№ 2180
гр. С., 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100509117 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20005961 от 08.01.2021 г. по гр.д. № 26169/2019 г.
Софийски районен съд, 26 състав признал за установено по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, че Г. П. П., ЕГН **********, и В. С. К., ЕГН **********, дължат
солидарно на „Т. С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 2 822.10 лв. – главница за
доставена в периода м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 348602, находящ се в гр. С., кв. „******* ап. 28, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 08.11.2018 г. до изплащане на
вземането, и сумата 157.92 лв. - законна лихва за забава за периода 15.09.2017
г. – 30.10.2018 г., като отхвърлил „останалата част от исковете“ като
неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца сумата 744.69 лв. – разноски за исковото производство и за
заповедното производство по гр.д. 71461/2018 г. на СРС по компенсация.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице-
помагач на страната на ищеца.
С определение № 20080328 от 24.03.2021 г., постановено по същото
дело, е оставено без уважение искането на ответниците за изменение на
1
решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Г. П. П. и
В. С. К., които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, с
оплаквания за неправилност. Считали, че цената на топлинната енергия за
периода след второто тримесечие на 2017 г. не била определена правилно от
ищцовото дружество, което прилагало цената, определена с решение № Ц-
6/07.04.2017 г. на КЕВР. С последното, считано от 07.04.2017 г., се
утвърждавало изменение на пределните цени на топлинната енергия, вкл. на
ищцовото дружество. С влязло в сила решение № 15147/08.12.2020 г. по адм.
д. № 172/2019 г. на ВАС, ІІІ отделение било отменено решение № Ц-
6/07.04.2017 г. на КЕВР, който факт следвало да бъде взет предвид от
въззивния съд на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при определяне цената на
топлинната енергия за периода след второто тримесечие на 2017 г. В тази
връзка обезщетението за забава също било неправилно определено от
районния съд. Навеждат се и доводи за неравноправност и нищожност на
клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от „Т. С.“ ЕАД на клиенти в град С., в сила от 12.03.2014 г.,
тъй като настъпването на падежа било обвързано с притежаване на специално
техническо средство от потребителя и достъп до интернет. Твърди се и по
делото да не били представени доказателства за публикуване на процесните
фактури на интернет страницата на ищеца, поради което ответниците не били
изпаднали в забава и не дължали обезщетение за забава. Поради това молят
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо
това постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковете. Претендират
разноски за двете инстанции съгласно списъци по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т. С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните
части като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по
жалбата.
От Г. П. П. и В. С. К. е подадена и частна жалба срещу постановеното по
реда на чл. 248 ГПК определение № 20080328 от 24.03.2021 г. Поддържат, че
атакуваното определение е незаконосъобразно. Определените от районния
2
съд депозити за СТЕ и ССЕ от по 300 лв. били прекомерни и не отговаряли на
сложността и спецификата на поставените въпроси, както изисквала
разпоредбата на чл. 23 от Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването,
квалификацията и възнагражденията на вещите лица. За първи път с частната
жалба се навеждат доводи за неправилно определяне от районния съд на
дължимата държавна такса, която била в завишен размер. Дори ищецът да бил
надвнесъл държавна такса, те подлежали на възстановяване, а ответниците не
следвало да носят отговорност за нея. Молят съда да отмени атакуваното
определение и вместо това постанови друго, с което да намали размера на
разноските, присъдени в полза на ищеца.
Ответникът по частната жалба - „Т. С.” ЕАД, с отговор по реда на чл.
276, ал. 1 ГПК оспорва същата и моли съда да я остави без уважение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни
страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно в обжалваните части по следните
съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и
субективно пасивно съединени положителни установителни искове - с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 822.10 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2016 г. –
м. 04.2018 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. С., ж.к. „******* ап. 28,
абонатен № 348602; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата 157.92 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 30.10.2018 г.; с правно основание
3
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 86.23 лв. – цена на услугата
дялово разпределение за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г., и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 14.33 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 15.09.2017 г. – 30.10.2018 г. Сумите са претендирани от ответниците
солидарно на основание чл. 32 СК. Претендирана е и законната лихва върху
главниците от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 08.11.2018 г. до
окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. 71461/2018 г. на СРС, 26 състав.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в
частите, с които исковете за главница за топлинна енергия и за лихви за
забава върху тази главница са уважени.
Единственият довод във въззивната жалба във връзка с дължимата
главница за топлинна енергия е, че цената на топлинната енергия за периода
след второто тримесечие на 2017 г. била неправилно определена.
С решение № 15147/08.12.2020 г., постановено по адм. д. № 172/2019
г. на ВАС, ІІІ отделение е отменено решение № Ц-6 от 07.04.2017 г. на КЕВР,
с което е била повишена цената на топлинната енергия, считано
от 07.04.2017 г. Същевременно с последващо решение № Ц-18 от
01.07.2017 г. на КЕВР е определена цената на топлинната енергия, считано от
01.07.2017 г. Именно цената, определена с решението от 01.07.2017 г. и с
последващи решения на КЕВР е дължима за периода, сочен от въззивниците -
след второто тримесечие на 2017 г. и до края на исковия период – м. 04.2018
г. Предвид неоснователността на този довод, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в частта му по главния иск.
Доводите в жалбата за нищожност на клаузата на чл. 33, ал. 1 от
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. С.“
ЕАД на клиенти в град С., в сила от 12.03.2014 г., и за недоказване от ищеца
да е публикувал на интернет страницата си общите фактури за процесния
период, са ирелевантни, тъй като приложими за спора по акцесорния иск са
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. С.“
ЕАД на клиенти в град С., в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
тези ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен
4
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на
чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално
потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са
заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от
издаването на общата фактура.
В случая ищецът е претендирал лихви за забава върху главниците по
издадените за процесния период две общи фактури от 31.07.2017 г. и от
31.07.2018 г. за периода от 15.09.2017 г. – 30.10.2018 г., т.е. от изтичане на 45-
дневния срок за плащане на сумата по обща фактура. Тъй като срокът за
изпълнение на задължението е определен, с изтичането му ответниците са
изпаднали в забава – чл. 84, ал. 1 ЗЗД, и дължат обезщетение за забавата си в
размер на законната лихва. Съгласно неоспореното заключение на ССЕ,
дължимата лихва за забава върху главницата за процесния период е в размер
на 163.03 лв., поради което правилно и в съответствие с диспозитивното
начало в процеса районният съд е уважил акцесорния иск в пълния
претендиран размер от 157.92 лв. Ето защо и в тази обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
На първо място, в закона не е уредено възражение
за прекомерност на възнаграждението на вещо лице. Съгласно чл. 23, ал. 1 от
цитираната в частната жалба Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването,
квалификацията и възнагражденията на вещите лица, правомощие да
определи възнаграждението на вещото лице съобразно посочените в същата
разпоредба критерии има органът, назначил експертизата – в случая съдът.
На второ място, разпоредбата на чл. 248 ГПК дава възможност при
пропуск или грешка на съда при произнасяне относно разноските, с
допълнителен акт да отстрани това по искане на страната. Този ред
предполага, че съдът е бил сезиран със съответно искане относно разноските,
във всички случаи преди постановяване на акта, чиято корекция се цели по
5
реда на чл. 248 ГПК. Изменението на решението в частта за разноските не е
средство за сезиране на съда с нов спор, както в случая са се домогвали да
направят ответниците с молбата си по чл. 248 ГПК. Ето защо, дори законът да
им предоставяше възможност да правят възражение за прекомерност на
възнаграждението на вещо лице, то това възражение трябва да бъде направено
до приключване на устните състезания по делото. Определението по чл. 140
ГПК, с които е определен размерът на възнагражденията на вещите лица, е
редовно връчено на пълномощника на ответниците на 09.06.2020 г. За
насроченото на 13.07.2020 г. открито съдебно заседание в първата инстанция
пълномощникът е депозирал молба–становище, с която е искал да не се
определя юрисконсултско възнаграждение на ищеца, евентуално – да се
определи такова в минимален размер единствено за заповедното
производство (последното е в размер на 50 лв.). С молбата не е възразено
срещу определените от съда депозити за СТЕ и ССЕ. В проведеното на
13.07.2020 г. открито съдебно заседание, за което ответниците са били
редовно призовани, представителят на ищеца е представил списък по чл. 80
ГПК, с който е претендирал да му се присъдят и разноските за експертизи.
Поради това всички доводи в молбата по чл. 248 ГПК са преклудирани и не
следва да се обсъждат. По същите съображения не следва да се обсъждат и
заявените за първи път с частната жалба твърдения за надвнесена държавна
такса от ищеца, които са и по същество несъстоятелни. Като правилно,
атакуваното определение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20005961 от 08.01.2021 г., постановено
по гр.д. № 26169/2019 г. на Софийски районен съд, 26 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Г. П.
6
П., ЕГН **********, и В. С. К., ЕГН **********, дължат солидарно на „Т.
С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 2 822.10 лв. – главница за доставена в периода
м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 348602,
находящ се в гр. С., кв. „******* ап. 28, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.11.2018 г. до изплащане на вземането, и сумата
157.92 лв. - законна лихва за забава за периода 15.09.2017 г. – 30.10.2018 г.,
вкл. в частта, с която са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски в размер на 744.69 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20080328 от 24.03.2021 г.,
постановено по гр.д. № 26169/2019 г. на Софийски районен съд, 26 състав, с
което е оставено без уважение искането на ответниците Г. П. П., ЕГН
**********, и В. С. К., ЕГН **********, за изменение на решение №
20005961 от 08.01.2021 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Г. П. П., ЕГН **********, и В. С. К., ЕГН **********,
двамата с адрес: гр. С., ж.к. „******* ет. 6, ап. 28, да заплатят на „Т. С.”
ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
26169/2019 г. на Софийски районен съд, 26 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.”
ЕООД, ЕИК ******* като трето лице помагач на страната на ищеца-
въззиваем „Т. С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7