№ 353
гр. Ямбол, 22.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря П. Г. У.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20232300500402 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. А. Р. със съдебен адрес в гр.******,
подадена от пълномощника адв.Д. В. ог АК-*****, срещу Решение № 41/01.06.2023г.,
постановено по гр.д. №13/2023 г. по описа на Тополовградски районен съд, в частта, с която
е отхвърлен предявеният от въззивницата против В. Х. В. от с******, общ.****** иск за
заплащане на издръжка за малолетното дете Х. В. В. за разликата над 200 лева до размера на
350лв., в частта, с която е отхвърлен иска за издръжка на детето за минало време за една
година назад от завеждане на исковата молба за разликата над 2 400 лева до претендирания
размер от 4 800 лева, в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на сумата от 2 000
лева - представляваща изплатена на В.В. от Община******* еднократна помощ за
отглеждане на дете, както и в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание 127а,
ал.2 от СК за заместване съгласието на В. Х. В. за издаването на лични документи и за
пътуване на детето Х. В. В. извън територията на Република България.
Оплакването в жалбата е, че решението на ТРС в оспорените му части е
неправилно, поради нарушения на процесуалния закон, довели до нарушение и на
материалния закон. Въззивницата твърди, че първоинстанционният съд е направил
изключително грешна преценка на материалите по делото, като в пълна степен отсъства
дължимият фактически и юридически задълбочен анализ. Не били коментирани съществени
моменти от развитието на отношенията между страните, като изключително избирателно и
предубедено са пропускани цели периоди. Изтъква, че единствените материали, на които
съдът е обърнал внимание, са писмените бележки на ответника, а самото решение от своя
страна прилича повече на отговор на исковата молба, отколкото на обективно постановен
съдебен акт. Направено е оплакване, че избирателното обсъждане на събраните в хода на
делото доказателства, навежда на изначална крайна предубеденост на първоинстанционния
съд и пълна липса на обективност по същество. Във въззивната жалба се посочва, че ТРС е
интерпретирал крайно изопачено социалния доклад и неправилно е приел, че
обстоятелствата, за които показания са дали свидетелите Н. Р. и Д. Е., са единствено
1
производни на разказаното им от ищцата, като съдът не направил дори повърхностен
коментар на заявеното от свидетелите. Също неправилно съдът приел, че ищцата е отказала
да живее в дома на родителите на ответника. Според въззивницата, доказателствата, които
потвърждават изложеното в исковата молба съдът не просто не е кредитирал, а изобщо не е
обсъдил в съдебното решение, но за сметка на това с пълна степен на доверие кредитирал
други противоречиви доказателства, единствено поради факта, че обслужват тезата на
ответника. Твърди се, че първоинстанционният съд изцяло е абдикирал от задължението си
да извърши критичен анализ на гласните доказателства, като с изключителна гъвкавост е
съумял да избегне подробния коментар на показанията на св. Х. В.. Липсата дори на базов
анализ на показанията на свидетелите препятствала възможността да се разбере какво точно
кредитира и какво не първоинстанционният съд от разпитите на свидетелите. Въззивницата
излага аргументи за наличие на предпоставките относно уважаване на иска по чл.132, ал.1,
т.2 СК за лишаване на ответника от родителски права, но не обжалва първоинстанционното
решение в тази му част. По отношение на размера на присъдената издръжка счита, че
същата е неоправдано ниска с оглед пазарната реалност, високата инфлация и
действителните нужди на детето, като в случая съдът в нарушение на разпоредбата на
чл.142, ал.1 СК погрешно отдал преимуществена тежест не на детето, а на бащата и
представените от него доказателства за реализиране на минимален доход. Изтъква, че не са
обсъдени от съда обстоятелствата, че ответникът е млад, в добро здраве, не представя
доказателства и не твърди намалена трудоспособност, живее в семеен имот и има
възможност да реализира по-високи доходи при желание от негова страна, както и че
същият няма други алиментни задължения и извънредни разходи. По отношение на
издръжката за минало време сочи, че ТРС е мотивирал присъдения размер, посочвайки
грешно, че 1/4 от МРЗ по това време е сумата от 152,50 лева, поради неактуализирана
информация относно размера на МРЗ. Въззивницата счита, че искът за присъждане на
получената от ответника от Община******* сума от 2 000 лв., представляващи еднократна
помощ за раждане на дете, е неправилно отхвърлен, тъй като В. В. не е участвал по никакъв
начин в отглеждането на сина си и със сумата не са обслужени нуждите на детето, а други
нужди. Относно иска по чл.127а, ал.2 от СК счита, че същият е основателен и е налице
интерес на детето същият да бъде уважен. По направените оплаквания са изложени
подробни аргументи.
По тези съображения въззивницата моли ЯОС да отмени решението на ТРС в
обжалваните му части и да постанови решение, с което да уважи иска за присъждане на
текуща издръжка за детето за разликата над 200 лв. до 350 лв., да уважи иска за издръжка за
минало време за разликата над присъдените 2 400 лв. до пълния претендиран размер от 4
800 лв., да уважи иска за присъждане на сумата 2 000 лева, представляваща изплатена от
Община******* еднократна помощ за отглеждане на дете, да уважи и иска по чл.127а, ал.2
СК за заместване съгласието на В. Х. В. за издаването на лични документи и за пътуване на
детето Х. В. В. извън територията на Република България. Заявена е и претенция за
присъждане на сторените в настоящото производство разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемият В. В., чрез пълномощвика адв.Й., е депозирал писмен отговор, с
който е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Изложил е съображения, според
които решението на съда е правилно, законосъобразно и мотивирано. Поддържал е, че
изложените от въззивницата основания за отмяна на първоинстанционното решение са
изцяло неоснователни и неподкрепени от събраните по делото доказателства, а твърденията
във въззивната жалба не кореспондират с обективната действителност и не могат да бъдат
извлечени при обследване на доказателствения материал по делото. Според въззиваемия,
ТРС е развил подробно своите мотиви, съобразил се е с практиката на съдилищата и е взел
своето решение, изцяло съблюдавайки защитата на правата и интересите на детето Х. В. В..
Моли ЯОС да потвърди решението в обжалваните му части, с присъждане на направените
по делото разноски.
В с.з. жалбата се поддържа от пълномощника на въззивницата – адв.В., който
настоява за отмяна на оспореното решение на първата инстанция в обжалваните части и за
уважаване на въззивната жалба.
Въззиваемият В.В. не се явява и не се представлява в о.с.з., а пълномощникът му
2
адв. Й. депозира писмена защита, в която излага доводи за неоснователност на жалбата и
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в оспорените му части.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирана страна и в срока по чл.259 ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по
същество.
За да се произнесе, съдът установи следното:
Тополовградският районен съд е сезиран с исковата молба на Т. А. Р. от с.******,
Общ.******, Обл.******, с която против В. Х. В. от с.*****, Обл.****** са предявени:
претенция по чл.132 от СК за лишаване на ответника от родителски права по отношение на
роденото от съвместното съжителство на страните малолетно дете Х., род. на *******г., тъй
като ответникът трайно не полага грижи за детето, не участва във възпитанието и
отглеждането му и не му дава издръжка; алтернативно са предявени претенции по реда на
чл.127, ал.2 СК - на ищцата да бъдат предоставени родителските права по отношение на
детето Х.; местоживеенето на детето да бъде определено на посочения от майката адрес в
с.******; да бъде определен на бащата режим на лични отношения с детето и същият да
бъде осъден да му заплаща месечна издръжка в размер на 400лв., както и издръжка за
минало време за период от 1 година преди подаване на исковата молба в съда в размер на
4 800лв., както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 2 000лв., получена
от него от Община******* като помощ за новородено дете. В случай на отхвърляне на иска
за лишаване на ответника от родителски права е направено искане по чл.127а от СК съдът да
замести съгласието на ответника за издаване на лични документи за пътуване на детето и
съгласието за пътуване на детето извън територията на Република България до държави-
членки на Европейския съюз, Великобритания и държави, съседни на България,
включително Република Турция, без ограничение в броя на пътуванията и престоя в
чуждата страна за срок от пет години.
С отговора на исковата молба ответникът В.В. е оспорил всички предявени искове
като неоснователни и недоказани.
С постановеното по спора решение ТРС е отхвърлил иска по чл.132 СК за
лишаване на ответника от родителски права; предоставил е родителските права по
отношение на детето Х. на майката Т. Р.; определил е местоживеенето на детето на адреса
на неговата майка в с.******; постановил е режим на лични контакти между детето и
бащата В.В.; осъдил е бащата да заплаща месечна издръжка за детето в размер на сумата
200лв., както и издръжка за минало време в размер на сумата 2 400лв., в които части
решението на първата инстанция не е обжалвано и е влязло в сила.
С първоинстанционното решение в оспорените му части ТРС е отхвърлил иска за
издръжка на детето за разликата над сумата 200лв. до претендирания размер от 400лв.,
отхвърлил е иска за издръжка за минало време за разликата над сумата 2 400лв. до размера
на 4 800лв., отхвърлил е иска за присъждане на сумата 2 000лв., изплатена от
Община*******, както и претенцията по чл.127а СК за заместващото съгласие на бащата. За
да постанови този резултат, районният съд е приел, че детето на страните се нуждае от
сумата общо 395лв. за месечната му издръжка, от която обща сума бащата следва да поеме
сумата 200лв., тъй като детето е на ниска възраст, а ответникът реализира минимални
доходи по трудов договор, като това е размерът и на издръжката за минало време.
Отхвърлянето на иска за заплащане на сумата 2 000лв. съдът е обосновал с обстоятелството,
че и двамата родители имат еднакви права да получат помощта и тази сума е била
използвана от ответника в интерес на детето и за отглеждането му в бъдещия дом на
страните. Искането по чл.127а СК е отхвърлено по съображения, че по делото ищцата не е
обосновала основания, налагащи пътуване на детето до конкретна страна, не са установени
причина и нужда при крехката възраст на детето да му бъдат издаване лични документи и да
бъде осъществявано пътуване извън страната, както и че не е установено бащата да не е дал
съгласие за това.
От фактическа страна по делото е установено, че детето Х. В. В. е родено на
********г., като вписаните в акта му за раждане негови родители са ищцата Т. А. Р. - майка
и ответникът В. Х. В. - баща. Не е спорно, че детето е родено от фактическото съжителство
на родителите му, продължило в периода от 2017г. до м.04.2021г., които не са сключили
3
граждански брак. Няма спор, че страните пред раздялата им са живеели в к.к.******* и при
раждането на детето бащата е получил изплатената от Община******* еднократна помощ за
новородено дете в размер на 2 000лв., за което е налице и отбелязване върху акта за раждане
на детето.
Ответникът е представил трудов договор, сключен от него на 16.12.2022г., видно
от който работи при работодателя „Олимпгардс“ООД на пълно работно време като
охранител на охраняем обект в *******, с договорено трудово възнаграждение към момента
на сключване на договора в размер на МРЗ - 710лв. Понастоящем детето на страните е
навършило 2-годишна възраст и майката не получава обезщетение за отглеждане на дете до
2-г.възраст, като същата не е установила месечните си доходи.
Страните не твърдят и не установяват да са задължени за издръжка към други
ненанършили пълнолетие низходящи.
Пред първата инстанция са разпитани две групи свидетели – Н.Р. и Д. Е., които са
посочени от ищцата, както и Х. В. и П. П., посочени и доведени от ответника. Въззивният
съд не обсъжда показанията на тези свидетели, дадени за установяване отношенията на
страните във връзка с фактическото им съжителство и причините за раздялата им, тъй като
тези обстоятелства са без правно значение за предмета на въззивното обжалване и за спора,
в предмета на който са родителските права, местоживеенето, режима на лични отношения и
издръжката на детето, условията по чл.127а СК, а не отношенията между страните.
Свидетелят Н.Раев – брат на ищцата е установил с показанията си, че при
раждането на детето Х., ответникът-бащата го е видял само един път, след което не е
участвал нито финансово, нито физически в отглеждането и издръжката на детето.
Свидетелят е поддържал, че е отправял покани до ищцата за общи почивки и екскурзии в
република Турция, но поради това, че детето не е било снабдено с документи, такива
пътувания не са били осъществени. Свидетелят Х. В., който е бащата на ответника, също е
установил с показанията си, че след раждането на детето синът му-ответника е откарал
ищцата и детето в дома на родителите на Т., след което не ги е посещавал, не е купувал
нищо за детето, а сумата от 2 000лв. я е вложил в довършителните работи в къщата в
с.Тънково, в която страните имали намерение да живеят съвместно с детето.
По делото са представени три социални доклада, като в изготвения на
23.01.2023г. социален доклад, като причина за образуване на настоящото дело е посочен по
сведение на ищцата отказът на ответника да изготви пълномощно и декларация за издаване
на задграничен паспорт на детето.
Пред въззивната инстанция са представени доказателства, че ищцата е поканила
ответника и неговия баща да присъстват на рождения ден на детето Х., но същите
доказателства са без правно значение за правния спор и не се обсъждат, доколкото не се
твърди от въззиваемия и същият не установява да е взел участие в издръжката на детето
след раждането му, включително с материални подаръци за празници.
При тази фактическа обстановка, решението на първата инстанция в оспорените
му части е валидно и допустимо, но частично неправилно. Съображенията са следните:
Според разпоредбата на чл.143, ал.2 СК, родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се
издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1
СК се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са
двете кумулативни изисквания, които съдът следва да съобрази при произнасянето си по
спора. Получаването на издръжката от ненавършилото пълнолетие дете е безусловно, тъй
като не е обусловено от допълнителни предпоставки извън наличие на качеството
„ненавършило пълнолетие дете“ и на нужда от издръжка, която не е задоволена изцяло по
друг начин - например чрез получаване от детето на доходи от трудово възнаграждение,
пенсия, доходи от имоти, семейни добавки и други такива (в този смисъл е т.2 от ППВС № 5
от 16.11.1970 г.). Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно
обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и
други обстоятелства, които рефлектират върху тях. Нуждата от издръжка при подрастващите
се предполага. Законът, в чл.142,ал.2 СК установява минимален размер на издръжката - той
е равен на една четвърт от размера на минималната работна заплата. Същата към момента е
4
780лв., или минималният законов размер на издръжката за едно ненавършило пълнолетие
дете възлиза в размер на 195лв. месечно.
В случая към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция детето Х. е навършило двегодишна възраст. Безспорни са обичайните за възрастта
му нужди, свързани с разходи за храна, дрехи, обувки, медицински грижи, игрови
потребности, като не се твърди и не се установява нужда от извънредни разходи за
отглеждане и възпитание на детето.
Установено е по делото, че бащата-ответник работи по трудово правоотношение с
договорено възнаграждение в размер на минималната за страната работна заплата, която
понастоящем е 780лв. Съдът намира, че същият е размерът и на доходите, които може да
реализира и майката на детето-ищцата, която е в работоспособна възраст, предвид изтеклия
срок на отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст и получаваното обезщетение за
отглеждане на дете до 2-годишна възраст. Законните критерии и от установеното в хода на
делото относно доходите на родителите, дава основание на въззивния съд да приеме, че за
месечната издръжка на детето Х. ще са необходими общо около 380лв., с оглед изискването
с издръжката да се осигурят условия на живот, каквито детето би имало, ако родителите
живееха заедно. Въззивният състав приема, че от тази обща сума бащата разполага с
материални възможности да заплаща за месечна издръжка за детето сума в размер на 200
лева, тъй като по делото не е установено бащата да страда от заболяване, което да намалява
трудоспособността му, а и същият е в работоспособна възраст (навършени 35-години), няма
други алиментни задължения и разполага с доходи, с които може не само да задоволява
собствените си екзистенциални нужди, но и да изпълнява задължението за издръжка към
малолетното му дете. При определяне на посочения размер на дължимата от бащата
издръжка за детето съдът отчита и месечния доход на майката, както и обстоятелството, че
същата полага непосредствени грижи за детето, което поражда необходимостта
неотглеждащият родител да покрие по – голяма част от издръжката на детето, но съобразена
с установените му материални възможности. Разликата над посочения размер от 200лв. за
издръжката на детето, до общата сума за издръжка от 380лв. месечно, следва да се поеме от
майката.
По делото задълженият за издръжката на детето Х. ответник е представил
доказателства за задължение към кредитна институция, но въззивният съд не отчита
кредитното задължение на бащата при определяне на материалните му възможности на
задължен за издръжка родител, тъй като разходите, които всеки от родителите прави за
своята лична издръжка и за подобряване на битовите си условия, като изплащане на заем,
наем, кредит и др., не следва да се спадат от общия му доход, когато въз основа на него се
определя издръжката на ненавършило пълнолетие дете. Това е така, тъй като задължението
за издръжка на дете е от първи ред и задълженото лице не следва само да се поставя в
положение на невъзможност да дава тази издръжка, сключвайки един или повече договори
за кредит и др. От подобно поведение страната не може да черпи права, нито съдът е длъжен
да съобразява размера на издръжката за едно дете с обстоятелството дали и към колко
кредитни институции е задължен родителят.
По изложените съображения, първоинстанционното решение, с което е отхвърлен
искът за заплащане на издръжка от бащата за детето Х., на основание чл.143, ал.2 СК, вр.
с чл.127, ал.2 СК за разликата над 200 лева до размера от 350 лева, следва да бъде
потвърдено като правилно. Както се посочи, при определяне размера на дължимата месечна
издръжка съдът се съобразява с нуждите на детето и с възможностите на задължения
родител. Това са двете кумулативни изисквания, които съдът следва да прецени. В
разглеждания случай първата инстанция е определила издръжката за детето, съобразно с
наличните по делото данни относно конкретните възможности на въззиваемия - ответник,
следвайки и задължителните постановки на ППВС № 5/1970г., съгласно което възможността
на дължащия издръжка родител винаги е обективна и конкретна. Тя съставлява показател за
размера на издръжката и се определя от доходите, имуществото и квалификацията на
задълженото лице. Предвид липсата на данни за имущественото състояние на въззиваемия-
ответник и установения по делото факт за реализираното от него месечно трудово
възнаграждение в размер на минималната за страната работна заплата, правилно от първата
инстанция е определена издръжката в минималния по чл.142, ал.2 СК размер. За пълнота
5
следва да се посочи, че съгласно чл.235, ал.2 СК съдът основава решението си на приетите
за установени от него обстоятелства по делото (съобразно доказателствената съвкупност) и
на закона. Следователно, съдебният акт не може да почива на предположения за
възможностите на родителя да заплаща претендираната издръжка. При изменение на
обстоятелствата, на основание чл.150 СК може да се претендира изменение на присъдената
за детето издръжка.
От събраната по делото доказателствена съвкупност се установява, че за периода
от една година назад, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда (както и
считано от раждането на детето), грижите за детето на страните са полагани единствено от
неговата майка, при която то е живяло. За същия период не се твърди и не се доказва от
въззиваемия той да е предоставял издръжка в натура или пари на сина си Х.. Или за този
период от 17.01.2022г. до 17.01.2023г. бащата, като неотглеждащ родител, дължи издръжка
за детето за минало време, чийто размер съдът определя на 200 лева месечно, при отчитане
на установените нужди на детето, възрастта му в този период и доходите на задължения за
издръжка баща.
Съобразно изложеното се налага изводът, че като е уважил частично исковите
претенции по чл.143, ал.2 СК и чл.149 СК и е присъдил месечната издръжка за детето на
страните в размер на 200лв. и издръжка за минало време в размер на 2 400лв., а е отхвърлил
предявените искове – иска по чл.143, ал.2 СК за разликата над 200 лева до размера на 350лв.
и иска по чл.149 СК за разликата над 2 400лв. до пълния предявен размер от 4 800 лева,
първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт в тези обжалвани
отхвърлителни части, който следва да бъде потвърден.
Решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен иска за
присъждане на майката на сумата 2 000лв. е неправилно и следва да се отмени, като сумата
се присъди на ищцата.
Исковата сума от 2 000лв. е изплатена от Община******* на основание чл.6, ал.1
от Закона за семейни помощи за деца, във връзка с чл.2, ал.2, т.2 от същия закон, която
уредба предвижда универсално и безусловно право на еднократна помощ за майката при
раждане на живо дете, когато детето не е настанено за отглеждане извън семейството по
реда на чл.26 от Закона за закрила на детето. Субективното право на еднократна помощ по
чл.6, ал.1 ЗСПД принадлежи на майката и сумата се изплаща на нея, а при невъзможност да
я получи– на друг законен представител на детето. Размерът на сумата се определя ежегодно
със закона за държавния бюджет за съответната година. В случая няма спор и е установено с
показанията на свидетеля Х. В., че обсъжданата сума е изплатена на ответника, който не я е
предал на ищцата, нито я е разходвал за нуждите на детето, а я е вложил в имота си, което
обосновава извод, че с исковата сума ответникът се е обогатил без основание и дължи
връщането й на ищцата. Каква е била целта при разходването на сумата и намеренията на
ответника са без правно значение и неправилни са изводите на първата инстанция, че сумата
е използвана в интерес на детето. Неправилно, в нарушение на материалния закон е и
приетото от съда, че и двамата родители имат еднакви права да получат обсъжданата
помощ, тъй като съгласно чл.6, ал.1 и ал.5 от ЗСПД правото на еднократна помощ при
раждане на живо дете е на майката, помощта се изплаща на майката и само при
невъзможност да я получи - на друг законен представител на детето.
Неправилно е първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлена
претенцията по чл.127а, ал.2 СК за заместване съгласието на бащата за издаване на лични
документи и пътуване на детето извън територията на РБългария.
Нормата на чл.127а, ал.2 СК постановява, че когато родителите не постигнат
съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на
необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по
настоящия адрес на детето. Разрешението по чл.127а, ал.2 от СК за извеждане на
ненавършило пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от
родителите, може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен период от време
и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е определяем (в този смисъл е т. 1
от ТР № 1/03.07.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС). Производството по
чл.127а от СК е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения, в
6
рамките на което съдът дължи преценка по целесъобразност. Т. е. за да се произнесе по
искането в молбата по чл.127а от СК, съдът дължи да изследва дали искането е в интерес на
детето, а не какви са целите на родителя, който иска заместване съгласието на другия
родител. В цитираното ТР е прието, че интересът на детето за пътуване в чужбина се
преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото
обстоятелства. Съдът взема решението си въз основа на задълбочен анализ на конкретните
факти, установени в хода на производството.
В случая няма спор, че бащата не е дал съгласието си за снабдяване на детето с
документите, необходими за пътуване в чужбина, а с показанията на св.Раев е установено, че
семейството на ищцата разполага с възможности за пътувания с цел почивка и екскурзии в
Република Турция, в близост до която страна е населеното място, в което живеят майката и
детето. Съдът намира, че интересите на детето от гледна точка на въздействието на
евентуалната промяна в неговата жизнена и социална среда, няма да бъдат застрашени при
пътуване до посочената държава. Преценката интересите на детето обосновават извода на
настоящия въззивен състав, че следва да бъде уважено искането на майката по чл.127а, ал.2
СК и в интерес на детето ще е да пътува извън територията на нашата страна до Република
Турция и няма да възникне колизия между интересите на детето и неговия баща, когато
пътуванията не съвпадат с режима на лични отношения на бащата с детето. Пътуванията на
детето до останалите посочени в молбата държави не са обосновани от майката, не са
събрани и доказателства за нуждите на детето да пътува до тези държави и в тази му част
решението на ТРС е правилно като краен резултат, поради което следва да се потвърди.
Претенциите на страните за разноски са неоснователни. Правилото за присъждане
на разноски съобразно изхода на спора не може да намери приложение при делата по чл.127,
ал.2 от СК и чл.127а, ал. 2 от СК. Съдебното решение в случая изхожда от правилото за
защита по най-добрия начин на интересите на малолетното дете на страните, поради което
то ползва и двамата родители и затова всяка страна следва да понесе разноските, които е
направила, независимо от изхода на спора.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 41/01.06.2023г., постановено по гр.д. №13/2023 г. по
описа на Тополовградски районен съд, в частта, с която е отхвърлен иска за осъждане на В.
Х. В. от с.*******, ЕГН ********** да заплати на Т. А. Р. сумата 2 000лв. и в частта, с
която е отхвърлен иска по чл.127а, ал.2 СК за заместване съгласието на В. Х. В. за
издаването на лични документи и за пътуване на детето Х. В. В. извън територията на
Република България в Република Турция И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. Х. В. от с.*******, Община******, Област*******,
ул.********№**, ЕГН **********, да заплати на Т. А. Р. от с.********, ЕГН **********,
сумата от 2 000лв., получена от Община******* като еднократна помощ за раждане на
дете.
ЗАМЕСТВА, на основание чл.127а СК, вр. с чл.76, т.9 от ЗБДС, СЪГЛАСИЕТО
на бащата В. Х. В. от с.*******, Община******, Област*******, ул.********№**, ЕГН
**********, за издаването на паспорт, по реда на ЗБЛД на детето Х. В. В., род. на *******г.,
с ЕГН **********, и за пътуване на детето Х. В. В., с ЕГН **********, извън територията
на Република България, до Република Турция, придружено само от майка си Т. А. Р. от
с.********, ЕГН **********, или придружено от друго лице само със съгласието на майка
му Т. А. Р. от с.********, ЕГН **********, без да се иска предварителното писмено
съгласие на баща му В. Х. В., с ЕГН **********Б., без ограничения на броя на пътуванията
и с продължителност общо 45 дни в годината, за период от 5 години от влизане в сила на
решението, като пътуванията на детето да не съвпадат по време с определения режим на
лични контакти на бащата с детето.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 41/01.06.2023г., постановено по гр.д. №13/2023 г.
по описа на Тополовградски районен съд, в останалите му обжалвани части – в частта, с
7
която е отхвърлен предявеният от Т. А. Р. против В. Х. В. иск за заплащане на месечна
издръжка за малолетното дете Х. В. В. за разликата над 200 лева до размера на 350лв., в
частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. А. Р. против В. Х. В. иск за издръжка на
детето за минало време за една година назад от завеждане на исковата молба за разликата
над 2 400 лева до претендирания размер от 4 800 лева и в останалата част на искането по
чл.127а СК.
В частта, с която е отхвърлен иска по чл.132 СК за лишаване на ответника В. Х.
В. от родителски права по отношение на детето Х.; предоставени са родителските права по
отношение на детето Х. на майката Т. Р.; определено е местоживеенето на детето Х. на
адреса на неговата майка в с.******; постановен е режим на лични контакти между детето
Х. и бащата В. В.; осъден е бащата В. В. да заплаща месечна издръжка за детето Х. в размер
на сумата 200лв., отхвърлен е иска за месечна издръжка на детето Х. за разликата над сумата
350лв. до размера на 400лв., както и бащата В. В. е осъден да заплати издръжка за детето за
минало време в размер на сумата 2 400лв., решението на ТРС, като необжалвано, е
влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8