№ 20367
гр. София, 10.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Р.М.Л.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20231110110586 по
описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от И. Е. М. против „С.А.“
ЕАД, с ЕИК *****, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245 КТ.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между страните съществува
трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор, по силата на което
заемал длъжността „шофьор, автобус, сл. № ***“. Според ищеца, страните били постигнали
съгласие работодателят да плаща основно трудово възнаграждение в размер 1265 лева и
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в
размер на 16% от основното трудово възнаграждение.
В исковата молба са наведи твърдения, че дължимото трудово възнаграждение за м.
декември 2022г., след приспадане на дължимите данъци и осигуровки, било в размер на
сумата 1991,21 лева. Според ищеца полученото от него трудово възнаграждение било в
размер на сумата 1775,21 лева. Същият поддържа, че разликата в размер на сумата 215 лева
представлява направена от работодателя удръжка поради констатиран преразход на 80 литра
гориво. В исковата молба са развити съображения, че работодателят не е спазил
процедурата за ограничена имуществена отговорност, регламентирана в Кодекса на труда
(КТ), като не е издал заповед по чл. 210 КТ. Ищецът релевира твърдения, че неправилно
работодателят се позовава на клаучите на чл. 7 и чл. 8 от трудовия договор, като излага
съображения, че подписването на трудовия договор не представлява съгласие по чл. 272
КТ.
На следващо място, ищецът сочи, че в случая не става ясно как е отчетен посоченият
преразход на 80 литра гориво. Съгласно утвърдените със заповед № 299/ 17.12.2014г.
1
Правила за зареждане на гориво, всяко зареждане на автобусите следва да се извършва
задължително до пълен резервоар след приключване на работното време. Според
работодателя, причина за установения преразход е обстоятелството, че в последния ден на
месец ноември 2022 година автобусът не е зареден. Поради тази причина на следващия ден-
01.12.2022 година, е било заредено гориво в по- голямо количество. На 11.12.2022 година
автобусът не е бил зареден с гориво, а на 18.12.2022 година и 19.12.2022 година е установен
преразход на гориво, съответно от 14 и 16 литра. Ищецът сочи, че от така посоченото не
става ясно установен ли е преразход на гориво, съответно в какъв размер, за кои дни е
установен такъв преразход на гориво, дали същият се дължи на преразход или липса, или на
обстоятелството, че автобусът е зареден с по- малко количество гориво предния ден.
При изложените фактически твърдения ищецът моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да плати сумата 215 лева, представляваща трудово
възнаграждение за м. декември 2022 година.
В срока и реда по член 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответното
дружество „С.А.“ ЕАД, в който се изразява становище за неоснователност на предявения
иск.
Ответникът поддържа че съгласно протокол от проведено заседание на комисията по
ГСМ от 05.01.2023г., за ищеца е констатирана липса на 80 литра гориво.
Същият релевира доводи, че съгласно подписания между страните трудов договор, при
допуснат преразход на гориво, стойността на по последното се удържа под средни пазарни
цени (чл. 7), като с подписването му работникът дава изричното си съгласие да се правят
удръжки от основното му трудово възнаграждение (чл. 8). С оглед изложеното, според
ответника, с подписването на трудовия договор работникът е дал съгласие да бъдат
направени удръжки от трудовото му възнаграждение в случаите, когато се установи
хипотезата на чл. 7 от договора, една от която е установен преразход на гориво.
В отговора са развити съображения, че със заповед номер РД № ******/ 18.04.2019
година е утвърдена Инструкция за стимулиране на водачи на моторни превозни средства
(МПС), сервизни работници и други в „С.А.“ ЕАД за пестеливо изразходване на горива,
експлоатационни течности и гуми. Съгласно чл. 9 от Инструкцията, след изтичане на
календарния месец, случаите на допуснат преразход на гориво се разглеждат от комисия по
чл. 7, ал 3. В зависимост от причината за преразход, той може да бъде по вина на водача,
когато при ежедневно следене на разхода на гориво и текущите проверки през отчетния
период, констатираният преразход не може да се обясни с обективни причини; когато не е
спазен въведеният вътрешен ред за зареждане с горива. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 2 от
Инструкцията при техническа неизправност, водеща до преразход на гориво, водачът е
длъжен да уведоми ръководството на поделението.
Ответникът поддържа, че със заповед № 299/ 17.12.2014 година на директора на
поделение „Земляне“, са утвърдени Правила за зареждане на гориво. Съгласно т. 1 от тази
заповед, всяко зареждане трябва да се извършва след приключване на работното време.
2
Ответникът сочи, че при извършената диагностика на автобуса е установено, че няма
технически причини за установения преразход на гориво.
В обобщение, ответникът счита, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
страна следното:
На 04.05.2020г. между страните е възникнало валидно трудово правоотношение, въз
основа на трудов договор № 34/ 04.05.2020г., по силата на което ищецът заема длъжността
„шофьор, автобус сл. № ***“. Страните са постигнали съгласие основното трудово
възнаграждение на работника да е в размер на сумата 1265 лева и допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 16% от
основното трудово възнаграждение. Страните са договорили право на работодателя да
удържа от трудовото възнаграждение на служителя пазарната стойността от допуснат
преразход на гориво, смазочни материали и гуми ако са били направени по вина на
шофьора- чл. 7 от трудовия договор. Съгласно клаузата на чл. 8 от трудовия договор, с
подписване на договора работникът дава изричното си съгласие от основното трудово
възнаграждение да се удържат суми при установен преразход на гориво.
С допълнително споразумение от 15.03.2021г. трудовият договор е изменен по
отношение на размерът на основното трудовото възнаграждение, като страните са
постигнали съгласие, считано от 01.03.2021г., същото да бъде в размер на 1391,50 лева. С
допълнително споразумение от 14.04.2022г., считано от 01.04.2022г., размерът на основното
трудово възнаграждение е изменен на 1530,65 лева.
Съгласно длъжностната характеристика за длъжността “шофьор, автобус”, връчена на
ищеца на 04.05.2020г., трудовите задължения на работника включват задължение да зареди
превозното средство с гориво след приключване на работното време- чл. 11.
Подробното описание на начина на изпълнението на това задължение се съдържа в
Заповед № 299/ 17.12.2014г., от която е видно, че всяко зареждане на автобусите следва да се
извършва задължително до пълен резервоар след приключване на работното време.
От представената Инструкция за стимулиране на водачи на моторни превозни средства,
сервизни работници и други в “С.А.” ЕАД за пестеливо изразходване на горива,
експлоатационни течности и гуми, утвърдена със заповед № РД- 40- 120/ 12.04.2019г., се
установява, че съгласно чл. 7, ал. 4 от същата, изпълнителният директор на ответното
дружество назначава комисия, занимаваща се с разхода на течни горива и смазочни масла,
която разглежда икономиите и преразхода за всяко превозно средство, установява
признатата икономия, признатия и непризнатия преразход. След изтичане на календарния
месец, допуснатия преразход на горива се разглежда от посочената комисия. В зависимост
от причините, преразходът се класифицира в четири категории: по вина на водача, не по
вина на водача, по вина на трето лице, при установен прераход на горива, поради
3
неотстранени технически неизправности. Съгласно инструкцията, преразходът е по вина на
водача, когато когато при ежедневно следене на разхода на гориво и текущите проверки
през отчетния период, констатираният преразход не може да се обясни с обективни
причини; когато не е спазен въведеният вътрешен ред за зареждане с горива- чл. 9. При
преразход на горива, работната заплата се намалява с цялата стойност на преразхода по
продажна цена в търговската мрежа към 1- во число на месеца, следващ отчетния период.
От представения Протокол от заседание на Комисията по ГСМ от 05.01.2023г. се
установява, че комисията е взела решение водачът със служебен номер *** да плати 80
литра гориво.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема следното от
правна страна:
Относно иска по чл. 128 КТ:
Релевантните към предмета на спора обстоятелства са съществуването на трудово
правоотношение между страните, възникнало въз основа на трудов договор, през процесния
период; отработване на трудовото възнаграждение; размерът на същото.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, в тежест на ищеца
е да докаже съществуване на трудово правоотношение между страните и отработване на
трудово възнаграждение, т.е. че в процесния период е полагал труд. В тежест на ответника е
да докаже, че е платил трудовото възнаграждение.
По делото не е спорно и съществуването на втората предпоставка от фактическия
състав на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ- отработване на трудовото
възнаграждение за м. декември 2022г.
Трудовият договор представлява двустранен, възмезден и консесуален договор, по
силата на който за работника възникват две основни задължения - да престира трудова сила/
трудов резултат в рамките на установеното в договора работно време и работно място и да
спазва трудовата дисциплина, а за работодателя- насрещното задължение за заплащане на
трудовото възнаграждение и осигуряване на безопасни условия за труд. По своето правно
естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото възнаграждение се дължи при
изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на работодателя
през уговореното работно време своята трудова сила. Основното задължение на
работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника или
служителят уговореното трудово възнаграждение за престирането на трудовата сила.
Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е отработил трудовото
си възнаграждение и неговия размер.
Между страните не се спори, а и се установява от представените по делото
доказателства, че между тях е възникнало трудово правоотношение въз основа на трудов
договор № 34/ 04.05.2020г., по силата на което ищецът заема длъжността „шофьор, автобус
сл. № ***“. Страните са постигнали съгласие, че размерът на основното трудово
правоотношение е 1530,65 лева и допълнително трудово възнаграждение за придобит
4
трудов стаж и професионален опит в размер на 16% от основното трудово възнаграждение.
Спорен между страните въпрос е налице ли е погасяване на задълженията на
работодателя- ответник за плащане на трудово възнаграждение.
Следователно следва да бъде разгледано възражението на ответника, ищецът е
причинил вреда на ответника, поради което са били налице предпоставките да направи
удръжка от трудовото възнаграждение на ищеца в размер на причинената вреда.
За да се ангажира ограничената имуществена отговорност на работник или служител по
реда чл. 203, ал.1, във вр. с чл. 206, ал.1 КТ, следва да бъде установено наличие на следните
кумулативно дадени предпоставки: противоправно поведение на служителя при или по
повод изпълнението на трудовите му задължения, вследствие на което е настъпило
увреждане на имуществени права на работодателя, което е извършено небрежно като
проявна форма на вина; имуществена вреда под формата на претърпяна загуба за
работодателя; причинно- следствена връзка между противоправното поведение на работника
и причинените вреди; размер на месечното трудово възнаграждение на работника или
служителя; връчване на заповедта в преклузивните срокове по чл. 210, ал. 2 КТ. Тежестта на
доказване на всички тези правнорелевантни факти съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
за разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес е на работодателя.
Имуществената отговорност на работника или служителя за вреди, които по
небрежност е причинил на работодателя при изпълнение на трудовите си задължения, е
ограничената отговорност. Тази отговорност се реализира по специфичен ред, който цели да
осигури бързото осъществяване на отговорността, да защити правата и интересите както на
работниците и служителите, така и на работодателите, и да гарантира събирането на
вземането на работодателя от работниците и служителите, за причинени от тях вреди на
работодателя по трудовото правоотношение. Заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ поставя
началото на едно особено извънсъдебно (рекламационно) производство за доброволно
осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя.
Заповедта, с която работодателят предявява претенцията си за обезщетение по естеството си
е едно изявление за прихващане на насрещни вземания- вземането на работодателя за
обезщетение срещу насрещно вземане на работника или служителя за трудово
възнаграждение. Компенсаторното действие на заповедта настъпва ако заповедта не бъде
оспорена в предвидения по чл. 210, ал. 3 КТ срок. След изтичане на този срок се пристъпва
към удържане от трудовото възнаграждение на дължимото обезщетение, като по този начин
приключва доброволното изпълнение на задължението на работника или служителя и
събирането на вземането на работодателя на обезщетението за вредите, които му е причинил
работникът или служителят. При оспорване на заповедта от работника или служителя,
способът, по който може да се реализира тази отговорност е съдебното установяване на
дължимото от работника или служителя обезщетение на работодателя за вредите, които е
причинил на работодателя. В заповедта на работодателя следва да се опишат точно
основанието и размера на отговорността на работника или служителя. В конкретния случай
обаче, след установяване на вредата от нарочно определената за това комисия, заповед не е
5
издадена от работодателя или от упълномощено от него лице, въпреки, че съгласно
разпоредбата на чл. 14 от Инструкцията за стимулиране на водачите на МПС, на сервизните
работници и др. за пестеливо изразходване на горива, масла и външни гуми, за вреди
(преразход на гориво), които са документирани, че са по вина на конкретно лице,
материалната отговорност се търси по реда на Кодекса на труда.
С оглед изложеното по делото не е установено осъществяване на фактическия състав на
ограничената имуществена отговорност по чл. 210 КТ и за работодателят не е възникнало
правото да направи удръжка от трудовото възнаграждение на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 272 КТ без съгласието на работника или служителя не
могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение, освен за получени аванси,
надвзети суми вследствие на технически грешки, данъци, осигурителни вноски, които са за
сметка на работника или служителя, запори, наложени по съответния ред и удръжки по чл.
210, ал. 4 КТ (при реализирана ограничена имуществена отговорност по чл. 207 КТ- при
която, за да се стигне до погасяване означава служителят да не е възразил срещу
реализиране на имуществената отговорност срещу него). Чрез тази разпоредба Кодексът на
труда закриля и гарантира изплащането на трудовото възнаграждение в размер, чрез
постигането на основната цел- да се препятства лишаването на служителя от основното му
средство за издръжка при неоснователна претенция на работодателя за несъществуващо или
неизискуемо негово вземане. Посочената разпоредба е императивна, забраняваща
извършването на извънсъдебното прихващане от страна на работодателя с вземания на
служителя за трудови възнаграждения, поради което всяко такова прихващане не поражда
правни последици, освен при дадено съгласие от служителя (в посочения смисъл
определение № 124/ 16.02.2009г. по гр.д. № 4018/ 2008г. на III г.о. на ВКС; решение № 364/
03.05.2010г. по гр.д. № 894/ 2009г. на III г.о. на ВКС; решение № 487/ 26.07.2010г. по гр.д.
№ 339/ 2009г. на III г.о. на ВКС; решение 203/ 30.05.2011г. по гр.д. № 832/ 2010г. на III г.о.
на ВКС; определение № 1042/ 25.10.2010г. по гр.д. № 745/ 2010г. на III г.о. на ВКС). В
настоящия случай такова съгласие не е дадено от работника- ищец. Съгласно чл. 103, ал.1
ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно
от тях, ако вземането му е изискуемо, може да го прихване срещу задължението си. След
осъществяване на прихващането се поражда материалноправно възражение за длъжника да
откаже изпълнението на своето задължение, поради погасяването му. Изискуемата
предпоставка, която следва да бъдат осъществена към момента на възникване и
упражняване на прихващането е активното вземане на прихващащия да е ликвидни –
безспорно по основание и размер. Именно, поради обстоятелството, че извънсъдебно, при
липса на признание и съгласие от страна на служителя вземането, с което работодателя
прихваща не е безспорно, за да се препятства лишаването на служителя от трудово
правоотношение поради прихващането му със спорно вземане на работодателя, за което не е
установено между страните към момента на прихващането, че съществува, е въведена
забраната на чл. 272 КТ, явяваща се специална спрямо общата разпоредба на чл. 104 ЗЗД.
Не може да бъде споделен доводът на ответника, че с подписването на трудовия
6
договор ищецът е дал съгласие да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение. В
конкретния случай в трудовия договор страните са уговорили, че с подписването му
работникът дава на основание чл. 272 КТ изричното си писмено съгласие, основното му
трудово възнаграждение да се намалява (да се извършват удръжки) по реда определен с
вътрешно- нормативни актове на дружеството в случаите на установен допуснат преразход
на гориво, смазочни материали по вина на шофьора, в които случаи се налага имуществена
санкция. В конкретния случай безспорно се установява, че за м. декември 2022г. е направена
удръжка от трудовото му възнаграждение на ищеца поради преразход на гориво. По делото
от страна на ответника не са ангажирани доказателства, че ищецът е бил запознат с
решенията на нарочно назначена комисия на основание чл. 7, ал. 3 Инструкцията,
обективирано в представения и приет по делото протокол, респективно, че на последния е
било обезпечено правото му на защита при несъгласие с решенията на комисията.
Удръжката от трудовото възнаграждение на ищеца представлява имуществена санкция
за причинени на работодателя вреди по смисъла на чл. 203 КТ. Съгласно чл. 203, ал. 1 КТ
работникът или служителят отговаря имуществено съобразно правилата на тази глава за
вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението
на трудовите си задължения, като според чл. 206, ал. 1 КТ в тези случаи работникът или
служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово
възнаграждение, т.е в тези случаи отговорността е ограничена. По естеството си
задължението на служителя да обезщети вредите, причинени на работодателя при или по
повод изпълнението на трудовите задължения, е специално уредена форма на гражданската
отговорност за вреди. Специалният режим на имуществената отговорност, уреден в
разпоредбите на от чл. 203 до чл. 212 КТ, се отнася до субекта на нарушението, обекта на
нарушението, признаците на фактическия състав на нарушението от обективна страна,
вината от субективна страна, размера на отговорността, начина, срока и размера за
осъществяване на имуществената отговорност. Разпоредбите, уреждащи имуществената
отговорност на работника или служителя за вреди, причинени на работодателя по
небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, имат императивен
характер, поради което е недопустимо да се уговаря между страните нещо различно от тях.
Неспазването на императивните правила за реда за реализиране на ограничената
имуществена отговорност от страна на работодателя, обуславя извод за незаконосъобразно
удържане на сумите от трудовото възнаграждение на ищеца по чл. 272, ал.1, т.6 КТ.
Установеният в дружеството начин за осъществяване на имуществената отговорност на
ищеца при констатиран преразход на гориво, а именно без издаване на нарочна заповед,
определяща основанието и размера на отговорността на работника или служителя,
противоречи на императивните разпоредби на чл. 203, ал.1 и чл. 210 КТ.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че направената от
работодателя удръжка от трудовото възнаграждение на ищеца е направена в нарушение на
приетите от него вътрешни нормативни актове, а именно на чл. 14 от Инструкцията за
стимулиране на водачите на МПС, на сервизните работници и др. за пестеливо изразходване
7
на горива, масла и външни гуми.
Клаузата на т. 7 от договора не представлява съгласие на служителя да се правят
удръжки от трудовото му възнаграждение. С него не може да бъде дерогиран реда за
упражняване на това право на ответника, регламентиран в КТ. Неиндивидуализираният
характер на съгласието в чл. 7 от трудовия договор дава повод на съда да счете, че съгласие
за направената за м. декември 2022г. удръжка не е дадено.
Нещо повече, императивният характер на процедурата по чл. 210 КТ изключва
възможността страните да се отклоняват от нея, включително чрез предварително даване на
съгласие от страната на работника или служителя работодателя да му прави удръжки от
трудовото възнаграждение.
Следва да се посочи и, че при съвкупния анализ на доказателствения материал не се
установява противоправно поведение на работника- ищец, при или по повод изпълнението
на трудовите му задължения, вследствие на което е настъпило увреждане на имуществени
права на работодателя- вреди, под формата на имуществена загуба, което е извършено
небрежно като проявна форма на вина. Представения протокол представлява едностранно
съставен от ответника частен документ, удостоверяващ изгодни за издателя му факти,
поради което се ползва единствено с формална доказателствена сила и удостоверява, че
изявленията са направени от подписалите го лица- чл. 180 ГПК. От представените справки
също не се установява за работодателя да е настъпила вреда. По делото не се установява
какви са били разходните норми на автобуса; какво е било техническото състояние на
автомобила, съответно извършени ли са ремонти на същия, свързани с преразход на гориво;
кога, къде от кого е зареждан автобуса с гориво, съотв. в какво количество; регламентирани
ли са допълнителни разходни норми за ползване на печка или климатик в автобуса. Както се
посочи, установяването, че за работодателя е възникнала вреда е в доказателствена тежест
на ответника. Следва да се посочи и, че в съдебно заседание на 10.11.2023г. процесуалният
представител на ответника изрично е заявил, че не желае да бъде назначена съдебно-
техническа експертиза със задача, относима за установяване на релевантното към предмета
на доказване обстоятелство, че работодателят е претърпял вреда под формата на
имуществена загуба.
В светлината на изложеното, за ответника не е имало основание да удържи сумата в
размер на 215 лева от трудовото възнаграждение за м. декември 2022г. на ищеца.
В обобщение, в конкретния случай са установени предпоставките от фактическия
състав на чл. 128, т. 2 КТ, което обуславя извода, че в патримониума на ищеца е възникнало
правото да получи трудово възнаграждение за м. декември в пълен размер.
По отношение на иска за обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение, с
правно основание чл. 245, ал. 2 КТ:
В тежест на ищеца по посочения иск е да установи наличието на главно вземане,
изпадането на ответника в забава, размера на обезщетението за забава.
Съгласно чл. 245, ал.2 от КТ, при забавено изплащане на трудовото възнаграждение
8
работодателят дължи лихва за забава, като в същият текст се определя и размера на лихвата
за забава- законната лихва. Вземането по чл. 128 КТ е изискуемо от датата на която е
следвало да се изплати всяка отделно трудово възнаграждение. В конкртетния случай
страните са договорили, че трудовото възнаграждение е платимо на 25- то число на месеца,
следващ месеца, за който се дължи възнаграждение. От тогава се дължи и лихва за забава,
която е периодично вземане и се следва за целия период до погасяване на главницата. По
съществото си, това е обезщетение за вреди от забавено плащане на парично задължение- те
според материалния закон се изчисляват в размера на определен лихвен процент.
Следователно, това обезщетение се дължи от датата, на което е следвало да бъде платена
главницата. От датата на падежа длъжникът изпада в забава (срокът "кани") и от този
момент дължи обезщетения за забава в размер на натрупаната лихва. Изчислен по реда на
чл. 162 ГПК, размерът на обезщетението за забава върху главницата за трудово
възнаграждение за м. 12.2022г. в размер на 215 лева е в размер на сумата 2,15 лева.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявените искове за трудово
възнаграждение в размер на 215 лева и обезщетение за забава в размер на 2,15 лева, и
тяхното уважаване.
По отношение на разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска. Отговорността на страните за разноски по
чл. 78 ГПК е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл.
81 ГПК предвижда, че с оглед изхода на спора съдът се произнася и по исканията на
страните за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. При
този изход на делото, право на разноски има ищеца. Не съществува спор в съдебната
практика, обобщена с Тълкувателно решение № 6/ 2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 6/
2012г., т. 1, че само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат
да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай ищецът не е представил
доказателства да е направил разноски в първоинстанционното производство, поради което
такива не следва да бъдат присъдени.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно
да заплати всички дължащи се такси и разноски. В настоящия случай ищецът е работник и
се явява лице, освободено от заплащане на държавна такса по силата на закона- чл. 83, ал. 1,
т. 1 ГПК. Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати в полза на Софийски
районен съд сумата 50 лева, представляваща държавна такса върху уважените искове.
Мотивиран от изложеното, съдът
9
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С.А.“ ЕАД, с ЕИК *****, да заплати на И. Е. М., с ЕГН **********, сумата
215 лева, представляваща трудово възнаграждение за м. декември 2022г., ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 28.02.2023г., до окончателното
плащане на сумата, на основание чл. 128, т. 2 КТ и сумата 2,15 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.01.2023г. до
28.02.2023г., на основание чл. 245 КТ.
ОСЪЖДА „С.А.“ ЕАД, с ЕИК *****, да заплати по сметка на Софийски районен съд
сумата 50 лева (петдесет лева), представляваща държавна такса върху уважените искове, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, с въззивна жалба,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10