Решение по дело №248/2023 на Административен съд - Варна

Производство по чл.145 и сл. от АПК във вр. с чл.118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба вх.№1696/03.02.2023г. от Г.Б.Б. *** с ЕГН ********** срещу Решение №2153-03-177/20.12.2022г. на директора на ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1 от АПК е отхвърлена жалбата й вх.№1012-03-649/30.11.2022г. срещу Разпореждане №********** по протокол №224/24.11.2022г. на Ръководителя на ПО при ТП - Варна на НОИ, с което на основание чл.69, чл.69б от КСО и чл. 18, ал. 4 от НПОС й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по заявление вх. № 2113-03-2304/31.08.2022г.

С жалбата се оспорва актът като неправилен и незаконосъобразен. Твърди се, че правото на един вид пенсия за осигурителен стаж и възраст не изключва правото и на друг вид пенсия за осигурителен стаж и възраст, като липсва законово задължение за алтернативно отпускане на отделен вид пенсия за осигурителен стаж и възраст само в случаите, когато осигурените лица нямат право на друг вид пенсия за осигурителен стаж и възраст. Оспорва се изводът на пенсионния орган, че след като осигурителният стаж на жалбоподателката е придобит като държавен служител в системата на МВР, то по отношение на нея е приложима единствено разпоредбата на чл.69, ал.2 от КСО, и след като не отговаря на условията за пенсиониране в тази разпоредба, тя няма право на друг вид пенсия. Неоснователно пенсионният орган отказал отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б от КСО, аргументирайки се с чл.18, ал.4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/ и обвързал отпускането на този вид пенсия с извода за липса на предпоставки за отпускане на пенсия по чл.69 от КСО и по-конкретно поради недостигащ осигурителен стаж. Сочи се, че ограничителното тълкуване и прилагане на чл. 18, ал. 4 от КСО от страна на пенсионния орган в посочения смисъл противоречи на основния принцип на равнопоставеност на осигурените лица, прокламиран в чл.3, т.3 от КСО, както и на принципа на административното право за равно и еднакво третиране на заинтересованите лица в административното производство /чл. 8, ал. 1 от АПК/ и недопускане на ограничение на основното и неотменимо конституционно защитено гражданско право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Неправилен бил доводът в решението на Директора на ТП на НОИ – Варна за възможността с подзаконовата правна норма на чл.18, ал. 4 от НПОС да се ограничава приложението на законовата разпоредба на чл.69б, ал. 1 от КСО, тъй като същият противоречи на чл.15, ал. 1 и ал.3 от Закона за нормативните актове. Моли обжалваното решение да се отмени, както и потвърденото с него разпореждане, и преписката да се върне на пенсионния орган за ново разглеждане и произнасяне по същество при съобразяване с материалния закон за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.69б от КСО. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателката поддържа жалбата, моли да бъде уважена и претендира за присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ – Варна чрез упълномощения юрисконсулт оспорва жалбата. Счита решението за правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като взе предвид становищата на страните и прецени събраните в производството писмени доказателства и приложимата правна уредба, достигнал до следните фактически установявания и изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.118, ал.1 от КСО, от подателя на жалбата, която е отхвърлена с оспореното решение, което засяга неблагоприятно правата и интересите на Г.Б.Б. и поражда за нея правен интерес и активна легитимация да го оспори.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

От представената от ответника преписка се установява, че конкретното административно производство е започнало по повод подадено заявление вх. № 2113-03-2304/31.08.2022г. от Г. Богдановна Б. с искане да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към заявлението са приложени копие от трудовата й книжка, удостоверяваща трудов стаж в Република България, уведомително писмо от НАП, 2 бр. актове за раждане на деца, документ изх. № 4111871/880 от 05.10.2020 г., издаден от ГУОПФРБО. Декларирала, че има придобит осигурителен стаж в Русия, но не получава пенсия от там, както и че имената Гинка Б.Б. и Г.Б.Б. са нейни.

По заявлението на Г.Б. се е произнесъл ръководителят на „ПО“ на ТП на НОИ – Варна с Разпореждане № ********** по протокол № 224/24.11.2022г. /л.99 от преписката/, с което на основание чл.69, чл.69б от КСО и чл. 18, ал. 4 от НПОС отказал да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Въз основа на представените документи от заявителката след съответните справки и изчисления ръководителят на „ПО“ на ТП на НОИ – Варна направил извода, че към датата на депозиране на заявлението-31.08.2022г. Г. Б. има навършени 50 години, 00 месеца и 00 дни и има осигурителен стаж от І-ва категория в размер на 23 години, 11 месеца и 16 дни, а от ІІІ-та категория в размер на 00 години, 04 месеца, 00 дни. Пенсионният орган преизчислил този осигурителен стаж от І-ва категория в III-та категория и установил, че положения в България към датата на подаване на заявлението осигурителен стаж на заявителката възлиза общо на 40 години, 03 месеца, 07 дни. Като отчел осигурителният стаж от III-та категория положен от Б. в Русия в размер на 07 години, 03 месеца и 18 дни направил извода, че общият осигурителен стаж в България и Русия на Б. превърнат в ІІІ-та категория е в размер на 47 години, 06 месеца, 25 дни. Общия размер на стажа в Русия е изчислен при зачитане на положения от Б. в Русия стаж от 02 години, 05 месеца и 26 дни за времето от 01.09.1990г. до 26.02.1993г. и в размер на 04 години 09 месеца и 22 дни за времето от 01.09.1993г. до 22.06.1998г.

Въз основа на тези констатации ръководителят на „ПО“ заключил, че Г. Б. няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в хипотезата на чл.69 от КСО, тъй като има навършена възраст от 50 години, а правото се придобива при навършена за 2022г. за жените възраст от 53 години и 10 месеца.

Пенсионният орган заключил също, че заявителката няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.69б, ал.1 и ал.2 от КСО, тъй като отговаряла на условието по чл.69 от КСО за наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които 2/3 действително изслужени като държавен служител по ЗМВР, а съгласно чл.18, ал.4 от НПОС отпускането на пенсията по чл.69бот КСО било преференциална възможност само за лицата, на които не достига осигурителен стаж за да придобият право на пенсия по чл.69 от КСО, но имат изискуемата възраст по чл.69, ал.2 от КСО.

Така постановеното разпореждане №********** по протокол №224/24.11.2022г. е връчено лично на заявителката Б. на 25.11.2022г. с известие за доставяне /лист 100 от преписката/, с указание за реда и сроковете за оспорването му. Б. го оспорила по административен ред пред Директора на ТП – Варна на НОИ с жалба вх. №1012-03-649/30.11.2022г. с доводи и искане за отмяната му като неправилно и незаконосъобразно.

С Решение №2153-03-177 от 20.12.2022г. директорът на ТП на НОИ – Варна отхвърлил жалбата на Г.Б. като неоснователна, тъй като счел разпореждането за отказ за правилно и законосъобразно. Решаващият орган приел, че към датата на подаване на заявлението – 31.08.2022г. Г.Б. е изпълнила условието на чл.69 ал. 2 от КСО за общ осигурителен стаж от 27 години, от които две трети действително изслужени на длъжност като държавен служител по ЗМВР, но не отговаря на изискването за 2022 година да има навършена възраст от 53 години и 10 месеца. Поради това решаващият орган намерил за правилен отказа в разпореждането на пенсионния орган да й бъде отпусната пенсия на основание чл.69 от КСО. В Решението е потвърден като правилен и законосъобразен и отказът с разпореждането да бъде отпусната на Б. пенсия по чл.69б, ал.1 от КСО, тъй като разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС давала преференциална възможност за пенсиониране само на тези лица, които са полагали труд като държавни служители в МВР, но не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО защото не им достига изискуемият осигурителен стаж, а имат навършена изискуемата възраст. Споделен е извода, че Б. не е такова лице, тъй като тя отговаря на изискването на чл.69 от КСО за осигурителен стаж, а не отговаря на другото условие - за навършена възраст. Поради това е потвърден извода, че заявителката не била придобила право на пенсия по чл.69б от КСО. В добавка за правилността и законосъобразността на този извод в решението са изложени съображения, че положения труд от Б. като държавен служител в МВР с продължителност 23 год. 11 мес. 16 дни не е положен от нея при условията на І-ва категория труд, а само се зачита като осигурителен стаж от І-ва категория на основание чл.17, ал.2 от НПОС. В тази връзка решаващият орган се позовал на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране, приет с Постановление № 60 на ЦК на БКП и МС от 1967г., обн. ДВ, бр. 102 от 29.12.1967г. и отменен, считано от 01.01.2000г. и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране в сила от 01.01.2000г., в които длъжността „държавен служител по ЗМВР“ не фигурира сред длъжностите по които полагания труд е такъв от І-ва категория, както и с оглед правната уредба в КСО, при което специалните условия при които придобиват право на пенсия държавните служители по ЗМВР са регламентирани в чл.69 от КСО, а не в чл.69б от КСО.

Въз основа на тези фактически установявания, при проверката за наличие на основания за отмяна, респ. за обявяване на нищожността на оспорения акт, се налагат следните изводи:

Директорът на ТП на НОИ – Варна е издал Решение №2153-03-177 от 20.12.2022г. при наличие на материална и времева компетентност по силата на чл.117, ал.1, т.2, б. „а“ от КСО да издава актове от такъв вид. Решението е издадено в предвидената от закона писмена форма и съдържа изискуемия минимум от реквизити, съгласно чл.59, ал.1 от АПК. В него са изложени фактическите и правните основания за издаването му със съответната разпоредителна част, поради което представлява мотивиран административен акт и не са налице основанията по чл.146, т.1 и т.2 от АПК за отмяната му, респ. за обявяването му за нищожен.

В жалбата не са изложени твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а и такива не се откриха при служебната проверка, направена от съда за наличие на основание по чл.146, т.3 от АПК за отмяната му.

Спорът е за правилното приложение на материалния закон.

Към датата на подаване на заявлението от жалбоподателката – 31.08.2022г. кумулативните изисквания за пенсиониране на лицата по чл.69 ал.2 от КСО, в т.ч. държавните служители по ЗМВР, каквато длъжност безспорно е заемала Б. са:

- наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавен служител по ЗМВР;

- навършена възраст от 53години и 10 месеца.

Предвид безспорния между страните по делото факт, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на осигурителен стаж и възраст жалбоподателката има навършена възраст от 50 год. 00 мес. и 00 дни, правилно пенсионният орган е отказал отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69, ал.2 от КСО поради липсата на изискуемата възраст у Б..

Неправилен обаче се явява извода, че Г.Б. няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал.1 от КСО, отпускането именно на каквато тя е поискала със заявление вх. № 2113-03-2304/31.08.2022г.

Съгласно чл.69б, ал.1, т.1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия: навършили са възраст до 31 декември 2015г. в размер на 47 години и 8 месеца - за жените и 52 години и 8 месеца - за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 - за жените и 100 -за мъжете. От 31 декември 2015г. възрастта по т.1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца - за мъжете и с по 4 месеца - за жените до достигане на 55-годишна възраст – чл.69б, ал.1, т.1 от КСО.

Изчислена по така цитираните правни норми изискуемата за пенсиониране възраст за жените за 2022г. е 50 години и 00 месеца. Към датата 31.08.2022г. когато е подадено заявлението от Б. тя има навършени 50 год. 00 мес. и 00 дни, поради което отговаря на условието за възраст в чл.69б, ал.1 от КСО.

Изпълнено е и изискването на посочената разпоредба за наличие на 10 години стаж І-ва категория, тъй като не се спори между страните и в самото разпореждане на пенсионният орган е установено, че към датата на подаване на заявлението - 31.08.2022г. Г.Б. има осигурителен стаж от І-ва категория труд в размер на 23 год. 11 мес. и 16 дни. Тъй като общият й осигурителен стаж превърнат към трета категория е в размер на 47 год. 06 мес. и 25 дни, за Б. е изпълнено и условието общият сбор от осигурителния й стаж и възрастта й да е 94 за жените, както изисква чл.69б, ал.1, т.1, предл. 1 от КСО. Този извод се налага, тъй като сборът от осигурителен стаж и възраст на Б. към датата на подаване на заявлението е 97год. 06 мес. и 25 дни, предвид осигурителния й стаж в размер на 47 год. 06 мес. и 25 дни и възрастта й 50 год. 00 мес. и 00 дни. Налага се извода, че към датата на подаване на заявлението за жалбоподателката са налице всички условия за пенсиониране по реда на чл.69б, ал.1 от КСО.

С оглед изложеното неправилно и незаконосъобразно е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал. 1 от КСО от пенсионния орган, тъй като Г.Б. не отговаря на условията за възраст съгласно нормата на чл.69, ал. 2 от КСО, а редът за пенсиониране по чл.69б, ал.1 от КСО е неприложим по силата на чл.18, ал.4 от НПОС, както и че положеният от жалбоподателката труд като държавен служител по ЗМВР не е труд от първа категория, а само се зачита като такъв.

Противно на приетото от решаващия орган анализът на подзаконовата правна норма на чл.17, ал.2 от НПОС, според която осигурителният стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория труд сочи, че положеният от лицата, заемащи изброените в посочената законова разпоредба длъжности в съответните институции и служби труд е от първа категория, а не, че е труд от друга категория, но за нуждите на осигурителното право ще се третира като първа категория. Подобно разграничение липсва в нормативната уредба и тълкуване в такъв смисъл не съответства на целта на закона, която в случая е положеният труд от държавните служители по изчерпателно изброените закони, включително по ЗМВР, да се зачита за осигурителен стаж от първа категория. В същия смисъл е Решение № 2259 от 18.02.2021 г. на ВАС, постановено по адм. дело № 10189/2020година.

Неправилно е позоваването в решението на горестоящия пенсионен орган на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /отм./ и на понастоящем действащата Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране. Въпреки че, както правилно е отбелязал Директорът на ТП на НОИ – Варна в обжалваното решение, в тези нормативни административни актове трудът на държавните служител по ЗМВР не е посочен като такъв от първа категория при пенсиониране, същият се зачита за такъв на основание чл.183, ал.3 от ЗМВР. Ето защо не съответства на приложимия материален закон изодът на решаващия орган, че придобиването на право на пенсия от държавните служители по ЗМВР е единствено по реда на чл.69, ал. 2 от КСО, но не и по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО.

Настоящата съдебна инстанция не споделя изложените от пенсионния орган мотиви за постановяване на процесния отказ, обосновани с разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС. Цитираната подзаконова правна норма гласи, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО.

Неправилно е извършеното в оспорения индивидуален административен акт тълкуване, според което с чл.18, ал.4 от НПОС законодателят е предоставил още една възможност за преференциални условия за пенсиониране на лицата, полагали труд като държавни служители по ЗМВР и непридобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, да могат да се пенсионират по реда на чл.69б, ал. 1 от КСО, но единствено при недостигащ осигурителен стаж. Чл. 18, ал. 4 от НПОС създава привилегия за лицата по чл.69 от КСО, които нямат необходимия осигурителен стаж, да се пенсионират по-рано при условията на чл.69б, но не представлява пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал. 1 от КСО, както е в настоящия случай, да се пенсионират по този ред. Обратното би означавало, че законодателят е предвидил неравноправно третиране на лицата по стаж и възраст, което е в противоречие с разписаното в чл.3, т.1, 2 и 3 от КСО, че държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването, солидарност и равнопоставеност на осигурените лица. Тълкуването и прилагането на чл. 18, ал. 4 от НПОС не следва да бъде стеснително и да ограничава приложението на чл.69 и чл.69б от КСО, които са норми от по-висок ранг и с равнозначно правно действие. Ако в приложението на чл.18, ал.4 от НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат разпоредбите на КСО от по-висок ранг, предоставящи възможност за избор, какъвто в случая жалбоподателката е направила, посочвайки в заявлението, че желае отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.69б, ал.1 от КСО. В този смисъл е съдебната практика на ВАС, изразена в Решение № 2259 от 18.02.2021г., постановено по адм. дело № 10189/2020 г. и в Решение № 2291 от 18.02.2021г., постановено по адм. дело № 9879/2020г.

По изложените съображения по отношение на Г.Б.Б. е приложима хипотезата на чл.69б, ал.1 от КСО, тъй като оспорващата отговаря на условията за пенсиониране по този ред, с оглед на което решението с което жалбата на Б. е отхвърлена и постановеният отказ на пенсионния орган е потвърден се явява издадено при неправилно приложение на материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона, които са основания по чл.146, т.4 и т.5 от АПК за неговата отмяна.

На основание чл.173, ал.2 от АПК преписката следва да се изпрати на компетентния административен орган-Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изхода на спора, своевременно направеното от представителя на жалбоподателя искане за присъждане на разноски следва да бъде уважено На основание чл.143, ал.1 от АПК ответната страна - НОИ -ТП– Варна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката Г.Б.Б. сумата в общ размер на 510лв., представляваща 10лв. заплатена държавна такса за образуване на делото и 500лв. заплатени за адвокатско възнаграждение. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно, тъй като същото е в минималния размер в чл.8, ал.2, т.2 /изм. - ДВ, бр. 88 от 2022 г./ от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от гореизложеното и на основание чл.172 и чл.173, ал.2 от АПК, Съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №2153-03-177/20.12.2022г. на директора на ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във връзка с чл.97, ал.1 от АПК е отхвърлена жалбата с вх. №1012-03-649/30.11.2022г. на Г.Б.Б. срещу Разпореждане №********** по протокол № 224/24.11.2022г. на Ръководителя на ПО при ТП на НОИ – Варна, с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

ВРЪЩА административната преписка на Директора на ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне по заявление вх. №2113-03-2304/31.08.2022г. на Г.Б.Б. *** за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл.69б от КСО съгласно дадените задължителни указания в мотивите на настоящото решение по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА НОИ - ТП -Варна да заплати на Г.Б.Б. *** с ЕГН ********** сумата от 510 /петстотин и десет/лева, представляваща заплатени 10лв. държавна такса за образуване на делото и 500лв. адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България с касационна жалба по реда на глава ХІІ от АПК в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: