№ 213
гр. София, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20241800500671 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 9 от 26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС –
Самоков е признато за установено, че С. Р. Г. дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД следните суми, за които е издадена заповед № 518 от
30.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 652/2022 г. по описа на РС -Самоков: сумата от 835.66 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 30040868332/19.11.2019 г.,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.06.2022 г.,
до окончателното плащане; сумата от 315.06 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.04.2020 г. /падежът на първата
неплатена вноска/ до 03.04.2021 г. /датата на настъпване на предсрочната
изискуемост на целия кредит/. С решението са отхвърлени исковете на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД за признаване за установено, че С. Р. Г.
дължи и възнаграждения за пакет допълнителни услуги по договора за
потребителски кредит, а именно сумата от 193.75 лв., представляваща
възнаграждение за услуга „Фаст“ и сумата от 550.29 лв., представляваща
възнаграждение за услуга „Флекси“. С решението С. Р. Г. е осъдена да плати
на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД и разноски съразмерно с уважената
част от исковете, а именно сумата от 205.25 лв., представляваща разноски,
сторени в исковото производство, и сумата от 53.90 лв., представляваща
1
разноски, сторени в заповедното производство, а „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД е осъдено да плати на процесуалния представител на ищцата
адв. Н.И. сумата от 628.29 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство в исковото първоинстанционно производство.
С определение № 323 от 18.06.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС –
Самоков, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение
молбата на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за изменение на решението
по делото в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на адв. Н.И.
възнаграждение, оставена е без уважение и молбата на адв. Н.И. за изменение
на решението в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на
допълнително възнаграждение и е допълнено решението в частта за
разноските чрез осъждане на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да плати на
адв. К.Б. сумата от 200.69 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на С. Р. Г. в заповедното производство.
Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното
производство в частта, в която исковете за дължимост на главницата, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК са уважени за разликата над сумата от 615.68 лв.
до пълния предявен размер на главния иск от 835.66 лв. /в който смисъл съдът
тълкува волята на страната, изхождайки от изложеното във въззивната жалба,
че решението се обжалва в частта, в която е признато за установено, че С. Р. Г.
дължи сумата от 219.98 лв., представляваща главница по договора за кредит/,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на
тази разлика от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и в
частта, в която е уважен изцяло искът за дължимост на възнаградителната
лихва.
От ищеца в първоинстанционното производство е постъпил отговор на
въззивната жалба, в който същата е оспорена.
Определението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното
производство в частта, в която е оставена без уважение молбата му за
изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на
присъденото на адв. Н.И. възнаграждение и в частта, в която е допълнено
решението в частта за разноските чрез осъждане на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД да плати на адв. К.Б. сумата от 200.69 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на С. Р. Г. в
заповедното производство.
От ответницата в първоинстанционното производство е постъпил
отговор на частната жалба, в който същата е оспорена.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими.
Неоснователно е възражението на ответницата в първоинстанционното
производство чрез процесуалния й представител за недопустимост на
подадената пред първоинстанционния съд от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД молба по чл. 248 ГПК, съответно недопустимост на определението по
2
чл. 248 ГПК в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по
същество по тази молба, съответно и недопустимост на частната жалба на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” в частта срещу определението по чл. 248 ГПК в
частта, в която първоинстанционният съд е оставил без уважение същата
молба. Това е така, тъй като с депозираната в първоинстанционното
производство на 25.05.2023 г. молба-становище от „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД е представен списък по чл. 80 ГПК, както и е наведено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуално
представителство на ответницата в първоинстанционното производство. При
разглеждането по същество на въззивната и на частната жалба съдът намира
следното:
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е основателна. Съображенията са следните:
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По силата на договора за потребителски кредит на ответницата е
отпуснат кредит в размер на 900 лв. при годишна лихва в размер на 41 % - чл.
VI от договора – „Параметри“. В същия член е посочен и ГПР – 49.08 %, като
в договора липсва каквото и да било словесно разяснение относно начина на
формирането му. В същия член е уговорено и предоставяне на допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“, дължимото възнаграждение за които е 225 лв. за
услугата „Фаст“ и 630 лв. за услугата „Флекси“. В представения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити в раздел III – „Разходи по кредита“, т. 2 – „ГПР“ е посочено следното:
„Общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР Ви дава
възможност да сравните различни предложения за сключване на договори за
кредит.“ Даден е и следният пример: „При размер на кредита 1000 лв., срок
24 м., вноска 61.73 лв. ГПР по Вашия кредит ще е 49.81 %.“. Чл. 5.2 от ОУ към
договора гласи: „При първоначалното изчисление на ГПР по договора за
потребителски кредит кредиторът отчита общите положения по приложение 1
от ЗПК, като за начална дата приема датата, следваща сключването на
договора за потребителски кредит. Кредиторът отчита и следните
допълнителни допускания съгласно ЗПК: Договорът за потребителски кредит
3
е валиден за срока, за който е сключен и клиентът и кредиторът са задължени
да изпълняват двоите задължения в съответствие с условията и сроковете по
него.“ /чл. 5.2.1 от ОУ/; „Първоначалното изчисление на ГПР по договора за
потребителски кредит се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи
са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на договора за потребителски кредит.“ /чл. 5.2.2 от ОУ/.
При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит
формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
цифрово е посочен ГПР – 49.08 %. Не става ясно обаче по какъв начин е
формиран ГПР в размер на 49.08 %. Нито в договора, нито в ОУ към него,
нито дори в стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити се съдържа допълнителна информация
относно компонентите на ГПР – в договора липсва каквото и да било словесно
разяснение относно начина на формиране на ГПР, текстът на чл. 5.2 от ОУ към
договора препраща към ЗПК и не съдържа никаква конкретна информация
относно начина на формиране на ГПР по конкретния договор при конкретните
договорени условия, а текстът на т. 2 – „ГПР“ от раздел III – „Разходи по
кредита“ на стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити е абсолютно бланков. Даденият
пример също по никакъв начин не изяснява по какъв начин е формиран ГПР.
Освен това посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер па предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая е видно, че възнаграждението, дължимо за пакета
допълнителните услуги, не е включено в ГПР /този факт не само не се оспорва
от ищеца, но и се твърди от него – вж. молбата-становище, депозирана пред
първоинстанционния съд на 25.05.2023 г./. Въззивният съд намира, че това
възнаграждение е част от ГПР, тъй като е свързано с допълнителни разходи за
потребителя, които оскъпяват кредита /отделен въпрос е, че е уговорено
възнаграждение за предоставяне на допълнителни услуги, които дори не се
твърди да са ползвани/.
В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
действителния ГПР, при това не само цифрово, а с конкретно посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по
определения в ЗПК начин, поради което договорът е недействителен на
основание на чл. 22 ЗПК.
4
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита е 900 лв., но кредитополучателят е
направил частични погасявания. Ищецът твърди, че погасеното задължение
по договора е в общ размер от 576.68 лв., като с плащанията си длъжникът е
погасил част от задълженията си по договора, от които номинал в размер на
284.32 лв. Предвид недължимостта в случая съобразно гореизложеното на
лихва или други разходи по кредита /вкл. възнаграждение за пакета
допълнителни услуги/ въззивният съд намира, че цялата платена от
кредитополучателя сума следва да бъде отнесена като платена главница,
съответно искът досежно дължимостта на главницата би следвало да бъде
уважен за разликата над тази сума до пълния размер на чистата стойност на
кредита, която разлика е останала неплатена. Доколкото обаче във въззивната
жалба досежно иска за дължимост на главницата се иска отмяна на решението
само в частта за част от главницата в размер на 219.98 лв., съгласно
диспозитивното начало в процеса въззивният съд следва да се произнесе
съобразно искането на въззивницата.
С оглед изложеното исковете за дължимостта на главницата по договора
за кредит, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, са частично основателни – до
размера от 615.68 лв. на главния иск, ведно с обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК, а искът за дължимостта на възнаградителната лихва е изцяло
неоснователен.
Съответно решението следва да бъде отменено частично в частта, в
която са уважени искът за дължимостта на главницата по договора за кредит,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, а именно следва да бъде отменено в
частта за сумата от 219.98 лв., представляваща разликата над сумата от 615.68
лв. до пълния предявен размер от 835.66 лв. на иска за дължимостта на
главницата, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
сумата на тази разлика, като вместо него се постанови друго решение, с което
тези искове бъдат отхвърлени в горепосочената част. Решението следва да
бъде отменено изцяло в частта, в която е уважен искът за дължимостта на
възнаградителната лихва и вместо него следва да се постанови друго решение,
с което този иск бъде отхвърлен изцяло. Съответно решението следва да бъде
отменено и в частта, в която в тежест на ответницата са възложени разноски за
исковото производство над сумата от 109.82 лв. до пълния присъден размер на
тези разноски от 205.25 лв. и разноски за заповедното производство над
сумата от 28.84 лв. до пълния присъден размер на тези разноски от 53.90 лв.
По частната жалба:
Частната жалба е неоснователна. Съображенията са следните:
Както се посочи, в депозираната на 25.05.2023 г. пред
първоинстанционния съд молба-становище от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
5
ЕООД е наведено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за процесуално представителство на ответницата в
първоинстанционното производство. Възражението обаче касае
възнаграждение, надхвърлящо минимума съгласно действалата към
релевантния момент Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а в случая възнаграждението е определено от
съда именно в минималния размер според наредбата, поради което правилно в
съответствие с диспозитивното начало в процеса първоинстанционният съд е
оставил без уважение искането на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД за
изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на
присъденото на адв. Н.И. адвокатско възнаграждение. Съответно в тази част
частната жалба е неоснователна.
Възражение досежно размера на адвокатското възнаграждение,
определено за процесуално представителство на ответницата в заповедното
производство, не е навеждано от ищеца, но дори да се приеме, че
гореобсъденото възражение, наведено в депозираната молба-становище от
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД на 25.05.2023 г., касае и това
адвокатското възнаграждение, то същото е определено от съда с
определението по чл. 248 ГПК също в минималния размер съгласно
действалата към релевантния момент Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което частната
жалба в частта, в която се иска отмяна на определението в частта, в която е
допълнено решението по делото в частта за разноските чрез присъждане на
адв. К.Б. на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
С. Р. Г. в заповедното производство също е неоснователна.
С оглед изложеното постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение
следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
С оглед изхода на делото по въззивната жалба на С. Р. Г. следва да се
присъдят разноски за настоящото производство. Въззивницата не претендира
разноски за държавна такса във въззивното производство, съответно такива не
следва да й се присъждат. Претендира се само адвокатско възнаграждение в
полза на адв. Л., определено по реда на чл. 38, ал. 3 ЗАдв., в който случай
възнаграждението се определя от съда в съответствие с наредбата по чл. 36, ал.
2 ЗАдв., съответно посочен от страната или адвоката й размер не обвързва
съда, въпреки което адв. Л. претендира възнаграждение в размер на 960 лв. –
по 480 лв. за осъществената във въззивното производство защита по всеки от
двата иска – за главница и за възнаградителна лихва. Въззиваемият е направил
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, което
въззивният съд намира за основателно. На адв. Л. следва да се присъди
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на въззивницата в
размер на 300 лв. /ДДС върху тази сума не следва да се присъжда, тъй като
нито се претендира, нито са представени доказателства за регистрация на адв.
Л. по ЗДДС – в случай, че претендираните от него суми за възнаграждение от
по 480 лв. за защита по всеки от исковете включва и ДДС/. Съображенията на
въззивния съд за определянето на този размер са следните: Делото не се
отличава с висока фактическа и правна сложност, същевременно по
6
аналогични казуси е налична константна съдебна практика, постановена и при
почти идентична фактология, с които очевидно адв. Л. е запознат предвид
цитирането на съдебната практика във въззивната жалба. Същевременно адв.
Л. не се е явил в съдебно заседание, защитата по делото е осъществена изцяло
в епистоларна форма /въпреки че процесът е устен/, което също следва да бъде
отчетено. Освен това адв. Л. не е навел твърдения и доводи и не е ангажирал
доказателства, които да не са били съответно наведени и представени в
първоинстанционното производство. Поради това възнаграждение дори в
минимума по действалата към момента на сключване на договора за правна
помощ и съдействие Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения би било прекомерно, а съдът не е обвързан от
този минимум съгласно практиката на СЕС /решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г./. Разноски за осъществената във въззивното производство
защита по частната жалба не се претендират, съответно такива не следва да се
присъждат.
На въззиваемия с оглед изхода на делото не се дължат разноски за
въззивното производство за осъществената защита по въззивната жалба, а за
осъществената защита по частната жалба разноски не се претендират, поради
което такива не следва да се присъждат /същите не биха били и дължими с
оглед изхода на делото по частната жалба/.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 9 от 26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по
описа на РС – Самоков в следните части: в частта, в която е признато за
установено, че С. Р. Г. с ЕГН ********** от с. М.Ц., община Самоков дължи
на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В,
представлявано от управителите С.Н. и Ц.С., следните суми, за които е
издадена заповед № 518 от 30.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 652/2022 г. по описа на РС - Самоков: сумата от
219.98 лв. /двеста и деветнадесет лева и деветдесет и осем стотинки/,
представляваща разликата над сумата от 615.68 лв. до пълния предявен
размер от 835.66 лв. на иска за дължимост на главница, представляваща част
от главницата по договор за потребителски кредит №
30040868332/19.11.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата на тази разлика, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.06.2022 г., до окончателното
плащане; сумата от 315.06 лв. /триста и петнадесет лева и шест стотинки/,
представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № 30040868332/19.11.2019 г. за периода от 20.04.2020 г. /падежът на
първата неизплатена вноска/ до 03.04.2021 г. /датата на настъпване на
предсрочната изискуемост на целия кредит/; в частта, в която С. Р. Г. с ЕГН
********** от с. М.Ц., община Самоков е осъдена да плати на „ПРОФИ
7
КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано
от управителите С.Н. и Ц.С., разноски за исковото производство над
сумата от 109.82 лв. /сто и девет лева и осемдесет и две стотинки/ до
пълния присъден размер на тези разноски от 205.25 лв. и разноски за
заповедното производство над сумата от 28.84 лв. /двадесет и осем лева и
осемдесет и четири стотинки/ до пълния присъден размер на тези разноски
от 53.90 лв. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от управителите С.Н. и Ц.С.,
срещу С. Р. Г. с ЕГН ********** от с. М.Ц., община Самоков искове за
признаване за установена дължимостта на следните суми, за които е
издадена заповед № 518 от 30.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 652/2022 г. по описа на РС - Самоков: сумата от
219.98 лв. /двеста и деветнадесет лева и деветдесет и осем стотинки/,
представляваща разликата над сумата от 615.68 лв. до пълния предявен
размер от 835.66 лв. на иска за дължимост на главница, представляваща част
от главницата по договор за потребителски кредит №
30040868332/19.11.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата на тази разлика, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.06.2022 г., до окончателното
плащане; сумата от 315.06 лв. /триста и петнадесет лева и шест стотинки/,
представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № 30040868332/19.11.2019 г. за периода от 20.04.2020 г. /падежът на
първата неизплатена вноска/ до 03.04.2021 г. /датата на настъпване на
предсрочната изискуемост на целия кредит/.
В останалата част решение № 9 от 26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022
г. по описа на РС – Самоков е влязло в сила като необжалвано.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 237 от 04.06.2024 г. по гр. д. № 3/2023
г. по описа на РС – Своге, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в
обжалваните части – в частта, в която е оставено без уважение искането на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В,
представлявано от управителите С.Н. и Ц.С., за изменение на решение № 9 от
26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС – Самоков в частта за
разноските чрез намаляване на присъденото на адв. Н.И. адвокатско
възнаграждение, както и в частта, в която е допълнено решение № 9 от
26.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2022 г. по описа на РС – Самоков в частта за
разноските, като „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е осъдено да плати на
адв. К.Б. сумата от 200.69 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на С. Р. Г. в заповедното производство.
В останалата част определение № 323 от 18.06.2024 г. по гр. д. №
1098/2022 г. по описа на РС – Самоков, постановено по реда на чл. 248
ГПК, е влязло в сила като необжалвано.
8
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.
В, представлявано от управителите С.Н. и Ц.С., да плати на адв. М. Л. Л. с
ЕГН ********** сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща
възнаграждение за оказана на С. Р. Г. безплатна адвокатска защита във
въззивното производство по делото.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9