Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1656 гр. Пловдив 03.10.2013 г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД гражданска колегия, ХV
гр.с., в публично заседание на
26.09.2013 г. в състав
СЪДИЯ : МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при
участието на секретаря М.К., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3903/2012 г. по описа на ПОС,
намира за установено следното:
Делото е образувано
по искова молба вх.№ 33453/27.12.2012г.
на МЮСЮЛМАНСКОТО ИЗПОВЕДАНИЕ, гр.С., ЕИК *********, представлявано от главния
мюфтия д-р М.А.Х. против ОБЩИНА К.,
представлявана от кмета д-р Е.К..
Твърди
се от ищеца, че е собственик на поземлен
имот с идентификатор ПИ 36498.502.916 по кадастрална карта и кадастрални
регистри на гр.К., одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011г. на изп.директор
на ИА „ГКК”,гр.С., с административен адрес гр.К., ***, с площ от 2 146
кв.м. застроено и незастроено, с трайно предназначение на територията-
урбанизирана, с начин на трайно ползване- за друг обществен обект, комплекс, с
номер по предходен план 916,кв.45, заедно с построената в имота сграда-
джамията „К.”/ „К.Д.”, с идентификатор на сградата 36498.502.916.1 и застроена
площ от 162 кв.м., брой етажи- 1, предназначение- култова, религиозна сграда,
при съседи на поземления имот : ПИ 36498.502.9527, ПИ 36498.502.9528, ПИ
36498.502.9529, ПИ 36498.502.9533.
Основава
правото си на собственост на правоприемство
и реституция. Твърди да е правоприемник на всички мюсюлмански вероизповедни
общини, съществували на територията на гр.К., които са били собственици на
недвижимия имот, като такъв отреден за верски нужди и за извършване на
богослужебни действия. Реституцията в своя полза обосновава с разпоредбата на
§5,ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ и с това,че имотът е бил завзет от държавата без
правно основание.
Понастоящем,
за имота бил издаден Акт за публична общинска собственост,с който ответната
община оспорвала правата на ищеца.
Твърди
имотът да се намира във владение на ответника.
Иска
от съда да признае за установено по отношение на ответника правото му на
собственост върху описания имот и да го осъди да му предаде владението върху
имота.
Претендира
разноски.
Предявен е иск с правно основание
чл.108 от ЗС.
Ответникът
Община К. оспорва предявения иск. Оспорва активната легитимация на ищеца.
Оспорва някой от праводателите на ищеца да е бил собственик на имота. Оспорва
твърдението,че имотът се намира и съществува в размера, в който е бил отчужден.
Твърди, че с акта за публична общинска собственост се актува имот с площ от
2 365кв.м. и е предвиден за озеленяване. Сега съществуващият имот бил
създаден от обединението на няколко отделни имота и е предвиден за обществени
нужди. От тук се оспорва и настъпването на реституция в полза на ищеца, тъй
като се твърди имотът да не съществува реално по градоустройствен план и не
може да бъде обособен без промяна в предназначението на терена. Позовава се на
наличието на акт за публична собственост, като пречка за възстановяване на
собствеността по реституция. Извежда довода си от разпоредбите на чл.1 и 2 от
ЗВСОНИ във връзка с чл.2,ал.1 от ЗОСОИ и решение № 4/98г. на КС. Твърди, че за
процесния имот е бил съставен първо акт за публична държавна собственост - №
2014 от 03.02.1994г.,а през 2001г. е съставен акта за публична общинска собственост
- № 539/04.01.2001 и № 1965/29.04.2011г. Наличието на тези актове съставлявало
пречка за реституцията. Твърди се,че „К.Д.” е обявена през 1976г. като недвижим
архитектурно-художествен паметник на културата от „местно значение” и понастоящем
също е паметник на културата. Прави възражение за изтекла придобивна давност в
полза на общината, продължила повече от 10 години, считано от 1991г. Позовава
се на разпоредбата на §7,т.6 от ЗМСМА. Евентуално, претендира давността да е
започнала да тече със съставянето на акт за публична общинска собственост през
2001г. Претендира разноски.
Съдът,като
разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на
събраните по делото доказателства, намери за установено следното:
Относно правосубектността и
правоприемството:
Ищецът
Мюсюлманско изповедание, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х.,
претендира да е правоприемник на мюсюлманската вероизповедна община в гр.К..
Установява
се, от представените по делото удостоверения на Дирекция „Вероизповедания“ и
удостоверение от Софийски градски съд, че по отношение на ищеца са налице
изпълнени изисквания на чл.18 от Закона за вероизповеданията/ЗВ/, приключило е
охранително производство по §4 от ПЗР на ЗВ и ищецът е легитимен правен
субект,по отношение на който е установена правоприемственост, по смисъла на §4
от ПЗР на ЗВ, със съществувалото до 1949г. мюсюлманско изповедание. Следва да се отбележи, че тук е неточно да се
говори за правоприемство в точния му смисъл на successio, доколкото
в случая не е налице преминаване на едно право от един субект-праводател, върху
друг субект-правоприемник. От представените по делото Устав за духовното
устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919г., Устав за
духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945г., Устав на
мюсюлманското изповедание в НРБ от 1975г. и Устави на Мюсюлманското изповедание
в Република България от 1992,1994,1996г.,1997г.,2005г. и 2011г.,както и
удостоверения,издадени от Дирекция „Вероизповедания“, се установява, че
мюсюлманското изповедание не е
прекратявало своето съществуване в периода от време, предмет на настоящия спор от и преди
1923г. до сега. Тоест, субектът на претендираното спорно право не е преставал
да съществува във времето и въпросът се свежда до легитимността на
представителството, която се установява посредством представените съдебно
удостоверение и устав на изповеданието,от който е видно,че мюсюлманското
вероизповедание се представлява от главния мюфтия/чл.37 и чл.41от устава/,като
един от ръководните му органи и, че към момента на предявяване на иска като
главен мюфтия е вписан д-р М.А.Х..
Поставя
се въпросът за правоприемство между ищецът и мюсюлманската вероизповедна
община. Според устава от 1919г. най-малката организационна единица на
изповеданието е била мюсюлманската
вероизповедна община с настоятелство-§ 8, която е била със статут
на юридическо лице и е имала право да притежава собственост върху недвижими
имоти-§8 и §90 от устава. Видно от представения списък на
мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ към 1948г., намиращ се в Дирекция
„Централен държавен архив“ е, че в гр.К. е имало отделна вероизповедна община
към П. мюфтийство. Според действащия към онзи момент устав от 1945г./§8/ вероизповедната
община е била юридическо лице с право да притежава джамиите и медресетата си,
както и други движими и недвижими имоти. По-късно, с приемането
на Устава от 1995г. наименованието „вероизповедна община“ вече
не се използва и най-малката организационна единица на вероизповеданието се
нарича мюсюлманско джамийско
настоятелство, определено в чл.24 от устава като ръководен орган на
мюсюлманската джамийска общност. В чл.92 от този устав изрично е предвидено,че
всички движими и недвижими имоти на мюсюлманското изповедание са собственост на
мюсюлманските джамийски настоятелства,т.е. те са правни субекти. По сега
действащия устав не се предвижда мюсюлманското настоятелство да е със статут на
юридическо лице. В чл.13 се урежда въпросът с имуществото на мюсюлманското
изповедание,като принадлежност на самото изповедание,а не на местните му
организационни единици. Тоест, понастоящем всички права, които са били включени
в патримониумите на местните поделения на вероизповеданието,са концентрирани в
един патримониум, този на Мюсюлманското изповедание. В този смисъл, ищецът е правоприемник на някогашната
мюсюлманска вероизповедна община.
Относно собствеността:
Ищецът
се легитимира като собственик въз основа на нотариален акт за право на
собственост върху недвижим имот, признато чрез обстоятелствена проверка № 234,
дело № 92 от 1923г. С този нотариален акт К. вакъфско турско джамийско
настоятелство е признато за собственик по давностно владение върху недвижим
имот, описан в т.24 от нотариалния акт и представляващ „К.Д.“ и един дюкян със
застроена площ от 360 кв.м.,а незастроена площ от 2 дка и 40 метра, до съседи: С.Б.,
ул.“Пазарска ,***,Б.П. и ***. Правната последица на този нотариален акт е неговата
доказателствена сила. Удостовереното от нотариалния акт право на собственост
към момента на съставянето му- 1923 година всъщност е удостоверяване
съществуването на правото на собственост към същия този момент, което обвързва
съда да приеме, че удостовереното с нотариалния акт право на собственост
съществува, освен ако не се докаже противното. А от страна на ответника не се
твърди и не се доказва към 1923г. собствеността върху спорния имот да е била на
другиго. Това е така, доколкото нотариалният акт е издаден при условията на
чл.34 от ЗНотариусите от 1885г./отм./ и по силата на тази законова разпоредба
съставеният нотариален акт доказва съществуването на удостовереното право на
собственост с формална доказателствена
сила.
Ето
защо, съдът приема за доказано по пълен и непротиворечив начин твърдението, че към 1923г. и до момента на отнемане на
фактическата власт след промяната в политическия режим и приемането на
Конституцията от 1947г., мюсюлманската вероизповедна община е била собственик
на „К.Д.“.
Аргумент
за горното са и разпоредбите в уставите на мюсюлманското изповедание от 1919г.
и от 1945г. В § 8 се предвижда, че
вероизповедната община има право да притежава за джамиите и училищата си, движими и недвижими имоти. В
Глава IV от двата устава се отделя специално
място на молитвените домове, като в § 90 се предвижда, че всяка вероизповедна
община може да има един или повече молитвени домове. Въпросът за молитвените
домове е поставен наред с богослужението.
По следващия устав -чл.36, мюсюлманските настоятелства се грижат за молитвените
домове и за управлението и стопанисването на другите имоти. В устава от 1992г.-чл.103 също изрично се
предвижда, че всяко мюсюлманско настоятелство може да има джамии, според
нуждите на населението му. По устав от 1994г. самата джамия е юридическо лице-
чл.37, от тук и наименованието мюсюлманско джамийско настоятелство. В
чл.37,ал.2 изрично е предвидено, че имуществото на джамията включва сградата на
джамията,мястото на което е построена, принадлежностите,както и числящите се
към нея други вакъфски имоти, училища, болници и благотворителни домове. Видно е от изложеното,че джамията е с особен
статут,различен от този на останалите недвижими имоти,собственост на
вероизповедната община, респ. джамийското настоятелство, мюсюлманското
изповедание. Нейната принадлежност към вероизповеданието, чрез съответната му
организационна единица, следва от особеното й предназначение на молитвен дом.
Правата върху джамията,като сграда и терен,върху който е разположена, стоят
някак извън бюджета и имуществото на настоятелството, а са част от самото
вероизповедание и богослужебен процес. Тоест, джамията не би могла към онзи момент да принадлежи на субект, различен
от мюсюлманското изповедание.
По
отношение на имота, описан в нотариалния акт от 1923г. се установи да е налице
съответствие с процесния имот с идентификатор ПИ 36498.502.916 по кадастрална карта и кадастрални регистри на
гр.К., одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011г. на изп.директор на ИА
„ГКК”,гр.С.. За установяване идентичността на имота и регулационния статут, по
делото е допусната съдебно-техническа експертиза. От заключението на вещото
лице инж.К., което съдът кредитира като компетентно изготвено и неоспорено от
страните, се установява, че процесният
имот съответства на имота, описан в нотариалния акт от 1923г. Видно е още,
че по КРП на гр.К. от 1966г. имотът е бил заснет с пл.№ 939, кв.45, като по
разписна книга не е бил записан собственик. По плана от 1998г. имотът е записан
под № 916 и попада в кв.45, парцел I-зеленина.
По този план няма разписна книга. През 2004г. е изготвен нов кадастрален план,
в който имотът е ПИ № 916, като в разписната книга към плана е записан като
документ за собственост АПОС № 539/2001г. От имота е образуван УПИ I-зеленина с площ от 2 365кв.м. По КРП от 2011г.,
одобрен със Заповед № РД-18-52/16.11.2011г. на изп.директор на АГКК-С. имотът е
записан под № 36498.502.916 с площ от 2 146кв.м. и е записан в
кадастралните регистри на името на Община К.. В имотът е разположена сграда с
площ по КК 162кв.м., записана под № 36498.502.916.1-култова,религиозна сграда.
От
събраните по делото гласни доказателствени средства се установи, че процесният
имот е бил отнет от държавата след 1944г. Свидетелите С.А.Д. и М.А.Б. са
убедителни и непротиворечиви в показанията си, като се базират на свои лични
възприятия от случилото се през годините, което прави показанията им достоверни
и с висока доказателствена стойност. И двамата свидетели са ходили на турско
училище, което се намирало до „К.Д.“, а в джамията до 1948г. ходили с дядовците
си на молитва. След и около 1949г. джамията била затворена. Станала склад за
брашно, по-късно и за цимент. Понастоящем джамията не работила.
Обстоятелството,
че понастоящем джамията е заключена, се потвърждава и от свидетелката на
ответната страна В.А.М..
От
показанията на свидетелите А.Д.М. и В.М. се налага извод,че ответната община
понастоящем упражнява фактическа власт върху спорния имот,доколкото са били
извършвани ремонтни дейности по покрива на сградата и общината е субектът,който
държи джамията заключена. Съпоставено с факта на актуване на имота като
общинска собственост, това обосновава наличието
на пасивна материално правна легитимация по предявената ревандикационна
претенция. Впрочем, ответникът и не оспорва наличието на такава.
Установеното
право на собственост за периода от време преди 1944г. и доказаният факт на
отнемане на имота без законово основание след това, обосновават и
претендираното от ищеца реституционно
основание. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.
2 ЗВСОНИ, създадена с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ /ДВ, бр. 107 от 18.11.1997
г./, към която препраща § 5, ал. 1 и ал.
2 ПЗР на Закона за вероизповеданията, е предвидено допълнително
реституционно основание - възстановява се правото на собственост върху имоти,
отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата,
общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. Това
реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил
надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон,
а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена,
при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от визираните
в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС
изчерпателно посочени нормативни актове. В този случай ефектът на реституцията настъпва по право и
правоимащите по нея могат да защитят правото си на собственост по исков ред.
Според чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ, тази хипотеза е осъществена, когато имотът
съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет или отчужден не по
установения законов ред. Тази разпоредба е приложима и към посоченото
реституционно основание, а не само към това по ал. 1 на чл. 2 ЗВСОНИ, макар и
изрично да не го визира /ТР № 6 от 2006 г./. Целта на реституционния закон е да
възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на
собственост. Ако те физически или правно са изгубили тази самостоятелност и
вече не притежават характеристиката на такива обекти, не съществува възможност
за тяхното възстановяване.
Както се установи в
процесния казус, спорният имот съществува в същия вид,в който е бил отнет,
видно и от допълнителното заключение на вещото лице инж.К., а по отношение на
отнемането му ответната страна не представи нито едно
доказателство,установяващо наличието на законно основание или на валидно
проведено отчуждително производство.
Заедно
с предпоставката имотът да съществува
реално до размера, в който е бил отчужден/отнет без основание, останалите предпоставки за възстановяване на собствеността са да е
налице установено
право на собственост на ищеца върху имота към одържавяването му,каквото
се доказа по категоричен начин; одържавяване на основание на някой от нормативните актови, изброени в
разпоредбите на реституционния закон, респективно отнемане без законово
основание или отчуждаване не
по установения законов ред в периода 1944 г. - 1989 г.,за което се събраха достатъчно доказателства,а и в
тежест на общината беше да установи наличието на някакво законно основание за
отнемане на имота,каквото не се доказа; имотът да е собственост на държавата, общините,
обществените организации или на техни фирми или дружества към влизане на закона
в сила и да се намира в
тяхно държане,което с оглед на позицията на ответната страна и видно
от представените актове за държавна и за общинска собственост и на събраните
гласни доказателствени средства, безспорно е така;
бившият собственик да
не е бил обезщетен чрез изплащане на паричната равностойност на имота или с
друг равностоен недвижим имот.
Така, всички
гореизложени предпоставки се установява да са налице към момента на влизане в
сила на Закона за вероизповеданията на 01.01.2003г. и на основание §5,ал.2 от
ПЗР реституцията е настъпила ex lege.
По
отношение възражението на ответника за придобивна
давност, съдът намира, че Община К. не е придобила
собствеността върху процесния имот по давност. До 2001г. имотът е бил държавна собственост , видно от АДС №
2014/03.02.1994г. Предвид забраната на чл. 86 ЗС не е могло да бъде придобит по давност. Нормата на чл.5,ал.2 от ЗВСВОНИ, считано от 22.11.1997 г., заличава ефекта на изтеклата до момента давност. Същият
ефект на заличаване на изтеклата давност е възприет и с разпоредбата на §5,ал.
4 от ПЗР на ЗВ, според която изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва
да тече от деня на влизането му в сила. Тоест, давност може да се брои,считано
от 01.01.2003г., от когато до предявяване на иска не е изтекъл необходимия десетгодишен срок на придобивната давност по
чл.79,ал.1 от ЗС. За приложение на чл.79,ал.2 от ЗС не може да
се мисли,доколкото не е налице нито една от хипотезите на добросъвестно
владение,а и такова не се твърди от ответната страна.
Що се отнася до възражението на ответника, че
спорният имот е паметник на културата и е обявен в ДВ бр.70/1976г. като
недвижим архитектурно-художествен паметник на културата с категория „местно
значение“, то съдът намира,че това обстоятелство по никакъв начин не може да
рефлектира върху обладаването на правото на собственост и възстановяването на
собствеността на основание на реституционния закон. В действащия към момента на
влизане в сила на реституционния закон Закон за паметниците на културата/отм./
никъде не се съдържа ограничение на субектите,които могат да притежават право
на собственост върху вещ, представляваща паметник на културата,по смисъла на
чл.3 от закона. В сега действащия Закон за културното наследство изрично се
предвижда,че културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост,
могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна
църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и
юридически лица/ чл.2,ал.3/. Тоест, няма норма, създаваща пречка да бъде обект
на реституция имот, който е бил обявен за паметник на културата,а понастоящем
съставлява културна ценност по смисъла на приложимия Закон за културното
наследство. Ето защо и това възражение на ответника е неоснователно.
С оглед на всичко гореизложено съдът намира
предявеният иск за основателен. Следва да се признае в полза на ищеца правото
му на собственост върху процесния имот и ответната община да бъде осъдена да му
предаде владението, като на собственик.
На основание чл.78,ал.1 от ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на
4 536,37лв., съгласно представения списък на разноските.
Водим от горното, Съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА ОБЩИНА К. да предаде владението като на собственик на МЮСЮЛМАНСКОТО ИЗПОВЕДАНИЕ,
гр.С., ЕИК *********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., върху недвижим
имот, представляващ :
поземлен имот с идентификатор ПИ
36498.502.916 по кадастрална карта и кадастрални регистри на гр.К.,
одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011г. на изп.директор на ИА „ГКК”,гр.С.,
с административен адрес гр.К., ***, с площ от 2 146 кв.м. застроено и
незастроено, с трайно предназначение на територията- урбанизирана, с начин на
трайно ползване- за друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план
916,кв.45, заедно с построената в имота сграда- джамията „К.”/ „К.Д.”, с
идентификатор на сградата 36498.502.916.1 и застроена площ от 162 кв.м., брой
етажи- 1, предназначение- култова, религиозна сграда, при съседи на поземления имот:
ПИ 36498.502.9527, ПИ 36498.502.9528, ПИ 36498.502.9529, ПИ 36498.502.9533.
ОСЪЖДА ОБЩИНА К. да заплати на МЮСЮЛМАНСКОТО ИЗПОВЕДАНИЕ, гр.С., ЕИК *********,
представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., сумата от 4 536,37лв. разноски.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: