД.
В открито съдебно заседание вещото
лице е допълнило и конкретизирало заключението си, като е посочило, че
сторнирането на фактурата е станало след образуване на делото. Вещото лице
сочи, че след като фактурата се сторнира, за което е необходимо кредитно
известие, ДДС се намалява и се отразява в дневника, а в случая фактурата е сторнирана
за тази част, която не е платена от ответника на ищеца.
Пред районният съд са разпитани
свидетелите Л.С.Н.– служител при ищеца и И.Л.И.– водач на ремонтирания от ищеца
товарен автомобил. От показанията на свидетелите се установява, че товарният
автомобил е приет за ремонт на 01.09.2016г. в сервиз на ищеца със здраво предно
стъкло, но при извършването на ремонтните дейности и вдигане на кабината,
предното стъкло се е счупило, тъй като било ударено от предмети, намиращи се в
нея. Съдът кредитира показанията на свидетелите, след като извърши преценката
им съобразно критериите по чл. 172 от ГПК и ги намира за обективни, взаимно
допълващи се и кореспондиращи с доказателствата по делото. В останалата си част
показанията на свидетелите установяват факти, които не са относими към спора и
съдът не ги обсъжда.
За да постанови решението си СРС се е
позовал на това, че между страните по спора е налице валидно облигационно
отношение за извършване на ремонт на товарен автомобил, както и че не се спори,
че ищецът е извършил ремонт на товарния автомобил на ответника, а вида и
стойността на извършените ремонтни дейности са конкретно посочени във фактура №
********** от 12.09.2016г., получена от ответника, осчетоводена от него, като
за процесната фактура ответното дружество е ползвало данъчен кредит (с оглед
заключението на вещото лице по приетата ССчЕ). Приел е за безспорно и това, че
ответникът е извършил частично плащане по процесната фактура на 03.02.2017г.,
като незаплатени са останали 876.72 лева. Счел е, че спорът между страните се
свежда до дължимостта на посочената сума, доколкото се твърди от ответника, че
последният не е възлагал извършването на остойностените услуги. Позовал се е на
константната практика на ВКС относно приемането, че фактурата може да бъде
кредитирана като доказателство за установяване на договор, когато съдържа
всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката,
стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи като продавач и
купувач, време и място на съставянето й, както и когато вписването й в
дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването
на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит,
представляват признание за възникването и изпълнението на правоотношението, по
повод на което фактурата е била съставена. Приел е, че фактура № ********** от
12.09.2016 година е доказателство за наличието на облигационна връзка между
страните - за наличието на валидно сключен договор за търговска продажба, тъй
като съдържа информация относно всички съществени реквизити на сделката, а след
като ответното дружество е ползвало данъчен кредит за процесната фактура,
следва да се счита като признание на задължението и доказателство за неговото
съществуване.
Настоящият съдебен състав счита, че
за да постанови обжалваното решение районният съд е формирал правните си изводи
без да обсъди всички доказателства по делото, което е довело до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи, каквито обосновани оплаквания
се съдържат във въззивната жалба. Допуснатото от районния съд нарушение на
съдопроизводствените правила е съществено, тъй като има за правна последица
постановяването на съдебен акт, който не би бил постановен в този смисъл, ако
бяха обсъдени всички доказателства по делото.
Въззивният съдебен състав напълно
споделя съдебната практика, цитирана в обжалваното съдебно решение, но в
настоящия случай, тя е неприложима, тъй като фактура № ********** от 12.09.2016
година не е единственото събрано доказателство
за възникналата облигационна връзка между страните. Видно от отразеното в т. 1
от същата, тя е издадена в изпълнение на извършеното по поръчка за сервизно
обслужване № SRV2004798 от 01.09.2016г. – лист 9 от делото на СРС (в т. 1 на
фактурата е посочена като „сервизна поръчка с № SRV2004798“). Следва, че между
страните е постигнато съгласие (по арг. от чл. 8 от ЗЗД) изпълнителят (ищец -
въззиваема страна по настоящото производство) да извърши по поръчка на
възложителя (ответник - въззивник) конкретни услуги за ремонт на МПС с рег. № *******,
а именно: „маркуч за ключалка кабина; теч въздух; грешка по табло; не включва
на бавни и бързи скорости; 5л. масло в туба минерално за доливане; 10л. адблу
доливане и копче за ел. стъкла“ (лист 9 от делото на СРС). От възникналото
между страните договорно правоотношение не се установи да е постигнато съгласие
и за смяната/ремонта на челното стъкло на товарния автомобил. Следва, че на
соченото от ищеца правно основание – договор, обективиран в сервизна поръчка №
SRV2004798 от 01.09.2016г. в изпълнение на която е издадена и описаната фактура,
ответникът не дължи заплащане на възнаграждение за тази допълнителна работа,
която безспорно се установи да е извършена от изпълнителя. Действително
облигационното правоотношение между страните може да възникне не само на
основание сочения в исковата молба договор за изработка, а в една фактура
страните могат да включат дължими суми за извършената работа по повече от един
договор, но спазвайки диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6, ал. 2
от ГПК) съдът е обвързан да се произнесе само
по предметът на делото очертан от въведените с исковата молба обстоятелства
и петитум на иска, респ. с възраженията на ответника, ако са направени в
установените от ГПК срокове. В заявлението за издаване на заповедта в
заповедното производство по ч.гр.д. № 7814/2017г. на СРС, както и в исковата молба
в производството по чл. 422 от ГПК, ищецът не е въвел твърдение, че сумата за
която е била издадена фактура № ********** от 12.09.2016г. за стойността на
ремонта в размер на 976.79 лева, включва и сума за извършен ремонт по дейност,
която не е възложена от „А.ф.“ ООД. Обратно, както в заявлението по издаването
на заповедта, така и в исковата молба заявителят-ищец и въззиваема страна е
посочил, че „Със сервизна поръчка № SRV2004798 от 01.09.2016г. „А.ф.“ ООД е
възложил на „Ч.Б.“ ООД извършването на ремонт на товарен автомобил с рег. № *******…“.
Т.е. твърденията на ищеца са за дължимост на процесното вземане единствено във
връзка с възложеното по цитирания договор, а не се твърди наличие на друго
правоотношение между страните породено от договорно или извъндоговорно
основание.
Отделно от изложеното, от събраните
гласни доказателства пред районния съд се установи, че товарният автомобил е
приет за ремонт на 01.09.2016г. в сервиза на ищеца със здраво предно стъкло, като
при извършването на ремонтните дейности от ищеца и вдигане на кабината,
предното стъкло е било счупено. Следва, че не само възложителят не е възлагал
извършването на остойностените услуги в незаплатения размер от 876.72 лева, а и
настъпването на вредата, за която се претендира възнаграждение от възложителя,
е по времето когато предаденият от ответника автомобил се е намирал изцяло във
фактическата власт на ищеца за извършването на други конкретно посочени
сервизни дейности. В нормата на чл. 258, ал. 1 от ЗЗД законодателят е приел, че
с договора за изработка изпълнителят се
задължава на свой риск да
изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна. След като изпълнителят
носи риска при извършване на възложената му работа, то не може последиците от
настъпването на вредата, т.е. разноските за ремонта и подмяната на предното
стъкло на товарния автомобил (което е било здраво към момента на приемане на
сервизната поръчката), да се възложат в тежест на ответника (възложителя), тъй
като такава дейност не е възлагана на ищеца, респ. страните не са постигнали
съгласие нито за изпълнението й, нито за заплащане на цената. Да се приеме
противното в този случай, т.е. че възложителят „А.ф.“ ООД следва да заплати и
разноските за ремонта и подмяната на предното стъкло на товарния автомобил, би
било в явно нарушение на принципа за свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД), тъй
като към момента на сключване на договора възложителят няма да знае какво ще
изпълни другата страна (напр. изпълнителят може да смени/ремонтира възли,
детайли и/или агрегати на предоставеното му МПС, които да са на значителна
стойност, без да са му възлагани), респ. какво възнаграждение ще дължи (дали
само за договорените дейности или и нещо повече).
По делото не се спори, че страните са
търговци, т.е. налице е търговска сделка, обективирана в съставената поръчка за
сервизно обслужване № SRV2004798 от 01.09.2016г., по отношение на която дейност
е приложима нормата на чл. 301 от ТЗ. Същевременно от заключението на вещото
лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза се установи, че ответното
дружество е осчетоводило в счетоводството си фактура № ********** от 12.09.2016
година. Но също така от заключението, конкретизирано в открито съдебно
заседание се установи, че тази фактура е сторнирана за частта, която не е платена
от ответника на ищеца, респ. за сумата по процесната главница. Т.е. за
неплатената част от фактурата следва, че има направено възражение от
възложителя по приетото изпълнение. Доколкото във фактура № ********** от
12.09.2016 година са включени и дължими суми, които са във връзка с
изпълнението по договора за изработка, които не се спори, че са заплатени на
03.02.2017г., т.е. преди предявяването на иска (съгласно преводно нареждане по
лист 31 от делото на СРС и изрично признание от ищеца в молба – лист 30 от
делото), то следва, че срокът за възражение по чл.301 от ТЗ е неприложим за
процесната главница, тъй като за неплатените суми въобще не е сключван договор
между страните. Нормата на чл. 301 от ТЗ би могла да бъде съобразена само ако
ищецът бе съставил отделна фактура за направените разходи на процесната
стойност, които са извън заявената поръчка от ответника, но не и в случая, тъй
като за дължимостта на сумата по сключения договор (обективиран в поръчка за
сервизно обслужване № SRV2004798 от 01.09.2016г.) възложителят - ответник не
спори за точността (в качествен, количествен и времеви аспект) на изпълнението
по този договор, респ. няма причина да възрази срещу изпълнението, а за
процесната сума не се установи да има валиден договор. В този смисъл правилен е
извода на районния съд, че процесната фактура е доказателство за наличието на
облигационна връзка между страните, но само в частта за сключения договор,
обективиран в поръчка за сервизно обслужване № SRV2004798 от 01.09.2016г., но
не и за останалата част от 876.72 лева.
С оглед на изложените съображения,
настоящият съдебен състав приема, че ищецът не е доказал, че ответникът му
дължи на соченото основание претендираната и незаплатена сума от 876.72 лева по
фактура № ********** от 12.09.2016 година.
Настоящият въззивен състав не дължи
обсъждане на възражението на въззивника, относно ползването на данъчен кредит
от ответника по описаната фактура, доколкото това възражение е преклудирано,
тъй като не е било въведено своевременно в предмета на спора (с отговора на
исковата молба или в срока по чл. 146, ал. 3 от ГПК) в смисъла, който се влага
от въззивника по приложението на чл. 116, ал. 1, изр. 2 и ал. 4 от ЗДДС.
Само за пълнота следва да се отрази, че погрешна по смисъла на чл. 116, ал. 2 и ал. 3 от ЗДДС, респ.
подлежаща на анулиране, би била фактура, в която липсва начислен, поначало
дължим данък, без да се посочва основание за неначисляването му, тъй като
липсата на такова би означавало единствено пропуск
на съставителя или да впише ставката и съответстващата й сума на ДДС, или
да отрази основание за неначисляването на такъв, като и в двата случая то е
резултат от допусната грешка на съставителя (ищецът „Ч.Б.” ЕООД). В конкретния
случай няма данни фактурата да е анулирана от съставителя, което би означавало
признание за допусната от него грешка (в този смисъл е и съдебната практиката -
определение № 134 от 08.03.2017 г. по т. д. № 2305/2016 г. на ВКС, I т. о., ТК).
Следва, че не намира приложение и нормата на чл. 116, ал. 4 от ЗДДС.
Предвид несъвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, решението на районния съд следва да бъде отменено, а
предявеният установителен иск за главницата следва да бъде отхвърлен изцяло,
като неоснователен.
Поради неоснователността на главния
иск, то неоснователен и акцесорния иск за лихва за забава в размер на 36.90 лева.
Следва обжалваното решение да бъде отменено и в тази част, а иска за
установяване вземането за лихва - отхвърлен изцяло, като неоснователен. С оглед
неоснователността на исковите претенции съдът отменя и присъдените от районния
съд разноски в полза на ищеца, както в заповедното, така и в исковото
производство.
Следва да се отрази, че настоящият
съдебен състав не е сезиран с жалба срещу съдебен акт, с който първостепенният
съд да се е произнесъл за разликите над процесните суми от 876.72 лева –
главница и 36.90 лева – лихва и не дължи произнасяне с настоящото съдебно
решение. По делото не се установи също районният съд да е постановил
прекратително определение по отношение на исковете за сумите над 876.72 лева до
979.79 лева – за главница, както и за лихвата в размера над 36.90 лева до 38.88
лева, респ. да е изпълнил указанията по т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК и да е обезсилил заповедта
за изпълнение, издадена по чл. 410 от ГПК, в тази част. Този пропуск
би могъл да бъде поправен от първостепенния съд при изпълнение нормата на чл.
250, ал. 1, изр. 2, предл. последно от ГПК (само по молба на страната в
едномесечен срок след влизане на решението в сила), но не и служебно от съда в
това производство.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива при този
изход от спора, поради което съдът дължи произнасяне за разноските пред СГС. Видно
от представените доказателства и списъка по чл. 80 от ГПК, във въззивното
производство въззивникът е направил разноски в общ размер от 650 лева (лист
12-15 от делото). Не е направено възражение за прекомерност на реално
заплатеното адвокатско възнаграждение, поради което и съдът го присъжда в пълен
размер. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК съдът осъжда „Ч.Б.”
ЕООД да заплати на „А.ф.“ ООД сумата от 650 лв. – разноски по делото.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 308592 от 09.01.2018г., постановено по гр. дело № 36952/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ Г.О., 85 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ч.Б.“ ООД, ЕИК ******** срещу „А.ф.“ ООД, ЕИК ******** искове за признаване за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че „А.ф.“ ООД, ЕИК ******** дължи на „Ч.Б.“ ООД, ЕИК ******** сумата от 867.39 лева по фактура № ********** от 12.09.2016г., ведно със законна лихва за периода от 08.02.2017 г. до изплащане на вземането, както и лихва за забава в размер на 36.90 лева за периода от 20.09.2016 г. до 09.02.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.02.2017г. по ч. гр. дело № 7814/2017г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, като неоснователни.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.