Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 07.01.2020 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело
№ 2951 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 545172 от 26.11.2018 г. по гр.д.№ 79902/2017 г. по описа
на СРС, ГO, 74 състав
съдът е отхвърлил изцяло, поради
извършени в хода на производството плащания, предявените от "Т.С."
ЕАД против З.И.Д., ЕГН ********** искове с
правно основание 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1
от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 943,23 лева, представляваща доставена и незаплатена ТЕ, отразена в
общи фактури за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на депозираното заявление по чл. 410 от ГПК - 03.08.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 184,73 лева - мораторна лихва за забава върху главницата за ТЕ за периода
от 15.09.2014 г. до 26.07.2017 г., както и сумата от 21,60 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016
г. отразена в общи фактури, ведно със законната лихва от датата на депозираното
заявление по чл. 410 от ГПК - 03.08.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата и сумата от 5,10 лева за лихва върху услугата дялово разпределение за
периода от 15.09.2014 г. до 26.07.2017 г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 53602/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 74
състав.
Недоволен от решението е останал ищецът „Т.С.” ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност и
постановяването му в противоречие с материалния закон. По-конкретно поддържа,
че неправилно първоинстанционния съд е приел, че ответника
е заплатил процесните суми. Счита, че видно от
приложения платежен документ се установява, че са заплатени суми извън процесния период. Искането към въззивната
инстанция е да отмени първоинстанционното решение и уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски в това число и юрк.възнаграждение.
Въззиваемата страна З.И.Д. не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Третото лице помагач "Т.С." ЕООД не взема
становище по жалбата не ангажира доказателства.
С определение от 06.03.2019 г. настоящият съдебен
състав е допуснал изслушване на ССчЕ с поставени във въззивната жалба задачи на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял
(решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от
16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д.
№ 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV
г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени
на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният
съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост
и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови
нужди. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответницата
З.Д. е собственик на процесния топлоснабден
имот. Представена е по делото молба от ДСК съгласно която е поискано вписване
на законна ипотека за процесния имот за обезпечение
изплащането на отпуснат заем за жилищно строителство в полза на З.И.Д. и Д.Б.Д..
Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода,
че въззиваемата страна З.Д. има качеството на
потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през
2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която
гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице,
което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е
титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя
смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което
е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в
дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през
2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г.
и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират
само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този
смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим
на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на
ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата Д.. Валидната представителна
власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица
от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва
дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР.
Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3
от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи
условия за процесния период, публикувани най-малко в
един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и
ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за
доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Пред
настоящата въззивна инстанция е изслушана ССчЕ, която съда
кредитира като обективно и компетентно дадена, съгласно заключението на която
се установява, че плащането в размер на 1 500 лв., направено на 02.11.2018 г. е
разпределено по фактури, отнасящи се за периоди от м.11.2006 до м.01.2008 г. – т.е.
преди процесните периоди. Част от плащането в размер
на 504,92 лв. е по нулев номер на документ и се отнася за период преди м.11.2006
г. Плащането в размер на 1 600 лв., направено на 03.11.2018 г. е разпределено
по фактури, отнасящи се за периоди от м.01.2008 до м.07.2010 г. – т.е. преди процесните периоди. По-нататък вещото лице установява, че общата
сума на извършените плащания, които ответникът е направил от датата на входирането на исковата молба до 10.10.2019
г., възлизат на 8 903,60 лв., от които въззивникът
ищец е разпределил 6 287,09 лв. за периоди преди процесните
периоди, 30,30 лв. за процесния
период, с които е погасил задължения за лихви, които е следвало да се сторнират и 2 586,21 лв. за периоди след процесните периоди, което противоречи на разпоредбата на
чл.78 от ЗЗД. В правилноприложение на разпоредбата
на чл. 76, ал. 1 изр. 3 от ЗЗД плащанията
на ответника погасяват задълженията му по процесните
фактури, а не по такива издадени след това, поради което следва деа се приеме, че установителните
искове са погасени чрез плащане, доколкото ответникът не е посочиил
конкретно вземанията на ищеца по кои фактури погасява, погасяват се
задълженията по по-старите фактури по реда, при който тези задължения са
възникнали.
Разпитан в открито съдебно заседание вещото лице
установява, че има платени суми както за периода, предхождащ процесните фактури, така и платени суми, които се отнасят
за процесния период, които е следвало да бъдат сторнирани. Сумата от 2 586,21 лева е платена след
постановяване на съдебното решение. „Т.С.“ ЕАД е трябвало да съотнесе тази сума към процесния
исков период, тъй като ответникът не е посочил точно по кои процесни
фактури са плащанията. Сумата от 30.30 лева се явява надплатена, тя е отнесена
от „Т.С.“ ЕАД по лихви за фактури, за които впоследствие са издадени кредитни
известия и тези суми е следвало да бъдат сторнирани. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, съобразно която редът за
погасяване на задълженията е, че „когато длъжникът не е заявил изрично кое
погасява, погасява се най-обременителното за него
задължение, при няколко еднакво обременителни погасява се най-старото …“
В тази връзка съда в настоящият си състав намира за основателно
направеното от ответницата възражение, че сумите са погасени чрез плащане.
Това е така, защото видно от представените платежни
документи се установява, че на 03.11.2018 г. ответницата е извършила плащане
към ищцовото дружество за сумата от 1 600 лева по
издадените и посочените в разписката множество фактури, както и сумата от 1 500
лева на основание разписка от 02.11.2018 г. Тези платежни документи не са
оспорени от ищцовото дружество, поради което и
настоящият съдебен състав приема, че ответницата Д. е заплатила задълженията си
за ТЕ за исковия период, като дори е налице надплащане.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в
обжалваните му части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 545172 от 26.11.2018 г. по гр.д. № 79902/2017
г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в обжалваните части, вкл. частта за
разноските.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Т.С." ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.